Джоан Харис
Спи, бледа сестро (46)

44

Не можех да се прибера на „Кромуел Скуеър“. Мисълта да вляза в къщата, където спи тя, да мина покрай вратата й, може би дори да се сблъскам с нея в коридора или да усетя безумния й обвиняващ поглед върху тила си, да я гледам как пие шоколада си на закуска, как разгъва бродерията си във всекидневната… и през цялото това време да знам, че в полунощ ще лежи мъртва в безименен гроб в Хайгейт, може би дори същият, приютил неспокойния полусън на детето на уличницата… не можех да го понеса.

Затова тръгнах в тъмното към ателието си и когато стигнах, се опитах да поспя. Но вятърът пищеше отвън с гласа на Ефи, блъскаше по прозорците. Двайсет зрънца хлорал — само толкова се осмелих да взема. Но дори те не ми донесоха утеха, само летаргично състояние на духа, което бързо се смени с трескаво безпокойство. В един от шкафовете държах бутилка бренди: опитах се да пийна, но установих, че гърлото ми се е свило колкото иглено ухо. Задавих се и изплюх парещата течност в широка дъга около себе си. Изведнъж забелязах движение в далечния ъгъл на стаята, стори ми се, че сред гъстите сенки се повдигна край на драперия… че се мярна очертана женска ръка…

— Кой е там?

Нямаше отговор, само вятър.

— Попитах, кой е там?

Пристъпих напред и я видях да стои в ъгъла, лицето й — бледо петно, ръцете — протегнати към мен. За миг изпаднах в пълен делириум, от устата ми изригна нечленоразделен поток от звуци… После разперените ми ръце се удариха в рамката и ноздрите ми се изпълниха с мирис на боя и лак.

— А… — помъчих се да овладея гласа си, да върна обичайното му звучене. Устата ми лепнеше, уловената пеперуда под левия ми клепач пърхаше отчаяно.

— Ш-ш… Шехеразада.

Така беше по-добре. Повторих името и почувствах как устата ми отново оформя трудните срички. Насилих се да докосна картината и се разсмях — неестествено и дрезгаво, но поне беше смях. Няма нищо, нищо страшно, повтарях си с ожесточение. Няма танцуваща Коломбина с празни очни орбити и хищни зъби, няма дете призрак с протегнати ръце и изцапани с шоколад пръсти, няма Приси Махони с петно от кръв на роклята, няма я майка ми, която ме гледа от смъртното си легло с изнурено красиво лице…

Стига! С неимоверно усилие обърнах гръб на картината (абсурдно беше да чувствам как очите на Марта се забиват като гвоздеи между лопатките ми и безмилостно разсичат меката бяла връв на гръбначния ми мозък) и тръгнах към огъня. Погледнах часовника си. Два и половина. Намерих книга, оставена със заглавието надолу на един стол, и небрежно я взех с надеждата да убия времето. С отвращение забелязах, че е сборник стихотворения, отгърнах напосоки и зачетох:

СЪНЯТ НА СЕСТРА МИ

Тя заспа в коледната нощ,

тревожно склопила очи:

тъй мъката ще облекчи

сънят с покойната си мощ.

Нечия детска ръка беше подчертала с червен молив отделни моменти от стихотворението и аз разтреперан осъзнах на кого принадлежи тази книга: на заглавната страница имаше надпис със закръглен четлив почерк — „ЕУФИМИЯ МАДЛИН ШЕЛБЕК“, — който ме накара да я захвърля в най-далечния край на стаята. Проклета да е! Никога ли нямаше да ме остави на мира?

Гласът на вятъра изви неземен писък в комините и гредите, сградата призрачно зашумоля, заскърца, населена от невидими същества. Бях затворен в кутията на Пандора — сянка, която чака да излезе на свобода. Как можех да се страхувам от тъмното? Аз бях тъмното — есенцията на нощните чудовища. Нелепо беше да мисля, че едно чудовище би могло да се страхува, жалка гледка бе да си го представям как трепери на угасващата светлина от огъня в самата нощ на освобождаването си. Започвах почти да се забавлявам от тези мисли, когато вратата на ателието с трясък се отвори и аз отново се смразих от ужас.

В първия миг наистина ги видях — демоните на паметта ми, предвождани от майка ми като черен ангел, — после леден полъх на вятъра профуча покрай главата ми и вратата се затвори. Тогава видях котката — котката на Ефи, — седнала кротко до вратата сред купчина мъртви листа, довени от вятъра. Отначало си помислих, че листата са котката, после видях продълговатите й ахатени очи, които бляскаха срещу мен от вратата, едната й лапа, вдигната с изящна прецизност като жест за поздрав на хубава жена. Докато я гледах, тя се прозина като змия и започна да ближе протегнатата си лапа с вяла грация. За миг се вцепених от твърдото убеждение, че това е то — момичето призрак, загледано в мен с котешки очи, призракът на първото ми убийство, дошъл да ме тревожи, докато обмислям второто. Различавах ли думите?

Ами… ами… ами приказката?

— Махай се! — провикнах се аз.

Ще изкрещи ли, Хенри? Ще се събуди ли, ще те види ли? Ще ухае ли на лавандула и шоколад, а, Хенри?

— Въобразявам си.

Така ли?

— Тук няма котка.

Хенри…

— Тук няма котка!

Гласът ми прогърмя и отлетя в тъмното като изстрели и когато тишината отново се възцари около мен, аз осъзнах, че съм прав: онова, което бях взел за котка до вратата, наистина беше само куп кафяви листа, които нервно се наместваха от течението. Странно, но откритието ми не ме развесели, а скова сърцето ми с още по-силен студ. Обърнах се премалял и разтреперан. Зачудих се какво ли прави Марта.

Мисълта за нея, твърдата, сладка увереност в нея малко проясниха главата ми. Представих си я как лежи в прегръдките ми и съзнанието, че скоро тя ще бъде моя, изпълни душата ми с вълнуваща смелост. С помощта на Марта щях да се справя, да го направя без угризения: без черен ангел на вратата си, без есенна котка, свита на кълбо в сенките… без бледо призрачно дете. Не и този път. Този път Марта щеше да бъде моя и заедно щяхме да извървим хиляда и една нощ.

Взех още пет кристалчета хлорал и с благодарност усетих почти мигновеното им действие: горната част на главата ми се превърна в ясен хладен свод от ехтящи звуци, който приятно се носеше над тялото ми като детски балон. Мислите ми също бяха като балони, затворени в себе си и далечни, бавно и сънливо отлитащи в тъмното.

Три без двайсет и пет. Времето се развърташе като безкрайна спирала пред мен… толкова много време. Секундите бяха мълчаливи вълни, които се търкаляха по неприветлив сив бряг, отброявайки вечността. Довлякох се до статива и започнах да рисувам.

Сигурно сте я виждали: някои казват, че това е най-хубавата ми творба, макар че историята й може би се доближава твърде много до тъмната сърцевина на създателя й, за да бъде красива. Не си я представям да стои в една галерия с преситените куртизанки на Росети или глезените сладникави деца на Милес. Моята „Триумф на смъртта“ е врата към личния ми ад, въплъщение на всяка черна мисъл, вледеняващ страх, потъпкана нежност… Тя е бяла като кост, смъртоносно красива, косата й се вее нагоре и около лицето като лъчите на тъмна звезда, очите й са слепи като юмруци. Тя стои с разкрачени крака и ръце, вдигнати към безмилостното немигащо Око на Бога, което наднича иззад накъсаните облаци над нея, гола и ужасяваща в голотата си, защото макар в поразителната й красота да няма нищо човешко, в чистите жестоки извивки на устните й — нищо нежно, тя все пак буди копнеж, ледения отчаян копнеж по гроба. В известен смисъл изглежда по-хубава, отколкото някога е била: червено-бяла като причастие, тя стои разкрачена над разхвърлян пейзаж от човешки кости, а зад гърба й сияе апокалиптично червено небе.

Макар да има лицето на Марта, тя не е Марта, нито Ефи, нито майка ми, нито Приси Махони, нито танцуващата Коломбина. Или, ако желаете, тя е като всички тях и дори повече. Тя е вашата майка, вашата сестра, вашата любима… вашият потаен, срамен сън, който сте сънували, когато светът е бил още млад. Тя е аз… тя е вие… на главата си има корона от тръни, в краката й лениво се прозява котка от мъртви листа, а по чувствеността на змиеподобното й, детски невръстно тяло, по двойния триъгълник, който се образува между устата, гърдите и тъмния облак на пубиса й, личат четирите окултни йероглифа на Тетраграматона: йод-хей-вав-хей. Тайното име на Бог.

Аз съм онзи, който съм.