Джоан Харис
Спи, бледа сестро (32)

30

Часовникът над камината показваше единайсет и четвърт. Погледнах я как спи на дивана и сякаш костите под кожата на лицето й се бяха разместили, чертите бяха станали по-меки и неоформени като на незавършено детско лице.

— Марта!

Щом чу гласа ми, тя леко помръдна и поднесе пръсти към устата си с онзи детски жест, така характерен за нея.

— Марта, време е да ставаш.

Тя отвори очи и отначало се стъписа, после ме погледна с мило доверие, което ме разтопи.

— Заспала ли съм? — попита и разтърка очи.

— Да, Марта, преди много време… — сърцето ми подскочи от радост: това беше грубоватият детски глас на Марта, удебелен от съня, с лек акцент като носталгичен отзвук от начина на говорене на майка ми.

— Той тук ли е вече?

— Не, но скоро ще дойде. Трябва да те приготвим. Ела с мен.

Тя покорно стана и мълчаливо ме последва, като ме държеше за ръка. Молех се да не греша.

— Първо трябва да направим така, че да не те познае — казах й аз и я поведох нагоре по стълбите към стаята си. — Ще ти дам една от роклите си, после ще променим лицето и косата ти.

— Добре — милата й усмивка не трепна. — И няма да се страхувам, нали?

— Не — отвърнах, — няма да се страхуваш. Ще бъдеш силна и смела, както ти казах.

— Да…

— Той изобщо няма да те познае. А когато попита за името ти, какво ще му отговориш?

— Марта.

— Добре.

— Това се нарича къна, Марта — говорех аз, докато миех косата й. — Косата ти ще стане по-тъмна и Хенри няма да те познае. Когато си отиде, ще те измием с една смес, от която косата ти ще възвърне предишния си цвят. Разбра ли?

— Да.

— Сега ще ти помогна да облечеш роклята ми: отдавна не съм я носила, а тогава бях по-млада и по-стройна. Хубава е, нали?

— Да.

— А после ще сложим на лицето ти малко пудра и руж, за да те променим.

— Той няма да ме познае.

— Не и сега, когато си пораснала.

Представете си как образ от фотографска плака преминава върху хартия, как потъмнява все повече и повече, от бяло към бледозлатисто, от кехлибареножълто към черве-нокафяво. Представете си луната, която бавно обръща тънкия си профил в анфас и повлича приливите и отливите след себе си. Представете си как какавидата разкъсва твърдата килия на ларвата и оголва крилете си на слънцето. Дали имагото скърби по гъсеницата, която някога е било? Дали изобщо помни?