Хавиер Моро
Червеното сари (29)

28.

— Раджив, изпитвам ужас при мисълта, че летиш… — каза един ден Индира, докато седяха в салона.

— Мамо, ти си интелигентен човек и много добре знаеш, че според статистиката по-голяма е вероятността да те блъсне кола, отколкото да загинеш в самолетна катастрофа.

— Знам, но не мога да не мисля за…

Раджив се загледа в нея. Майка му, облечена в бяло траурно сари, приличаше на развалина на себе си. И не се преструваше: беше истински разтревожена. Смъртта на Санджай, която простираше дългата си сянка върху настоящото, беше превърнала Индира в несигурно същество, а страховете, които винаги я бяха преследвали, сега се засилваха. Сърцето на Раджив се късаше от мъка, когато я виждаше в това състояние. Самата мисъл, че тя се нуждае от него и че той не може — или не иска да й помогне, започваше да го измъчва. Индира продължи:

— Знаеш ли, че един вестник в Гуджарат предсказа, че Санджай ще умре през юни?

— Мамо, моля те… Ако трябваше да вярваме на предсказанията на всичките астролози, които има в Индия, тук нямаше да има жив човек.

— Получавам много писма, в които ме предупреждават, че те дебне опасност, затова ме е страх, когато летиш.

— Знаеш ли какво трябва да направиш е тези писма? Да ги изгориш…

— Не говори глупости, Раджив — отвърна тя и на лицето й се изписа отчаяние. — Можехме да предотвратим това, което се случи със Санджай, но не направихме нищо, не обърнахме внимание на предсказанията, които посочиха точно датата.

— Не, мамо. Санджай сам си е виновен за случилото се.

Индира го погледна. Не беше свикнала Раджив да й противоречи.

Той продължи:

— Правеше каквото си поиска Когато директорът на Гражданската авиация му е направил забележка, че не спазва правилника и излага на опасност живота си, Санджай го е уволнил, вместо да го изслуша. Трябва да видиш нещата такива, каквито са, мамо. Тревожа се, че се влияеш толкова много от астролозите…

Индира сведе глава, сякаш признаваше аргументите на сина си. Раджив разбираше, че майка му се опитва да открие някакъв смисъл в трагедията, която я беше връхлетяла, и намираше този смисъл в тъмните сили, които враговете й бяха насочили срещу семейството. Тази стара нейна параноя сега се възраждаше по-силна от всякога.

— Мамо — каза Раджив, за да я утеши, — ако има зли сили, навярно има и положителни сили, които ни закрилят… Не мислиш ли?

— Нима те успяха да предпазят брат ти? — попита тя.

Раджив вдигна очи нагоре, сякаш искаше да каже: «Пак ли…!». Индира продължи:

— Ако аз бях умряла, това щеше да е част от един естествен процес. На шейсет и две години съм, живяла съм пълноценно, но брат ти беше толкова млад.

Раджив наведе глава. Не можеше да утеши майка си. Останаха в мълчание дълго време. Внезапно Индира стана и заяви:

— Остават ми три часа работа. Тръгвам.

— Уморена си и трябва да си починеш — каза Раджив.

— Ако не свърша работата сега, трябва да стана в четири сутринта. Лека нощ.

Раджив се замисли. Проследи с поглед майка си, която вървеше като прегърбена птица, влачейки леко краката си. Приличаше на корабокрушенец, подмятан от течението… Какво беше станало с неудържимата й енергия, с вечния й оптимизъм? Беше мъчително да я гледа в това състояние. И въпросът, който го измъчваше, беше логична последица от това: «Наистина ли имам право да отказвам да й помогна?».

* * *

Когато сподели със Соня притесненията си за майка си, тя се разплака — може би защото съзнаваше, че води една предварително загубена битка. Освен това чувстваше, че мъжът й преживява мъчителна вътрешна борба.

— Нима ще зачеркнеш всичко, което сме постигнали? Кариерата си, времето, което посвещаваш на децата си, хобитата си, нашето щастие?

За пръв път в брака им се появяваше напрежение. И то беше толкова силно, че един ден отчаяната Соня му каза:

— Ако влезеш в политиката, ще поискам развод и ще се върна в Италия.

Никога през петнайсетгодишния си брак не се бяха карали. Никога не си бяха повишавали тон. Никога Соня не бе стигала толкова далече. «Борих се като тигрица за него, за нас и за децата ни, за живота, който си бяхме изградили, за призванието му на пилот, за искрените ни приятелства и най-вече за нашата свобода — това човешко право, което толкова грижливо и последователно бяхме пазили» — написа тя след време.^[1]

* * *

Силите, срещу които Соня се бореше, бяха обаче много по-могъщи от аргументите й в защита на личната свобода и семейната хармония. Какво значение имаше буржоазното благополучие на едно четиричленно семейство в сравнение със съдбата на Индия? Тези сили, които бликаха от вековната история на страната, говореха от името на над седемстотин милиона души. Същите тези сили, които преди време бяха тласнали Индира в политиката, сега призоваваха Раджив. Два месеци след смъртта на Санджай триста парламентаристи, всички членове на ИНК, подписаха петиция, в която го молеха да заеме мястото на брат си и да се кандидатира в неговия избирателен район. Фактът, че беше женен за чужденка, явно не представляваше пречка, може би защото в съзнанието на хората една жена приема самоличността на семейството на съпруга.

Беше началото на постоянен и силен публичен натиск. От този момент нямаше ден, в който вестниците да не предсказваха влизането му в политиката. Когато журналистите питаха Индира по темата, тя отговаряше неопределено: «Не мога да говоря за това. Раджив трябва да вземе решение». Депутатите започнаха да обсъждат къщата. Идваха «да го посетят», или с други думи — да го убедят. Соня с неохота приготвяше чай с кардамон за всички тези «лешояди», които според нея идваха, за да разкъсат пред очите й семейното щастие.

Не само публичният, но и личният натиск също се засили. Трилоки Натх Каул — вуйчо на Раджив, дипломат с безупречна репутация — не беше човек, чиито съвети можеха да бъдат пренебрегнати. Каул беше фамилното име на жената на Неру и Трилоки беше много близък с Индира. Лоялността му беше устояла на превратностите през последните години. Синът му, симпатичен жизнерадостен мъж, беше учил в Кеймбридж с Раджив и беше приятел на него и на Соня. Семейство Каул бяха много близки и обичани роднини.

— Отношенията между майка ти и брат ти бяха много по-тесни, отколкото изглеждаше — каза му Т. Н. Каул на първата им среща. — Санджай беше връзката й с партийните лидери, затова е толкова изолирана след смъртта му. Нуждае се от човек, който да е в състояние да запази лоялността на партията. А вече знаеш, че тя не се доверява на никого, с изключение на най-близките.

— Знам, но също така знам, а и всички го знаят, че не съм роден за политик… Освен това ти е известна позицията на Соня по въпроса.

— Разбирам напълно Соня. Тя беше изложена на най-неприятните страни на политическия живот, но не всичко е отблъскващо и лошо в политиката. Предполага се, че е най-благородното занимание…

Раджив направи ироничен жест. Каул продължи:

— Става дума да служиш на народа, да се отдадеш тялом и духом на другите… както направи дядо ти, както направи брат ти, както го прави майка ти…

— Както искат да го правя аз.

— Разбира се. Носиш го в кръвта си.

— Не съм сигурен, че е наследствено, както ти смяташ. Има всички изгледи да се проваля…

— Щом ти смяташ така, който от люлката си закърмен с политика, какво остава за другите. Тъкмо обратното — има всички изгледи да спечелиш. Би могъл да станеш един ден министър-председател.

— Не, благодаря. Видях с очите си майка ми да плаче, след като най-старите й, верни и скъпи сътрудници я предадоха, за да спасят кожата си; видях нейни съпартийци, хора, на които бе гласувала пълно доверие, да й обръщат гръб и да се превръщат в най-яростните й критици. Благодаря, но предпочитам да изживея живота си по дънки до жена ми и децата ми, които ми дават всичко, от което се нуждая.

— Раджив, знаеш много добре, че има два вида хора, които влизат в политиката. Едните, които са малцинство, възприемат властта като средство за напредъка на обществото, а другите, които са мнозинство, я смятат за оръжие, чрез което да получат облаги за себе си и за своето обкръжение. Хората от втория вид се интересуват единствено от това, което им дава властта — блясък, ласкателство, да им целуват краката и да ги почитат като божества, с една дума, всичко онова, което Соня ненавижда.

— И каква е наградата за първите?

— Само една. Удовлетворението, че си се реализирал като човешко същество.

Раджив сви рамене. Отговорът беше твърде общ и абстрактен за вкуса му. После попита:

— Какво казва майка ми?

— Каза ми, че не иска да влияе върху решението ти, да постъпиш както сметнеш за добре.

— Знае ли, че си дошъл да говориш с мен?

— Да. Попитах я. Каза ми, че няма нищо против.

Настъпи мълчание. Раджив му показа тетрадките и книгите, разпръснати върху масата.

— Знаеш ли, че скоро ще осъществя една от мечтите на живота си?

— Така ли?

— Индиън Еърлайнс обновява изцяло флота си с реактивни самолети. Досега летях като втори пилот на «Боинг 737». Следващия месец ще се явя на изпит за командир. Ще ми повишат заплатата и ще поискам да летя по маршрута Делхи-Бомбай, така че ще имам по-прилично разписание.

Каул огледа компаса, калкулатора, разгърнатите карти с бележки за корекции на маршрута и изчисления, написани с молив в полетата. После се обърна към Раджив и попита:

— Значи отговорът ти е «не»?

Раджив кимна утвърдително и добави:

— За мен влизането в политиката е като влизане в затвор.

Усети втренчения в него поглед на Каул и каза:

— Освен това дори не съм член на партията.

— Помисли си, Раджив. Помисли за всички жертви, които семейството е направило за страната. Когато бяхте малки, отидохте да живеете в Тийн Мърти Хаус, защото дядо ти беше сам и се нуждаеше от помощ. Както сега майка ти. Тя пожертва личния си живот, за да му служи. Направи го, защото беше жена. Твоят дълг като мъж е да й помагаш и да я подкрепяш с каквото можеш.

Доводите на Каул бяха убедителни и се позоваваха върху синовния дълг и върху известно чувство за предопределеност, за предполагаема семейна и национално мисия, предначертана от звездите.

Аргументите на Раджив бяха рационални и практични. Свеждаха се до простички неща като ежедневния живот, призванието, обичта към семейството. Действителността обаче беше много по-сложна, беше смесица от чувства и амбиции на много хора, на страхове и съмнения, на мечти и потайни стремежи, на история и политика. Натискът върху Раджив и съответно върху Соня продължи с месеци. «Часове наред се опитвах да я убедя да позволи на мъжа си да влезе в политиката, но нито един аргумент не й се стори достатъчно убедителен — каза Нирмала Дешпанде, приятелка на семейството. — На всеки мой опит Соня отговаряше с любезно, но твърдо „не“. Един ден италианката й призна: „Предпочитам децата ми да просят на улицата, отколкото Раджив да влезе в политиката“.

Семейството преживя една ужасна година, в която и двамата се чувстваха все по-безпомощни с приближаването си към пропастта. Обхващаше ги странното и перверзно чувство, че животът им вече не им принадлежи. От господари на съществуването си се бяха превърнали в жертви на угнетителна и унищожителна манипулация в името на велики принципи и благородни каузи, които в този момент им бяха чужди. Сякаш тази огромна страна не можеше да живее без тях. Раджив се разкъсваше между синовния си дълг и собственото си щастие. Соня се чувстваше като хваната в капан между мъжа си и свекърва си — двама души, които обожаваше. „Същевременно изпитвах ярост и омраза срещу една система, която изискваше своя жертвен агнец. Система, която щеше да го смаже и унищожи в това бях напълно убедена“ — написа тя по-късно.

Раджив отслабна и почти не спеше. Чувството му за дълг го караше да помогне на майка си. Любовта му към Соня и отговорността, която бе поел към нея, го теглеха в противоположна посока. Всички имаха своите убедителни аргументи, а той се намираше по средата и се чувстваше объркан и нещастен. Тогава намираше спасение в книгите и картите, по които се подготвяше за изпита за командир на „Боинг 737“ — единственото, което му помагаше да се откъсне от една действителност, която не понасяше. Той, който винаги бе избягвал конфликтите и сблъсъците, сега се беше превърнал в мишена на всички искания. „Никога ли няма да отслабне този натиск? Никога ли няма да свърши този ад?“ — питаше се той, като виждаше, че месеците минават, а хорът от гласове става оглушителен.

„Чаках някакво чудо, някакво приемливо и справедливо за всички нас решение“ — щеше да каже по-късно Соня.

Чудото обаче не се появяваше. Тъкмо обратното — с всеки изминал ден главните действащи лица в тази драма се чувстваха все по-зле. Индира все по-самотна и потисната от проблемите, който се трупаха; Раджив и Соня — вее по-отчаяни.

— Не мога повече да те гледам такъв — каза му един ден Соня, прегръщайки го силно. — Не искам да се измъчваш така.

— Имам чувството, че са ни откраднати живота.

— Раджив, забрави това, което ти казах в яда си. Забрави всичко. Ако смяташ, че трябва да помогнеш на майка си, направи го. Не искам да се чувстваш нещастен. Така се самоунищожаваме.

— Няма да взема никакво решение без теб.

— Направи го — каза му Соня през сълзи, опряла глава върху гърдите му. — Хайде. Трудно ми е да го приема, но животът се променя. Дълбоко в себе си мисля, че накрая ще те загубя, но може да е само егоистично чувство, не знам… Знам обаче, че не може да продължаваме така.

„Беше моят Раджив — щеше да каже Соня, — обичахме се и ако той смяташе, че трябва да помогне на майка си, аз щях да отстъпя пред тези сили, които бяха твърде могъщи, за да мога да се преборя с тях, и щях да отида с него, където и да го отведяха“.^[2]

Соня за пореден път доказа, че за нея любовта към мъжа й стои над всичко останало. Нима лоялността не е самата същност на любовта? Не го ли беше следвала винаги? Не беше ли оставила семейството и страната си заради него? Не се ли беше превърнала в безупречна индийска снаха заради него? Целият й живот се въртеше около него, беше му се врекла да го последва до края на света и сега трябваше да изпълни обещанието си. Щеше да го последва, където и да отидеше, до ада на политиката, ако се наложеше, дори двамата накрая да изгорят в пламъците му.

* * *

След четири продължителни посещения на вуйчо му Каул Раджив накрая се предаде:

— Ако майка ми иска да й помогна, ще го направя.

Каул въздъхна.

— Това е мъдро решение — каза той. — Сигурни сме, че ще можеш да спечелиш изборите в Амети, избирателния район на брат ти, а това ще ти даде нужната легитимност, за да работиш с майка си.

— Но не искам да вляза в правителството. Това е условието ми. Готов съм единствено да работя в партията, защото виждам, че няма кой да заеме мястото на брат ми.

— Важното е да спечелиш депутатско място.

— А ако загубя?

— Освобождаваш пътя на Манека и последователите на Санджай, а това е много опасно.

— Манека няма двайсет и пет години — необходимата възраст, за да бъде депутат в парламента.

— Но ще я е навършила на следващите избори. Не може да има двама различни наследници на Санджай Ганди. Точно затова бързаме. И е много важно да спечелиш в Амети.

Настъпи мълчание. Лицето на Раджив сякаш се състари. Почти шепнешком той добави:

— Сякаш е предопределено от съдбата, нали?^[3]

— Когато майка ти отиде да помогне на дядо ти, също не беше в правителството. — Той замълча, съзнавайки огромната жертва, която това решение изискваше от семейството. — Какво казва Соня?

— Не бих взел решението без нея. Ще се опитам да съчетая кариерата си на пилот с политиката, докогато мога. После ще видим какво ще стане.

— Разумно решение — заключи Каул.

След толкова натрупано напрежение решението донесе някакво облекчение, но не и радост. Както винаги в историята на семейство Неру, победило бе чувството на дълг над всички други съображения. Соня се затвори в стаята си и не излезе четири дни. Децата не успяваха да я успокоят. Казваха, че през цялото време плачела.

Когато се появи, беше станала кожа и кости. През следващите дни почти не ядеше и престана да се облича по присъщия й елегантен и кокетен начин.