Хавиер Моро
Червеното сари (20)

19.

Индира възнамеряваше да обяви края на Emergency^[1], както наричаха а извънредното положение, на 15 август 1975 г., в същия ден и същото място, където баща й преди двайсет и осем години бе изнесъл прочутата си реч по случай независимостта: „Настъпва момент, който историята рядко поднася, когато един народ излиза от миналото, за да влезе в бъдещето, когато една епоха отминава, когато душата на един народ, дълго време задушавана, отново намира своето проявление“. В онзи исторически момент тези думи я бяха накарали да онемее от вълнение. Беше заявила на кореспондента на Би Би Си: „Знаете, че когато човек преминава от крайно състояние на болка в състояние на радост, се чувства като вцепенен. Свободата е толкова велико нещо, че на човек му е трудно да я възприеме“.

Сега, докато колата й се движеше по широките булеварди на Ню Делхи, от където просяците и кравите бяха изчезнали като по чудо — в резултат на наложения от извънредното положение ред, — и се отправяше към Червената крепост, за да върне свободата на народа, която тя бе принудена да му отнеме, началникът на протокола й съобщи новина, която дълбоко я развълнува. Приятелят й Шейх Муджибур Рахман, героят, когото тя бе възстановила на поста му на президент на Бангладеш, беше свален с военен преврат. Това обаче не беше най-лошото: Шейх, жена му, трите им деца, две снахи и двама племенници бяха убити. Превратаджиите се бяха подсигурили да не остане нито един жив член на рода Рахман.

Индира беше сломена. „Забелязах, че има нещо странно, когато започна речта си — разказа по-късно приятелката й Пупул, която беше сред множеството при Червената крепост. — Тонът на гласа й беше напрегнат, сякаш се опитваше да скрие напиращи в нея чувства. Може би затова не успя да развълнува хората.“ Пупул изслуша внимателно речта, в която Индира говори за свобода, за необходимостта да се вземат тежки решения, за саможертва и служене на народа, за смелост, за вяра, за демокрация… но не каза нито една дума за края на извънредното положение.

Пупул отиде вечерта да я види и я завари в състояние на шок. Индира беше убедена, че ЦРУ е замесено в убийствата (което се каза вярно). И не искаше да свърши като Алиенде — наскоро го беше повторила пред Майкъл Фут, лидера на лейбъристите в Англия. Смяташе, че случилото се в Бангладеш е първата брънка от поредица от заговори, целящи да дестабилизират Южна Азия и да променят идеологическия облик на правителствата там. Беше убедена, че тя ще бъде следващата жертва. Началникът на Службата за разузнаване беше потвърдил, че е разкрил няколко заговора за елиминирането й. Според Пупул беше обхваната от параноя, подозираше всички, навсякъде виждаше скрит враг.

— На кого мога да се доверя? — попита я Индира. — Внукът ми Рахул е връстник на сина на Шейх Рахман. Утре може да дойде неговият ред. Искат на всяка цена да унищожат и мен, и семейството ми.

За пръв път Индира осъзна, че не само тя е в опасност заради поста, който заемаше. Мишена беше цялото и семейство, включително внуците. Беше пленница на един омагьосан кръг, от който вече не знаеше как да излезе. При тези обстоятелства реши, че сега не е моментът да отменя извънредното положение. Тъкмо обратното — трябваше да вземе мерки, за да се защити, като увеличи арестите и засили работата на Службата за разузнаване.

Индира не изпитваше страх, когато се намираше сред тълпите, но в дома си, сега охраняван като крепост, започна да се чувства застрашена. В действителност беше уплашена, уморена от упражняването на властта, обезсилена от продължителните борби, обезкуражена от липсата на резултати. Обичаше родината си и имаше пълна вяра в съдбата на Индия. Съзнаваше обаче, че лявата й политика не бе успяла да измъкне страната от изостаналостта. Как да превърне Индия в съвременна, процъфтяваща и силна държава? Вече не знаеше какви методи да използва, освен твърдата ръка, която противоречеше на собствените й убеждения. Беше вкарала Индия, семейството си и себе си в задънена улица, от която не знаеше как да излезе.

Инстинктивно се обърна към синовете си. Не можеше да очаква особена подкрепа от най-големия, Раджив. Той нееднократно бе изразил несъгласието си с извънредното положение, при това публично и винаги когато можеше пред приятелите си. Контактът между тях толкова се ограничи, че той, който работеше много и рядко си беше вкъщи, научаваше за пътуванията и за решенията на майка си от вестниците. Освен това Индира знаеше, че Раджив едва ли ще влезе в положението й. Соня дори бе проявила съчувствие към един бивш политически съперник, който беше хвърлен в затвора при първата вълна от арести. „Сигурно ти е много трудно, че баща ти е в затвора. Наистина съжалявам много“^[2] — бе казала тя на един прием на сина на този политик. Околните чуха думите й и скоро те обиколиха всички салони в Ню Делхи. Индира не им се сърдеше за това; винаги бе смятала, че Раджив не е роден за политик и че нито той, нито Соня са в състояние да разберат дълбоките причини, които я бяха накарали да вземе това решение. От друга страна, знаеше, че Соня иска да замине за известно време с децата в Италия, докато положението отново се нормализира. Нищо не е толкова прилепчиво като страха…

Оставаше Санджай, малкият й син, любимецът й — изпълнен с енергия, силен, верен. Арогантен, наистина способен да забърка невероятна каша, но син, на когото можеше да разчита, който беше край нея и споделяше проблемите й. И когото — смяташе тя — винаги можеше да контролира. Освен това съществуваше и друга причина, която нямаше нищо общо с майчинските чувства. Санджай беше яростен антикомунист и защитаваше една либерална политика, която да насърчи частната инициатива и предприемаческия дух на индийците. Опитът му с „Марути“ го беше убедил още повече в необходимостта да освободи страната от многобройните бюрократични спънки. Индира смяташе, че може да използва сина си, за да отвори икономиката и да направи завой надясно. И не само от убеждение, но и от политически съображения. В партията й наистина се бяха промъкнали крайни комунисти, които проповядваха „премахването на частната собственост като основно право в конституцията“, както и други мерки от сталински тип. Индира беше охладила ентусиазма им с аргумента, че всеки пряк път, който не съблюдава демократичните процедури, крие опасност. Те обаче бяха заплаха, способна да предизвика разцепление в Партията на конгреса. Индира реши, че с подкрепата на своя darling boy^[3] Санджай ще може да ги неутрализира.

Индира толкова се страхуваше, че нещо може да се случи със сина й, че го помоли да смени стаята си. „Не искам да сте толкова близо до главния вход и улицата, не е сигурно място — каза му тя. — По-добре се преместете в стаята в дъното на коридора, до моята спалня.“ На една приятелка, която я попита за причината на тази смяна, тя отговори: „Не се чувствам много добре и ако ми прилошее през нощта, мога веднага да го извикам“. Истината беше, че Индира използваше Санджай като един от шаловете от пашмина^[4], които толкова харесваше и с които се загръщаше, когато й беше студено. Само че в случая го правеше, за да предпази душата си от студа, без да си дава сметка, че този син е най-големият проблем и в известен смисъл най-голямата заплаха за нея.

Санджай беше свършил парите и тъй като вече знаеше, че от фабриката няма да излезе нито един автомобил „Марути“, разпродаваше конструкцията като скрап. Беше оставил на произвола на съдбата концесионерите, които бяха задлъжнели към банките, за да построят скъпи магазини, и сега бяха принудени да продадат имуществото си, за да си платят дълговете. Освен това Санджай заповяда да арестуват единствените двама концесионери, които се осмелиха да поискат аванса, който бяха платили.

След провала на „Марути“ колите престанаха да го интересуват. Сега бе решил да лети като брат си. Преди въвеждането на извънредното положение си беше извадил разрешение за частен пилот и понеже обичаше високите скорости, веднага се увлече от акробатичното пилотиране. Слабостта му към все по-бързи машини и прекалената му самоувереност плашеха повечето му приятели и познати, които се страхуваха да летят с него. Накрая Манека остана единственият му пътник.

Санджай се нуждаеше от някакво законно основание, за да действа паралелно на майка си. За да оправдае извънконституционната му власт, Индира реши да го постави начело на младежката организация на ИНК и на една церемония в Чандигарх — ултрамодерната столица на Пенджаб, проектирана от Льо Корбюзие, беше избран за член на Изпълнителния комитет. Всички обаче разбраха неизказаното послание: Санджай беше официалният наследник на Индира. Министър-председателката, която се бе разправила жестоко с принцовете, защото поставяха родовата принадлежност пред таланта, сега се поддаваше на същото изкушение и въвеждаше династично управление.

Раджив и Соня наблюдаваха смаяни и огорчени издигането на Санджай. Чувстваха се объркани и често се срамуваха заради него. Печатът го наричаше „Месията“, „Слънцето“ или „гласът на младите и на разума“. Винаги беше обграден от ласкатели — наричаха го чимча, което на хинди означава „лъжица“, намеквайки за движението, което изисква употребата на този прибор. Бяха користолюбци с кротък вид, ловки манипулатори, които нямаха реална представа за предизвикателствата пред правителството и също като Санджай не притежаваха достатъчно образование и подготовка. Бяха смесица от политици, приятелчета и убийци. Интересуваха се единствено от изгодата, която можеха да извлекат от връзката си с властта. Първата им задача беше да напълнят касите на младежката организация на Партията на конгреса. Организираха се в бригади, които изискваха дарения по един почти силов начин. Търговците в Делхи се оплакваха на Раджив и Соня, че момчетата от младежката организация ги изнудват. Протестите на Раджив обаче оставаха без внимание.

— Не вярвай на лъжите на хората — отвръщаше брат му.

Проблемът беше, че никой не поемаше отговорност за грешките. Изтъкваха се единствено положителните страни.

А в намеренията на Санджай имаше нещо положително. Веднага щом бе избран на този пост, той добави още четири точки към програмата на майка си, които той самият се зае да изпълнява. Тези четири точки бяха следните: борба срещу незаконните гета чрез кампания за облагородяване на градовете; изкореняване на неграмотността и системата на плащане на зестра и насърчаване на семейното планиране.

На теория никой не се противопоставяше на тези мерки, особено на борбата срещу свръхнаселеността, породена отчасти от успешните здравни програми, които бяха намалили детската смъртност и бяха увеличили продължителността на живота от двайсет и седем на четирийсет и пет години за две десетилетия. С други думи, беше се увеличил броят на хората в репродуктивна възраст. Постиженията в земеделието, промишлеността и образованието не можеха да следват темпа, с който се увеличаваше населението. Имаше повече богатство, но и повече бедност; повече образование, но и повече неграмотност. „Ако днес създадем един милион свободни работни места, вече имаме десет милиона кандидати за тях — беше казал Санджай. — Промишленото развитие и увеличението на земеделската продукция са безрезултатни, ако населението продължи да нараства със сегашния теми.“ И беше прав, защото така нямаше начин да се изкорени бедността. Намерението да се преодолее този проблем беше правилно, но в осъществяването му Санджай тръгна по погрешен път, вследствие на което дискредитира напълно извънредното положение и едновременно с това и майка си.

В крайна сметка пострадаха най-много бедните, въпреки предположенията, че извънредното положение ще бъде в тяхна полза. Хората на Санджай избраха стерилизацията като най-подходящ метод за намаляване на населението на Индия. Останалите методи за семейно планиране бяха дали незначителни резултати. Противозачатъчното хапче още не беше налице, а диафрагмата не можеше да се използва от селянки, които живееха без никаква възможност за уединение. За известно време презервативите породиха надеждата, че ще контролират раждаемостта. В селата пристигаха слонове с товари с презервативи, които трябваше да бъдат раздавани безплатно на хората, но децата откриха, че е много забавно да ги надуват и да ги връзват на пръчки, за да играят, така че те си ги присвояваха. На никого не се изплъзваше от вниманието иронията, която криеше правителственият лозунг, който гласеше, че семейното планиране създава щастливи деца… Стерилизацията на мъжете се оказваше най-евтиният, ефикасен и сигурен метод. Освен това имаше пари, предоставени от Запада, за осъществяването на тези програми.

Санджай предприе обиколки из страната, подтиквайки местните правителства да се съревновават с останалите. „Правителството на Харяна успя да извърши шейсет хиляди операции за три седмици, да видим колко ще направите вие!“ — казваше им той. Окръжните управители получаваха информация за бройката, която трябваше да постигнат. Възнаграждаваха ги, когато я надхвърлеха, или ги преместваха или сваляха от поста, ако не я изпълнеха. Подобна система насърчаваше злоупотребата с власт. Нисши правителствени чиновници бяха принуждавани да се подложат на ножа на хирурга, за да получат заплатите си. Не подновяваха шофьорската книжка на водачите на камиони и на рикши, ако не покажеха удостоверение за стерилизация. Същото условие се прилагаше и към обитателите на бидонвили, които искаха нотариален акт за колибите си. Един антрополог, Лий Шлезинджър, стана свидетел как след едно съвсем кратко посещение на Санджай Ганди в селото, където той извършваше проучванията си, веднага започнала кампанията за стерилизация.^[5] Местни чиновници съставиха списъци на „кандидати“, или с други думи — на мъже, които вече имаха три-четири деца, и няколко дни по-късно се появяваха полицейски камионетки, които ги отвеждаха в най-близкия медицински център, откъдето в замяна на 120 рупии, кутия олио или транзистор излизаха стерилизирани. След време някои мъже бягаха в планината, когато научеха, че камионетката е на път към селото им. Други обаче се подлагаха повторно на операцията, за да получат наградата.

В градовете страхът завладя хората. Делхи остана без работници, което беше необичайно за града, където хората идваха от селата, за да търсят работа. Пришълците се завърнаха в родните си места, за да избягат от фаталната операция на гениталиите им. През ноември 1975 г. честването на рождения ден на Неру, което включваше безплатни закуски за стотици деца, бе отменено, защото майките отказаха да изпратят синовете си от страх, че „лекарите на Санджай Ганди“ ще ги стерилизират. Скоро официалното удостоверение за стерилизация се превърна в необходимо условие за решаване на ежедневните проблеми на съществуването.

* * *

Беше неизбежно такава кампания да се сблъска със силна съпротива, особено когато се разпространи лъжливият слух, че стерилизацията води до импотентност. За да преодолее тази съпротива, правителството въведе квотна система, по силата на която заплатите на полицаи, учители, лекари и медицински сестри се предоставяха само след като осигуряха определен брой души, които да се подложат на вазектомия. Естествено жертвите на тази безпощадна политика бяха най-слабите, най-бедните, най-маргиналните групи — като недосегаемите^[6] и някои мюсюлмански и племенни общности, които винаги бяха подкрепяли безусловно Индира. Не разбираха как тяхната богиня, за която винаги бяха гласували, може да ги наказва така. Това ли беше наградата, която получаваха за своята лоялност?

Индийците не бяха свикнали държавата да им определя числеността на семейството. В Индия нямаше диктатура като в Китай, където решенията, взети от управляващите, можеха да бъдат изпълнявани принудително. Не съществуваше такава диктаторска традиция. Тук децата бяха много ценен ресурс, нещо като „социална застраховка на родителите“, защото още от малки работеха на полето, в работилниците, в текстилните фабрики или просеха по улиците. Семействата бяха големи, защото колкото повече деца имаха, с толкова повече ръце разполагаха и вследствие на това с повече средства. За бедните селяни, работниците и бездомните просяци възможността да имат деца беше почти единственият акт на индивидуална свобода, от които можеха да се възползват през живота си. Отнемането на удоволствието им да зачеват и да имат поколение беше равносилно да им се отнеме единственото, което притежаваха. Разбира се, Санджай, чието сърце беше затворено за страданието на бедните, не можеше да разбере това, а и нямаше опит в управлението, в изкуството да манипулира чиновници и бюрократи. С опитите си да промени административната йерархия, за да я направи по-ефикасна, използвайки методи като заплаха за преместване, съмнителните стимули за стерилизация или закана за данъчно разследване, той постигна само едно — накара това потайно братство от бюрократи, което беше свързано с невидими нишки от векове, да се сплоти още повече, за да се защити от нападките. От една страна, го ласкаеха, от друга, го бойкотираха. А той беше твърде наивен, за да си даде сметка за това.

Майка му не вярваше на това, което й разказваха. Беше напълно откъсната от действителността благодарение на придворните ласкатели на сина й, които я уверяваха, че докладите за извършени своеволия се основават на непотвърдени слухове. Затова приемаше критиките като лични нападки и веднага ги отхвърляше.

— Хората преувеличават много — казваше тя на Раджив в редките случаи, когато се виждаха вкъщи. — Не трябва да се вярва на това, което се говори.

— Връщам се от Бхопал — настояваше Раджив — и там мюсюлманите са ужасени. Казват, че индуистите манипулират кампанията за стерилизация срещу тях… Тези хора трябва да бъдат успокоени, преди да избухне междуетнически конфликт.

— Това, което трябва да се направи, е да се ограничи раждаемостта. Ако не успеем да постигнем тази цел, няма бъдеще за Индия.

Раджив си даваше сметка, че е невъзможно да разговаря с майка си. Тя не търпеше някой да й противоречи. Всичко тълкуваше като проява на политическа вендета или на свръхестествено явление, което беше особено тревожно. Влиянието на учителя й по йога, гуру Дхиренда Брахмачари, беше по-силно от всякога. Мъжът се възползваше от самотата на министър-председателката. Дори се стигна дотам, че имаше по-лесен достъп до Индира от собствения й син Раджив. Съумя да се облагодетелства от близостта си до властта и по време на извънредното положение натрупа малко състояние, което му позволи да си купи авионетка. В града го наричаха „летящия гуру“. Раджив и Соня го мразеха, защото виждаха, че използва Индира. Бяха го наблюдавали как действа: първо я плашеше, като й говореше за свръхестествени заговори срещу нея и Санджай, а после я увещаваше да рецитира мантри и така да се предпази от онези, които желаеха унищожението й. По този начин упражняваше значително влияние върху нея. Когато Соня и Раджив се опитваха да я предупредят, тя потъваше в едно от прословутите си мълчания. Соня не можеше да търпи присъствието на гуруто в къщата, който най-нахално изискваше ядене и пиене. Ставаше все по-дебел вследствие на неутолимия си апетит и се държеше просташки.

— Истинска свиня! — казваха те с погнуса, когато го видеха да се храни.

— Не знам как майка ми го търпи — заявяваше Раджив. — Живее в кула от слонова кост и единствената й връзка със света са Санджай и гуруто.

— Да заминем за Италия, Раджив, нека децата се порадват малко на нормален живот.

Когато съобщиха на Индира, че искат да заминат за Италия, изражението й се промени напълно и двамата веднага съжалиха, че дори са й споменали за това. Осъзнаха, че ще бъде трудно, дори невъзможно, да напуснат Индия.

— Разбирам, Соня, че искаш да отидеш в Италия, защото ти е дошло до гуша да живееш в тази обстановка — каза й Индира — и да слушаш всички тези неоснователни хули срещу мен… Но представяте ли си какво ще си помислят, ако заминете сега? Ще го изтълкуват като дезертьорство, като скрита манипулация от моя страна… Вече чувам какво ще кажат: „Изпраща децата в Европа, после ще ги последва, подготвя бягството си“.

— Просто си помислихме, че можем да го направим сега, когато децата са малки — заобяснява Соня. — След време ще бъде невъзможно…

— Не можете ли да изчакате малко?

Соня погледна Раджив и сведе глава. Той имаше умислен вид. Досети се за борбата, която бушуваше в него. Индира продължи:

— Моментът е толкова неподходящ…

— Разбирам и те уверявам, че най-малко искаме да ти навредим — каза италианката и се изправи, преди още Раджив да е казал и дума.

— В трудни моменти семейството трябва да бъде сплотено. Важно е хората, народът да виждат това.

Соня кимна утвърдително с глава.

— Не се безпокой, мамо, оставаме — каза й тя с разбираща усмивка.

По време на разговора обаче премълчаха едно обстоятелство, което никак не беше маловажно. Соня искаше да замине за известно време не само защото се боеше да не се случи нещо, но и защото не понасяше държането на етърва си Манека, която я наричаше презрително „италианката“ и се държеше с кралско високомерие заради властта на мъжа си, deus ех machina^[7] на извънредното положение. Индира пък премълча нежеланието си да се раздели с внуците си, които обожаваше. Играеше с тях, понякога ги водеше в кабинета си и с гордост ги представяше на хората. Бяха голямата й любов. В действителност Индира се беше превърнала във властна майка закрилница, също като дядо си Мотилал, патриарха на рода Неру.