Джоан Харис
Спи, бледа сестро (8)

6

Вале купа, драги мои — Валето на сърцата. Бъдете така добри да ми отдадете дължимото. Дори валето има достойнство, повярвайте ми. А аз имам толкова много сърца! Дадох едно на любовницата и едно на господарката, и едно на просякинята, която плаче на улицата — забележете, само за да спре да плаче. И какво ми дадоха те в замяна? Няколко въздишки, кратко боричкане в леглото и сълзи, достатъчни да напълнят ваната ми. Жени! Омръзнали са ми до смърт и въпреки това не мога без тях; кълна се, че и в ада ще се забавлявам с малките дяволици — обичам ги горещи.

Какво?

А, историята, искате историята. Виждам, че не съм ви но вкуса. Е, насочили сте прожектора към мен и аз няма веднага да си тръгна. Така че запалете лулата си, човече, и се настанете удобно. Нека ви се представя.

Моузес Закари Харпър, поет, понякога художник, грешник, донжуан, хедонист, Вале на сърцата и Ас на камшиците, някога обичан и изоставен от госпожа Еуфимия Честър.

Какво да ви кажа за добрия стар Хенри?

Да речем, че между нас имаше лош късмет, може би жена (кой знае?), може би откровена дума, изречена с подигравателен тон по повод благочестивия господин Честър. Достатъчно е да кажа, че отношенията ни бяха хладни — хладни на професионално ниво. Господин Ръскин беше харесал моята картина „Содом и Гомор“ и бе написал ласкава статия за нея. Това се казва мащабно платно! Триста тела, преплетени в екстатична прегръдка! И всеки инч женска плът беше завоювана от мен територия! Почитаемият господин Честър ме презираше от цялото си сърце, но ми завиждаше за връзките. Честно казано, аз нямах никакви връзки — извън леглото имам предвид, — но бях успял да изтръгна известно благоразположение с бъркане под нечии фусти.

Представете си какви разговори водехме на чаша чай: горкият Хенри седеше с благопристойна физиономия като стара мома. „Не желаете ли чаша чай, господин Харпър? Дочух, че изложбата ви е получила топъл прием…“ А вашият покорен слуга, крайно неглиже, без шапка, с незакопчана догоре риза, го обстрелва с добре премерени оскърбления („Струва ми се, че в последната ви работа се забелязва известно влияние на сър Джошуа Рейнолдс, друже…“). Признавам, че му бях трън в очите. Горкият Хенри не беше се родил художник, нямаше капка артистичен темперамент, като демонстрираше обезпокоителна наклонност към праведен живот, ходене на църква и други подобни, все неща, които изобщо не ме вълнуваха.

Представете си учудването ми, когато при завръщането си от дълго пътуване в чужбина чух, че се е оженил! Първата ми реакция беше смях, после недоверие. Е, той изглеждаше добре по свой начин, но нито една жена с поне унция здрав разум не би пропуснала да забележи, че у него има страст колкото в парче шунка. Което само доказва, че повечето жени нямат и унция здрав разум.

Втората ми реакция беше безгранично любопитство. Исках да видя тази представителка на заблудения женски род, която Хенри беше успял да излъже. Представях си някое просто момиче, най-вероятно нравствен стълб на местната енория, увлечено по рисунките с акварел. Разпитах из артистичните кръгове и научих, че Хенри се е оженил преди по-малко от година, че жена му е с крехко здраве и че през януари е родила мъртво дете. Общото мнение беше, че тя е по-скоро хубавичка, макар и по необичаен начин. Казаха ми също, че Хенри подготвя изложба, която да съвпадне с годишнината от тяхната сватба, и тъй като знаех, че това е може би единственият начин да посетя стария педант, реших да отида да я видя.

Той беше решил да направи изложбата в дома си на „Кромуел Скуеър“ в Хайгейт — грешка според мен. По-добре би било да наеме малка галерия, може би в Чатъм Плейс. Само че едва ли щеше да му стиска да изложи платната си под самия нос на любимите си прерафаелити. Впрочем още в началото той имаше претенцията да излага единствено в Академията и тъй като го познавах достатъчно добре, не очаквах да се съгласи на по-малко. Обявата беше надлежно публикувана в „Таймс“, последвана от редица сдържани покани до различни влиятелни критици и художници (без мен, разбира се).

Пристигнах към дванайсет, след като бях обядвал в една закусвалня наблизо и когато наближих къщата, видях групичка хора, които се въртяха пред вратата, сякаш не бяха сигурни дали са поканени. Разпознах Холи Хънт и Морис, който яростно се кискаше на някаква забележка на Хънт. Жената с него беше госпожа Морис: бе като излязла от картина на Росети, но твърде префърцунена за моя вкус. Хенри щеше да се радва да ги види, особено ако не му се наложеше да говори с тях: той не понасяше ексцентрично или рязко поведение, а доколкото чух от Морис, той на свой ред не се отнасяше любезно към надути пуяци като Хенри.

В края на малката групичка видях двама приятели и се присъединих към тях, като се зачудих защо са си направили труда да дойдат. Той беше млад беден поет на име Финглас, тя бе неговата муза Джени. Усмихнах се, когато го чух да я представя на превзетата стара икономка като госпожа Финглас — икономката го изгледа едновременно скептично и любезно — и тримата влязохме.

Вече в къщата аз осъзнах колко типично за Хенри Честър е да уреди изложбата си у дома, след като жена му, както всички разправяха, била толкова болна. Не се съмнявах, че ако някой заговореше за това, той щеше да се ядоса. Знаех що за човек е: всичките му бивши модели твърдяха, че макар да плащал добре, когато рисувал, бил направо инквизитор, изпадал в буен гняв, ако момичето неволно помръднело, не давал на моделите си да почиват и на всичкото отгоре изнасял строги лекции за морала на злощастните създания, повечето от които бяха на улицата не по своя вина и се занимаваха с позиране на художници като по-добре платена и по-уважавана форма на проституция.

Вътре имаше най-много десетина души, някои от които разглеждаха картините в коридора, но повечето стояха във всекидневната, където беше изложена основната част от творбите. Хенри стоеше по средата и охотно разговаряше с няколко нищожества на чаша шери и бадемови бисквити. Когато влязох, той ме погледна и ме удостои с едва забележимо кимване. Аз се усмихнах победоносно, взех си чаша шери и небрежно заразглеждах картините, които бяха точно толкова лоши, колкото очаквах.

В този човек нямаше жар: картините му бяха безцветни, вяли и чудовищно неестествени, като недвусмислено разкриваха сантименталната му посредствена душа и липсата на страст. О, той може би умееше да рисува, а и нямаше как да не призная, че моделът беше интересен, но за съжаление му липсваше цвят. Очевидно това бе любимката му, защото лицето й ме гледаше от почти всички платна. Тя беше странно малко създание, много далеч от съвременните представи за красота, но имаше нещо средновековно в детската фигура и разпуснатата светла коса. Любима племенница? Прегледах имената на картините: „Жулиета в гроба“, „Малката просякиня“, „Смъртта на невестата“… Нищо чудно, че момичето изглеждаше толкова печално: всяко платно я показваше в някаква зловеща, мрачна роля… умираща, мъртва, болна, сляпа, изоставена… жално и слабичко мъртво дете, загърната в саван Жулиета, окъсана просякиня, Персефона, изгубена и уплашена в богатите одежди от коприна и кадифе.

Звукът от отваряне на врата ме откъсна от критичните ми размисли и аз останах поразен, когато видях същото момиче да влиза в стаята. Разпознах чертите, но Хенри не беше представил красотата й по подобаващ начин. Тя беше прекрасно крехко създание, подобно на брезичка, с най-фината и тънка талия, дълги изящни ръце с тънки пръсти и уста, на която трябваше само целувка, за да разцъфне. Беше облечена в скромна сива рокля и изглеждаше най-много на деветнайсет. Предположих, че е племенница на Хенри, а може би дори професионален модел, когото той си бе харесал. През ум не ми минаваше, че може да е госпожа Честър, затова най-невинно я заговорих:

— Казвам се Моуз Харпър. Приятно ми е.

Хубавицата се изчерви и промърмори нещо, като се оглеждаше с големите си уплашени очи, сякаш се боеше да не я видят с мен. Може би Хенри й беше говорил нещо по мой адрес. Усмихнах се.

— Хенри изобщо не би трябвало да ви рисува — казах аз. — Смятам, че никой не може да подобри делата на Майката Природа. Може ли да попитам как се казвате?

Още един поглед към Хенри, който беше погълнат от разговора си.

— Ефи Честър. Аз съм… — още един нервен поглед.

— Роднина на приятеля ни Хенри? Колко интересно. Не от страната от жена му, надявам се?

Още един поглед. Хубавицата решително сведе очи и промърмори нещо без следа от превзетост. Разбрах, че наистина съм я притеснил и като се боях да не събудя подозренията на благочестивия домакин, смених темата:

— Аз съм голям почитател на изкуството на Хенри — излъгах храбро. — Може да се каже, че съм колега… ученик на господин Честър.

Виолетовите очи ме стрелнаха с поглед, който изразяваше подигравка или подозрение.

— Наистина ли?

Малката хитруша! Тя ми се надсмиваше! Искрицата в очите й несъмнено беше насмешка. Изведнъж лицето й се озари. Усмихнах се.

— Не. Разочарована ли сте?

Тя поклати глава.

— Стилът му не ми харесва. Нямам нищо против модела. Горкият Хенри е рисувач, не художник. Дайте му хубава зряла ябълка, той ще я сложи върху парче коприна и ще седне да я рисува. Каква безсмислена загуба на време. Нито ябълката, нито публиката ще оценят жеста му.

Тя беше стъписана, но заинтригувана: дори забрави да погледне към Хенри.

— А вие? Ние какво ще направите? — поинтересува се хубавицата.

— Аз ли? Мисля, че за да рисуваш живота, трябва да го познаваш. Ябълките са за ядене, не за рисуване — аз й намигнах и се усмихнах. — А хубавите момичета са като ябълките.

— О! — тя закри устата си е ръце, очите й се откъснаха от моите и се стрелнаха към Честър, който току-що бе забелязал Холман Хънт сред гостите си и се бе увлякъл в усърден педантичен разговор. Хубавицата се извърна почти панически. Не, това не беше флирт, нищо подобно. Аз я хванах за ръката и леко я обърнах към себе си.

— Извинете. Само се пошегувах. Няма да ви дразня повече — тя надзърна в лицето ми, за да види дали говоря истината. — Бих добавил „давам ви честната си дума“, но не бих могъл да ви дам такава, защото нямам. Сигурно Хенри ви е говорил за мен. Така ли е?

Тя поклати глава сковано, резервирано.

— Не, едва ли. Кажете ми, харесва ли ви да позирате? Чудя се дали Хенри ви отстъпва от време на време на колегите си. Не? Много умно от негова страна. Какво има сега?

Тя отново се беше обърнала и аз забелязах на лицето й дълбока, искрена тревога. Ръцете й стиснаха меката фланелена тъкан на роклята и гласът й прозвуча тихо и неспокойно:

— Моля ви, господин Харпър…

— Какво? — попитах аз със смесица от раздразнение и тревога.

— Моля ви, не ми говорете за позиране! Не ми говорете за отвратителните картини. Омръзна ми да слушам за картините. Мразя ги!

Ставаше все по-интересно. Понижих тон заговорнически:

— Честно казано, и аз.

Тя неволно се изкиска и от тревогата в очите й не остана и следа.

— Омръзна ми да играя една и съща роля всеки ден — продължи като в унес. — Винаги да бъда послушна, кротка, да бродирам, да заемам красиви пози, когато отвътре ми идва… — тя отново млъкна, вероятно осъзнала, че надхвърля границите на приличието.

— Но Хенри сигурно ви плаща добре — предположих.

— Пари! — възкликна тя с искрено презрение и аз реших, че момичето определено не е професионалистка.

— Да можех и аз да си позволя такова презрително отношение към парите — отвърнах небрежно. — Или поне кредиторите ми да се отнасяха така към тях.

Тя отново се изкиска.

— Да, но вие сте мъж — каза и внезапно отново се натъжи. — Можете да правите каквото поискате. Не ви се налага… — гласът й печално заглъхна.

— А вие какво искате? — попитах аз.

Тя ме погледна за миг и в очите й сякаш проблесна нещо… нещо като обещание за тъмна страст. После — нищо. Лицето й отново придоби печално изражение.

— Нищо.

Понечих да й отвърна, когато долових нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се и видях Хенри, който бе улучил момента с точността на часовникар, след като най-после беше оставил Хънт да се смеси с останалите гости. Момичето до мен се вцепени, лицето й се изопна и аз се запитах какво влияние има Хенри върху нея, за да й внушава такова страхопочитание. И не просто страхопочитание: в очите й се четеше нещо близко до ужас.

— Добър ден, господин Харпър — каза Хенри с типичната си пунктуална любезност. — Виждам, че сте дошли да разгледате картините ми.

— Разбира се — отвърнах аз. — И колкото и да са хубави, не мога да не забележа, че не са успели да уловят докрай очарованието на модела.

Това беше грешка. Приветливото изражение на лицето му се смени с ледена гримаса. С най-хладен тон той най-после ни представи един на друг:

— Господин Харпър, това е съпругата ми госпожа Честър.

Може би сте забелязали, че аз притежавам известен чар: наложи се да го пусна докрай в действие, за да поправя грешката си и да създам добро впечатление. След няколко минути най-безсрамни ласкателства Хенри отново се разтопи, а аз забелязах как брезичката ме погледна веднъж-дваж крадешком и тогава се заклех, че ще й дам сърцето си. Поне за известно време.

Първото, от което имах нужда, беше да си осигуря достъп до хубавицата. За да съблазниш омъжена жена, са нужни търпение и добра стратегия, повярвайте ми, а също и здрави позиции във вражеския лагер, затова отначало нямах представа как развратник като мен би могъл да намери място в живота й и в сърцето й. Търпение, Моуз, повтарях си аз. Преди това трябва да изприказваш цял куп приказки!

В хода на разговора аз положих всячески усилия да съблазня не съпругата, а съпруга. Изказах възхищението си от Холман Хънт, когото, както знаех, Хенри обожаваше; обсъдих новите декадентски тенденции в изкуството на Росети, разприказвах се за пътуванията си в чужбина, изразих интерес към най-новата картина на Хенри (чудовищна идея, която по нищо не отстъпваше на досегашните му чудовищни идеи) и най-накрая обявих желанието си да ми направи портрет.

— Портрет? — Хенри беше целият слух.

— Да… — колебливо и с премерена скромност продължих аз. — Нещо с традиционен сюжет, библейски, средновековен… не съм мислил още за това. Но от известно време наблюдавам развитието на стила ви и след тази хубава изложба… Завчера говорих със Суинбърн за вас — всъщност той ми подхвърли идеята да си поръчам портрет.

Лесна лъжа: знаех, че пуритан като Хенри трудно би разменил и дума с човек като Суинбърн, за да провери казаното от мен, а и двамата еднакво добре знаехме за отношенията между Суинбърн и Росети. Хенри се наду като сладкиш за чай. Започна да разглежда лицето ми.

— Фини черти, бих казал — замислено отбеляза той. — Достойни за картина. Как предпочитате — анфас? Или три четвърти?

Устните ми се разтеглиха в усмивка и аз побързах да скрия подигравката зад почтителност.

— Оставям се в ръцете ви — казах.