Джоан Харис
Спи, бледа сестро (67)

65

Беше Ефи. Те ме заведоха да опозная тялото, което лежеше в моргата, и през цялото време бяха много любезни, с тихата учтивост на палачи. Усещах как с всеки дъх примката се затяга около врата ми… Тя лежеше върху леко наклонен мраморен блок, а в един канал до краката ми течеше силен дезинфектант и издаваше тихи бълбукащи звуци, които отекваха в безграничната тишина на моргата.

Аз кимнах.

— Това е Ефи.

— Да, господине — сержант Мърл оставаше все така безстрастен, сякаш обсъждахме нещо, което слабо го интересуваше. — Докторите казват, че тялото е лежало в гробищата около седмица. От Коледа или някъде там. Изглежда, че студът е забавил процеса на… разлагане.

— Но, по дяволите, аз я видях!

Мърл ме погледна безизразно, сякаш бе твърде учтив, за да коментира твърдението ми.

— Видях я… няколко дни след това!

Мълчание.

— Впрочем, ако знаех, че наистина е мъртва, защо, за бога, бих ви казал къде е тялото?

Сержантът ме погледна, сякаш се извиняваше.

— Господин Честър вече беше съобщил в полицията — обясни той. — Каза, че… хм… отговорността го мъчела.

— Хенри е болен! — възкликнах аз. — Не е в състояние да различава фактите от фантазиите.

— Господинът несъмнено е много разстроен — каза Мърл. — Всъщност доктор Ръсел, специалистът по душевни болести, смята, че психичното му състояние е нестабилно.

Мътните го взели! Схванах играта на Хенри: след като свидетелства срещу мен и след като прочут лекар се изкаже за здравето му, той никога няма да получи присъда за убийството на Ефи. Но проклет да съм, ако го оставя да лепне това на мен!

— Разговаряхте ли с Фани Милър? — чух отчаянието в гласа си, но не бях в състояние да го прикрия. — Тя ще ви каже истината. Всичко това беше нейна идея, от самото начало. Ефи беше се скрила при нея.

Отново същата физиономия на почтителен укор.

— Изпратих човек на „Крук Стрийт“ — безстрастно ми съобщи Мърл. — Но за съжаление на посочения адрес нямаше никой. Поставих къщата под наблюдение, но до този момент госпожица Милър не се е появила. Както впрочем и никой друг.

Новината ме зашемети като удар по челюстта.

— Съседите! — извиках задъхан. — Питайте тях. Питайте някого…

— Никой не помни да е виждал на посочения адрес млада дама, която да отговаря на описанието на госпожа Честър.

— Разбира се, че никой не я виждал! — сопнах се аз. — Нали ви казах, че се е дегизирала!

Мърл само ме изгледа с печален скептицизъм и аз неволно плъзнах ръка по врата си. Невидимата примка все повече се затягаше.

Предполагам, знаете завършека на тази мрачна история — всички го знаят. Дори тук, сред, така да се каже, утайката на обществото, се ползвам с известна слава: наричат ме „Джентълмена Джак“ и ми говорят с уважение заради положението ми на светски лъв, на когото предстои да увисне на бесилото. Понякога пазачът ми пъха в ръката мазно тесте карти и аз си позволявам да изиграя с него една бърза игра на покер.

Винаги печеля.

Процесът ми беше хубав, доколкото един процес може да бъде такъв: всъщност драмата ми допадна. Макар и смела, защитата беше лесно оборена — и аз можех да кажа на адвоката, че пледирането за невменяемост няма да мине, — но прокурорът беше злобен стар методист, който извади на светло всички мръсни детайли от превратната ми кариера, включително някои епизоди, които самият аз бях забравил, с грижливо внимание към детайла. В залата имаше много жени и когато съдията сложи черната си шапка, треперещият му старчески глас почти заглъхна сред ридания и хлипания. Жени!

Е, получих отсрочка от три недели и през нито една от тях не пожелах да се срещна със свещеник, но накрая той дойде да ме види. Каза, че не би понесъл да види как непокаял се грешник отива на бесилото. Това лесно може да се разреши, казах му аз: не ме бесете! Не мисля, че той оцени шегата ми. Те рядко разбират от шеги. Със сълза във влажното си старческо око свещеникът ми разказа всичко за Ада, но като помисля за последната си успешна картина „Содом и Гомор“, ми се струва, че аз знам повече за Ада от този стар лицемер. Адът е мястото, където отиват всички порочни жени — нали ви казах, че ги обичам горещи — и може би отдолу ще мога да надникна под полите, роклите или каквото там носят ангелите и да намеря отговора на онзи древен теологичен въпрос.

Сигурен съм, че сте ужасен, отче, но си спомнете, че ако не бяха грешниците в Ада, нямаше да има забавление за онези на балкона, а аз винаги съм твърдял, че е трябвало да стана актьор. Така че приберете броеницата, пийнете нещо за сгряване — тук с пари всичко се купува, знаете ли? — и може би ще изиграем една-две игри на покер, а когато си тръгнете, им кажете, че сте си свършили работата. Целунете момичетата от мен и им предайте, че ще се видим на танците. Все пак аз трябва да се грижа за репутацията си.

Но понякога, докато лежа буден в малките часове на нощта, не мога да не се питам как Фани и тъмната й дъщеря успяха да направят това. И понякога, докато секундите безмилостно се изнизват в нищото, почти съм готов да повярвам… да повярвам в сънища, видения… в студени нощни изкусителки с леки смразяващи пръсти, жадни усти и още по-жадни сърца. В отмъстителни призрачни деца… в любов, по-велика от смъртта и по-силна от гроба.

И в здрачните дебри на съня като че ли изниква картина — винаги когато съм трезвен, имам добри идеи за картини, — която, ако присвия очи, почти застава на фокус: картина на майка, обичала мъртвата си дъщеря толкова много, че я върнала в света на живите, за да се всели в тялото на друго момиче, тъжно и самотно момиче, жадуващо за любов, и тази жажда и тази любов били толкова силни, така я зовяли от тъмното, че тя дошла, закопняла да живее отново. О, да, аз знам много за този копнеж. И двете заедно — нещастното бледо момиче и изгубеното премръзнало тъмнокосо момиче — създали жена с едно тяло, две души и знание, надхвърлящо човешкото въображение…

Нощем, когато подобни неща изглеждат възможни, ми се струва съвсем вероятно тази жена все още да се разхожда по осветения от луната паваж, макар че тялото й лежи безжизнено в моргата: тя върви, все така закопняла, все така зажадняла… толкова студена… и толкова силна, че ако пожелае, може да минава през стени и врати, да прекосява безгранични пространства, за да се изправя срещу убийците си в сцени на изтънчени черни кошмари и завладяваща лудост. Тя може да разказва истории за убийства или да рисува видения за ада… но зад гнева винаги ще има копнеж и студена, отчайваща жажда. Мъртвите не прощават.

В този ход на разсъждения има някаква всепроникваща логика, както и странна езическа поетичност. Започвам да си припомням останки от класическото си образование, на което не обръщах особено внимание в училище. Да, и аз съм чел Есхил и знам откъде Фани е взела имената на котките си. И като знам това, почти започвам да вярвам… да вярвам в ангели, демони, Еринии… Евмениди.

Почти.

Все пак трябва да мисля за репутацията си.