Джоан Харис
Спи, бледа сестро (17)

15

Започвах да губя търпение: тя седеше в палатката от доста време, вече трябваше да са й предсказали бъдещето поне десет пъти, а и аз бях този, който трябваше после да плати на циганката за свършената работа. Започваше да ми става студено от седенето на едно място, затова накрая станах и влязох в палатката.

В първия момент изгубих ориентация: отвътре палатката изглеждаше бездънна, пълна с отражения на огньове като пирамида на някой мъртъв фараон. После, когато очите ми свикнаха с полумрака, забелязах, че палатката всъщност е малка, накичена с обичайните атрибути на панаирджийските шарлатани, през отвора влизаше светлина и падаше върху позлатени и боядисани стъклени повърхности, разкривайки истинската им същност. Когато влязох, Ефи не трепна: остана да седи неподвижно с гръб към мен и глава, отпусната безжизнено на една страна. От „Шехеразада“ нямаше и следа.

През главата ми тутакси мина мисълта за измама и с един скок аз се озовах при Ефи. Започнах да я викам по име, разтърсих я, но тя беше отпусната като парцалена кукла с отворени очи, но празен поглед. Изругах, вдигнах я от стола и я изнесох отвън на слънце, където виковете ми вече бяха привлекли малка групичка любопитни зяпачи. Без да обръщам внимание на ококорените им погледи, аз сложих Ефи на тревата и след като я огледах, за да се уверя, че няма видими наранявания, изпразних съдържанието на кесията й, за да намеря амонячните соли. Някаква жена се развика — вероятно глупачката си мислеше, че се опитвам да обера припадналата дама — и аз й отвърнах с вулгарна забележка, която накара друга жена да ахне и да бръкне за своите амонячни соли. Представителен тип с военни мустаци ми поиска обяснения, докато безличен младеж предложи да донесе бренди, но не донесе, а жена с боядисана коса се опита да привлече вниманието върху себе си, като неубедително имитира припадък. О, сцената беше достойна за водевил; в суматохата някой бе успял да повика полицая и аз започнах да се питам дали не е време добрият стар Моуз да си плюе на петите, когато очите на Ефи уплашено се впиха в моите и тя изпищя — пронизителен безумен писък на безпричинен ужас.

В този момент пристигна полицаят.

Посрещна го същински Вавилон от гласове: обират беззащитна жена, онзи мъж там нападнал бедната дама посред бял ден, тя получила припадък, едно от дивите животни избягало и уплашило дамите — това е недопустимо… Видях как очите на полицая светнаха, той бръкна в джоба и извади бележника си.

Ефи успя да седне с моя помощ и смутено разтърка очи.

— Всичко е наред — извиках аз сред врявата. — Дамата е моя… съпруга. Припадна от горещината.

Но забелязах, че общественото мнение е против мен и като си представих неизбежните дълги и досадни обяснения в полицейския участък, отново се запитах дали не е по-разумно да изчезна сега, докато още има време и суматохата го позволява. Ефи щеше да се оправи; в края на краищата, донякъде тя беше отговорна за създалата се ситуация, ако не беше се разкрещяла по този идиотски начин, аз щях лесно да се измъкна. Благодарение на нея сега изглеждах като изнасилвач. Освен това трябваше да помислим за Хенри. Почти бях решил да побегна, когато забелязах, че до мен стои жена, и над врявата се разнесе ясен, познат глас:

— Марта, скъпа, добре ли си? Казах ти да не се преуморяваш! Хайде, ела!

Видях чифт присвити светли очи, които се изравниха с моите, и чух ожесточения й шепот:

— Мълчи, идиот такъв! Вече направи достатъчно.

Аз се отместих стъписан и жената зае мястото ми до Ефи, поднесе към носа й ароматно шишенце и замърмори утешителни думи.

— Фани! — възкликнах с недоумение.

Тя отново изсъска:

— Тихо! Хайде, Марта, миличка, опитай се да станеш. Нека ти помогна. Хвани се за мама, така. Добре. Браво на момичето ми.

Фани прегърна замаяната Ефи през кръста и се обърна към полицая, който определено изглеждаше озадачен.

— Господин полицай — отсече тя, — може би трябва да ви помолим да изпълните служебния си дълг и да разпръснете тази… тълпа, за да не тревожи повече дъщеря ми.

Полицаят се двоумеше: виждах как се бори с колебанието и подозренията си, как се мъчи да запази самообладание, готов да отстъпи пред по-силния характер.

— Е? — нетърпеливо го подкани Фани. — Трябва ли да търпим любопитството на тези вулгарни зяпачи? Дъщеря ми да не е експонат от изложба, та да я разглеждат така? — обзета от справедлив гняв, тя се обърна към тълпата. — Махайте се! — заповяда Фани. — Хайде, разотивайте се! Казах: разотивайте се!

Много от хората в края на групата неловко се размърдаха и се отдалечиха, само господинът с военната осанка не помръдна от мястото си.

— Настоявам да получа обяснение… — започна той.

Фани сложи ръце на кръста и пристъпи напред.

— Вижте сега… — тя направи още една крачка напред. Лицата им почти се докоснаха. Фани тихо зашушука нещо на господина.

Той подскочи като ужилен и побърза да се отдалечи, като спря само да погледне през рамо към Фани с изражение на почти суеверна тревога. Когато се върна при нас, на лицето й се мъдреше най-безоблачната усмивка.

— Така се правят тези неща, господин полицай — каза тя, но тъй като полицаят остана видимо неудовлетворен, добави: — Дъщеря ми е много чувствителна, господин полицай, и най-слабото вълнение й се отразява зле. Бях предупредила зет си да не я води на панаира, но той не се вслуша в съвета ми. И понеже изобщо не знае как да се държи с дама в нейното състояние…

— А, какво? — смотолеви полицаят.

— Да. Дъщеря ми чака дете — мило обясни Фани.

Полицаят се изчерви и надраска нещо безсмислено в бележника си. Като се мъчеше да запази достойнство, той се обърна към Ефи.

— Много се извинявам, госпожо — каза. — Просто изпълнявах задълженията си. Тази дама ви е майка, така ли?

Ефи кимна.

— А господинът е ваш съпруг?

Разбира се.

— Имате ли нещо против да запиша името ви, моля?

Ефи едва забележимо трепна. Аз го забелязах, но не мисля, че полицаят видя, защото тя бързо се опомни.

— Марта — каза и добави с по-уверен глас: — Марта — обърна се усмихната към Фани, прегърна я през кръста и изведнъж по необяснима причина се разсмя.

С Фани Милър се познавахме от години и аз я уважавах както никоя друга жена. Беше с десет години по-възрастна от мен, с тежка, солидна хубост, остър като бръснач ум и по мъжки непреклонна амбиция. И тя като мен оцеляваше сама в живота: майка й била селско момиче, превърнато в проститутка на Хеймаркет и от тринайсетгодишна възраст Фани също започнала да се занимава с най-древната професия. Четири години по-късно майка й починала и тя останала сама, готова да се бори с нокти и зъби срещу света, в който била попаднала. Била твърдо решена да се издигне и в следващите няколко години се научила да чете и пише, да пребърква джобове и да отключва врати, да напада с бръснач и с юмруци, да забърква отвари и отрови, да говори като дама, макар че така и не успяла да се отърве от заваленото произношение на майчиния си селски диалект, и да пие като мъж. Но най-вече се научила да презира мъжете, да открива слабостите им и да ги обръща в своя полза, в резултат на което скоро престанала да продава себе си и започнала да продава другите.

Фани печелела парите си по десетина различни начина, както почтени, така и непочтени: пеене във водевил, предсказване на бъдещето в пътуващ панаир, продажба на измислени отвари срещу ревматизъм, изнудване, кражби, измами. Когато я срещнах, тя вече държеше свой публичен дом, в който имаше десетина момичета. Всичките бяха хубави, но никоя не можеше да се мери с Фани. Тя беше висока почти колкото мен, със силни закръглени ръце, широки рамене и пищни извивки, освободени от всякакви корсети и банели. Имаше светли кехлибарени очи като на котка и гъста медночервена коса, която носеше прибрана на сложно оплетен възел на тила. Но Фани не беше за продан на никаква цена. Аз глупаво упорствах — вярвах, че всяка жена си има цена — и тя настръхна срещу мен точно като котка, нахвърли ми се с бръснач в ръце и нарочно не ме уцели с половин инч. Беше бърза — изобщо не я бях видял да вади бръснача — и още помня как ме погледна, когато с рязко движение го затвори и го прибра в полата си. Каза:

— Харесваш ми, Моуз. Наистина. Но ако още веднъж се самозабравиш, ще ти нарежа лицето. Разбра ли? — и гласът й дори не трепна, сърцето й не се разтуптя.

Понякога си мисля, че ако Фани Милър изобщо е имала сърце, трябва да го е загубила някъде по пътя заедно с всички други безполезни дреболии в живота си; във всеки случай, когато се запознах с нея, тя беше като от желязо. Никога не съм я виждал да трепне. Никога. И ето че сега се появи отново — моят личен демон, непроменен, с изключение на някой и друг бял косъм в разкошната си коса, — за да ме измъкне от малкото ми затруднение.

Не бях особено щастлив, макар че Фани несъмнено бе успяла да ми спести неприятностите: просто не обичам да дължа нещо на жена. Впрочем аз вече бях съчинил своя версия за случката с Ефи и се притеснявах, че Фани я знаеше; тя беше от хората, които умеят да извличат полза за себе си от всяка ситуация, а и не ми допадна почти инстинктивната близост на Ефи с нея, сякаш наистина Фани й беше майка. Така или иначе, не казах нищо, докато не напуснахме панаира и не излязохме отново на „Айлингтън Роуд“, където лесно можех да наема файтон и да изчезна, преди да ми се наложи да давам каквито и да било обяснения. Погледнах Фани, която още вървеше подръка с Ефи, и предпазливо започнах да опипвам почвата в търсене на своето място в създалата се ситуация.

— Отдавна не сме се виждали, Фани — небрежно започнах аз. — Как е животът напоследък?

— Един ден добре, друг ден зле — отвърна тя с усмивка.

— А търговията?

— Бих казала, че върви добре — същата усмивка, подигравателна, сякаш криеше нещо от мен. Все така усмихната се обърна към Ефи и лицата им почти се докоснаха. — Ще прощавате, госпожице, ако съм ви стреснала преди малко — весело продължи Фани, — но ми се стори, че суматохата не ви е по вкуса, а и предположих, че не бихте искали някой да ви познае.

Тя ми хвърли осведомен поглед, от който се почувствах неловко. Какво знаеше? Каква игра играеше?

— Ти си нашият ангел хранител — подхвърлих аз, като се опитах да пропъдя тревогата от гласа си. — Ефи, това е Епифани Милър. Фани, това е Ефи Честър.

— Знам. Познавам добре съпруга ви — каза Фани.

Аз се стъписах, но Ефи не реагира.

— О, сигурно сте му позирали — каза, като гледаше Фани с глупаво упорство, и аз за пръв път почувствах, че губя всякакво търпение. Бях готов да й се сопна, когато тя неочаквано попита: — Защо ме нарекохте така?

— Как, мила моя? — отвърна Фани с успокоителен тон.

— Марта.

— О, това ли? Просто то беше първото име, което ми дойде наум.

Да пукна, ако знаех каква игра играе. Не виждах причина, поради която би искала да се сприятелява с Ефи — с нея си приличаха единствено по това, че бяха жени, — нито да ни кани в къщата си, но тя го направи и въпреки злобните ми погледи Ефи се съгласи. Не бях на себе си от яд, знаех къде живее Фани: имаше къща на „Крук Стрийт“, близо до канала, където държеше няколко стаи за себе си и по една за десетината момичета, които живееха при нея. Това не беше място, на което бе редно да ме виждат с Ефи, освен ако не исках да разруша крехките си отношения с Хенри.

— Ефи, наистина, време е да се прибираш, не мислиш ли? — многозначително казах аз.

— Глупости! — отговори Фани. — Часът е едва три. Има достатъчно време за чаша чай и нещо за хапване.

— Наистина не смятам…

— Аз искам да дойда — прекъсна ме Ефи с решителен поглед. — Ако Моуз иска да си ходи, негова работа. Аз няма да стоя дълго.

Проклетото й упорство!

— Не мога да те оставя да кръстосваш Лондон сама!

— Не съм сама. Госпожица Милър е с мен.

Проклетата госпожица Милър! Виждах, че Фани страшно се забавлява, затова бях принуден да замълча и да ги придружа. По-късно щях да се разправям с Ефи. Щях да я накарам да си плати.