Хавиер Моро
Червеното сари (52)

Епилог

С отказа си от властта Соня стана още по-силна. Народът, който се възхищаваше от идеалите на хуманизма, я прие за свой политически водач и я почиташе като богиня. Това я направи най-влиятелната личност в Индия. Нейният престиж нарастваше в световен мащаб. Списание Форбс я класира сред трите най-влиятелни жени в света. Не беше зле за човек, който винаги е презирал властта.

Беше обичана от народа не само защото възроди светския дух на една страна, намираща се на опасен завой; не само защото начело на една корумпирана и хаотична демократична система постави високо интелигентен човек, обединител с голям опит, а и защото успя да се докосне до мъжа и жената от улицата. Жените оцениха нейната саможертва като майка и съпруга, а мъжете — смисъла на нейната борба. Всички се възхищаваха на нейната отдаденост на семейните ценности. Разбираха страданието, което беше изживяла, когато загуби Индира и после, когато бе останала вдовица след убийството на младия й и прекрасен съпруг. Отъждествяваха се с нея.

Болката от загубата на най-скъпите хора будеше съчувствие у хората, които всеки ден незабелязано и мълчаливо водеха живот, изпълнен със страдания и лишения. Ганди бяха обичани не защото бяха специално семейство, а защото бяха като всички обикновени хора. Например семейните кавги; презрението, което Неру изпитваше към съпруга на Индира; или напрегнатите отношения между Индира и жената на Санджай; или пък враждата между снахите. Това нямаше нищо общо с величието на духа, а точно обратното — с ежедневието в цял свят. Ако повечето от семействата изживяваха тези семейни драми насаме в дома си, Неру-Ганди ги изживяваха публично, при това управлявайки съдбата на най-голямата демокрация, съществувала някога. Как да не се впечатли човек от толкова обикновени хора, които обаче живееха при изключителни обстоятелства? Как да не изпита интерес към тази фамилия, която сега живееше разделена и се намираше в двата полюса на политическия спектър Соня и децата й се бяха посветили на партията Индийски национален конгрес, докато Манека и Фероз Варун на Индийската народна партия Бхаратия Джаната. От също такъв материал бяха създадени митологичните саги, които подхранваха въображението на народа от древни времена. За много обитатели на индийските села сагата Неру-Ганди, започнала през XIX век и продължила през XXI век, беше мостът, свързващ тяхното феодално минало с демократичното настояще и е надеждата за едно по-щастливо бъдеще. Ако преди династиите служеха за поддържане на обществения ред, сега служеха за укрепване на връзката между жителите на една и съща нация. Помагаха за обединението на страната. Тяхната роля напомняше за кралските семейства при конституционните монархии като Обединеното кралство, скандинавските страни или Испания. Така беше и с Бхуто в Пакистан, Бандаранайка в Шри Ланка или Рахман в Бангладеш. Това беше типична за азиатските страни традиция, въпреки че не изключваше и други краища на света. В Съединените щати политическите династии създаваха редовно сенатори, губернатори и президенти като Рузвелт, Кенеди, Буш или Клинтън. В други страни фамилията не управляваше, но „мантията“ се предаваше например от баща на дъщеря, какъвто бе случаят на Аун Сан Су Чи в Бирма. Несъмнено в Азия имаше най-плодородна почва за възпроизвеждането на политическите династии.

В Индия много хора критикуваха „фамилната“ политика на династията. Считаха я за не особено демократична, но забравяха нещо важно. Въпреки че голяма част от електората бяха неграмотни, това не означаваше, че са невежи. В модерните династии на демократичните страни, било Кенеди, Буш или Ганди, постът не се наследяваше автоматично. Трябваше да се спечели, както направиха Индира и Соня. Ако някога династиите се налагаха на поданиците, то днес гражданите решаваха дали да бъдат управлявани от кланове или фамилии. Каква беше причината? Според някои индийският народ изпитва известна носталгия по управляващата класа от миналото — със своите набаби, раджи и цялата тълпа от крале, императори и сатрапи. Други го обясняваха с маркетинга. Фамилните имена играеха ролята на известни марки, като тези на пастата за зъби или препаратите, и това помагаше да се ориентират в маразма на местната политика. Някои пък смятаха, че това е начин да се защитят от злоупотребите на властта. Надяваха се, че тези, които са на върха, ще бъдат по-състрадателни и великодушни и няма да се отдадат на плячкосване и грабежи — поведение, характерно за чужденците.

* * *

Като логичен резултат от оттеглянето на Соня от властта престижът на династията Неру-Ганди нарасна. През 2006 г. на една конференция на ИНК в Хандарабад верните привърженици на Соня пожелаха да издигнат на по-висок пост сина й. Вече познатият хор от гласове аплодираше присъствието на Рахул. Соня им отговори, че не може да въздейства на сина си и че той е свободен да избере своя път. Рахул поиска време да помисли. Но през септември 2008 г. беше избран за един от генералните секретари на партията. Идеята беше да се внедрят млади хора в управлението с цел да натрупат опит за следващите общи избори. Рахул стана член на Управителния комитет — органа, който вземаше решенията на ИНК. За пръв път от много години съществуваше номер две в организацията, която разчиташе на пълната подкрепа на номер едно. В продължение на месеци Рахул обикаляше страната, за да сплотява своите последователи, и също като баща си започна да пренебрегва личната си сигурност. Хората от охраната му често се оплакваха, че им се изплъзва и не обръща внимание на инструкциите им. Също като баща си той смяташе, че политика се прави единствено сред хората. Много от конфликтите, възникнали по времето на Индира и Раджив, бяха решени, но едно публично лице, още повече от „династията“, винаги можеше да бъде нападнато от някой фанатик. През месец февруари 2007 г. на един митинг на Соня полицията арестува въоръжен с пистолет човек. Оказа се, че мъжът — чиновник в местната поща, не участваше в заговор, а просто имаше психически отклонения.

Неотдавна убийството на тяхна приятелка от Пакистан им напомни колко уязвим и преходен е животът. Беназир Бхуто умря по същия начин както Раджив. И двамата не бяха на власт, но бяха на път да я спечелят отново. И двамата пренебрегваха своята сигурност, за да бъдат сред народа. Ганди знаеха, че атентатът срещу Беназир Бхуто трябваше да им послужи за урок. Ако не бяха предпазливи, и с тях можеше да се случи същото във всеки един момент. Дали Рахул се бе научил да не разчита на случайността? Ако чичо му Санджай беше по-предпазлив, щеше да е още жив. Неговите политически маневри, чрез които искаше да контролира сикхите, създадоха чудовище, което погълна майка му; Индира също не обърна внимание, когато й казваха, че трябва да се освободи от сикхските телохранители. Самият Рахул бе почувствал интуитивно какво щеше да се случи с Раджив… Дали представителите от това ново поколение бяха научили урока си от своите предшественици? Соня беше там, за да им го припомня ден след ден, за да не го забравят никога.

* * *

Приянка се беше оттеглила от политиката и водеше спокоен живот в Ню Делхи. Грижеше се за мъжа и децата си. През февруари 2008 г. замина за Южна Индия. Смяташе да го направи дискретно, но пресата я надуши веднага. Отдавна искаше да посети Налини Муруган — жената, която излежаваше доживотна присъда заради убийството на Раджив. Бяха изминали почти двайсет години от атентата в Сриперумбудур, но болката от загубата на баща й не отминаваше с времето. Тези рани никога не зарастват напълно. Приянка пожела да се срещне с жената, на която бе помогнала да се спаси от смъртната присъда. Беше помолила майка си да се намеси, за да я помилват. Защо бе отишла да я види? „Това е съвсем личен въпрос, лично посещение по моя собствена инициатива“ — заяви тя пред пресата. Когато се срещнаха лице в лице в разнебитената зала за посещения, двете жени се разплакаха. В края на срещата споделиха опита при раждането на децата си, защото и двете бяха родили с цезарово сечение. Говориха повече за живота, отколкото за смъртта, а това означаваше, че Приянка й е простила. Дали справедливостта и прошката не бяха необходими етапи, за да се примириш с една трагедия? Когато срещата приключи, Налини призна на брат си: „Посещението на Приянка като че ли пречисти всичките ми грехове“. Индуизмът учеше, че прошката не е израз на слабост, а на сила. Беше начин да се освободиш, да намериш спокойствие. „Срещата ми с Налини беше моят начин да се примиря с насилието и преживяната загуба.“ Приянка бе заявила това естествено и непринудено и същевременно смело и решително, като накрая завърши: „Не вярвам на гнева, нито на омразата и насилието. Няма да позволя тези чувства да завладеят живота ми“. Ганди винаги са стояли над омразата и враждебността. Господ да ги пази.

* * *

Соня живееше уединено в своята крепост на булевард „Джанпат“, макар че майка й Паола прекарваше зимите при нея. Присъстваше редовно на неделната литургия в десет часа в църквата на нунциатурата. Освен с децата си, общуваше с ограничен кръг близки приятели, същите, които имаха навремето с Раджив. Виждаха я рядко, само на официални събития. Не се смесваше с „бохемата“ на Ню Делхи, нито посещаваше дипломатическите среди. Понякога се срещаше с министрите от ИНК и с други лидери от коалицията. В качеството си на председател на партията и лидер на управляващата коалиция се виждаше с около трийсетина души на ден и преглеждаше десетки доклади. Малкият й кабинет в комитета на партията винаги беше пълен с бедни хора, които идваха да търсят помощ. Секретарката й беше инструктирана да приема всички.

Вярна на традицията, наследена от свекърва й, тя се опитваше да гладува един ден в седмицата и всяка сутрин правеше йогийски упражнения. Жената, която един ден бе признала, че се чувства зле в индийско облекло, се бе превърнала в елегантна дама, носеща само сарита. Все още я очароваха платовете, традиционното занаятчийство и антиките. Щеше й се да разполага с повече време за четене. Всяка година през юни отива в къщата на стар семеен приятел — журналиста Суман Дубей в Косани, в подножието на Хималаите. Там успяваше да навакса с изостаналите четива. Обичаше тази планина. Напомняше й за Алпите от нейното детство и мечтаеше да си построи собствена къща, за да се спаси от горещините заедно с децата си. Пътуванията в чужбина обикновено бяха официални или пък отиваше да изнесе някоя лекция. Вече не беше толкова угрижена. Твърдеше, че се чувства „добре“ в политиката, въпреки думите на Беназир Бхуто: „Не аз избрах този живот. Той избра мен“, се отнасяха с пълна сила и за нея. Може би не беше уредила добре собствения си живот, но бе положила много усилия, за да уреди този на страната. Както противниците, така и симпатизантите й признаваха умението й да ръководи по всички правила едно коалиционно правителство — нещо, което нито Индира, нито Раджив си бяха поставили за цел да научат. Соня умееше да изграждат хармонични отношения с някои близки политически сътрудници, основаващи се на взаимна лоялност. Индира никога не би създала връзка като тази, която свързваше Соня с Манмохан Сингх.

Едно от големите й постижения беше борбата с корупцията. Раджив бе констатирал, че 85 процента от всичките разходи за развитието на Индия отиваха в джобовете на бюрократите. За да го избегнат, Соня и Манмохан Сингх успяха да наложат гласуването на нов закон в парламента. Той даваше възможност за достъп на всеки гражданин до офертите на договорите за публичен търг и по този начин да се избегнат злоупотребите и подкупите. Така хората с позиции във властта трябваше да са много по-предпазливи, когато вършеха измами, защото съществуваше реална опасност да попаднат в мрежата на закона. Соня и министър-председателят знаеха, че именно реформите, модернизацията и прочистването на държавата от корупцията бяха ключът към развитието на Индия; че независимо от всичко през последните петнайсет години това беше страната с най-бързи темпове на растеж в света след Китай. Според предвижданията, ако успееха да проведат тези реформи, след около две десетилетия индийската икономика щеше да заеме трето място в света. Загърбила своето архаично минало, страната щеше да навлезе в света на науката и технологиите. Старата мечта на Неру щеше да се осъществи.

Днес обаче бедните живееха единствено с утехата от официалните прогнози, според които след време доходите на глава от населението ще се увеличат трийсет и пет пъти. Те бяха най-голямата грижа на Соня. Може би заради католическото й възпитание или защото беше родена в скромно семейство там, в планината Азиаго, но тези контрасти в Индия я нараняваха дълбоко. Индира нали казваше, че това, което се говори за Индия, както и обратното, са еднакво верни. В Бомбай се намираше най-големият в цяла Азия квартал с бидонвили и имаше най-голям брой малолетни проститутки в света, но той стана четвъртият град на планетата по брой на милиардерите. Един от тях бе подарил на жена си самолет за четирийсет и четвъртия й рожден ден. Как можеше да свикне с тези контрасти? Как беше възможно държавата да не построи тоалетни в гетата, да достави тебешири в училищата или чисти спринцовки за селските диспансери, като в същото време космическата й програма беше на нивото на която и да е западна сила и дори по-добра. Ако някой ден свикнеше с това, в същия този ден щеше да зареже политиката.

Соня се обгради с експерти по икономическото развитие като активистката Аруна Рой и белгийския икономист Жан Дрезе, който живееше в беден квартал на Делхи с индийската си жена. Двамата със Соня нахвърлиха план за подпомагане на селските райони. Той изискваше най-голямото усилие, положено някога от индийската държава за подобряване положението на селските населени места.

Имаше обаче огромни пречки за практическото осъществяване на тази програма. Индия, със своите разнебитени летища, разбити пътища, огромни гета и обеднели села, се нуждаеше от всичките си средства за изграждане на инфраструктура от всякакъв вид. В тази надпревара за развитие съдбата на най-бедните оставаше без приоритет в плановете на технократите, които управляваха страната. В правителството преобладаваше становището, че развитието ще обхваща все по-голям брой хора и по този начин бедността постепенно ще бъде ликвидирана. Това беше идея, защитавана и от Раджив. „Но кога?“ — питаше Соня, без да забравя поетия ангажимент към бедните, гласували за нея. Противопоставяше се на прекалено техническите аргументи на собствените си съюзници — хора, които самата тя бе издигнала във властта, включително и всемогъщия министър на финансите. Според него с тази програма се отдалечаваха от икономическите правила. Според нея бяха крайно необходими, за да придадат смисъл на властта, която народът й беше поверил. Нали Виктор Юго беше казал, че „всяка власт е задължение“? Соня не го забравяше и не се отказваше от борбата си. В районите, в които успяха да осъществят реформата, гарантираща сто дни на заетост, селяните забелязаха разликата. Това беше разликата между бедността и мизерията. Програмата не ги спасяваше от бедността, но им помагаше да не изпаднат в мизерия — състояние, при което към материалния недоимък се добавя и отчаяние. Това беше разликата между живота и смъртта. Другата програма беше по-трудно осъществима. Ставаше въпрос за отпускане на банкови кредити на селяните при много ниска лихва, за да ги освободят от високите лихви на заемите, сключени с местни лихвари, които често ги тласкаха към самоубийство. Това беше стар проблем, който Индира искаше да разреши по времето, когато бе въведено извънредното положение. Беше труден за решаване въпрос, защото мнозинството селяни бяха неграмотни и не знаеха какво значи да отидеш в банка. Важното беше да им се посочи изход, лъч надежда, да разберат, че никой не бива да посяга на живота си само защото не може да върне шепа руини. Благодарение на Соня „най-бедните сред бедните“ (както тя ги наричаше, използвайки популярния израз на друга европейка, оставила следа в Индия — Майка Тереза) имаха верен съюзник в нейно лице. Съюзник, който мислеше за тях всеки ден, всеки миг — било от върха на властта, било извън нея.