Джоан Харис
Спи, бледа сестро (66)

64

Иска ви се да разберете, нали? Надушвам гладното ви любопитство, като пот — гореща и кисела. О, как ви се иска да узнаете. Но аз няма да ви кажа къде съм, а и да ви кажа, никога няма да ме намерите, пък и за пътешествениците всички места си приличат: ферми, градове, малки къщи… едно и също. Сега пътувам с циганите. Това е почтен живот — през повечето време — и е по-безопасно да сме в постоянно движение. Никой не задава въпроси. Всички тук имат своите тайни и своята магия.

В Лондон е лесно да изчезнеш. Хора идват и си отиват, унесени в ежедневните си дела, затова никой не обърна внимание на една стара жена с кошница, пълна с котки, която крачеше по мекия сняг. Оставих всичките си неща на „Крук Стрийт“: предполагам, че момичетата са ги разпродали, когато най-после са разбрали, че няма да се върна. Дано са го направили — те бяха добри момичета и на мен ми беше мъчно да се разделя с тях. Но такъв е животът. Пътувай бързо и без багаж — това е моето мото, така беше дори в далечните дни, когато Марта беше малко дете. И сега, двайсет години по-късно, пак пътуваме бързо и без багаж, а снегът вали в гърбовете ни като Ангела при портата.

Циганите ни взеха със себе си, без да кажат и дума — те знаят много за ловците и жертвите, — дори ни дадоха каруца и кон. Някои от тях още помнеха майка ми и казваха, че аз приличам на нея. Започнах да правя отвари и любовни еликсири, лекове срещу подагра или немилостиво мъжко сърце и се сдобих с повече приятели, отколкото вие някога ще имате с вашата църква и проповеди. Те ми дадоха ново име, но аз няма да ви го кажа — циганско име, — и понякога предсказвам съдби по селските панаири с помощта на картите Таро, кристалното кълбо и зеления шал, метнат върху лампата. Но аз не гледам на всеки. Не — обичам младите момичета, нежните, с блеснали очи и бузи, пламнали от приказна надежда. Може би един ден ще намеря сред тях различно момиче, самотно като Ефи, което ще се научи да лети и да следва балоните…

Ние — Марта и аз — продължаваме да се надяваме. Последния път бяхме толкова близо, казва ми тя, толкова умопомрачително близо. А сега сме по-близо отвсякога: споменът за Ефи, скръбта по Ефи ни свързва — не с горчивина, а с леко меланхолично съжаление за онова, което би могло да бъде. Ефи, нашето малко момиче. Нашата бледа сестра. Ние я обичахме, знаете ли, обичахме я повече, отколкото който и да било от вас някога я е обичал, достатъчно, за да искаме да остане с нас завинаги… и донякъде тя е с нас, в сърцата ни: бедната смела Ефи, която доведе изгубената ми Марта обратно у дома.

В зимните вечери аз седя в каруцата на светлината на малка синя свещ, а Тиси, Мегера и Алекто се гушат в краката ми до печката и слушат как пея на Марта, която мърка на коляното ми:

На стълбите в палата,

на стълбите в палата

девойка хубава седи,

девойка хубава седи…

Един ден ще я намерим, Марта, обещавам й аз, докато галя меката й черна козина. Чувствително момиче с ясни, невинни очи. Самотница, която има нужда от майка, от сестра. Един ден ще я намерим. Един ден… скоро…