Джоан Харис
Спи, бледа сестро (14)

12

Отбих се в клуба „Какаово дърво“ за късна закуска — не можех да ям, докато Ефи се взираше в мен с онези мрачни, обидени очи, сякаш бях виновен в нещо! Тя нямаше представа какви жертви правя за нея, какви мъчения търпя за нейно добро. Не я беше грижа. Единственото, което я интересуваше, бяха гнусните й книги. Присвивах очи над вестника и се мъчех да се съсредоточа, но не можех да чета гъсто изписаните страници: от тях изплуваше лицето й, извивката на устните й, очите й, ужасеното изражение, което изкриви чертите й, когато я целунах…

По дяволите игрите й! Твърде късно беше да се преструва на целомъдрена, аз я познавах и в червата. Заради нея посещавах онази къща на „Крук Стрийт“ — заради нея! За да пазя неопетнено целомъдрието й. Един мъж може да ходи на такива места, без да изпитва угризения: в края на краищата то беше същото като ходенето в клуб, в гостоприемен клуб за джентълмени. Аз имах инстинкти, по дяволите, като всеки мъж: по-добре беше да ги задоволявам с някоя проститутка от Хеймаркет, отколкото с малкото си момиче. Но снощи в нея имаше нещо, нещо различно — тя беше поруменяла, чувствена, весела и топла, кожата и косата й ухаеха на трева и кедър… Искаше да ме съблазни. Знаех го.

Колко нелепо, че от двама ни аз трябваше да се чувствам покварен. Колко нелепо, че тя се опитваше да обвини мен. Седях и пиех кафето си сред приятния аромат на кожа и пури в топлия въздух на фона на приглушени гласове — гласове на мъже. Тази сутрин само при мисълта за жени ми се повдигаше. Бях доволен, че съм изгорил глупавата й книга. По-късно щях да прегледам рафтовете и да изгоря останалите.

— Господин Честър?

Сепнах се и разлях кафето върху чинийката в ръката си. Човекът, който ме бе заговорил, беше слаб и рус, с кръгли очила на проницателните си сиви очи.

— Извинете, че ви се натрапвам — продължи той усмихнат, — но завчера посетих изложбата ви и останах заинтригуван — мъжът говореше ясно и отчетливо, като показваше белите си зъби. — Доктор Ръсел — представи се той. — Франсис Ръсел, автор на „Теория и практика на хипнозата“ и „Десет случая на истерия“.

Името му ми се стори познато. Като се замислих, и лицето му. Предположих, че е възможно да съм го видял на изложбата.

— Може би ще ми направите компания за чаша чай или нещо по-силно? — предложи Ръсел.

Аз оставих полупразната си чаша кафе.

— Обикновено не пия алкохол — казах, — но още една чаша кафе ще ми дойде добре. Малко съм… уморен.

Ръсел кимна.

— Напрежение, типично за артистичния темперамент — отбеляза той. — Безсъние, главоболие, нарушено храносмилане… Много от пациентите ми проявяват същите симптоми.

— Разбирам.

Наистина разбирах: човекът просто ми предлагаше услугите си. Тази мисъл донякъде ме успокои, но се запитах дали зад привидно дружелюбното му поведение не се крие нещо зловещо. Ядосах се на себе си, че съм си го помислил, и приветливо се усмихнах на човека.

— И какво препоръчвате в такива случаи? — попитах аз.

Известно време разговаряхме. Ръсел се оказа интересен събеседник, добре запознат с живописта и литературата. Той заговори за упойващите вещества, за това как се използват в изкуството на символистите, за необходимостта им при някои хора с по-чувствителен темперамент. Споменах му за Ефи и Ръсел ме увери, че употребата на лауданум, особено при чувствителните млади дами, е най-добрият метод за борба с депресията. Този Франсис Ръсел беше много приятен и здравомислещ млад човек. След един час в компанията му аз почувствах, че мога да му загатна за странните състояния на Ефи. Не навлязох в подробности, разбира се, само намекнах, че съпругата ми има странни приумици и боледува необяснимо често. С облекчение установих, че диагнозата на доктора до голяма степен съвпада с моята. Смътното ми чувство за вина от това, че може би донякъде съм отговорен за деянията на Ефи миналата нощ, утихна, когато научих, че подобни чувства не са необичайни: правилният термин, както ме уведоми докторът, е „съчувствие“ и аз не бива да изпадам в депресия заради естествените си реакции.

Напуснахме „Какаово дърво“ с най-добри чувства един към друг, разменихме визитните си картички и се уговорихме да се срещнем отново, затова когато тръгнах към ателието за срещата си с Моузес Харпър, аз бях в далеч по-оптимистично настроение, убеден, че в Ръсел съм намерил съюзник, оръжие срещу въображаемите си пристъпи на вина. Науката беше на моя страна.