Хавиер Моро
Червеното сари (26)

25.

На следващия ден Индира бе арестувана на излизане от парламента сред огромно множество от привърженици и викове: «Дълъг живот на Индира Ганди!». Този път не поиска да й сложат белезници. Камионетката, в която я качиха, с труд си проправи път сред тълпата. Отведоха я в затвора «Тихар», чието споменаване беше достатъчно, за да уплаши и най-закоравелите престъпници. За разлика обаче от махараните на Джайпур и Гвалиор, не я затвориха в обща килия с проститутки и углавни престъпници. Настаниха я в същите бараки, в които бе затворен водачът на опозицията по време на извънредното положение. Беше сама, което бе истинска привилегия. Две жени се редуваха да я надзирават. Когато й донесоха ядене, тя отказа да го вкуси.

— Ще ям само храна, донесена от семейството ми — отсече тя, знаейки, че може да се довери единствено на ръцете на Соня. Жената излезе и отиде да говори с началника си. Както беше обичайно в Индия, разговорът се проточи до безкрайност.

През това време Индира огледа килията си, до която достигаше глъчката от двора и от другите килии. Беше обширна и по-прилична от очакванията й. Имаше дъсчен нар без дюшек, а прозорците бяха препречени с железни пръчки, въпреки че нямаха стъкла и щори. Беше много студено. В края на декември температурата нощем можеше да падне под нулата.

Индира се зае да покрие прозореца с едно одеяло, за да се предпази от студа и да си създаде известна уединеност, когато надзирателката влезе.

— Имате посещение.

Соня и Раджив я чакаха в помещението за свиждане. Представляваше голяма зала с олющени стени, в която имаше няколко маси и метални столове и много хора — млади кокалести мъже, които идваха на свиждане със съпругите или майките си. Долната част на стените беше на червени петна следа от безбройните плюнки на онези, които дъвчеха листа от бетел. Миришеше на урина и на гранив тамян. Соня и Раджив вече бяха идвали на свиждане при Санджай, така че бяха претръпнали. Изглеждаха обаче много разстроени и се наложи Индира да им повдигне духа.

— Уверявам ви, че съм добре. Тъкмо ще имам време да чета, позволяват ми да държа до шест книги… какъв късмет само — каза тя шеговито. — Направили са нещо като баня специално за мен и ще мога да се къпя сутрин с топла вода. Килията е доста чиста, но всичко е ужасно грозно, както сами виждате… Как са децата?

— Приянка искаше да дойде с нас, но помислихме, че…

Лицето на Индира светна.

— О, да! — каза тя с усмивка. — Доведете я, добре е да види какво представлява един затвор. В нашето семейство от малки ходехме на свиждане с роднините ни по затворите… Не трябва да прекъсваме традицията.

Разсмяха се. Както винаги, Индира не униваше пред трудностите. Нито веднъж не показа и следа от самосъжаление. Достатъчно й беше да знае, че моралното право е на нейна страна.

— Ще дойда да ти донеса ядене — каза й Соня.

— Донеси ми малко. Не съм гладна.

Соня ходеше два пъти на ден и й носеше приготвена вкъщи храна. Всичко минаваше през метален детектор. После една надзирателка проверяваше съдовете. Сладкишите бяха забранени, защото веднъж един затворник бе дал на надзирателя си сладкиш с упойващо вещество в него и бе успял да избяга. Бананите също бяха забранени в женското отделение — толкова строгонравни и подозрителни бяха властите…

Едни ден Индира каза на Соня, че е получила две анонимни телеграми. Едната гласяла: «Живей скромно». В другата я съветвали да брои железните пръчки, за да се разнообразява. «Преброих ги, двайсет и осем са» — каза тя. Сподели също как поддържа стриктна рутина през деня, за да понася по-леко затворничеството. Събуждаше се в пет призори и правеше упражненията си по йога. После изпиваше чаша студено мляко, което Соня й беше донесла предната вечер, и отново лягаше до седем. После се къпеше, медитираше и започваше да чете. Следобедите й се струваха безкрайни, но не се оплакваше. Използваше времето, за да мисли, да се обърне към себе си и — нещо любопитно — да си почине. Изпита истинско щастие, когато внучката й дойде да я види. Всички в семейството смятаха, че Приянка се е метнала на баба си. Беше с характер, упорита и решителна. Индира я обожаваше. Раджив и Соня трябваше дълго да увещават затворническата управа, докато се съгласи да пусне момичето. Беше радостна среща в зловеща обстановка.

Преди да си тръгнат, Индира помоли Соня за една услуга:

— Искам да изпратиш от мое име букет на Чаран Сингх с поздравителна бележка за рождения му ден.

— Чаран Сингх? — попита учудено Соня.

— Да, той. Нали ще го направиш?

— Разбира се — отвърна Соня смаяна.

Чаран Сингх беше един от лидерите на партията «Джаната», министър на вътрешните работи по време на ареста й, а сега оглавяваше едно маловажно министерство. Индира знаеше какво прави. Оставаха три години до края на управлението на «Джаната», но до нея бе стигнала информация, че коалиционните партньори са в смъртна вражда. Чаран Сингх беше озлобен срещу премиера Морарджи Десаи — същия, който бе настоял да отнемат къщата и да свалят охраната на Индира, — защото го бе махнал от поста му на вътрешен министър. Индира се надяваше да насъска двамата лидери един срещу друг, да насърчи амбициите им, така че правителството да падне като изгнил плод. Именно с тази цел изпращаше цветята.

* * *

Веднага щом излезе от затвора, получи писмо от Чаран Сингх, който я канеше в дома си по случай раждането на внука му. В тази спокойна семейна обстановка бе проведен един макиавелистичен разговор, в който двамата опоненти очертаха стратегия за свалянето на правителството на Морарджи Десаи. Индира предложи подкрепата на ИНК в замяна на анулирането на новия закон за специалните съдилища, по силата на който Индира и Санджай можеха да бъдат съдени без обичайната юридическа закрила. След като правителството на Морарджи Десаи паднеше, тя се ангажираше да съдейства на Чаран Сингх да стане министър-председател, с което той щеше да осъществи най-голямата амбиция в живота си. Санджай се нагърби да продължи деликатните преговори, като внимаваше да не остави нито един нерешен въпрос.

В резултат коалицията се пропука и правителството на Морарджи Десаи падна, но Чаран Сингх не успя или не пожелала отмени специалния закон, така че Индира оттегли подкрепата си и правителството му не издържа и месец. За да реши политическата криза, президентът разпусна парламента и насрочи нови избори за януари 1980 година. Индира беше действала с вещина, хладнокръвие и ефикасност. Както беше казала на депутатите след речта си в парламента, тя се готвеше да се върне, и то през парадната врата.

Няколко месеца по-рано бе обмисляла възможността ла се откаже от всичко. Със Санджай бяха говорили дори да се оттегли в едно малко градче в Хималаите. Мъдрецът Кришнамурти, личен приятел на Пупул, беше посъветвал Индира да изостави политиката, а тя му бе отговорила, че не знае как да го стори, при положение че срещу нея се водят двайсет и осем съдебни дела. Не искаше да свърши като Зулфикар Али Бхуто, който бе обесен на 4 април 1979 г. в двора на Централния затвор в Равалпинди. Уплашен, че Бхуто може да възкръсне политически, както Индира в Индия, пакистанският диктатор бе упражнил натиск върху правосъдната система, за да унищожи съперника си. Индия все още беше демократична страна и подобна манипулация беше по-трудно осъществима. Опасността обаче съществуваше.

— Имам два избора — беше казала Индира на Кришнамурти, — да се боря или да ме отстрелят като играчка на панаирно стрелбище.^[1]

Сега нямаше връщане назад. Властта беше на една ръка разстояние и вярна на себе си, Индира тръгна на поход, за да я завоюва. Въоръжена с два куфара, в които имаше половин дузина сарита от суров памук, един термос за топлата вода и друг за студеното мляко, две възглавнички, няколко пакета със сухи плодове, ябълки и чадър, за да се предпазва от слънцето, тя навлезе в субконтинента. Извървя седемдесет хиляди километра, проведе около двайсет митинга на ден и събра общо около сто милиона души. Един от четирима избиратели я видя и я чу. Веднага си даде сметка, че второто й пребиваване в затвора й е спечелило огромна популярност. Мъченица и героиня. В сравнение с нея кандидатите на коалицията, в която влизаше партията «Джаната», приличаха на стари динозаври. Състезаваха се не толкова с крехка шейсет и две годишна кандидатка, колкото с жива легенда, облечена със сари и обута с прашни сандали, която възпламеняваше народа. Посланието й беше простичко, далече от отвлечени обещания и идеологии: «Гласувайте за правителство, което да работи за вас». Соня изобщо не предполагаше, че години по-късно самата тя ще използва същия лозунг.

* * *

Както в добрите стари времена, Индира постигна съкрушителна победа на изборите. Соня го очакваше, защото я беше придружила няколко пъти при обиколките й из селата и я беше видяла да общува с лекота с тълпите от бедняци — разговаряше любезно с някой старец, държеше се мило с някой сакат, усмихваше се на някоя жена, подаряваше цвете на момиче. Споменът от тази грандиозна предизборна кампания остана запечатан в паметта й и години по-късно щеше да й бъде от голяма полза.

Когато официалните резултати бяха оповестени, къщата се изпълни с приятели, журналисти, членове на партията, едри индустриалци, търговци от квартала и хора от целия социален спектър. Навсякъде имаше цветя. Приятелката й Пупул едва успя да си проправи път сред тълпата. Когато се срещнаха, Индира се разплака. «Беше много развълнувана и леко замаяна — разказа приятелката й. — Беше убедена, че нещата се развиват в нейна полза, но въпреки това вълнението от победата я зашемети.» Трябваше й време, за да осъзнае, че отново ще бъде министър-председател и че всичките й проблеми практически са решени. Веднага обаче се окопити.

— Какво изпитвате при мисълта, че отново ще бъдете лидер на Индия? — попита я един европейски кореспондент.

Тя се обърна към него с пламтящ поглед.

— Винаги съм била лидер на Индия — отвърна му тя рязко.

Друг журналист, учуден от масовото присъствие на най-обикновени хора, каза на Индира, че сигурно им е сторила доста добрини в миналото, за да дойдат толкова много, на което тя отговори по един леко енигматичен начин: «Не, онези, на които сме помогнали, са там, където не могат да бъдат видени».

Санджай беше до нея — усмихнат, увит с розов шал, истински млад Цезар. Той също беше спечелил, при това в същия избирателен район, който го беше отхвърлил три години по-рано. Сега властта му щеше да има някаква легитимност. Животът му се усмихваше и по друга причина. Манека беше забременяла преди няколко месеца, когато положението беше най-тежко и за двамата. Дори се бяха питали дали има смисъл да дават живот на дете сред толкова много изпитания. Сега булото на несигурността се вдигаше и се очертаваше едно блестящо бъдеще. Манека разговаряше възбудено с журналисти и приятели, показвайки с гордост голия си корем между елека и полата на сарито. Раджив, Соня и децата обикаляха из къщата. Отново приличаха на голямо щастливо семейство.

Онези, които бяха пострадали от кампаниите за национализация и за отнемане на привилегиите, не споделяха тази радост. Снимката на усмихнатата Индира редом до Санджай, която се появи на първите страници на главните вестници няколко последователни дни, накара не един в огромната страна да изтръпне от ужас. Майка и син се връщаха във властта. Наследниците на махараджите посрещнаха новината във вече овехтелите си дворци с цинизъм… Какво можеше да им отнеме сега, когато бяха останали без нищо? Много семейства от бившата аристокрация я ненавиждаха. Веднъж, когато беше на посещение в Бхопал, я поканиха на чай в дома на наследниците на бившите бегуми^[2], които бяха управлявали султаната в продължение на поколения. Индира никога не узна, че в парчето шоколадова торта, което тя изяде с наслада, имаше плюнка — таен подарък от домакинята, която, в интерес на истината, я посрещна с най-голяма почит.

На 14 януари 1980 г. Индира се закле като министър-председател пред президента, заобиколена от семейството си, от приятели и съпартийци, в бляскавия салон «Ашока» на бившия вицекралски дворец, чиито рисунки по таваните и стените разказваха митологията на вечната Индия. За четвърти път го правеше на същото това място, чиято величественост напомняше за огромната власт, която й предоставяха. Този път не се закле върху конституцията, както в предишните случаи, а в името на Бог. Беше суеверна наистина, за разлика от баща си, но сега обръщането й към Всемогъщия беше изненадващо. Може би дълбоко в себе си знаеше, че връщането й във властта се дължи по-скоро на съдбата, отколкото на собствените й заслуги или на грешките на противниците й. Може би твърдостта й се бе пропукала от многобройните нападки, на които бе станала жертва, и сега се нуждаеше от утеха. Винаги бе изпитвала уважение към свръхестественото — черта, която смяташе, че е наследила от дълбоко религиозната си майка. Винаги се бе вслушвала в думата на астролозите. Дори тази дата бе избрана от учителя й по йога, гуру Дхиренда Брахмачари. Според него денят беше благоприятен, тъй като съвпадаше със зимното слънцестоене в индуския календар. От двайсет години тази любопитна личност, която също практикуваше астрология, я предупреждаваше за добрите или за лошите дни за определени дейности. Напоследък влиянието му бе отслабнало значително. Индира изпитваше недоверие към него, защото комисията «Шах» беше разкрила тъмните му сделки и поставяше под съмнение произхода на богатството му. Въпреки това тя продължаваше да се допитва до него за добрите и лошите дни, преди да вземе някакво решение. На своята възраст и след това, което бе преживяла, Индира не искаше да рискува и да предизвиква съдбата.

След встъпването си в длъжност Индира отиде направо от двореца на президента в бившия си кабинет в Саут Блок. Не можеше да разчита на повечето от предишните си министри и колеги, защото я бяха предали. Не искаше и да се обгражда с лица, които хората биха могли да отъждествят с извънредното положение. Бе принудена да избере членовете на кабинета си измежду разнородна трупа от неопитни депутати, мнозина от които бяха от редиците на младежката организация на Санджай. За изненада на мнозина и за облекчение на неколцина не даде министерство на сина си, въпреки легитимността, която бе получил на изборите. Не искаше да го изложи на опасност, като го постави на предна линия. Предпочиташе да е до нея, искаше да го обучи, да му помогне да израсне под нейната закрила. Беше напълно убедена, че Санджай ще съумее да вдъхне нова енергия в партията и да осигури изпълнението на проектите за развитие на селските райони. Не искаше да повтори грешките от миналото.

* * *

Междувременно Соня отново бе поела грижата за преместването. Победата на Индира означаваше, че всички се връщаха на Сафдарлжунг Роуд. Спешно се нуждаеха от повече пространство. Преди това обаче Индира изпрати дванайсет индуистки свещеници, за да пречистят жилището, където Морарджи Десаи бе живял, докато я бе преследвал. Беше научила, че съперникът й е ревностен поклонник на уринотерапията — древен обичай, който се състои в ежедневно пиене сутрин на гладно на чаша урина. За да са сигурни, че няма да остане нито една чаша от предишния обитател, Соня и Индира събраха всичките, сложиха ги в един кашон и ги върнаха на администрацията. Индира също така изпрати бригада работници, за да разрушат банята в индийски стил, която съперникът й бе наредил да построят, и на нейно място да изградят баня в европейски стил, с тоалетна чиния и вана. Когато се преместиха, къщата изглеждаше така, сякаш никога не я бяха напускали. «Всички стаи имаха обновен изискан вид, отново бяха пълни с прислужници и с огромни вази с цветя, които се спускаха като водопади» — щеше да напише по-късно Пупул. Соня отново пое ролята си на изключителна домакиня в този дом, където трябваше да се организират вечери и приеми за непрекъснат поток от известни личности: Жискар д’Естен, Мобуту, Ясер Арафат, Андрей Громико, Джими Картър… Всички идваха да се сближат с една от най-могъщите жени в света.

Семейният живот отново стана спокоен и приятен. Новото положение и по-голямото пространство намалиха напрежението. Престанаха свадите, мълчанията — също. Всички се грижеха за Манека, която всеки момент трябваше да роди. По време на бременността й Соня негласно се сдобри с етърва си. Реши да забрави старите дрязги, променливите настроения, язвителните коментари, за да поеме задължението си на «по-голяма баху — по-голяма снаха и да помогне на Манека с опита си. Постоянно бдеше над нея. Семейството беше на първо място. Нямаше никакво съмнение, че Соня вече беше истинска индийка. Въпреки че двете етърви бяха като куче и котка, между тях се установи нещо като entente cordiale^[3]. Индира, която не беше на себе си от радост при мисълта за новото си внуче, вече му беше избрала име Фероз, като мъжа й. Манека обаче искаше да го кръсти Варун. Санджай реши въпроса — момчето щеше да се казва Фероз Варун.

Раджив вече не трябваше да прекарва почти цялото си свободно време, когато не летеше, в данъчната служба на Министерството на финансите. Отново можеше да се посвети на семейството си и на любимите си занимания като фотографията и радиото. Беше страхотен баща. Не пропускаше нито едно представление в училището, нито да прочете приказка на децата си, ако се върнеше вкъщи, преди да са заспали. Фотографията го развличаше много; помагаше му да се отпусне след уморителните полети, които много често бяха нощни. Страстта му към фотографията се бе засилила с времето. Обичаше да експериментира с филтри и с нови апарати, не пропускаше изложба и се абонира за специализирани списания. Насърчаваше децата си също да се занимават с фотография. Учеше ги как да развият визуалния си усет, като ги караше да разпознават различни тонове на зеленото в градината. По-късно съветваше сина си да записва времето на експониране и скоростта, с която правеше снимките, за да може да ги коригира и подобри. Винаги носеше фотоапарата си на всички специални събития: рождени дни, годишнини, семейни празници… Когато Някой фотограф идваше да снима майка му, той вземаше фотоапарата си и участваше в сесията. Подари на майка си сгъваем миниатюрен албум, който тя носеше при всичките си пътувания. „Раджив, сложи по-нови снимки“ — молеше го тя, когато й омръзваше да гледа все едни и същи. Индира обожаваше снимките на внуците си. Избираше онези, които й харесваха, и молеше Раджив да ги увеличи и да ги постави в рамка. Кабинетът й беше пълен със снимки.

Вечерно време Раджив се затваряше в работилницата си и се свързваше с радиолюбители от цял свят. Беше купил комплект сглобяем радиопредавател и нищо не го правеше по-щастлив от това да се свърже с Пиер Луиджи в Орбасано, приятеля от детството на Соня, в ясните нощи, когато нямаше смущения. Анонимните разговори по радиото с хора от целия свят беше своего рода пътешествие и начин да забрави за себе си и да се отпусне.

На 16 февруари 1980 г., месец след встъпването на Индира в длъжност, в Индия се случи едно изключително явление, което не бе наблюдавано от сто години — пълно слънчево затъмнение. Раджив инсталира телескоп в градината с помощта на Рахул и Приянка, които бяха страшно възбудени от идеята. Освен това имаха черни очила, които Раджив бе взел от един колега пилот. Санджай настройваше радиоуправлението на един самолет играчка. Бе се увлякъл по авиомоделизма, след като правителството му отне лиценза за пилот без никакво обяснение. Сега чакаше да му го възстановят, за да се върне към онова, което се бе превърнало в негово любимо занимание: летенето. Страстта му към колите бе охладняла след провала на „Марути“. Пупул, която беше поканена от приятелката си да наблюдава събитието, пиеше чай на верандата. Когато наближи часът на затъмнението, Индира, повлияна от мрачните предсказания на познати астролози, които бяха предвещали във вестниците земетресения, наводнения и всякакви бедствия, изпрати Манека в стаята й. Една бременна жена не биваше да се излага на въздействието на слънчевото затъмнение, защото се смяташе, че е вредно за плода. Дори по въпросите, които нямаха нищо общо с политиката, Индира беше в съзвучие с електората си. Повечето хора се скриха в колибите си. Индусите не излизат от домовете си по време на слънчево затъмнение — смятат го за вредно, защото, макар и символично, светлината се скрива. Едни постеха, други поднесоха дарове или рецитираха мантри, за да прогонят опасността. Когато луната започна да скрива слънцето, някаква тайнствена светлина обгърна къщата и градината и сенките изчезнаха. Индира стана и се затвори в стаята си до края на затъмнението. Гуру Брахмачари й беше казал, че то е особено опасно за нея и за сина й Санджай, и тя предпочете да му повярва. Раджив, Соня и децата, всички с черни очила, наблюдаваха със затаен дъх преминаването на Луната пред Слънцето. Пупул отиде при Индира в стаята й. „Това не беше силната и твърда Индира от времето преди извънредното положение — щеше да каже по-късно тя. — Изненадах се колко силно е повлияна от ритуала и суеверието. От какво се боеше? Каква тъмна сянка вървеше редом с нея?“^[4]

Следващите месеци преминаха под знака на семейната хармония и радостта, че отново водят нормален живот. Манека беше в центъра на вниманието, обградена от грижите на свекърва си, етърва си и мъжа си, който я придружаваше на всичките медицински прегледи, защото твърдеше, че физическото страдание я ужасява. Както брат си Раджив, Санджай също присъства на раждането, което мина относително леко. Фероз Варун се появи на бял свят на 13 март 1980 година. Беше върхът на семейното щастие. От този момент превзетата Манека пое с радост ролята си на майка и съпруга, съветвана от Соня, върху която паднаха първите грижи за новороденото. Индира беше толкова щастлива, че поиска детето да спи в стаята й. Не я интересуваше, че няма да мигне цяла нощ.

Санджай се радваше на безгранична власт благодарение на близостта си до Индира. Намесваше се във всички страни на живота в страната — от контрола на въздушните коридори в столицата до недостига на болнични легла, от плановете за развитие на земеделието до закрилата на животните — кауза, към която го беше привлякла жена му. В Ню Делхи се носеше слух, че до една година щял да стане премиер, но майка му не била съгласна. Когато членовете на Учредителното събрание на ИНК в Утар Прадеш избраха Санджай за свой лидер, поискаха от Индира да го назначи за глава на правителството на щата, който беше най-големият в страната. Манека вече предвкусваше придобивките, които съпътстваха поста, включително да живее в дворец, пълен с прислуга. Индира обаче отказа категорично. На почитателите на сина си заяви, че той има още много да учи, преди да поеме подобна отговорност. Санджай възнегодува и влезе в спор с майка си, но тя не отстъпи. Накрая той се успокои и повече не настоя.

Въпреки тълпата от ласкатели около него, Санджай се беше променил. Дори хулителите му признаха, че той наистина притежава качества, от които страната се нуждае в този труден момент. Признаваха огромната му работоспособност и доказаното му умение да взема трудни и непопулярни решения. В действителност с него се случваше същото, което се бе случило с дядо му Неру и с Индира. Всички в семейството бяха съзряли късно, и то след като се бяха сблъскали с големи трудности. На своите трийсет и три години Санджай беше на път да се превърне в отговорен човек, без неумерените и прибързани действия от миналото. Майка му беше убедена, че след добро обучение той ще се превърне от неопитен и импулсивен младеж в прозорлив и енергичен политик. Според нея синът й притежаваше вродени качества за това. Невероятното беше, че мнозина в Индия вярваха в същото — нещо, немислимо допреди само половин година. Или страната страдаше от амнезия, или за милиони индийци популярността на семейство Ганди продължаваше да олицетворява единствената възможност за спасение.

Раджив, Соня и децата им прекараха тези месеци в нетърпеливо очакване на ваканцията. Бяха решили да отидат в Италия през юни, когато горещините в Ню Делхи ставаха нетърпими. Смятаха да се срещнат там с индийския актьор Кабир Беди — техен приятел, който беше станал световно известен с ролята си във филма „Сандокан“ и беше обещал да ги посети. Освен това бяха решили да попътуват из Северна Италия. Смятаха да наемат кола и да посетят района на Азиаго и село Лузиана, родното място на Соня. Искаше да покаже на децата си къде е израснала, да видят съселяните и роднините си, които още живееха там. Да опознаят и другите си семейни корени.

В деня на заминаването Манека показа на Соня един плик, съдържащ най-новата й придобивка.

— Няма да повярваш…

— Какво е? — полюбопитства Соня.

Манека извади от плика книга с готварски рецепти. Двете се разсмяха. За последен път ги видяха да се смеят заедно.