Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sleep, Pale Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

55

Събудих се от биене на камбани: оглушителни, нестройни камбани, които кънтяха в съня ми и рязко, жестоко ме връщаха към действителността. Улицата пред клуба беше бяла, въздухът — също. В далечината виждах малка група хора, които пореха мъглата на път към църквата. Позвъних за чаша кафе и без да обръщам внимание на бодрото „Весела Коледа!“ на прислужницата, гаврътнах чашата и докато топлината се разливаше по вените ми, аз открих, че мога да мисля за събитията от миналата нощ с обичайното си безпристрастие. Не мислете, че не бях потресен: нощта беше оставила своя отпечатък във формата на сънища и страховити видения, но това бяха само сънища.

Виждате ли, това е разликата между Хенри Честър и мен. Той насъскваше кошмарите си срещу себе си като гладни демони, аз възприемах своите такива, каквито са — видения след тежка нощ, — и все пак те намериха начин да ме изиграят, тъй както ние бяхме изиграли горкия Хенри… Но аз не съм от хората, които ще страдат: един комарджия трябва да умее да губи с достойнство. Просто не разбирам как го направиха.

Облякох дрехите си от предишната нощ и започнах да обмислям следващия си ход. Бог знае какво беше разказала Ефи на Фани — през нощта не бях успял да преценя дали Ефи изобщо е разбрала, че съм я изоставил. Но Фани щеше да разбере, а тя е човек, който ако си науми, може да създаде много проблеми.

Да, Фани беше тази, с която трябваше да се срещна, преди още да ми е хрумнало да ходя при Хенри.

Затова аз облякох палтото си и тръгнах пеша към „Крук Стрийт“. Докато вървях, мислите в главата ми се проясниха — въздухът беше свеж, бляскав и напоен с мирис на бор и ароматни подправки — и щом наближих вратата на Фани, почувствах, че съм готов да се изправя пред нея с най-опасния блъф, който някога бях разигравал.

Няколко минути тропах по вратата, но никой не отваряше. Тъкмо започнах да си мисля, че в къщата няма никой, когато чух как резето се дръпна и отвътре ме погледна лицето на Фани, бяло и безизразно като циферблата на часовника в коридора. Първата ми мисъл беше, че е ходила на църква, защото цялата бе облечена в черно. Дебели гънки меко кадифе обгръщаха тялото й от шията до глезените и на фона на лъскавата тъкан кожата й излеждаше поразително бяла, ахатените й очи — по-котешки отвсякога, но зачервени, сякаш беше плакала. Когато си го представих, се почувствах странно и някак неловко. През всичките години на познанството ни не бях видял Фани Милър да пролее и една сълза. Пристъпих тромаво с усмивка, гротескно разтеглена на лицето ми.

— Фани, весела Коледа!

Тя ми махна да вляза, без да се усмихне. Аз изтръсках снега от ботушите си, влязох и окачих палтото си в коридора. Не се виждаше нито едно от момичетата на Фани и за миг ме обзе нереалното усещане, че къщата е изоставена. Замириса на прах — или подобие на прах, — напластен по гнили дъски. За кратък миг чух как тиктакането на часовника в коридора се усили до оглушително туптене, като на гигантско сърце… после тиктакането секна и стрелките глупаво застинаха на дванайсет без една.

— Часовникът ти е спрял — казах.

Фани не отговори.

— Дойдох веднага щом можах — твърдоглаво започнах аз. — Ефи добре ли е?

Очите й бяха неразгадаеми, зениците — миниатюрни.

— Няма Ефи — каза тя почти с безразличие. — Ефи е мъртва.

— Но… снощи аз…

— Няма Ефи — повтори Фани и гласът й прозвуча толкова незаинтересовано, че се запитах да не би и тя като Хенри Честър да се е пристрастила към отварите си. — Няма Ефи. Сега има само Марта.

Пак тази кучка!

— О, разбирам, дегизирала се е — казах неуверено. — Е, идеята е добра, така няма да я познаят. А колкото до снощи… — аз колебливо пристъпих от крак на крак. — Ами… е, планът мина… искам да кажа… Хенри здравата се върза. Жалко, че не беше там го видиш.

Отговор не последва. Дори не можех да разбера дали ме слуша.

— Разтревожих се за Ефи. Щях веднага да се върна за нея, но… Ефи може да ти е разказала… натъкнах се на някои затруднения. На входа на гробището стоеше полицай.

Може да е забелязал светлината от фенера и да е решил да провери… Чаках с часове. Най-после влязох, но Ефи вече я нямаше. Толкова се разтревожих.

Мълчанието й ставаше все по-тягостно. Тъкмо се готвех да заговоря отново, когато чух звук в коридора зад гърба си — шумолене на коприна. Изнервен, рязко се обърнах и видях сянка, която падаше гротескно издължена върху шарения тапет: в полумрака на коридора почти не виждах фигурата. Можех само да гадая за чертите й по бледия овал на лицето, по гънките на сивата рокля, които падаха меко до земята в съвършена извивка, по черната коса, разпусната и права…

— Ефи? — гласът ми прозвуча дрезгаво, престорено радушно.

— Аз съм Марта.

Разбира се. Опитах да се изсмея, но звукът гротескно се удави в тишината. Гласът й беше безцветен, безкръвен: шум от падащ сняг.

Аз казах неуверено:

— Тъкмо минавах да видя дали си добре. Ъ-ъ-ъ… Не си болна, нали?

Мълчание. Стори ми се, че я чух да въздиша: дъхът й бе като търкане на кожа по замръзнала трева.

— По-късно ще намина да видя Хенри — глупаво продължих. — Делово посещение, нали разбираш. Ще си говорим за пари.

Думите пареха непоносимо гърлото ми, като язви. Изпитвах физическа болка от говоренето. Мътните ги взели, защо мълчаха? Видях как устата на Ефи се отваря — не, не беше Ефи, нали? Беше Марта, онази кучка Марта, черният ангел на Хенри, изкусителката, мъчителката… Тя нямаше нищо общо с Ефи и дори да беше измислица, родена от грим и пудра, осъзнах, че това я прави още по-опасна. Защото беше истинска, проклета да е, истинска като вас и мен, и аз усещах как пасивно се забавлява, докато ме гледа как се оплитам в накъсани изречения, търсейки обяснение за нещо, което само преди минути отвън на снега ми се струваше съвсем ясно. Щеше да го каже: знаех, че ще го каже. Изведнъж почувствах, че се задушавам — тя пристъпи напред и ме докосна. Гневът й бе заслепяващ, но деликатното й докосване беше неуловимо — не усетих нищо.

— Ти ме изостави, Моуз. Остави ме да умра в тъмното — гласът й сякаш ме хипнотизираше: за малко да го призная.

— Не! Аз…

— Знам.

— Не, тъкмо казвах на Фани…

— Знам. Сега е мой ред — каза тя отвлечено, почти безизразно, но опънатите ми нерви бързо доловиха гнева, примесен с нещо като присмех.

— Ефи…

— Няма Ефи.

Сега вече бях готов да повярвам в това.

 

Тръгнах си по най-бързия начин, точно преди да се задуша, давейки се в дълбините на гъстия кафяв въздух и мириса на прах, изпълнил устата ми, ноздрите ми, дробовете ми… Фани не обели и дума повече, аз грабнах палтото си и с несигурна крачка излязох навън на снега. Хвърлих страхлив поглед през рамо и за последно ги видях да стоят една до друга, хванати за ръка, загледани в мен с мълчаливите си диви очи. В този миг можеха да минат за майка и дъщеря: лицата им бяха еднакви, омразата им — удвоена като с огледало. Обзе ме паника и аз паднах в снега, влагата проникна през дрехите ми до коленете и лактите, пръстите ми се вкочаниха…

Когато отново погледнах назад, вратата беше затворена, но омразата им продължаваше да ме следва, жестоко, изтънчено женска като полъх на парфюм във въздуха. Намерих отворена кръчма и се опитах да обуздая нервите си, но гневът на Марта ме следваше дори в опиянението и вгорчаваше топлината. Проклети да са и двете! Човек би си помислил, че наистина съм убил Ефи. Какво очакваха? Аз й помогнах да избяга, нали, нищо че нещата не минаха съвсем по план! Аз залъгах Хенри и аз щях да им осигуря парите — сигурен бях, че те нямаше да дръзнат да се изправят сами срещу Честър. Вчера беше: „Имам нужда от теб, Моуз, разчитам на теб, Моузес“, а днес… Няма защо да се залъгвам — те ме бяха използвали. Със сигурност нямах причини да се чувствам виновен заради поведението си. Погледнах часовника си: два и половина. Запитах се какво ли прави Хенри. Мисълта за това веднага ме ободри. Може би беше време да го посетя.