Джоан Харис
Спи, бледа сестро (21)

19

Знам, знам. Бях преднамерено жесток. И наистина се забавлявах, докато я гледах как се лута между гробовете, обзета от паника, как се мъчи да се скрие, пада, препъва се и накрая пълзи по земята, а когато я вдигнах от калната пътека, тя се притисна към мен като дете, сълзите й намокриха косата, разпиляна по лицето й. Сега можех да си позволя да бъда щедър: тя отново беше моя.

Докато я утешавах, започнах да разбирам донякъде Хенри Честър: властта, която имах над нея, беше невероятно еротична, сълзите й бяха най-силният афродизиак. За пръв път в безпътния си живот притежавах една жена изцяло, телом и духом. Тя всячески се стремеше да ми се хареса, в сладък пристъп на разкаяние обсипваше лицето ми с целувки. Кълнеше се, че никога вече няма да ми противоречи и в същия миг признаваше, че ако я изоставя, ще умре, въртеше ме на въртележка от различни чувства. Отново се влюбих в нея; в мига, когато бях започнал да мисля, че ми е омръзнала, тя бе дошла при мен изцяло обновена.

Безумни, задъхани думи пълзяха в мрака по солената ми коса:

— О, Моуз… сърцето ми се къса… имам нужда от теб… никога няма да те оставя и няма да ти позволя да ме оставиш… по-скоро бих те убила… — тя си пое дъх на пресекулки и обърна бледото си лице към мен. За миг игра на светлосенки, отражение от далечни улични лампи разкри чертите й в драматична светлина: огромни очи, черни и непрогледни, устни, подчертани от сянка, красиво лице, изкривено от такава измъчена страст, че аз се почувствах неловко. Тя приличаше на отмъстителен черен ангел, понесъл безумие и смърт в протегнатите си ръце. Вече беше захвърлила горните си дрехи и кожата й сияеше със синкав блясък на призрачната светлина. Пристъпи напред, произнасяйки името ми като проклятие, хвърли се в прегръдките ми и от кожата й се разнесе ухание на лавандула, пръст и пот. Любихме се направо там, където бяхме застанали, тя не преставаше да мърмори лудите си безсмислици. По-късно ми се струваше, че някак неусетно, в черните дебри на страстта си съм обещал нещо, което после ще ми се наложи да спазя. Ефи седеше на една надгробна плоча, свила се като дете, цялата разтреперана; аз сложих ръка на челото й и разбрах, че има треска. Опитах се да я убедя да се облече по-бързо, за да не настине. Тя почти не помръдна, само ме погледна с празни, тъжни очи и аз почувствах как раздразнението ми се връща.

— Няма ли да ми помогнеш, за бога? — попитах ядосано, докато се суетях с връзките на роклята й.

Ефи продължи да ме гледа в мрака като удавница от дъното на езеро.

— Хайде, Ефи, не можеш да останеш тук цяла нощ — казах аз, този път по-меко. — Трябва да се прибереш у дома, преди Хенри да е забелязал, че те няма.

Но тя продължаваше да седи на камъка. Изглеждаше болна, кожата й — бяла като гореща сяра. Не можех да я върна на „Кромуел Скуеър“ в такова състояние, освен ако не исках да се вдигне шумен скандал, но не можех и да я оставя на гробището, беше студено — дори аз бях започнал да треперя, а тя вече имаше треска. На всичкото отгоре Ефи трябваше да се преоблече: дрехите й бяха кални, роклята й съдрана. Оставаше само една възможност и докато я обмислях, почувствах как дълбоко в стомаха ми се надига парливо задоволство: в тази идея имаше нещо поетично…

— Ела, скъпа моя — рязко казах аз и бързо изправих Ефи на крака. — Ще те заведа при Фани. Тя ще ти помогне да се измиеш, ще ти даде чисти дрехи и после ще се прибереш у дома, преди слугите да са станали.

Нямаше как да разбера дали ме е чула, но се остави да я поведа по пътеката към улицата. Веднъж се стресна от някакъв шум зад нас и заби острите си нокти в китката ми, но през останалото време беше пасивна. Оставих я до портата, докато отида да намеря файтон, и забелязах как файтонджията вдигна вежди, когато я внесох на ръце във файтона — една гвинея в дланта скоро сложи край на любопитството му, — но няколкото минувачи дори не ни погледнаха. Още по-добре.

Къщата на „Крук Стрийт“ светеше, разбира се, и вратата ни отвори забележително красиво червенокосо момиче, което ми направи знак да вляза. Ефи покорно ме последва и аз я оставих с хубавото момиче, докато отида да потърся Фани.

Трябва да отбележа, че Фани винаги поддържаше изискана обстановка в къщата си: салон за карти, салон за пушене, гостна, в която господата се отпускаха сред разкош и уют и разговаряха с момичетата. Тя не позволяваше непочтително държане в салоните — за тази цел имаше стаи за уединение на първия етаж — и всеки, който не отговаряше на изискванията, не биваше допускан повторно там. Срещал съм благородници, в чиито домове редът не е толкова строг, колкото редът в къщата на Фани Милър.

Заварих я в салона за пушене — тя открай време обичаше тънките черни пури, — красиво, макар и малко ексцентрично издокарана с пурпурна шапка и същия цвят смокинг. Медните й къдрици, леко обуздани от няколко аметистови шноли, блестяха на тъмното кадифе. Една от котките й ме погледна хладно от коленете й.

— А, Моуз — каза тя с приветливо спокойствие, — какво те води насам?

— Дребен проблем — безгрижно отвърнах аз — и един общ приятел. Може ли да ви я отнема за момент? — последното се отнасяше до събеседника на Фани, възрастен господин с треперещи ръце и физиономия на мошеник.

Ахатените очи на Фани се преместиха от калните ми обувки към лицето и ръцете ми.

— Извинете ме, моля — каза тя на възрастния си приятел и като остави пурата си в порцеланов пепелник и свали шапката и смокинга, излезе с мен в коридора.

— Е, какво има? — попита настоятелно и не толкова любезно.

— Ефи е тук.

— Какво? — изведнъж очите й замятаха искри. — Къде?

Аз не разбрах внезапния й гняв и започнах накратко да обяснявам какво се е случило. Фани ме прекъсна с нетърпелив жест.

— За бога, говори по-тихо! — изсъска тя. — Къде е?

Описах й момичето, при което съм оставил Ефи, и без повече да ме погледне, Фани се втурна по стълбите, ядосано присвила хубавите си устни.

— Какъв е проблемът? — извиках аз след нея и я дръпнах за ръкава на кадифената рокля.

Тя се извъртя, вдигна ръка да ме удари и с голямо усилие на волята се спря. Когато отново заговори, гласът й зазвуча с отровно спокойствие:

— Хенри също е тук.