Джоан Харис
Спи, бледа сестро (41)

39

Четири седмици се изнизаха мъчително бавно, подобно на онези летни следобеди, когато бях на дванайсет и всички съкровища на природата се простираха отвън, зад прашните зелени прозорци на класната стая. Аз чаках и нарочно се трудех в ателието до степен на крайно изтощение, за да може, когато се прибера у дома, да демонстрирам поне подобие на здрав разум. Стените на ателието бяха осеяни с етюди: лица в профил, анфас, три четвърти, ръце, кичури коса, очи, устни. Работех с бързина, която граничеше с лудост: разхвърлях по пода рисунки с акварел, тебешир и мастило, до една съвършени, породени от яснотата на влюбената ми памет.

В събота отидох при търговеца на „Бонд Стрийт“ и купих отлично платно, опънато и грундирано, най-голямото, което някога бях купувал. Беше цели осем фута високо и пет широко и понеже беше вече опънато на рамка, трябваше да платя на двама души да го пренесат от магазина до ателието ми. Но си струваше всяко пени от двайсетте лири, които бях дал за него, защото още щом го качих на статива, започнах трескаво да скицирам направо върху красивата млечнобяла повърхност внушителните, грандиозни форми от въображението си.

Сигурно сте виждали моята „Шехеразада“: тя и днес виси в Академията, царствена сред картините на Росети, Милее и Хънт със загадъчните си очи, сияещи във всички цветове на дъгата. Изобразена е в свръхестествена големина, полугола на фона на загатната ориенталска драперия. Тялото й е едва узряло, стегнато, стройно и грациозно, кожата й има цвета на блед чай, ръцете й са дълги и изразителни, с хищни, боядисани в зелено нокти. Косата й се спуска почти до земята (тук леко съм се отклонил от действителността, но всичко останало е реално, повярвайте ми), позата й едва загатва за движение, тя стои загледана в зрителя, предизвикателна в голотата си, и сякаш се присмива на гузното му желание. Шехеразада е победоносно нескромна, протяга ръка да приобщи зрителя към някаква екзотична приказка за опасно приключение, лицето й сияе, одухотворено от разказа, а около устните й се долавя насмешка и диво веселие. В краката й лежи разтворена книга, листата са отгърнати напосоки, а в сенките в очакване лежат два вълка с оголени зъби и искрящи очи. Ако погледнете рамката, ще видите издълбан откъс от стихотворение:

Търсил ли си Шехеразада

по суша и море?

Мечтал ли си да я целунеш

под звездното небе?

 

Аз търсих много дълги нощи —

хиляда и една.

Търсих сред зной и жарко слънце,

под бледата луна.

 

О, остани, Шехеразада,

след края на нощта.

Аз ще те чакам под луната —

хиляда и една.

В четвъртък се прибрах по-рано от обикновено: този ден образът на почти завършената Шехеразада ме преследваше неотстъпно. Бързо си тръгнах от ателието, като забравих да се преоблека, главата ми изведнъж започна да кънти от болка, която чудовищно напираше в кръвясалите орбити на очите ми. Бях оставил шишето с хлорал у дома и още щом се прибрах на „Кромуел Скуеър“, се втурнах право към стаята си и тъмносиньото шише. Без да затварям вратата зад себе си, аз се устремих към шкафчето с лекарствата и в този момент я видях, застинала неподвижно до бюрото ми, сякаш си въобразяваше, че ако не мърда, може да остане незабелязана.

За миг ми се стори, че е Марта. После в главата ми разцъфна гигантска гневна роза, която засенчи дори болката. Може би заради факта, че ме беше заварила неподготвен и уязвим, безпомощно заровен в шкафа с лекарствата в търсене на хлорала, може би защото почти извиках името на Марта, а може би заради лицето й, брашнено бялото й идиотско лице с празни безцветни очи и старческа коса… или писмата, които държеше в ръката си.

Писмата на Ръсел! Почти ги бях забравил.

В първия миг изгубих ума и дума, гледах я и единствената ми мисъл беше отвлеченото учудване: „Как е могла… как е могла?“ Ефи стоеше като вкаменена и ме изпиваше с мътния си сив поглед. Гласът й прозвуча възмутено:

— Писал си на доктор Ръсел. Помолил си го да дойде да ме види.

Не намирах думи за дързостта й. Нима се осмеляваше да ме обвинява, след като беше ровила в писмата ми?

— Защо не си ми казал, че си писал на доктор Ръсел? — попита тя с равен и непоколебим глас, размахвайки писмата пред мен като оръжие. Лицето й изразяваше такава злоба, че аз едва не отстъпих към вратата. Яростта се лееше от нея на вълни.

— Ти си чела писмата ми — помъчих се да говоря със заповеден тон, но думите ми бяха безформена върволица от звуци, подобни на шепа разпилени карти. Мислите ми изведнъж станаха отвлечени и бавни, гневът им пречеше да се подредят. Направих още един опит: — Нямаш право да се ровиш в книжата ми — казах и облизах устни. — В личните ми книжа.

За пръв път не я видях да трепва от рязката нотка в гласа ми. Очите й имаха цвят на камък и патина: котешки очи.

— Таби ми каза, че доктор Ръсел е идвал. Ти изобщо не си ми споменал за това. Защо не си ми казал, Хенри? Защо не си искал да знам?

Страхът ме полази на бавни, лепкави тръпки. Почувствах се някак нищожен пред изгарящия й гняв, смалявах се пред нея, превръщах се в някой друг, някой по-млад… в съзнанието ми внезапно изплува образът на танцуващата Коломбина като омразен, грижливо забравен спомен и аз осъзнах, че съм започнал да се потя. Опитвах се да не гледам към шишето с хлорал, което стоеше само на милиметри от ръката ми.

— А сега ме чуй, Ефи! — сопнах се аз. Да, така беше по-добре, много по-добре. — Допуснала си непозволена волност. Аз съм твой съпруг и имам пълното право да взема всички мерки, които пожелая, за да се погрижа за здравето ти. Знам, че не си добре с нервите, но това не е извинение да се ровиш в личните ми неща. Аз…

— Нямам никакви проблеми с нервите! — гневно повиши тон Ефи, но без истерия, каквато би могла да се очаква при подобен изблик. Вместо това с горчив сарказъм тя започна да чете на глас писмото, като злобно имитираше замислените паузи на доктора с точността на дръзко дете:

„Уважаеми господин Честър,

В духа на последния ни разговор аз съм напълно съгласен с Вашата диагноза за нервното състояние на скъпата Ви съпруга. Макар в момента маниакалното й състояние да не изглежда особено изострено, налице са данни за определено влошаване. Аз бих препоръчал съпругата ви да продължи да приема начесто лауданум, за да се предотвратят бъдещи истерични пристъпи, а също да пази лека диета и много да си почива. Съгласен съм, че е много неразумно дамата да излиза на разходки, докато не се уверя лично в психическото й състояние, а междувременно Ви препоръчвам да я наглеждате и да съобщавате за всеки пристъп, припадък, истерия или каталепсия…“

— Ефи! — прекъснах я аз. — Ти не разбираш! — дори в моите уши думите прозвучаха неубедително и аз отново изпитах неловкото чувство на нищожност.

Главата ми пулсираше, а не се осмелявах да посегна към шишето с хлорала пред очите на Ефи. Веднъж протегнах трепереща ръка към него и го съборих зад останалите сиропи и мехлеми… сега вече не можех да го стигна, без да се обърна с гръб към нея и да изложа уязвимия си тил на изгарящата злоба на погледа й.

— Искам само да ти помогна — избоботих аз. — Искам пак да си добре, знам, че дълго беше болна и… толкова беше зле след загубата на бебето… съвсем нормално е нервите ти да са малко разклатени. Само за това ставаше въпрос, честна дума, Ефи. Честна дума!

— Нямам никакви проблеми с нервите — заяви тя с каменно лице.

— Радвам се да го чуя, скъпа — отвърнах аз, като се окопитих, — и ако ти си добре, аз пръв ще бъда благодарен. Но не бива да си мислиш глупости. Тази… тази глупава приумица… Тази глупава идея, че ние с доктора по някакъв начин… сме се наговорили срещу теб… не виждаш ли, че точно от това се боя? Ти си моя жена, Ефи. Коя жена подозира съпруга си така, както ти ме подозираш?

Тя се намръщи, но забелязах, че съм я трогнал. Пулсиращата болка в главата ми отслабна, аз се усмихнах и пристъпих напред да я прегърна. Ефи се скова, но не се отдръпна. Кожата й гореше.

— Горката ми. Може би трябва да си легнеш — препоръчах аз. — Ще изпратя Таби да ти донесе чай — почувствах конвулсивния отпор на тялото й в ръцете си.

— Не искам чай! — падналата на лицето коса заглуши гласа й, но аз долових безпомощната й раздразнителност и вътрешно се усмихнах. Леденото й яростно самообладание ме беше разтревожило за кратко, но както и очаквах, тя възвърна обичайното си поведение. Трябваше да се досетя, че покорството е така дълбоко вкоренено в нея, че тя не би могла дълго да ми противостои. И все пак в очите й имаше нещо… нещо, което за кратко ме бе накарало да се почувствам незначителен, дори несъществуващ…

Дълго след като Ефи излезе от стаята, споменът за този момент не ме напускаше. Дори тъмносиньото шише се оказа безсилно да заглуши дрънченето на раздрънканите ми мисли и когато най-после заспах, сънувах танцуващата Коломбина на баща ми. Отново бях дванайсетгодишен и възторжено я гледах как танцува все по-бързо и по-бързо, докато започна да се гърчи в демонична лудост, а ръцете, краката и изцапаната с кръв пола се сляха в забързана мъгла. И и съня си аз бях обзет от хладната увереност, че съм задействал някакво зло, което от детските години досега не е преставало да ме дебне в очакване на сгоден случай да разкъса воала на спомена и да нанесе удара си…

Протегнах ръка през размътения въздух към въртележката от коприна и ножове, която представляваше Коломбина — почувствах как острие като на бръснач ме поряза, но въпреки това успях да я уловя. Тя започна да се гърчи в ръката ми като змия, аз обаче не я пусках, старателно се прицелих и я запратих в стената колкото сила имах. Последва трясък, стържене на колелца и механизми, прощален музикален звук… и когато отново се осмелих да погледна, тя лежеше счупена до стената, порцелановата й глава беше разбита, а полите се бяха омотали около кръста й. Обля ме силна, гореща вълна на облекчение. И когато започнах непохватно да се измъквам от съня, чух собствения си глас да казва с нереална, неуместна яснота:

— Да не беше се събуждало, момиче.