Джоан Харис
Спи, бледа сестро (43)

41

След този сблъсък съпругата ми се превърна в най-големия ми враг: лека сянка, която с хладни синьозелени очи следеше стъпките ми из обитаваната ни от духове къща. Беше станала тънка като богомолка въпреки множеството лакомства, които поглъщаше, носеше се като удавена русалка из гъстия зеленикав въздух, осветен от газените лампи. Правех каквото мога, за да не я докосвам, но тя като че ли изпитваше удоволствие да се отърква в мен при всяка възможност и допирът й беше като на зимна мъгла. Почти не ми говореше, но все си мърмореше с тъничък детски гласец. Понякога нощем, когато лежах буден, ми се струваше, че я чувам да пее в тъмното — детски песнички, залъгалки и една френска приспивна песен, която знаеше от дете:

На стълбите в палата,

на стълбите в палата

девойка хубава седи,

девойка хубава седи…

Отново говорих с Ръсел и след много въздишки и няколко загатнати мъжки сълзи се оставих да ме убеди, че единствената надежда любимата ми Ефи да се излекува е поставянето й под наблюдение в някоя престижна болница. Аз видимо трепнах, когато добрият доктор намекна, че мъката от загубата на детето може трайно да е увредила разсъдъка й, но започнах да се колебая, след като подробно ми беше обяснено, че ако не направя нещо скоро, Ефи може сериозно да се нарани. Външно намръщен, но вътрешно усмихнат, аз подписах документ, който и докторът подписа след мен, и грижливо го прибрах в портфейла си. На път за вкъщи се отбих в клуба да обядвам — за пръв път от седмици — и ядох с вълчи апетит. С чашата бренди си позволих редкия лукс да запаля пура. Имах повод за празнуване.

Когато стигнах на „Кромуел Скуеър“, вече се смрачаваше. Погледнах часовника си — беше само три и десет. Беше излязъл вятър, който разнасяше рояци черни листа по улиците, и ми се стори, че усетих жулене като от суграшица по лицето си. Платих на файтонджията и побързах да вляза в къщата. Смразяващ стържещ вятър развяваше полите на палтото ми, аз отворих вратата и шепа мъртви листа влетя в къщата преди мен; затръшнах вратата под носа на мрака и потръпнах. Тази нощ щеше да вали сняг.

Заварих Ефи в сумрачната всекидневна, седнала до незапалената камина с бродерията на коленете си. Прозорецът абсурдно зееше и вятърът духаше право в стаята. Подът беше осеян с мъртви листа. За кратък кошмарен миг отново ме обзе старият ужас, чувството на нищожна безпомощност, сякаш с готическата си бледност и призрачен вид тя по някакъв начин ме бе превърнала в призрак в собствения ми дом, сякаш аз бях безплътният, а тя — солидната жива плът. После си спомних за документа в портфейла си и всичко си дойде на мястото. С нетърпелив възглас направих две крачки напред и дръпнах шнура на звънеца, за да повикам Таби, след това направих усилие и се обърнах към Ефи, присвивайки очи в тъмното към сивото петно на лицето й.

— Хубава работа, Ефи — сгълчах я аз. — Какво си въобразяваш, като седиш тук на студа? Ще се простудиш до смърт. И какво прави Таби, та те е оставила тук без огън? От колко време седиш така?

Тя се обърна към мен — половин момиче с лице, разсечено от светлината в коридора.

— Хенри… — гласът й прозвуча равнодушно и безцветно като самата нея. При странното разместване на чертите й като че ли само половината й уста се движеше: единственото й око беше втренчено в мен със зеница колкото малка точица на светлината.

— Не се тревожи, мила моя — продължих аз, — Таби ей сега ще дойде. Ще се погрижа да ти запали хубав огън и да ти донесе шоколад. Не искаме да се разболееш, нали?

— Нима? — в гласа й долових леко иронична нотка.

— Разбира се, че не, мила моя — рязко отвърнах аз, за да не заекна. — Таби! Проклета жена, трябваше отдавна да е тук. Таби! Нима иска да умреш от студ?

— Таби излезе — тихо каза Ефи. — Изпратих я до аптеката да ми купи от лекарството.

— О…

— Няма никой. Ем има свободен следобед. Едуин си отиде у дома. Сами сме, Хенри.

Отново ме обзе неразумен ужас и аз положих всички усилия да се овладея. По някаква причина идеята, че съм насаме с Ефи, оставен на волята на странните мисли, които биха могли да се въртят в главата й, ме плашеше. Бръкнах в джоба за запалката си и се насилих да застана с гръб към Ефи, за да запаля лампата… Почувствах как очите й се впиват като нокти в тила ми и до болка стиснах зъби от омраза към нея.

— Така е по-добре, нали? Сега вече можем да се виждаме — това беше правилният тон: рязка неофициалност. Нямаше защо да мисля, че тя си е наумила да ми противоречи, нямаше причина да си въобразявам, че отнякъде вече е разбрала… Обърнах се с лице към нея и устата ми се разтегли в болезнена усмивка, която едва ли би успяла да я заблуди. — Ще затворя прозореца — казах аз. Забавих се колкото може по-дълго със затварянето, дърпането на пердето, събирането на листата по пода. Хвърлих ги в камината.

— Чудя се дали ще мога да запаля огън.

— Не ми е студено — каза Ефи.

— Но на мен ми е — отвърнах с престорена веселост. — Я да видим… Не може да е толкова трудно. Таби го прави всеки ден — коленичих пред камината и се заех да трупам хартия и сухи съчки върху въглените. Надигна се късо пламъче, нещо изпука и камината започна да пуши. — Виж ти — засмях се, — това било по-трудно, отколкото си мислех.

Устните на Ефи се изкривиха в прозорлива злобна полуусмивка.

— Не съм дете — внезапно избухна тя. — Не съм и луда. Няма нужда да ми говориш като на малоумна.

Реакцията й беше толкова неочаквана, че аз отново се уплаших.

— Но защо, Ефи — започнах глупаво, — аз… — след като се съвзех, заговорих отчетливо и търпеливо като лекар. — Виждам, че си болна. Мога само да кажа, че се надявам след време да разбереш колко обидни и неблагодарни са били думите ти към мен. Въпреки това…

— Не съм болна — прекъсна ме Ефи и в този момент аз й повярвах: очите й бяха зорки и блестящи като скалпел. — Въпреки всичко, което казваш и правиш, за да ми докажеш обратното, аз не съм болна. Моля те не си прави труда да ме лъжеш, Хенри. Съвсем сами сме в цялата къща, няма пред кого да се преструваш, освен пред себе си. Опитай се да бъдеш честен заради двама ни.

Гласът й беше сух и безстрастен като на кралица и за миг аз отново станах дванайсетгодишно момче, уплашено и наивно в стремежа си да се отърве от наказание. Всяка дума сякаш утежняваше вината ми.

— Нямаш право да ми говориш така! — гласът ми прозвуча слабо и колебливо и аз се опитах да му придам авторитет. — Търпението ми има граници, Ефи, макар да правя много компромиси с поведението ти. Дължиш ми уважение поне като на съпруг, ако не друго, и…

— Съпруг? — възкликна Ефи и аз със странно облекчение долових рязката нотка, която се прокрадваше в хладнокръвния й тон. — Кога изобщо си искал да бъдеш мой съпруг? Ако кажа на някого какво…

— Какво? — попитах по-силно, отколкото исках, сякаш думите се изплъзваха от моята власт. — Че се грижих за теб, когато беше болна, че търпях истериите ти, че ти дадох всичко, което някога си искала? Аз…

— Леля Мей винаги казваше, че не е прилично мъж като теб да се жени за толкова по-младо момиче. Ако знаеше…

— Какво?

Тя зашепна:

— Ако знаеше как се държиш с мен… и къде ходиш посред нощ…

— Бълнуваш, момиче. Къде ходя, за бога?

— Знаеш къде. На „Крук Стрийт“.

Аз зяпнах от почуда. Откъде можеше да знае? Дали някой не ме беше познал? Или проследил? В главата ми нахлуха мисли за всички последици от това. Не можеше да бъде. Тя блъфираше.

— Ти си луда!

Ефи мълчаливо поклати глава.

— Ти си луда и аз мога да го докажа!

Трескаво бръкнах в джоба на палтото си и измъкнах документа от Ръсел. Задъхано го зачетох на глас, овладян от болна еуфория:

— „… че пациентката Еуфимия Мадлин Честър… показанията са твърде тежки, за да бъдат пренебрегнати… мания, истерия и каталепсия… опасна за себе си и за околните…

поради което препоръчвам да постъпи за лечение за неопределен период от време… където ще бъде в ръцете на… подготвени да…“ Чу какво казва: че трябва да те изпратя в болница, Ефи, в болница за луди! Никой няма да повярва на луда жена. Никой!

Лицето й беше безизразно, ужасяващо празно. За миг се запитах дали изобщо ме е чула или отново се е затворила в странните си неразгадаеми мисли. Но когато заговори, гласът й прозвуча много спокойно:

— Винаги съм знаела, че ще ме предадеш, Хенри — каза.

Понечих да отвърна, но в края на краищата тя беше права: наистина нямаше пред кого да се преструвам, освен пред себе си.

— Знаех, че не ме обичаш вече — Ефи се усмихна и за миг ми се стори почти красива. — Но това не ме тревожи, защото и аз отдавна не те обичам — тя склони глава, сякаш си припомняше нещо. — Но аз няма да ти позволя да ме пожертваш, Хенри. Няма да ти позволя да ме изпратиш в лудница. Не съм болна и един ден все някой ще го разбере. Тогава може би хората ще започнат да ми вярват — Ефи ме стрелна с поглед, изпълнен с лукавство. — А аз мога да им разкажа много неща, Хенри — хладнокръвно добави тя. — За къщата на „Крук Стрийт“ и за това какво правиш там… Фани Милър няма да лъже заради теб, нали?

Дъхът ми заседна като кълбо с игли в гърлото, гърдите ми се свиха с непоносима болка. Изведнъж изпитах отчаяна нужда от хлорал. Без да обръщам внимание на победоносната усмивка на Ефи, аз грабнах шишенцето, което висеше на врата ми, и рязко завъртях дозатора. С треперещи ръце капнах десет капки в една чаша и сипах отгоре им шери. Чашата се оказа прекалено пълна: част от течността се разля и опръска ръкава ми. Изведнъж в мен се надигна бурна омраза.

— Никой няма да повярва на такива нелепи твърдения — гласът ми отново прозвуча твърдо и аз изпитах огромно облекчение.

— Мисля, че може и да повярва — каза Ефи. — А и представи си скандала, който ще се разрази точно когато изкуството ти започва да се радва на признание. Дори намек за това, че си се опитал да затвориш жена си в лудница, за да й попречиш да разкрие тайните ти прегрешения, ще те съсипе. Готов ли си да рискуваш?

Благодарих на тъмните богове, които и да бяха те, за хлорала: започнах да усещам как капакът на главата ми се отваря и вътре нахлува хладен въздух, който подхваща мислите ми, смалени до големината на прашинки. Чух гласа си да звучи от много далеч:

— Мила Ефи, ти си превъзбудена. Мисля, че трябва да си легнеш и да почакаш, докато Таби ти донесе капките.

— Няма да си легна! — осъзнала, че е изгубила предимството си, Ефи започна да губи и призрачното си самообладание и в гласа й се доловиха резки нотки на истерия.

— Е, не си лягай тогава, скъпа — отвърнах аз. — Няма да те насилвам. Ще сляза да видя дали Таби се е върнала.

— Не ми вярваш, нали?

— Разбира се, че ти вярвам, мила моя. Разбира се, че ти вярвам.

— Мога да те съсипя, Хенри (гласът й трепна, колкото и да се мъчеше да го овладее). Мога и ще го направя!

Но призрачният силует с ведър хладен глас и синьозелени очи си беше отишъл и заплахата й сякаш се бе изпразнила от съдържание. Сълзи посребриха лицето й и ръцете й започнаха да треперят. Аз прибрах документа в предния си джоб и си позволих лукса да се усмихна.

— Приятни сънища, Ефи.

И когато излязох в осветения коридор, почувствах как юмрукът в гръдния ми кош се свива — радостно, жестоко. Никога не бих й позволил да ме раздели с Марта. Никога.

По-скоро бих я убил.

Пристигнах на „Крук Стрийт“ с двайсет минути закъснение. Бурята ревеше с цяло гърло зад гърба ми. По паважа имаше сняг, който се топеше и се превръщаше в гъста, мазна зимна киша, по която колелата на файтона се плъзгаха и се кривяха. Бях странно спокоен въпреки неотдавнашната си разправия с Ефи — бях взел втора доза хлорал, преди да тръгна.

Като знаех, че Марта ме чака в края на пътя ми, не можех да мисля за Ефи: утре щях да уредя настаняването й в прилична болница извън Лондон, където нямаше кой да слуша брътвежите й — а дори да имаше, образцовият ми живот със сигурност щеше да отклони от мен всяко подозрение: в края на краищата тя беше само жена, при това бивш модел. Щяха да ме съжалят за провала на брака ми, но никой нямаше да ме обвини. Освен това… тя беше болна. Може би по-болна, отколкото се предполагаше. В такава нощ ми се струваше, че всичко е възможно.

Вратата на номер 18 се отвори и откри квадрат от розова светлина, аз се отърсих от злокобните си мисли и влязох, оставяйки диря от замръзнала кал след себе си. Фани беше цялата в коприна с цвят на магнолия, загърната в ефирен воал, което я правеше да изглежда абсурдно непорочна като млада булка, и аз с тревога се зачудих колко безгранични са способностите на жените да се представят за такива, каквито мъжете ги искат. Дори Марта.

Дори Марта.

Какви ли страшни тайни криеше съвършената й плът?

Безмълвно тръгнах след шепота на Фани, която ме отведе чак до мансардата на къщата, при таваните и малките стаички. Когато осъзнах накъде ме води, внезапно ме обзе ужас, сякаш след малко щеше да отвори вратата на малката спалня и да разкрие пред мен същата обстановка: играчките по пода, бялото легло, цветята на нощната масичка и детето на уличницата, голо под нощницата си, непроменено, само малко по-бледо след всичките години престой в тъмния ковчег, с протегнати към мен ръце и глас като на Марта…

Собственият ми глас отекна като ледена висулка:

— Защо трябва да идваме чак тук? Не може ли да отидем в някоя от гостните?

Фани не обърна внимание на неучтивостта ми.

— Това е личната стая на Марта, Хенри — разсъдливо обясни тя. — Имаш специална покана от нея да я посетиш тук.

— А… — думите ми се оплетоха като бодлива тел в устата ми. — Аз… ако тя не възразява, бих предпочел… тук не е ни малко мрачно? И студено. В тази част на къщата е много студено. Може би…

— Марта сама избра тази стая — невъзмутимо отвърна Фани. — Ако започнеш да се дърпаш, може да не поиска повече да те види.

— О! — нямаше какво повече да кажа. Опитах да се усмихна, но усмивката ми натежа като гримаса. — Аз… просто не съм разбрал. Естествено, след като Марта…

Но Фани вече вървеше напред по стълбите. Подът изглеждаше така, сякаш дълго време никой не бе смущавал покоя на праха по него. Погледнах вратата и почти очаквах да видя синьо-бялата емайлирана дръжка на стаята на майка ми. Пропъдих тази мисъл, преди да е разтърсила крехката ми самоувереност, придобита под влияние на хлорала. Каква глупост. Нямаше дръжка в синьо и бяло, нито бледо дете на уличница с тъмни, пълни с укор очи и следи от шоколад около устата, имаше само Марта, Марта, Марта, Марта… Сложих ръка на дръжката и забелязах олющената бяла боя, под която личаха пластове зелено, жълто, червено… но не синьо, казах си победоносно, не синьо. И точно до ръката си видях отпечатъци от малки пръсти, сякаш някое дете се беше опряло на вратата, притискайки о нея длан и три пръста… Марта?

Дори нейните ръце не можеха да бъдат толкова малки. И следите — лепкави, размазани петна — прясно личаха върху бялата боя. Дали не бяха от… шоколад?

Самообладанието ми ме напусна. Аз извиках и блъснах вратата с всичка сила. Тя не се отвори. В главата ми нямаше място за разсъждения: водеше ме безумна логика, внезапно непоклатимо убеждение, че след всичките тези години Бог най-после е измислил начин да ме накара да платя за стореното с детето на уличницата… да платя с Марта. Картината изглеждаше зловещо правдоподобна в размътеното ми съзнание: детето стои с ръка на вратата, ослушва се, влиза и вижда Марта, която ме чака. След време излиза, отмъстило за стореното… а Марта още чака с рокля, омотана около врата…

Отново извиках и започнах да удрям с ожулени юмруци по вратата.

— Марта! Марта! М-м…

После вратата се отвори и разкри мрак. Инерцията ме тласна навътре, блъсна ме в отсрещната стена и вратата се затръшна. В първия миг мракът беше непрогледен и аз продължих да крещя, убеден, че призрачното дете е в стаята при мен, толкова студено, толкова бледо, и още иска да му разкажа приказка.

Блесна светлина. Отначало ме ослепи, но след малко видях Марта да стои до прозореца с лампа в ръка. Изпитах такова силно облекчение, че едва не припаднах, пред очите ми избиха големи черни петна.

— Марта — опитах се да прикрия облекчението си. — Аз… Съжалявам. Днес… не съм съвсем на себе си — и слабо се усмихнах.

— Честно казано, и аз, господин Честър, и аз — тя ми отвърна с малка лукава усмивка, а гласът й — шепот — шумолеше като слама под лятно небе. — Може би и двамата имаме нужда от питие.

Докато сипваше питиетата, аз я наблюдавах, чувствайки как ритъмът на сърцето ми се забавя почти до нормалното, и не след дълго бях в състояние да се огледам из стаята.

Тя беше почти гола. Тясно легло с бяло покривало, нощна масичка с кана и леген, маса и опърпано кресло — това бяха всички мебели в нея и на светлината от единствената лампа всичко изглеждаше още по-голо. По дъските на пода нямаше килими, по стените нямаше картини, липсваха и пердета. А днес и Марта приличаше на стаята си: с проста бяла нощница, боса, с разпусната коса, която почти скриваше лицето й. За миг отново ме обзе предишната тревога — приликите с онази нощ бяха твърде много, — сякаш това бе поредната дегизировка на Марта, която имаше за цел да ме извади от равновесие и да ме тласне към трайна лудост. Но когато обви ръце около мен, тя беше топла и ухаеше на прости детски аромати: сапун, лавандула, нещо сладко като петмез; тя, която ме омайваше с неустоима екзотична чувственост, сега беше най-обикновена невръстна съблазнителна, срамежлива, страстна четиринайсетгодишна девица, очарователно неопитна, болезнено искрена.

Разбира се, знаех, че това е поредното й представление: истинската Марта ми беше също толкова непозната, колкото и в самото начало. Но аз се оставих на нежната илюзия и докато лежахме прегърнати като деца, тя зашепна в ухото ми приказка: за мъж, който се влюбил в портрета на мъртво момиче, купил го и го скрил на тавана от страх жена му да не започне да го разпитва. Всеки ден ходел при портрета и ставал все по-тъжен, но не можел да се откаже от удоволствието да го гледа. Жена му започнала да го подозира и един ден го проследила до тавана. Видяла как седи пред портрета и го гледа. Измъчвана от ревност, тя го почакала да излезе, взела един нож и отишла при картината с намерението да я нареже на парчета. Но портретът бил обитаван от душата на мъртвото момиче и когато съперницата му дошла с ножа в ръка, то се нахвърлило върху нея. Последвала борба, но призрачното момиче било силно с отчаянието си. Ревнивата жена с писъци изскочила от тялото си и потънала в хаоса, а призракът взел живота й за себе си. Момичето спокойно слязло по стълбите и заживяло със своя любим. Потръпнах, когато приказката свърши.

— Вярваш ли в призраци, Марта? — попитах аз.

Усетих кимането й с голата си кожа и ми се стори, че чух приглушен смях. Този смях ме накара да се почувствам неловко и малко ядосано отвърнах:

— Няма призраци. Умрелите не се връщат да преследват живите. Не вярвам, че хората отиват някъде след смъртта си.

— Не вярваш ли, че отиват в Рая?

— Особено пък в Рая…

— Тогава… — гласът й заглъхна дяволито. — Значи не се страхуваш от мъртвите?

— Че защо да се страхувам? Нямам от какво да се срамувам — лицето ми пламна и аз се запитах дали го е почувствала. — Не ми се говори за това.

— Добре — по детски се съгласи тя. — Разкажи ми тогава какво прави днес.

При тези думи избухнах в смях: не очаквах да чуя такава съпружеска реплика от нейната уста!

— Не, разкажи ми — настоя Марта.

Разказах й — може би повече, отколкото исках. Тя лежеше кротко като дете в прегръдките ми, мълчалива: само от време на време издаваше звук, за да покаже, че ме слуша. Разказах й за Ефи и за това как съм започнал да се боя от нея, за почти суеверното чувство, че съм станал призрак в собствения си дом, за решението ми да изпратя Ефи в лудница, където вече няма да бъде опасна за мен, за убеждението ми, че тя може да ме унищожи. Ефи беше разбрала за нас — макар че изобщо не си представях откъде, — Ефи, врагът, мълчаливият наблюдател от тъмното, призрачното дете… призракът. Ефи, която не биваше да се събужда, която трябваше да умре… Ефи, която трябваше да умре…

След малко забравих, че говоря с Марта; представих си, че стоя пред Божия престол и отчаяно се пазаря с Него, а Той седи с върховно, глупаво безразличие и гледа как се пазаря с Него за живота си…

Нямах право: сега го знам. Бях взел Ефи, преди още да е пораснала достатъчно, за да разбере какво е любовта. Измамих я, като я лиших от възможността да бъде щастлива. Промених я така, че да задоволи собствения ми извратен вкус, а после, когато ми омръзна, я захвърлих.

Знам какъв съм.

И въпреки това докато държах Марта в прегръдките си и усещах влажната топлина на дъха й върху кожата си, аз съзрях друга възможност — възможност, от която космите по ръцете ми настръхнаха и която ме изпълни с фина, екстатична омраза към себе си. Думите, които бях изрекъл пред Марта, кънтяха в кухия ми череп, сладки и звънки като невидими струни под клепачите ми:

„Няма призраци. Умрелите не се връщат да преследват живите. Не вярвам, че хората отиват някъде след смъртта си.“

Осъзнах, че съм повторил думите на глас, прекъсвайки потока на мъчителния си самоанализ. Но сега не помнех нищичко от изреченото.

Марта ме наблюдаваше с любопитство. Лицето й беше каменно.

— Хенри…

Изведнъж разбрах какво ще каже и трепнах, уловен в капана на смъртоносния й поглед. Започнах да говоря, без да ме е грижа какво казвам, само за да й попреча да изрече думите — думата, която безмилостно отекваше в съзнанието ми…

— Хенри!

Погледнах я. Нямаше измъкване.

— Помниш ли, когато ми каза, че ме обичаш?

Мълчаливо кимнах.

— Тогава ми обеща нещо. Сериозно ли беше?

Поколебах се:

— Аз…

— Сериозно ли беше?

— Да.

Главата ми пулсираше, устата ми беше пълна с кисел вкус като след долнопробен джин.

— Чуй ме, Хенри — гласът й прозвуча тихо, приятно, интимно като смъртта. — Ти вече не я обичаш. Обичаш мен. Нали?

Кимнах.

— Докато тя е с теб, аз никога няма да бъда твоя. Винаги ще трябва да се криеш. Винаги ще трябва да идваш тайно.

Дъхът ми запърха между пресъхналите ми устни в неизречен протест, но ужасяващата чистота на погледа й ме накара да мълча.

— Казваш, че вече знае за нас: знае и може да те унищожи. Дори да я затвориш в лудница — ако изобщо успееш, — това може да не е достатъчно. Тя ще се разприказва и някои хора могат да я чуят. Мислиш ли, че семейството й няма да й повярва? Така или иначе ще избухне скандал. Калта е лепкава, Хенри.

— Аз…

Предчувствието за онова, което се готвеше да каже, нахлу в съзнанието ми като огнена стихия. Но което беше по-лошо, аз исках да го каже, исках да освободи вълците в главата ми. Сладката ми Шехеразада! Главата ми заплува в бесен световъртеж. Тя говореше за убийство, говореше за нещо, което да накара Ефи да замълчи завинаги…

За миг изцяло се оставих на образите, които се въртяха в главата ми, и долових в себе си възбуда от мисълта за убийство, натрапчива възбуда, която почти засенчи копнежа ми по Марта… после очарованието на Марта надделя и аз я притиснах в прегръдките си, заравяйки лице в сладостта и мекотата й, в уханието на люляк и шоколад… може би дори се разплаках.

— О, Марта…

— Съжалявам, Хенри. Аз наистина те обичах и едва ли някога ще разбереш какво означаваха тези нощи за мен…

От дълбините на бездната съзнанието ми започна тревожно да се пита: какво означаваше това? Звучеше почти като…

— … но след станалото не можем да се виждаме повече.

Вцепенението връхлетя сетивата ми като ледено одеяло. Само тъничкият безпомощен глас в главата ми глупаво повтаряше: това е сбогуване, едва ли е искала да каже това, и това е… Не! Невъзможно! Не това очаквах да чуя! Не това беше обещанието, което исках да спазя! В мен се надигаше истерия. Отдалеч чух собствения си смях — писклив, смразяващ смях като на обезумял клоун.

— Не! Не! Ще направя всичко за теб… всичко… каквото и да е… — и най-ужасното. — Не трябва да се разделяме така… — о, моя Марта, моя прохладна Гетсиманска градина. — Ще направя всичко!

Най-после ме чу. Обърна лице към светлината и очите ни се срещнаха. Повторих думите си, за да разбере, че казвам истината:

— Ще направя всичко.

Тя кимна бавно, крехка и неумолима. Аз направих мъчителен опит да овладея гласа си.

— Ефи е болна — казах. — Може да не издържи дълго. Постоянно взема лауданум. Понякога забравя колко капки е взела.

Марта ме гледаше неподвижно със светещи като на котка очи.

— Може да умре… всеки момент.

Не беше достатъчно: разбрах го, щом погледът й се отклони от моя. Тя не беше Ефи, която се луташе в сенките. Бях й обещал всичко.

Отчаяно изрекох омразните думи — страхливо признание на вече поетата вина.

— Никой няма да разбере.

Тишината отекна оглушително между нас.

 

Скрепихме сделката, тъй както се скрепяват всички дяволски сделки. Представете си, ако можете, как е изглеждало всичко в Божиите очи: Честър се гърчи в мъките на плътта, а в ушите му шепне сладък демоничен глас — как ли се е смял Бог! Аз продадох душата си за една жена — как ли този безсмъртен шампион на абсурда се е превивал от смях, докато гласовете ни са долитали като мухи до небесния Му слух… и колко малко ме беше грижа! Марта беше моята душа.

След като дадох обета си, открих, че тя е ужасяващо практична. Марта беше тази, която измисли в подробности плана, с който несъмнено вече сте запознати. Като ми шепнеше сладко и ме докосваше с малките си ледени ръце, тя хладно очерта моята роля в него.

Всичко беше много просто. На следващия ден отивам в ателието си както обикновено и се прибирам с падането на нощта. Предупредил съм Таби да даде дневната доза лекарство на господарката си. След вечеря, когато Ефи отива да си легне, аз й донасям чаша шоколад, щедро подправена с лауданум и малко бренди, за да прикрие мириса на лекарството. Ефи заспива дълбоко, толкова дълбоко, че дъхът й спира: безболезнен край. След като се е стъмнило достатъчно, за да не може никой да ме види, аз изнасям тялото навън, където приятел на Марта ме чака с каруца. Откарваме Ефи на гробището и я скриваме в някоя гробница със саркофаг, който отваряме с помощта на инструменти, донесени от приятеля на Марта. След като поставим тялото и запечатаме саркофага, никой не може да ни пипне. Ако се погрижим да изберем семейство, чиито наследници са починали, можем да сме сигурни, че никой няма да намери тялото. Аз съобщавам на полицията, че съпругата ми е душевно болна — Ръсел със сигурност ще го потвърди — и често се държи странно. Остава да изиграя ролята на разтревожен съпруг и със случая е приключено. Ефи изчезва завинаги.

Тревожеше ме само един детайл: предложението за съучастник. Разбирах, че имам нужда от помощник, който да пренесе с мен тялото и да стои на пост на гробището, но Марта не искаше да ми каже кого има предвид, като настояваше да й се доверя. Накрая се ядоса и ме обвини, че си търся извинение, за да се измъкна. Помня как седеше на голото бяло легло с подвити крака като Дева Мария на Росети, гъстата й коса се спускаше безредно по раменете, а стиснатите й юмруци бяха като от кремък.

— Страх те е! — презрително отсече тя. — Само обещаваш, обещаваш… ако мислите бяха грехове, досега отдавна да си изгорял в ада, но щом се стигне до действие, подсмърчаш и въздишаш като момиче! Мислиш ли, че не мога да го направя сама? Мислиш ли?

— Марта… — отвърнах аз с молба.

Гневът й беше великолепен — огън и жупел.

— Ма-арта-а — подигравателно повтори тя. — М-ма-арта-а…

Изведнъж отново станах на дванайсет, бях в училищния двор, заровил лице в ъгъла зад вратата, в устата си усещах вкус на сълзи и омраза (Бе-е-бе, плачи, бе-е-бе, вижте бебето как плаче…). За миг зрението ми се замъгли и сълзите закапаха по бузите ми. Не можех да разбера причината за внезапната й жестокост. Марта се беше ядосала за нещо.

Само това ли можеш? — горчиво изкрещя тя. — Да плачеш? Аз те моля да освободиш себе си и мен, а ти хленчиш като ученик? Аз искам мъж, любовник, а ти не ми даваш нищо! Искам ти кръв, а ти ми даваш вода!

— М… М-м-м… — за малко да кажа „майко“. Кълбото от бодлива тел в устата ми изведнъж стана скъсана струна, Еолова пещера на болката и страха. Почувствах как лявата половина на лицето ми трепери неудържимо, клепачът ми — пеперуда, уловена в измъчената ми плът.

Презрението й беше повече, отколкото можех да понеса. Закрещях с цялата любов и омраза, натрупани в натежалото ми сърце. Какви думи имаше в крясъка ми — ако изобщо бяха думи — не знам.

Но имаше обещание: умилостивена, тя ме целуна.

Аз съм онзи, който съм.