Хавиер Моро
Червеното сари (9)

8.

Когато Раджив разказа на майка си за срещата си с родителите на Соня в Орбасано, Индира одобри условието, което беше поставил главата на италианското семейство. Не беше лоша идея чувствата на младите да се поставят на изпитание, за да разберат дали връзката им има бъдеще. Трябваше да се печели време — дълбоко в себе си тя също би предпочела избраницата на Раджив да не е чужденка. Но ако времето покажеше, че двамата се обичат, Индира не възнамеряваше да се противопостави на решението на сина си. Беше страдала много заради неодобрението, което бе проявил баща й към нейната сватба, и не възнамеряваше да постъпва по същия начин със синовете си.

„Бракът не е всичко. Животът е много по-голям“ — беше й казал Неру, когато тя отиде в затвора в Дехрадун, за да му каже, че иска да се омъжи за Фероз. Неру я посъветва първо да укрепи здравето си, преди да вземе каквото и да е решение. Беше боледувала много и баща й й напомни, че лекарите й бяха препоръчали да няма деца. Освен това желанието на Индира му се стори нелепо, защото означаваше да се откаже от „семейното наследство и традиция“ и да се омъжи за мъж, чиято среда и възпитание бяха много различни от нейните. Индира не беше съгласна с него, поне в онзи момент. Каза му, че иска да води анонимен и спокоен живот, какъвто никога не бе имала. Искаше да се омъжи и да има деца. При това повече от едно, защото не желаеше детето й да страда от самотата, в която бе живяла тя. Искаше да се грижи за тях и за мъжа си в къща, пълна с книги, музика и приятели. Ако за осъществяването на тази нейна мечта трябваше да пренебрегне съвета на лекарите и дори собственото си здраве, беше готова да го стори.

Фероз беше син на парс на име Джахангир Ганди, който нямаше никаква връзка с Махатма Ганди и в чиято официална биография пишеше, че е морски инженер, но други източници твърдяха, че е търговец на алкохолни напитки. В края на трийсетте години Фероз бе променил правописа на името си от Ghandy на Gandhi — фамилия на каста на търговци на парфюми и често срещано име при кастите бания на индийците от Гуджарат, откъдето беше родом Махатма^[1]. Причината за тази малка промяна е неизвестна, но тя накрая бе изиграла важна роля за бъдещата политическа кариера на жена му. Зороастризмът — религията на парсите, беше една от най-древните религии, но Фероз не беше вярващ. Беше се свързал със семейство Неру покрай борбата срещу англичаните и бе станал член на ИНК. Беше много активен и радикален активист, познаваше трудовете на Маркс и Енгелс по-добре от самия Неру. Заедно бяха участвали във Франция в протестен митинг срещу бомбардировките над мирното население по време на Гражданската война в Испания. Фероз напразно се бе опитал да убеди антикомунистическите организатори на митинга да позволят на Пасионария да говори. Вбесен, Неру бе произнесъл пламенно слово в защита на свободата на изразяване.

Неру не поставяше под съмнение политическата лоялност на Фероз, но смяташе, че е лоша партия за дъщеря му. Двамата мъже бяха пълна противоположност във всичко. Фероз беше нисък и набит, обичаше да се хвали, говореше много високо и използваше непристойни думи. Не беше изискан, нито беше интелектуалец. Обичаше добрата трапеза и алкохола и се интересуваше от коли и електрически и механични апарати — увлечения, които Раджив и Санджай щяха да наследят от него. Като студент се беше провалил, но обичаше индийската класическа музика и цветята, също като Индира. Беше обаче без университетска диплома, без професия и перспектива да си изкарва по някакъв начин прехраната и с богата репутация на женкар. Поради всичко това беше логично семейство Неру да приемат с голямо подозрение този господин Никой, който претендираше да се сроди с тях.

— Израснала си в Ананд Бхаван сред разкош и слуга — каза бабата на Индира, опитвайки се да й повлияе. — Фероз е беден и е от различна среда и религия.

— Не ни интересува религията, защото и двамата не сме вярващи — отговори й Индира. — Аз се задоволявам с малко като майка ми и въпреки че съм живяла в Ананд Бхаван, мога да бъда щастлива и в селска колиба.

Почти същото казваше Соня на родителите си, когато й напомняха колко е трудно да се живее в толкова далечна и различна страна. За Соня Индия беше една абстракция. Изобщо не изпитваше страх, въпреки всичко, което беше чувала за нея. Ако Раджив беше ескимос, щеше да го последва и до Северния полюс. „Когато си влюбен — написа тя, — любовта ти вдъхва могъща сила. Въоръжен с тази сила, не се плашиш от нищо. Единствено искаш да си с любимия човек. Аз исках да съм с Раджив. Бих отишла на края на света с него. Той беше моето сигурно убежище. Не можех да мисля за нищо и за никого, освен за него.“

* * *

Ако Неру в крайна сметка бе дал съгласието си за сватбата на Индира с Фероз, то Индира отстъпи пред молбата на сина си да пише на родителите на Соня, за да я пуснат да замине за Индия. Беше изминала една година — срокът, поставен от Стефано Майно, но страстта на младите не даваше признаци, че се е охладила. Соня и Раджив не възнамеряваха да живеят един без друг. Преживяваха твърде болезнено раздялата. Индира разбра, че нещата са сериозни. В действителност би предпочела да следва традиционния път — да избере момиче от добро семейство от Кашмир и да го омъжи за сина си, както повелява традицията и както бе постъпил дядо й Мотилал, избирайки Камала, нейната майка. „Уредените бракове“ бяха нещо обичайно, а браковете по любов — изключение. Първите обикновено бяха по-успешни; процентът на разводи при този вид съюзи беше учудващо нисък, защото родителите търсеха кандидати за децата си в близки социални и културни среди, което представляваше от само себе си предимство при съжителството. Вторите бяха истинска лотария. Изборът на Индира се бе оказал неудачен. Може би Раджив щеше да има по-голям късмет, въпреки че вече беше налице едно обстоятелство, което го поставяше в неизгодно положение — годеницата му беше чужденка. В традиционното общество чужденците не заслужаваха дори място в йерархията, бяха смятани за хора „без каста“. Ню Делхи не беше затънтена индийска провинция, но Индира си даваше ясна сметка колко трудно би било на едно момиче от Запада да се приспособи към живота в страната й, въпреки че тя беше готова да й помогне, защото бе харесала девойката.

Писмото на Индира Ганди, в което тя канеше Соня да прекара известно време в Ню Делхи, разстрои Стефано Майно, но той беше човек на думата и нямаше друг изход, освен ла изпълни обещанието си. Обсъдиха въпроса вкъщи и решиха, че Соня ще замине за Индия, но само за един месец. Родителите й смятаха, че тя ще се върне напълно убедена, че не може да живее там. В Италия бяха близките й, освен това тук имаше бъдеще. Беше работила цяла година във „Фиераторино“ и се появяваха все повече възможности да печели прехраната си с езиците, които беше научила. Ако Орбасано не й харесваше, защото беше малък и провинциален град, винаги можеше да се премести в Торино. Родителите още мечтаеха дъщеря им да се запознае с бизнесмен по време на някое изложение и да се омъжи за него. Соня се преструваше, че слуша с внимание всички тези предложения, но умът й вече беше много далече, на осем хиляди километра оттам.

На 13 януари 1968 г., точно трийсет и четири дни след като бе навършила пълнолетие. Соня слезе от самолета на летище „Палам“ в Ню Делхи със свито сърце. Родителите и сестрите й я бяха изпратили на летището в Милано и дори твърдият като камък Стефано не успя да сдържи сълзите си.

— Ако не ти хареса, ще се върнеш веднага, нали? — бе й казал той, докато майка й пъхаше в ръчната й чанта още лекарства, сякаш отиваше в джунглата.

Соня не мигна през целия път. Сега, когато се изправяше сама пред съдбата си, я обхвана необяснима тревога. Радостта, че види Раджив, се превръщаше в смътен страх. Не се бяха виждали цяла година. Ами ако се разочарова от него? Или той се разочарова от нея? Ами ако в собствената си среда се държи по друг начин? Ако не е същият, за какъвто го смята? Тези въпроси бяха неизбежни, бяха нормална реакция на човек, който е заложил много на една карта. Сега оставаше да обърне картата и да я види.

От въздуха мрежата от булеварди и ротонди в Ню Делхи напомняше геометричните мраморни фигури във форма на звезда, които украсяваха моголските дворци. Самолетът кацна сутринта. Климатът беше пълна противоположност на студената зима, която бе оставила зад себе си. Времето беше прекрасно, небето се синееше, а още шом слезе от самолета, усети една много характерна миризма, която по-късно щеше да отъждествява като мириса на Индия: смесица от миризма на горящи дърва и на мед, на пепел и сушени плодове. И един звук — граченето на враните, онези вездесъщи птици в сиво и черно, нахални и безцеремонни, които я посрещнаха от балюстрадата на залата за пристигане, от електрическите стълбове и первазите на прозорците. Раджив я чакаше. „Още щом го видях — щеше да разкаже Соня, — изпитах огромно облекчение.“ Там беше също брат му Санджай и един приятел — Амитабх Баччан, чиито родители се познаваха със семейство Неру от дълги години. Бащата беше прочут поет на хинди и депутат в парламента и Индира го беше помолила да подслони Соня в дома си по време на посещението й.

Страховете, които бе изпитала по време на полета, внезапно изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Напротив, сега беше убедена, че е постъпила правилно, като е послушала зова на сърцето си въпреки трудностите. „Бях отново с него и нищо и никой нямаше да ни раздели отново“ — написа Соня, спомняйки си своето пристигане в Индия.

* * *

Ню Делхи беше различен от представата, която бе имала за Индия — поне в района, в който живееше, — с широките си булеварди, обградени от вечнозелени дървета, много от които бяха цъфнали. Къщата на Баччан се намираше на Уилингдън Кресънт, булеварда на банианите. Английските урбанисти, превърнали Ню Делхи в приятен град-градина, бяха проектирали всеки булевард с отделен вид дървета. „Джанпат“ — бившият Куми Уей — беше булевардът на свещеното дърво ним, прочуто с лековитите си свойства; Акбар Роуд — на тамариндите, а на Сафларлжунг Роуд, където се намираше резиденцията на Индира Ганди, имаше фламбояни с лъскави зелени листа и обсипани с оранжеви цветове. Но улиците се движеха велосипедисти, каруци, теглени от магарета или камили, рикши с жълт покрив, пърпорещи мотоциклети, стари „Амбасадор“ — реплика на „Морис Оксфорд III“ от 1956 г., които се произвеждаха по лиценз в Бенгалия. Всички заобикаляха кравите, които стояха спокойно насред уличното платно. Не беше рядкост човек да види биволска кола или дори слон, пренасящ стока, спрял на някой светофар. Беше спокоен град с тримилионно население, без универсални магазини и търговски центрове, с един-единствен луксозен хотел в сърцето на дипломатическия квартал.

Посрещнаха Соня с присъщата на индийците топлота. За свое съжаление Раджив не можеше да й посвети цялото си време, защото на 25 януари щеше да се яви на изпит за търговски пилот и трябваше да натрупа летателни часове и да учи. Братовчедите и приятелите му обаче и дори самата Индира Ганди положиха усилия да направят престоя й възможно най-приятен. Въпреки че спеше в дома на семейство Баччан, тя прекарваше голяма част от сутринта в къщата на годеника си. По онова време министър-председателката живееше почти без никакви мерки за сигурност. Приемаше хората всяка сутрин на вратата на дома си в присъствието на само един пазач. Синовете й също нямаха охрана, освен по време на някои събития, за които се преценяваше, че съществува заплаха за тях.

Приятели и сродници се редуваха, за да покажат на Соня града, пълен с паркове и градини, със старинни паметници и разкошни сгради, издигнати от англичаните, когато през 1912 г. решили да преместят столицата от Калкута в Делхи. Проектирали един нов град, в който засадили хиляди дървета. От незапомнени времена управниците на Делхи се бяха грижели с истинска страст за растителността в града. Някои градини красяха мавзолеи и гробници заради убеждението, че така покойниците ще се чувстват щастливи и спокойни, други бяха предназначени за населението, а трети бяха създадени от владетелите за собствено удоволствие и ползване. Раджив обичаше най-много да се разхожда в градината „Лоди“ привечер, сред езерцата и редиците от гигантски палми около гробницата на Мохамед Шах — великолепен паметник в индо-моголски стил, запазил остатъци от тюркоазените си облицовъчни плочки и оригиналните плетеници, които го украсяваха. Беше популярно място, където влюбените можеха да намерят спокойствие и уединение. С мотора си „Ламбрета“ Раджив й показа имперския Ню Делхи и невероятните перспективи, които британските архитекти бяха проектирали, за да впечатлят и да вдъхнат страхопочитание в местното население. Гледката, която се откриваше от триумфалната арка на Вратата на Индия, където гореше вечен огън в памет на индийските войници, загинали в двете световни войни, беше грандиозна. Възхити се на сградата „Саут Блок“, смесица от моголски и неокласически стил, където зад фасадата, украсена с барелефи на лотоси и слонове, се намираше кабинетът на Индира Ганди, и най-вече на Двореца на президентството, някога седалище на британския вицекрал — елегантна сграда от жълтеникав и червен пясъчник, увенчана с широк меден купол, с изящни пропорции и смятана от мнозина за една от най-красивите сгради на XX век.

Но къде беше онази Индия, за която й бяха говорили? — питаше се Соня. Онази Индия, която ужасяваше родителите й? Другата Индия? Не беше необходимо да върви много, беше достатъчно да тръгне по бившия Кинг Уей, сега булевард „Раджпат“, и да стигне до Стария Делхи. Това беше друг свят. Около Червената крепост, друг великолепен паметник, построен от моголския владетел Шах Джахан — същия, който издигнал Тадж Махал в памет на съпругата си, гъмжеше от многоцветно и шумно множество, което сякаш участваше в гигантски карнавал на змиеукротители, фокусници, гадатели, музиканти, гълтачи на саби и факири. Това беше вечната Индия, същата, която изпълваше уличките около Голямата джамия със своите сергии, отрупани с разноцветни платове, с продавачите на плодове, сладкиши, фенери, боя за обувки и батерии, с ваксаджиите, с бръснарите, работещи насред улицата, с тъмните дюкянчета, където деца тъчаха килими или изработваха измервателни инструменти… Истински взрив от живот, екзотичен и шумен хаос, който я замайваше с цветове, звуци и миризми. И навсякъде — зад някоя улица, в дъното на една градина, можеше да се види старинна гробница или кенотаф, мюсюлмански или индуистки паметник, датиращ от зората на човечеството, сякаш за да напомни колко стара е Индия. Нима Неру не беше описал страната си като „древен палимпсест, на който една върху друга са се запечатвали мисли и мечти, но нито един последващ надпис не е изтрил или скрил напълно онова, което преди е било написано“^[2].

После, седнала отзад на мотора, види лицето на бедността, когато обикаляха из някои квартали — голи деца, които тичаха по улиците; старци, които дрънкаха с паничките си; хора, които се миеха и вършеха нуждите си на тротоара. Напомняха й донякъде за бедняците от детството й в родната Лузиана през петдесетте години — за полуголите деца през зимата, за семействата, които гладуваха и на които майка й толкова съчувстваше, за сакатите на площада, бивши войници, върнали се ранени от руския фронт… Никога обаче не беше виждала толкова обезобразени хора като прокажените в Ню Делхи, които дебнеха колите, спиращи на светофарите. През 1968 г. броят на прокажените в Индия беше колкото населението на Португалия, имаше просяци колкото жителите на Холандия, осем милиона отшелници, десет милиона деца под петнайсет години, които бяха женени или вдовци. Всеки ден се раждаха четирийсет хиляди деца, една пета от които умираха, преди да навършат пет години. Дори и така, тези цифри бележеха леко подобрение в здравеопазването в сравнение със статистиката преди двайсет години. Това обаче създаваше още по-голям проблем, защото репродуктивната възраст на индийците се удължаваше. Вследствие на това бумът в раждаемостта се превръщаше в най-големия проблем на страната, защото буквално „изяждаше“ икономическия растеж. Всяка година населението на Индия се увеличаваше с цифра, равна на броя на жителите на Испания.

* * *

Всичко около Соня беше ново и необичайно: цветовете, вкусовете, хората. „Най-странното от всичко обаче бяха очите на хората, любопитните погледи, с които ме следваха навсякъде.“ Соня постепенно навлизаше в света на Индия, откривайки колко любопитни и наблюдателни са жителите й, особено в онези години, когато практически нямаше туристи. Един чужденец винаги привличаше вниманието, още повече, ако беше жена, при това хубава и облечена с минипола, каквато беше модата в Европа през онази година. Тогава мигновено се превръщаше в притегателен център. Или в обект на неодобрение. Соня се научи да контролира жестовете, движенията си и начина си на обличане, но невинаги беше лесно: „Абсолютното отсъствие на уединение, принудата да потискам чувствата си беше мъчително преживяване“. Публичните прояви на нежност — не само на улицата, но и в ежедневния живот — бяха гледани с лошо око. Не можеше да целуне Раджив пред друг човек, нито дори да върви хваната за ръката му, без това да изглежда скандално. Откриваше, че Индия е най-целомъдрената страна в света, наследство от викторианска Англия. Имаше и други неща, които една италианка трудно можеше да възприеме — например индийската кухня. Соня не можеше да свикне с лютивите подправки, които според нея унищожаваха вкуса на храната, нито с толкова силните сосове и кисело-сладкия вкус на някои ястия. Или с официалните вечери, на които се говореше и пиеше много в продължение на дълго време, вечеряше се набързо, а после всички ставаха от масата и се разотиваха.

Скоро си даде сметка, че настойчивите погледи, насочени към нея, не се дължаха само на обстоятелството, че е чужденка, че е различна от тях или че е хубаво момиче. Гледаха на нея като на нов член на семейство, което в продължение на години е било във фокуса на обществото. Всичко, което членовете на това семейство правеха или казваха, или обратното — което не правеха или не казваха, биваше обстойно изследвано, анализирано и преценявано. Как може да се живее така? — питаше се тя със свито сърце.

Въпреки това Соня не смяташе да се върне в Италия. Беше се озовала в един различен свят, който искаше да опознае, да изследва, водена от ръката на Раджив. Приличаше на вълшебно пътешествие въпреки подводните скали, които срещаше по пътя си. Освен това беше обградена с много топлата и обич. Санджай се отнасяше с нея като към сестра, едновременно покровителствено и шеговито, и й помагаше да се адаптира. Амитабх и семейството му — също. Чувстваше се закриляна и обичана. Двамата с Раджив не можеха да си представят, че отново трябва да се разделят. За какво да губят повече време, за какво да се връща в Италия и да преживяват отново агонията да чакат да се срещнат тук или там? Раджив не можеше да отиде да живее в Европа. Възнамеряваше да постъпи на работа в индийската авиокомпания веднага щом получи лиценз за търговски пилот. После щяха да си намерят жилище. В Делхи всичко щеше да е по-лесно; можеха да заживеят заедно веднага. Всъщност Соня трябваше да направи стъпката, да рискува, защото щеше да напусне страната и семейството си за неопределено време. Беше дошла да опознае Индия и обичаите й, но нямаше нужда да знае повече — още преди да се качи на самолета, дълбоко в себе си вече бе взела решение да следва зова на сърцето си. Даже това да означаваше, че трябва да направи нещо, което да е срещу самата нея. Дори не искаше да си представи лицето на баща си, когато му съобщеше, че няма да се върне, че ще се омъжи.

* * *

Индира се изненада, когато научи, че Соня смята да остане и че двамата искат да се оженят веднага. Бяха минали три години от запознанството им в Кеймбридж. Бяха изпълнили всички срокове, бяха направили всичко, което им бяха казали, и сега беше настъпил моментът да вземат решение. Индира съзнаваше, че пристигането на Соня е предизвикало малка революция в светското общество в Ню Делхи, въпреки че нито Соня, нито Раджив се бяха стремели към това — тъкмо обратното. Самото й присъствие, обстоятелството, че беше годеница на сина на Индира и че за пръв път член на семейството на Неру щеше да се жени за чужденка от друг континент, бяха породили какви ли не предположения. Въпреки че градът бе столица на страна със седемстотин милиона жители, висшето общество беше малко, консервативно и всички известни семейства се познаваха помежду си. По време на събиранията им коментарите в по-голямата си част бяха ласкателни: „Колко е хубава!“. Имаше обаче и такива, които се отнасяха за простия й произход: „Тя е никоя“, или още по-лошо: „От нисша каста е“. Други критикуваха начина й на обличане: „Иска да прави впечатление“, или самото й присъствие: „Какво е намерило това момче в нея?“. Имаше и коментари, които издаваха наранено национално чувство: „Не можа ли да си намери някое по-добро момиче тук?“. Без да иска, тя беше настроила срещу себе си много хубави момичета от висшето общество — и техните майки, които виждаха как някаква си чужденка, и отгоре на всичко самозванка, им отнема един от най-желаните ергени в страната.

„След една седмица госпожа Ганди разбра, че намеренията им са много сериозни и че е безсмислено да се чака повече. Двамата излизаха из Ню Делхи заедно и това подклаждаше клюките. Така че най-добре беше да се оженят, за да се сложи край на това“ щеше да каже Уша Бхагат, секретарката на Индира. Когато обаче Раджив заяви на майка си, че веднага щом започне работа, ще се преместят в свое жилище, Индира му постави единственото си условие: „Едно е да се ожениш извън общността си. Друго обаче е да живееш отделно, което е в пълно противоречие със семейната индийска традиция. Ще ни обявят за привърженици на западния начин на живот, ще ни обвинят, че предаваме традициите си“. Ако Раджив беше европеец, вероятно нямаше да послуша майка си. Той обаче беше индиец, а в Индия децата почитаха традицията. Особено когато трябваше да се дава пример. Решението на този конфликт зависеше от Соня — тя трябваше да приеме условие, което по-голямата част от западните жени биха сметнали за неприемливо. Тя трябваше да се приспособи към Индия, а не обратното. В Индия бракът беше по-скоро семеен, а не личен въпрос, където хармонията между членовете му се ценеше повече от личното обаяние. Това означаваше, че трябваше да стане част от семейството на мъжа си. Да живее в семейната къща, под един и същ покрив със свекървата, брата и семейството на брата, ако той се оженеше. Всички на Сафдарджунг Роуд номер едно. Соня прие, защото беше лудо влюбена. А и този начин на живот не можеше да уплаши една италианка, прекарала детството си в село, в което Майно бяха голям род. Освен това така щеше да се чувства в по-голяма безопасност и да се приспособи по-добре към живота в страната. На всяко нещо гледаше откъм положителната му страна — това с едно от преимуществата на любовта, която действа като наркотик.

Определиха датата на сватбата — 25 февруари. Нямаше много време за приготовления, но така беше по-добре. Индира не искаше женитбата на сина й да се превърне в национален въпрос, както се бе случило с нейната сватба. Разказа на Соня и Раджив как цялата страна се бе настроила срещу нея, сякаш всеки от жителите бе сметнал за свое право да дава мнение. Хиляди писма и телеграми бяха залели Ананд Бхаван — някои обидни, повечето враждебни, други с поздравления. Имаше обяснение — Фероз и Индира бяха престъпили две дълбоко вкоренени в индийския народ традиции. Бракът им не беше уговорен от семействата им, нито се женеха „в рамките на своята вяра“. Последното беше разярило ортодоксалните индуси. А сега историята се повтаряше. Сякаш децата бяха наследили от родителите си не само физическите характеристики и уменията им, но и конфликтите, противоречията и житейските им ситуации.

* * *

„Скъпи родители — написа им Соня, — много съм щастлива. Изпращам ви това писмо, за да ви съобщя, че с Раджив ще се женим. Очаквам ви всички тук на 25 февруари…“ Соня не подозираше, че когато писмото й пристигна, новината за сватбата вече беше разпространена от медиите в целия свят. Един журналист от торинския вестник Ла Стампа посети семейството в дома им на улица „Белини“ номер 14. "Родителите и сестрите са под голямо напрежение — написа той. — Телефонът постоянно звъни, журналисти и фотографи се трупат пред вратата. Бащата, петдесет и три годишен мъж, е пестелив в думите си: „Цял живот работя, за да осигуря бъдещето на дъщерите си… за сватбата по-добре да се говори, когато се състои, а най-добре би било изобщо да не се говори“ — заяви той с тон, от който се подразбираше, че му е тежко. Жена му Паола, четирийсет и пет годишна, не може да сдържи сълзите си. „Ужасява ме мисълта, че дъщеря ми ще живее толкова далече“ — каза тя. Когато ги попитах за годеника, те отговориха: „Той е спокоен, възпитан и сериозен младеж“, а на въпроса дали ще отидат на сватбата, бащата каза: „Опасявам се, че е невъзможно да изпълним желанието на Соня. Ще отиде само жена ми, аз имам много работа и не мога да си го позволя. Ще бъда мислено с дъщеря си.“

* * *

Щеше да бъде гражданска, а не религиозна сватба. Семпла сватба, а не помпозно тържество „по индийски“, което трае няколко дни. Индира беше против пищността и разточителната показност на индийските сватби, на които се демонстрираха властови връзки и пари. Семейство Неру нямаше нужда да демонстрира нищо. Нуждаеше се обаче от пространство за живеене. Колониалната къща, която правителството беше предоставило на Индира след назначаването й за министър-председател, им беше твърде тясна — дотолкова, че секретарките и асистентите работеха под навеси в градината. Щеше да им стане още по-тясна, след като предоставеха на младоженците стая и малък хол в задната част на къщата, с отделен вход към градината. Затова Индира преговаряше с министрите си, за да разшири къщата. Скоро работниците започнаха строежа.

Усилията на всички членове на семейството и най-вече на Соня бяха насочени към сватбата. Никак не й се нравеше идеята да смени тесните си панталони със сари — дреха, в която й се струваше, че изглежда смешно. Не се чувстваше удобно с нея, защото се страхуваше, че всеки момент шестте метра плат, в които е увита, ще се смъкнат. Представяше си се като онези туристки с много бяла кожа, които се разхождаха важно, облечени в яркоцветни сарита. Разбира се, за тях това беше игра, дегизировка, за да си направят снимка и да я показват, когато се върнат в страната си; за Соня сарито беше нещо много повече. Бележеше първата й стъпка по пътя към приспособяването й към начина на живот в Индия.

Трябваше да се погрижи за безброй подробности: списък на гостите, покани, проби на прическа, грим… Соня беше като зашеметена, а отгоре на всичко трудно разбираше английския на индийците, които говореха със силен акцент. Дълбоко в себе си желаеше сватбата да приключи възможно най-бързо. Беше много срамежлива и не се чувстваше добре в центъра на вниманието, въпреки че не можеше да направи нищо, за да го избегне. Беше буквално обсадена от фотографи, когато за пръв път излезе със семейството като официална годеница на Раджив, за да присъства на модно ревю на Пиер Карден в хотел „Ашок“ в Ню Делхи. Списание Фемина публикува обширен репортаж от събитието. Соня, седнала между Раджив и Санджай, разговаряше с Индира и изглеждаше прекрасна със сарито от щампована коприна и гладката си коса, падаща върху раменете й. Снимката предвещаваше съвършена семейна хармония. На излизане Соня отговори на един коварен журналистически въпрос така: „Ще се омъжа за човека Раджив, а не за сина на министър-председателката“. Беше неизбежно мнозина да я смятат за използвачка, за кариеристка, която е хванала едра риба. И това я изпълваше с тъга и негодувание. Когато друг журналист я попита как приема факта, че ще остане да живее в Индия, толкова далече от дома си, Соня погледна Раджив и със свенлива усмивка каза: „С Раджив бих отишла и на края на света“.

* * *

А Индия не беше ли краят на света в онези времена? Поне така смяташе семейство Майно. Те едва имаха време да се организират. В крайна сметка за Индия заминаха само майката на Соня, сестра й Анушка и вуйчо й Марио, който щеше да замести баща й и да предаде племенницата си на нейния избраник. Пристигнаха в навечерието на сватбата, когато в градината на семейството, където Соня бе отседнала, се изпълняваше церемонията мехенди — прощално празненство на булката. Въпреки че според традицията на него не трябва да присъстват нито младоженецът, нито родителите му, в случая бе направено изключение за Раджив и майка му, защото искаха да поздравят пристигналите от Италия роднини на Соня. Индира се държа топло и изключително внимателно със смутената Паола, която нямаше търпение да види дъщеря си. Търсеше я е поглед и когато й посочиха къде е, тя се изплаши:

— Oh, mamma mia!

Едва сдържа сълзите си. Не я беше разпознала, защото главата на Соня беше покрита с воал в червено и лилаво, носеше характерната за Кашмир дълга до земята пола и бродиран червен елек. Беше окичена с гривни и гердани, а на главата си имаше диадема от цветове на нард и жасмин — наричаха това „флорална бижутерия“ — и тилак на челото: червената точка, символизираща третото око, способно да вижда отвъд привидностите. Ръцете и краката й бяха напълно покрити с чудновати татуировки, направени с къна — паста, извлечена от смлените клони на един храст, които представляваха изящни арабески и преплетени рисунки. Когато се съвзе от уплахата си при вида й, майка й я прегърна. „Добре че баща ти няма да те види така!“ каза тя развълнувано. През това време горкият Стефано, на осем хиляди километра оттам, тъгуваше. В бара на Нино сподели тревогата си за Соня с най-добрия си приятел, монтьора Данило: „Ще я хвърлят на тигрите!“. Колко прав беше бившият овчар от планината Азиаго.

Веднага няколко момичета наобиколиха Анушка и Паола и предложиха да им изрисуват ръцете. Докато ги татуираха с къна, им обясниха традицията: колкото по-тъмни станат рисунките по ръцете на младоженката, толкова повече любов ще има между съпрузите. И колкото по-бавно се изтрият, толкова по-дълго ще трае страстта. Паола и Анушка погледнаха татуировките на Соня — бяха нарисувани, сякаш бяха направени с туш.

Същинската сватба се състоя в шест часа следобед на следващия ден, в градината на Сафдарджунг Роуд номер едно. Индира бе намерила в гардероба си сарито, което тя бе носила и което Неру бе изтъкал по време на дългото си затворничество, след като бе дал съгласието си дъщеря му да се омъжи за Фероз. Сега искаше Соня да го облече на сватбата си. Младата италианка го позна — беше го видяла на изложбата в Лондон и си спомни думите на Раджив: „Надявам се един ден да го носиш ти!“. Тогава ги бе приела като шега. Все още мечтаеше да се омъжи в бяло. Сега го приемаше като чест и знак на обич, без изобщо да подозира, че с обличането на това червено сари тя също ставаше част от историята на Индия.

Една случка развали настроението на Раджив — оказа се, че сред поканените има двама журналисти. Това беше неговото празненство и той не желаеше натрапници и публичност. В този ден искаше да бъде само Раджив, а не синът на ръководителя на страната, макар че това беше невъзможно. Отказа да излезе от къщата, докато папараците не бяха изгонени. Наложи се Индира да го успокоява. Когато сватбеният марш на Менделсон обяви пристигането на булката, той се успокои. Излезе да посрещне Соня в градината, където имаше около двеста гости — приятели и близки на семейството. Когато я видя да влиза, хванала под ръка вуйчо си Марио, лицето му светна. Соня беше прекрасна. Беше олицетворение на елегантността — косата й бе събрана в кок, прихванат с брошка от жасминови цветчета, кожата й блестеше от маската с куркума, която й бяха поставили няколко часа по-рано, на ръката си носеше сребърна гривна, очите й бяха подчертани с каял, а лицето й бе обрамчено от обици от цветя. Бяха хубава двойка. Той носеше тесни бели панталони, дълго кремаво сако, закопчано до врата, оранжево-червен тюрбан (също като тюрбаните на приятелите и братовчедите му) и обувки тип пантофи, с извит нагоре връх. Приличаше на принц от Хиляда и една нощ. След ритуалната размяна на гирлянди се отправиха към един ъгъл в градината, където около маса, обградена с огромен параван от висящи нанизи от цветя, седяха най-близките родственици. Подписаха се в гражданския регистър и си размениха пръстените. Соня с мъка сдържаше вълнението си. Всеки път, когато срещнеше погледа на майка си, й идваше да се разплаче. Тогава търсеше погледа на Раджив, за да почерпи от него сили. Вуйчо й Марио изглеждаше замаян; гледаше племенницата си с обич и с известно снизхождение. Паола запазваше привидно хладнокръвие, но в действителност тази сватба без свещеник я натъжаваше много. Раджив прочете няколко стиха от Ригведа^[3], избрани специално от майка му, с което церемонията приключи:

Вятърът леко полъхва,

кротко тече реката,

нека дните и нощите ни дарят е щастие,

от праха на земята да се роди благодат,

дърветата да ни ощастливят с плодовете си,

слънцето да ни обгърне с блаженство…

И това беше всичко. Младоженците напуснаха мястото и бяха посрещнати с дъжд от листенца от цветя и гърмежа на фойерверките, умело дирижирани от Санджай. Церемонията беше изключително семпла. Така бе поискала Индира, пренебрегвайки желанието на ортодоксалните индуисти, които настояваха за пълна религиозна церемония. Когато самата тя се омъжваше, Неру я бе помолил да спази индуисткия ритуал, за да не ги настрои срещу себе си, така че тя бе обиколила седем пъти свещения огън и бе слушала безкрайни мантри. Тогава беше отстъпила, но сега си отмъщаваше. Индира беше по-твърда от баща си. Дори не бе плакала по време на собствената си сватбена церемония. Очите на Неру обаче се бяха напълнили със сълзи.