Джоан Харис
Спи, бледа сестро (54)

52

Докато вървях с бавна крачка към „Кромуел Скуеър“, наоколо се стелеше тишина — безбрежна като смъртта. Безмилостните очи на Ефи ме бяха изпразнили от всички мисли и аз крачех разсеяно по натрупалия бял сняг.

Упорито се мъчех да предизвикам у себе си страдание: жестоко си повтарях, че съм убил Ефи, представях си я как лежи жива в гробницата, как се събужда, как вика, плаче, протрива пръстите си до кокал, опитвайки се да излезе… Но и най-зловещите ми представи не събуждаха в мен дори лек трепет, дори слабо угризение. Нищо. Докато вървях към къщи, започнах да долавям нещо като ехо в главата си, което постепенно се превърна в прост весел химн от една нота: той вибрираше в тъпанчетата ми в ритъм с биенето на сърцето: Марта, моята черна меса, моят реквием, моят зловещ танц. Чувствах как ме вика в нощта, как ме желае, желае душата ми с недоловим, но близък, интимен глас.

Прибрах се у дома и тя вече беше там: плътно загърната в черната си пелерина, така че се виждаше само бледият овал на лицето й. Безмълвно ми направи знак да се приближа. Без дори да спра, за да запаля лампите, аз протегнах ръце към нея. Защо бе дошла, как беше влязла в къщата — това бяха въпроси, които дори не ми минаха през главата; стигаше ми само да я прегърна — колко лека беше, почти безплътна под тежките вълнени гънки на пелерината, — да заровя лице в косата й и да вдъхна упойващото ухание на нощта по кожата й, нещо като жасмин, люляк и шоколад…

Устните ми горяха прилепени към нейните, но тялото й беше мъртвешки студено: докато ме събличаше, пръстите й описваха спирали от леден огън по кожата ми. Тя зашепна в ухото ми и шепотът й прозвуча като шумолене на кипариси в гробището Хайгейт. Пелерината се свлече от раменете й и аз забелязах, че отдолу е гола, призрачна на зеленикавата светлина, лъскавата й кожа отразяваше сиянието на снега… но това я правеше толкова хубава!

— О, Марта, какво направих за теб… какво съм готов да направя за теб…

Когато всичко свърши, помня как събрах дрехите си и тръгнах по коридора към своята стая. Тя ме последва, гола, с безшумни стъпки по дебелия килим. Хвърлих дрехите си на пода и се пъхнах в леглото между чаршафите: Марта направи същото и ние си легнахме като уморени деца. След време аз потънах в сън.

Когато се събудих в осем на следващата сутрин, тя си беше отишла.