Хавиер Моро
Червеното сари (7)

6.

Беше зима и шосето блестеше от дъжда. Почти бяха пристигнали в Ситито с раздрънкания фолксваген на Раджив, когато Соня получи пристъп на паника. Внезапно се вцепени от ужас при мисълта, че отива в посолството на Индия и че ще се срещне с майката на Раджив в обстановка, която не познава. „Какво ще правя там?“ — запита се тя. Връхлитаха я въпроси, някои от тях сериозни, други съвсем банални. Как трябва да се държи с нея? Беше ли подходящо облечена? Какво трябва да й каже? А ако не я хареса? А ако се държи враждебно към нея?

— Не говори глупости — повтаряше й Раджив.

Изведнъж целият свят около нея се срина. Струваше й се, че изминалите месеци в компанията на Раджив са били сън, от който всеки момент ще се събуди. Помисли си, че не е готова да се запознае с майка му. Освен всичко, това би означавало да се обвърже още повече, а как би могла да го направи, като собствените й родители се бяха противопоставили на тази връзка?

— Но те знаят, освен това баща ти разреши… Нима сега се отмяташ?

Раджив не разбираше нищо. Соня беше уплашена. Мислеше си, че може би баща й е прав и е настъпил моментът да натисне спирачката, да даде заден ход…

— Соня, имаме уговорена среща, очакват ни…

— Съжалявам, но няма да дойда, не мога.

Соня изгуби самообладание, беше неспособна да се владее. Усилията на Раджив ла я успокои бяха напразни и той бе принуден да се обади на майка си и да измисли някаква причина, за да отмени срещата.

Отложиха я за след няколко дни, когато Соня вече беше по-спокойна. Този път тя си обеща да се владее, но въпреки това й беше трудно да преодолее вълнението. Краката й трепереха, докато изкачваше стъпалата на резиденцията на индийския посланик, където бяха отседнали Индира и близката й приятелка Пупул Джаякар, която й бе помогнала да организира честването на Неру. Двете още бяха развълнувани, защото предната вечер, след рецитала на стихове на Алън Гинсбърг и на други поети от битническото поколение, бяха стояли до един часа след полунощ в един испански ресторант, където ядоха тапас^[1] и гледаха фламенко. Когато се прибраха, завариха посланика силно притеснен — дори се готвеше да се обади в полицията, защото мислеше, че им се е случило нещо.

Индира ги прие в стаята си, в която се носеше лек мирис на благовония. Соня се озова пред крехка на вид жена, увита в елегантно копринено сари. Очите й бяха същите като на Раджив — големи и черни. Косите й бяха събрани в кок, а отпред над челото й имаше гъст кичур бяла коса, въпреки че беше само на четирийсет и осем години. Този кичур, който щеше да се превърне в неин отличителен знак, й придаваше изключителна достолепност. Имаше очарователна усмивка, деликатни маниери и голям нос, който тя се опитваше да прикрие с грим под очите, за да смекчи сенките. В действителност и както беше признала на приятелката си Пупул — на драго сърце би си оперирала носа.

„Озовах се пред нормално човешко същество — щеше да каже Соня, — пред сърдечна и гостоприемна жена. Направи всичко, за да се чувствам добре. Заговори на френски, когато разбра, че го владея по-добре от английския. Разпитваше ме за мен, за учението ми.“ Раджив навярно бе споделил с майка си за пристъпа й на паника, защото Индира й каза, че „тя също е била млада, ужасно срамежлива и влюбена и ме разбира напълно“.

Соня се успокои и срещата премина и завърши по възможно най-сърдечен начин. Двамата трябваше да отидат на студентско празненство и Соня помоли да се преоблече в някоя стая в посолството. На излизане се спъна и токчета на обувката й скъса подгъва на вечерния й тоалет. „Майката на Раджив взе игла и черен конец и с присъщия й спокоен маниер, който след време щях да наблюдавам отблизо, заши подгъва. Нима майка ми нямаше да постъпи точно така? Всичките ми колебания се разпръснаха, поне за момента“ — споделя по-късно Соня.

Чувство на взаимна симпатия премина през двете жени, които бяха толкова различни, с изключение на любовта им към Раджив. Индира не бе казала нищо на сина си, но мисълта, че бъдещата й снаха е чужденка, донякъде я притесняваше. Сега, след като се бе запознала с нея, опасенията й се бяха разпръснали. „Тя не само е хубава, но и е разумно и прямо момиче“ — написа тя на американската си приятелка Дороти Норман.

Дороти се зарадва, когато получи писмото й. Най-после Индира, изглежда, излизаше от дълбоката екзистенциална криза, в която бе изпаднала след смъртта на мъжа си Фероз преди четири години и неотдавнашната кончина на баща си Неру. Първо овдовя, после осиротя. Освен това синовете й бяха в чужбина и тя остана съвсем сама. В деня, в който Раджив замина за Кеймбридж, тя написа на Дороти: „Чувствам се тъжна. Много е тежко за една майка, когато синът й се превърне в мъж. Знае, че вече не зависи от нея и че отсега нататък той ще има свой собствен живот. И макар да й позволяват да надзърва от време на време в този живот, винаги ще го прави отвън, от дистанцията на друго поколение. Сърцето ми страда“.

* * *

Индира се съвзе трудно след смъртта на Неру на 27 май 1964 година. В последните му дни тя не се бе отделяла от него нито за секунда. Грижеше се за баща си, даваше му лекарствата, следеше диетата му, отклоняваше посетителите. На последната снимка, на която двамата са заедно, тя е клекнала до него, а на лицето й е изписана дълбока тъга и неописуема нежност. Индира бе прекарала последните години край него, организираше програмата му, съгласуваше посещенията на чуждестранни държавници като шаха на Иран, крал Сауд, Хо Ши Мин и Хрушчов. Дори се бе превърнала в нещо като свръзка между него и министрите му. Когато Неру бе избран за министър-председател на независима Индия през 1947 г., самият той я помоли да поеме ролята на „първа дама“, тъй като жена му бе починала преди години, а той имаше нужда от доверен човек, който да се грижи за дома му. В началото Индира се бе съгласила с неохота, а после с истинска всеотдайност. Бе го направила не само защото беше покорна индийска дъщеря, но и защото бракът й се разпадаше. Беше й дошло до гуша от изневерите на мъжа й Фероз. В действителност живееха разделени от доста време, така че тя се премести със синовете си в Тийн Мърти Хаус — красивата резиденция на министър-председателя на Индия в центъра на Ню Делхи. Първото, което направи Индира, бе да свали от стените колекцията от портрети на имперски герои и да ги изпрати в Министерството отбраната. На тяхно място постави индийски занаятчийски украшения и смени дебелите френски завеси с перденца от суров памук — тъканта, която чекръкът на Ганди превърна в символ на автаркията. Обзаведе стаята на баща си с ниско легло, заобиколено от любимите му книги и снимки. Веднъж призна, че с радост би станала интериорен декоратор, но съдбата й беше отредила друга роля.

Смъртта на Неру лиши света от един истински гигант — приживе той бе неоспоримият лидер на движението на необвързаните страни, което обединяваше над половината население в света; остави Индия без нейния символ на борбата за свобода, а Индийския национален конгрес — без нейния водач. Тази смърт обаче запрати дъщеря му Индира в огромен кратер, сякаш беше бомба, разрушила всичко около себе си. Неру беше основната фигура и движещата сила в живота й, фарът, който водеше стъпките й. Може би тази дълбока любов към баща й се дължеше на обстоятелството, че като дете той й бе липсвал много — бе прекарал повече време в затвора, отколкото вкъщи, заради политическата си дейност. Когато обаче се връщаше, присъствието му изпълваше с радост Ананд Бхаван, семейната къща в Аллахабад. Още тогава той беше жива легенда. Беше винаги спокоен, колкото и напрежение да имаше около него, с лице, сякаш изваяно с длето, с добре сложена фигура, със срамежлив и същевременно изпитателен поглед, искрен смях и естествена елегантност, подсилена от роза в бутониерата на третото копче на шерванито^[2] му. С начетеността си, тънкото чувство за хумор и ораторската си дарба печелеше симпатии навсякъде, където се намираше. Държеше се с еднаква свобода както в салоните на висшето общество, така и в кралския затвор. Бе имал какви ли не събеседници — от свои преподаватели в Кеймбридж до правителствени ръководители и вицекрале, от самия крал император и надзирателите му в затвора до племенни старейшини в Афганистан.

След като баща му, великият Мотилал, го остави на тринайсет години в пансиона в Англия, Неру прекара седем години там. Учеше политически науки и проявяваше интерес към новостите в технологията. Върна се в Индия през 1912 г., преобразен в британски джентълмен. Започна работа в адвокатската кантора на баща си, който беше много доволен от значителните приходи, които носеше синът му. Свободното си време разпределяше между библиотеката в адвокатската колегия и институцията, която присъстваше безусловно в колониална Индия — клуба, където прекарваше дълги и тягостни часове, седнал в едно от креслата честър^[3] в препълнените салони, и обсъждаше правни теми с бивши членове на британската администрация. Скучен живот, според думите на самия Неру, който обаче претърпя коренна промяна след една привидно незначителна случка. Група селяни го посетиха и го помолиха за помощ срещу едни земевладелци, които използваха жестоки и енергични методи, за да ги прогонят от земите им. Неру се съгласи да отиде с тях в селото им, за да изясни случая. Това тридневно пътуване преобрази стеснителния и надменен адвокат — който според собствените му думи нямаше и бегла представа за условията, в които живееха и работеха повечето индийци — в революционер. „Когато видях нищетата им и горещата им благодарност, изпитах срам и болка — написа той. — Срам заради лесния ми и удобен живот заради политиканството в градовете, което пренебрегва това огромно множество от полуголи синове и дъщери на Индия, и болка пред толкова деградация и непоносима бедност.“^[4]

Към това се прибави новината, пристигнала от свещения град Бенарес на брега на Ганг. Мохандас Ганди, по онова време все още неизвестен адвокат, бе предизвикал истинско сътресение с пламенно слово срещу неравенството и в защита на бедните по случай откриването на Индуисткия университет. „Безспорно зрелището, което ни предлагате днес, е възхитително: блясъкът на скъпоценностите е истински празник за очите. Сравнявам го с милионите бедняци и ми се иска да ви кажа: За Индия няма спасение, докато не снемете тези скъпоценности от вас и не ги дадете на нуждаещите се“ — бе се обърнал той към публиката, съставена от колониални управници и индийски аристократи. Присъстващите бяха реагирали с възмущение. Принцове и сановници напуснаха залата на университета. Единствено студентите приветстваха думите на Ганди. Ехото обаче на тази реч отекна в цяла Индия и Джавахарлал Неру поиска да се запознае с него.

„Беше като мощен полъх на свеж вятър — написа Неру за Ганди. — Като лъч светлина, който пронизва мрака, като вихър, който подлага на съмнение всичко и най-вече начина, по който функционира човешкият ум. Не идваше от върховете, а сякаш беше изникнал измежду милионите индийци, говореше техния език и непрекъснато насочваше вниманието към тях и към нуждите им.“ Силата на Ганди бе в концепцията, която бе развил през 1907 г. и чието име произлиза от санскритски — сатяграха. Означава държане на истината и съдържа идеята за мощна, но ненасилствсна съпротива за преобразяване на действителността. За милионите индийци сатяграха представляваше алтернатива на страха. Бенгалският поет и носител на Нобелова награда за литература Рабиндранат Тагор бе дал на Ганди титлата, с която щеше да бъде познат в целия свят. Тагор го нарече Махатма — „велика душа“.

Великата душа обаче се нуждаеше от свой наместник. Именно това се превърна неговият ученик и приятел Неру и въпреки че бяха толкова различни, обединената енергия, породена от приятелството им, накрая щеше да промени света. Ганди беше човек на вярата, на религията: Неру беше рационалист, модерен продукт на Хароу и Кеймбридж и почти не говореше местните езици в Индия. Беше прекарал дълги години в Европа и смяташе много от традициите на сънародниците си за смешни, като например обичая да не излизат от къщи в дни, определени като неподходящи. Беше атеист в най-религиозната страна в света; презираше аскетите и йогите, които според него бяха виновни за изостаналостта, вътрешните разделения и господството на чуждестранните колонизатори. Беше прекалено джентълмен за вкуса на Ганди, който постъпи с него така, както правеше с други представители на висшите класи. Изпращаше ги в селата, за да набират нови членове на Индийския национален конгрес и междувременно да опознаят истинското лице на страната си. Мнозинството от тях никога не бяха виждали нищетата, в която живееха собствените им сънародници. Именно в това се състоеше величието в движението на Ганди: той прокара мост между висшите класи и най-нисшите класи, които най-после бяха забелязани от останалата част на обществото. За пръв път Индия бе обхваната от широко народно движение, което отхвърляше начина на живот, наложен от далечния Лондон.

В продължение на трийсет години Неру обикаляше Индия пеша, с волски коли, с влак и въодушевяваше населението. Но докато Ганди мечтаеше за една Индия със села, които да живеят в автаркия, за една дълбоко религиозна и без кастова дискриминация Индия, то целта на Неру беше една Индия, освободена от митовете и бедността с помощта на индустрията, науката и технологията. За Ганди именно това бяха нещастията на човечеството. За Неру те бяха спасението.

Различията в мнението им и във вижданията им никога не застрашава приятелството им и дълбокото уважение, което изпитваха един към друг. Бяха единодушни по отношение на основното: да се борят за единна и независима Индия без проливане на кръв. Неру беше убеден, че Ганди е не само светец, но и гений. Ценеше изключителните му политически качества, умението му да говори с жестове, които стигаха до душата на народа. Когато се срещаха, разговаряха дълго време, обменяха мнения, преценяваха напредъка на борбата или последните обрати. Обсъждаха стратегии, сърдеха се, после се смееха или просто медитираха. Ганди винаги бе давал ясно да се разбере, че факелът на борбата му един ден ще премине в ръцете на Неру, и три пъти го издигна на председателския пост на Индийския национален конгрес.

Индира израсна в тази обстановка, където границата между семейния и политическия живот не съществуваше. Тя споделяше с Ганди момичешките си тайни, казваше му колко й е мъчно за баща й, говореше за самотата си, за комплекса си, че е грозновата. Неру прекара общо девет години в затвора, прекъсвани от кратки периоди на свобода. Това се отразяваше зле на семейния живот, дори веднъж Индира бе принудена да се извини на един посетител: „Съжалявам, дядо ми, баща ми и майка ми… всички са в затвора“.

След смъртта на Неру в съзнанието на Индира прииждаха спомени от детството й, когато се маскираше като Жана д’Арк и подражавайки на баща си, казваше: „Един ден ще поведа народа си към свободата“, докато приветстваше въображаемо множество. Или когато извърши „първото си политическо действие“, както тя щеше го нарече по-късно, като нападна един английски полицай, който нахлу в Ананд Бхаван, за да наложи запор върху вещи и мебели, защото баща й и дядо й, както и членовете на партията отказваха да плащат гаранция всеки път, когато ги арестуваха. На дванайсет години поиска да влезе в Конгреса, но тъй като възрастта й не отговаряше на устава, й отказаха. Реагира по свой начин, както щеше прави по-късно в живота — решително и смело. Събра в градината на къщата няколко стотици деца от квартала. Обърна се към тях, както би го направил баща й, призовавайки ги да се борят за освобождението на родината въпреки опасностите. Така сформира „армията на маймунките“, съставена от деца, които вършеха шпионска дейност, лепяха плакати, шиеха знамена и се промъкваха зад полицейските кордони, за да предадат съобщения на членовете на партията. Числеността на тази армия достигна няколко хиляди деца, които оказваха съществена подкрепа на борците за независимост. Колко щастлива беше, когато баща й показваше, че се гордее с нея!…

Отношенията им винаги бяха белязани от мъчителната раздяла, която единствено писмата можеха да смекчат. „Искам да се научиш да пишеш писма и да ме посещаваш в затвора. Много ми липсваш“ — пишеше й Неру, когато тя беше едва на шест години. За тринайсетия й рожден ден Неру й писа: „Какъв подарък бих могъл да ти изпратя от затвора в Найни? Подаръците ми не могат да бъдат материални, нито трайни. Могат да бъдат единствено безплътни, плод на съзнанието и на духа, също като онези, които би ти дала някоя фея — неща, които дори високите зидове на затвора не биха могли да спрат“.

Индира прерови стотиците писма — беше вълнуваща и интересна кореспонденция, защото двамата пишеха много добре, за да подготви възпоменателната изложба, която щеше да открие в Лондон. Искаше да изтъкне състрадателната страна в характера на баща си, както и невероятната му смелост и непоколебимост чрез снимка, вещи и откъси от документацията и речите му. От всички проекти, които бе ръководила в Министерството на информацията, което сега оглавяваше, върху този бе работила с особена всеотдайност. И не само от сантиментални подбуди, а и защото смяташе, че възпоменаването и възвеличаването на паметта на Неру е важно за света и особено за Индия — една млада нация, която се нуждаеше от примера на водачите си, които бяха изковали нейното единство.

* * *

Раджив заведе Соня на възпоменателната изложба за Неру. Искаше по този начин да въведе младата италианка в сложната история на страната си, да й обясни кой е той и кое е неговото семейство. Соня стоя дълго време пред булчинската рокля на бабата на Раджив — Камала — и разгледа ритуалните предмети, които се използват на сватбите в Кашмир. Под снимката пишеше, че жената също е била в затвора и е умряла от туберкулоза на трийсет и шест години… Соня си помисли за Индира: какво ли е било детството й с баща в затвора и с болна майка?

— Тъжно — каза й Раджив. — Освен това майка ми също е била болна от туберкулоза. Прекарала е дълго време в санаториум, където я посъветвали да не се омъжва и да не ражда деца…

— Добре че не ги е послушала — каза тя с усмивка.

— Спасила се е благодарение на откриването на антибиотиците. Имала е по-голям късмет от баба ми.

Имаше изложено и друго сари — бледочервено, със сребрист фестон по края.

— Това е сарито, което дядо ми изтъкал в затвора за сватбата на майка ми… Надявам се един ден да го носиш ти… — каза й той закачливо.

Соня се усмихна не особено убедена. Не си се представяше увита в този плат, изработен в килия, която беше пресъздадена с увеличени снимки: виждаше се нарът, тетрадката, в която можеха да се прочетат откъси от дневниците му в затвора, чекръкът, с който Неру бе изтъкал това сари в жест, обединяващ любовта му към дъщерята и любовта към родината… Ганди бе превърнал чекръка в символ на борбата за независимост. Англичаните бяха съсипали богатата текстилна индустрия в страната, като бяха обложили индийските продукти с непосилни такси, за да могат да продават собствените си текстилни изделия. Чекръкът беше символ на непокорството, начин да се покаже, че не е необходимо да се купуват вносни текстилни стоки, защото всеки може сам да си изтъче плат. Имаше едно писмо, което Соня прочете. Беше написано от Неру в затвора и бе адресирано до дъщеря му малко преди сватбата й: „В началото преденето изглежда много досадно, но когато започнеш, откриваш в него нещо очарователно. Посвещавам му половин час на ден. Не е много, затова напредвам бавно, въпреки че съм доста сръчен. Откакто започнах преди седем седмици, изпрел съм нишка, дълга около десет хиляди метра. Доколкото знам, за едно сари са необходими трийсет хиляди метра. След четири седмици може би ще имам сари за теб.“^[5]

Сарито беше не само булчински тоалет, а и знаме. В представите на Соня булчинската рокля трябваше да бъде бяла, с воал, като онези на младоженките, които се венчаваха в черквата „Свети Йоан Кръстител“ в Орбасано в неделните дни през пролетта. Понякога забравяше, че Раджив е индиец.

Прожектираха заснетите на лента празнувания на независимостта, на които се виждаше последното дефилиране на вицекраля лорд Маунтбатън и жена му Едуина в карета, която буквално бе обсадена от тълпата. „Валят деца!“ казваше уплашено Памела, дъщерята на вицекралете, защото жените хвърляха бебетата си във въздуха, за да не ги смачка множеството. Раджив й разказа, че майка му видяла как една жена решила, че бебето й ще бъде на по-безопасно място при лейди Маунтбатън и й го дала. Едуина го държала дълго време в ръцете си. Виждаше се как Неру буквално върви над тълпата, викайки да издигнат знамето на новата нация — трикольор в тъмножълто, бяло и зелено с колело в центъра. Маунтбатън се опитваше да отведе на безопасно място полуприпаднали от блъсканицата деца и младежи. Знамето бе посрещнато с радостни възгласи. Прозвуча топовен гърмеж, после като по чудо на небето се появи дъга, която породи най-различни тълкувания на този „божествен знак“.

Имаше също снимки и кадри от трагедията, съпътствала независимостта. Раджив разказа на Соня, че Неру произнесъл прочутата си реч на независимостта със съкрушено сърце. Имаше запис, който възпроизвеждаше гласа му в онази вечер през август 1947 г.: „Преди много години ние определихме среща на съдбата и е настъпил часът да изпълним обещанието си. В полунощ, когато хората спят, Индия ще се събуди за живота и свободата…“ Когато чу гласа на Неру, Соня изтръпна. Раджив й обясни, че докато съобщавал най-грандиозната новина в историята на Индия, дядо й знаел, че в Лахор, бивша столица на моголската империя и най-космополитния град на субконтинента, който бил преминал към Пакистан, бушувало невиждано насилие. Било началото на огромна трагедия, позната като Разделянето. Независимостта на двете страни довела до безпрецедентно в историята етническо и религиозно прочистване. Индусите, които живеели поколения наред в територията на днешен Пакистан, били принудени да избягат. И обратното — мюсюлманите в Индия бягали в противоположна посока. Кадрите с колоните бежанци и разказът за извършените безчинства — семейства, изгорени живи в къщите им, жени, хвърлени от влака в движение, защото били от друга религия, дъщери, изнасилени пред очите на родителите им — потресоха Соня.

— А ненасилието? — попита тя плахо, защото виждаше как всичките й идеи за мирния характер на индийците се сриват.

— Ганди успя да възпре голяма част от насилието с гладните си стачки — отвърна й Раджив, — но накрая дори той не успя да се спаси от религиозния фанатизъм.

Тогава й разказа, че когато бил четиригодишен, майка му го завела при Махатма в къщата на Бирла — заможно семейство, което му предоставяло подслон и подкрепа при всяко негово идване в Делхи. Ганди бил много потиснат заради изявленията на индуистки екстремисти, които го обвинявали в измяна заради това, че бе защитил преследваните мюсюлмани, както и заради напрежението в страната, въпреки че насилието, съпътствало Разделянето, било престанало. „Не мога да продължа да живея в тази лудост и в тази тъмнина“ — казал Ганди на фотографката Маргарет Бърк Уайт същата сутрин. Държал се много мило с Раджив. Докато възрастните разговаряли и се опитвали да разведрят атмосферата с шеги, малкият Раджив си играел с жасмините, които майка му била купила за Махатма. На една снимка се виждаше как момчето ги поставя около краката на Ганди.

— Спря ме с лек жест на ръката — продължи Раджив. — Каза ми: „Не прави това, цветя се слагат само около краката на покойниците“.

После й разказа как същия следобед, докато се отправял към градината, за да се моли, един мъж се доближил до Ганди и като събрал длани, го поздравил с Намасте!^[6], сетне го погледнал право в очите, извадил един берета от джоба и стрелял три пъти в него от упор. Бил индуист фундаменталист.

Изложбата представяше сцени от хаоса, последвал атентата. Може би най-драматичната снимка беше тази на Неру, покачен върху покрива на една кола и успокояващ населението с мегафон в ръка. Всички искаха да се приближат, за да поздравят за последен път „великата душа“. Един високоговорител възпроизвеждаше думите, които Неру бе отправил към нацията в тази ужасна нощ: „Светлината угасна над живота ни и около нас има само тъмнина. Нашият обичан водач, бащата на нацията, ни напусна. Казах, че светлината е угаснала, но това не е вярно. Светлината, която блестеше над тази страна, не беше обикновена. Тя ще продължи да блести и след хиляди години. Светът ще я вижда, защото тя все така ще дава утеха на безброй сърца“. Тръпки побиха Соня, докато слушаше този глас, който сякаш идваше от отвъдното.

— Дядо ми винаги се е стремял да запази Индия обединена и светска — обясни й Раджив. — Казваше, че нацията може да оцелее само благодарение на тези две ценности… и смятам, че е бил прав.

Други снимки показваха Неру с Ганди — на едни бяха усмихнати и явно единомислещи; на други — сериозни и очевидно на различно мнение; Неру с китайски, съветски, американски лидери: с учени като Айнщайн, с писатели като Томас Ман и Пърл Бък… Накрая Соня се задържа дълго пред снимките на семейството в Ананд Бхаван, като търсеше прилики. Раджив беше по-хубав от баща си Фероз; наследил е елегантността на майка си, помисли си тя. Патриархът Мотилал приличаше на нейния дядо, бащата на Стефано, с широкото си лице с масивна квадратна челюст и гъстите си мустаци. Не обърна особено внимание на текста под снимката, в който се намекваше за вечната дилема на семейство Неру между политическия дълг и личния живот — конфликт, в който дългът винаги вземаше връх. Соня беше дълбоко впечатлена от това, което бе видяла, но не можеше да прецени истинското измерение на тези думи, нито да си представи, че един ден те ще се отнасят и за нея.