Хавиер Моро
Червеното сари (48)

47.

Ню Делхи, 10 май 2004 година. На петдесет и седем години Соня все още беше много хубава жена (също като в младежките години). Но това беше красота, носеща белезите на сполетелите я трагедии; на лицето й беше изписана твърда непоколебимост. Тя, която като млада се смееше на воля, сега ставаше все по-сериозна. Усмивката й не беше убедителна, защото извираше от море от тревоги. Не само лицето й беше променено. Различен беше и езикът на тялото й. Твърдата й походка, начинът, по който движеше раменете си под сарито — всичко в нея напомняше за Индира. Соня се бе превърнала в индийка дори и в жестовете си.

Когато беше уморена, добиваше потиснат вид. Този понеделник сутринта, докато се гримираше пред огледалото в дома си в Ню Делхи, изведнъж се почувства крайно отпаднала. Беше прекарала седмици наред в тежка предизборна кампания. Беше изминала хиляди километри по целия индийски субконтинент — разстояние, почти равно на обиколка на Земята — в изпепеляващата жега в този период. Повечето път бе изминала с кола, с хеликоптер и пеша, но се наложи да измине 10 километра на камила, за да стигне до една малка община в Раджастан. Направи го, за да отиде в едно селце с едва двеста жители, които я очакваха с нетърпение, защото никога нито един кандидат не беше благоволил да отиде дотам. През тези дни си спомняше често за свекърва си, за нейния стремеж да се докосне до сърцето на народа, да стигне до най-отдалеченото село. Като онази нощ, когато трябвало да пресече река, качена на гърба на слон, за да стигне до Белчи — село на недосегаеми, които бяха станали жертва на жестоко клане. Също като свекърва си Соня не пестеше сили, за да предаде посланието си до най-отдалечените кътчета. Дори да не спечелеше тези избори, нямаше да се упреква, че не е сторила всичко необходимо. Както винаги, срещата й е бедните хора на Индия беше много полезна за нея. В моменти на колебание си припомняше думите на Махатма Ганди, които един ден бе прочела на стената на селски диспансер: „Когато се съмняваш или си задаваш въпроси, опитай следното: спомни си лицето на най-бедния и изнемощял човек, когото си виждала някога, и се запитай дали крачката, която смяташ да направиш, ще му бъде от някаква полза. Ще спечели ли нещо от това? Ще окаже ли някакво влияние върху неговия живот и неговата съдба?… Тогава ще видиш, че твоите съмнения ще се разсеят“.

Предизборната кампания на национално равнище беше тежка за човек, който никога не е криел своето презрение към властта. Това противоречие засилваше усещането й за нечовешка умора, поради което тази сутрин дори не пожела да смени сарито си, за да отиде да гласува. Реши да отиде с това, което беше на нея. В края на краищата беше бяло — с цвета на вдовиците в Индия. Да го носи в деня на изборите беше начин да запази жив спомена за Раджив. Все едно помагаше на себе си да продължи да живее. Тъй като не можеше да го прегърне, правеше всичко възможно да опази паметта му. А също и заради децата си — Рахул и Приянка, които й бяха помогнали толкова много в кампанията и изобщо в живота. Нищо не свързваше хората толкова силно, колкото болката от загубата на любими хора.

Тя, която мразеше да привлича вниманието, да бъде главно действащо лице, която беше дала само две интервюта през целия си живот, изведнъж започна да вдъхновява множества до сто хиляди човека по шест пъти на ден, и то на различни места. Говореше хинди свободно, с лек акцент. Произнасяше речите си в стила на Индира, стараейки се да убеди шестстотин милиона избиратели да гласуват за ИНК. Понякога й беше трудно да повярва, че ръководи най-многочислената демократична партия в света. Ако някой гадател й го беше предсказал в младежките й години, когато все още живееше в Италия, щеше да го помисли за шарлатанин.

Какво казваше на милионите гласоподаватели, че я слушаха с такова внимание? Говореше им за своето политическо семейство, управлявало Индия повече от четири десетилетия и което вече от седем години беше извън властта. Говореше им за ценностите, изповядвани от Неру-Ганди: свобода на религиите, толерантност и единство. Обясняваше им, че това не са обикновени избори, а исторически сблъсък между различни ценности, между противоположни идеологии. Казваше им, че това е борба между светлината и мрака: между една Индия, в която имаше място за всички и всякакви религии, и другата — средновековна и изостанала страна. Повтаряше им, че на карта е заложено съжителството на многобройни култури, етноси, касти и религии, които представляваха Индия, и че в крайна сметка е заложено оцеляването на страната като нация.

Градовете бяха облепени с предизборни плакати. Партията БДП беше много доволна от своя лозунг „Индия изгрява“, който отразяваше успешния ход на икономиката. Със страна с икономически растеж от 9 процента, с два сезона на обилни мусонни дъждове и смекчаване на отношенията със стария враг Пакистан те се чувстваха спокойни и уверени. Мислеха, че техният съперник ИНК е бита карта, че не е в състояние да възкръсне от пепелта, смачкан под тежестта на собствената си бюрокрация. Бяха убедени, че Соня не е толкова компетентен и опитен лидер, за да възстанови партията и още по-малко — да постигне достатъчно депутатски места в тези избори. Първо, защото беше чужденка, и второ, защото смятаха, че не притежава нито харизмата на свекърва си, нито чара на съпруга си. Казваха, че никога не е изразявала собствено мнение за международните събития или икономическите насоки на Индия. На трето място, защото мислеха, че са успели да формират общественото мнение така, че тя да бъде възприета като кукла на конци, манипулирана безскрупулно от старите динозаври от Индийския национален конгрес. Не бяха ли казали същото за Индира Ганди при първите избори?

Но ако нейните противници следяха отблизо кампанията й, нямаше да демонстрират такава увереност. Щяха да станат свидетели на възторженото посрещане на Соня и децата й от тълпите мъже и жени, които ги отрупваха с рози и карамфили, крещейки възторжено имената им. „Това не е политически, а емоционален изблик“ — коментира европейски журналист пред Рахул, който на трийсет и три години се яви за пръв път като кандидат от окръга на баща му — Амети. Ако Соня загубеше, то там, на стартовата линия, беше нейният син. Никой не можеше да избяга от съдбата на фамилното си име.

„За кого изгрява Индия? — питаше Соня в своите речи. — За селяните, които се самоубиват с отрова за мишки, защото не могат да платят дълговете си?“ Тълпите посрещаха думите й с одобрителни викове.

На лозунга „Индия изгрява“, насочен предимно към средната градска класа, съставляваща около триста милиона избиратели, Соня противопостави друг лозунг — не толкова лъскав, но предназначен за онези седемстотин милиона, които все още не бяха опитали плодовете на икономическия просперитет: „Изберете правителство, което ще работи за вас“. Този призив Индира бе използвала в редица кампании. На модерния начин, по който управляващата партия водеше кампанията, като изпрати гласовото послание на премиера до сто и десет милиона стационарни и мобилни телефона в цялата страна (стигнали до триста петдесет и пет милиона гласоподаватели под двадесет и пет години — истински технологичен подвиг!), Соня противопостави традиционния стил на обиколки из страната, по време на които се ръкуваше, раздаваше прегръдки, общуваше с хората, радваше се на обичта, с която я посрещаха.

Много често джипът „Тата Сафари“, с който пътуваха, трябваше да спира по десет пъти на час, обграден от съсухрени селяни с изпити лица, залепени за прозорците. Соня трябваше да полага усилия, за да отвори предната врата и да се изправи, без да слиза от колата, докато тълпата нарастваше, надавайки радостни викове и протягайки ръце, за да я докосне.

* * *

В тази кампания стана ясно, че децата й предизвикват същите чувства и особено Приянка, която вече беше на трийсет и две години. Беше невероятно до каква степен привличаше хората, които прииждаха масово, за да я чуят. При това тя не се беше кандидатирала за никакво място. Наскоро беше родила момиченце — Мирая, и заедно с по-големия й син Райхан отнемаха много от времето й. Затова само от време на време помагаше на майка си и на брат си. Беше достатъчно обаче само да поздрави, и веднага стотици ръце отвръщаха на поздрава й сред радостни възгласи. Рахул също разпалваше масите. Щом отвореше прозорчето, напълваха колата му с цветя. Един ден моторът отказа и шофьорът не успяваше да запали. Тогава слезе и отвори предния капак. Соня повтаряше „какъв хаос“ и се опитваше да види между чистачките, покрити със смачкани цветя, дали водачът ще успее да открие повредата. „Мамо, стой в колата“ — повтаряше синът й, потупвайки я по рамото. Боеше се, че ще й хрумне да слезе, нарушавайки протокола за сигурност. Накрая шофьорът се върна и успя да запази мотора.

— Какво му беше? — попита Соня.

— Цветята, госпожо, маргаритите бяха блокирали ремъка на вентилатора.

Това като че ли не беше образът на една политическа династия, която върви с главата напред към провал, както прогнозираха противниците й, а също и някои от нейните съпартийци. По-скоро беше образът на една жена и на едно семейство, които проявяваха солидарност с народа. Малко хора обаче искаха да го признаят. Истината беше, че Соня спечели уважението и обичта на приемната си страна, защото избра да живее живота, погубил нейния зет, нейния съпруг и нейната свекърва. Народът, живял в продължение на хиляди години с големите епопеи Рамаяна и Махабхарата, в които мъжките подвизи съперничели на тези на боговете, този народ сякаш й бе признателен за нейната саможертва и го показваше при всеки удобен случай. Соня не пропускаше възможността да му отговори със същия израз на обич. По време на кампанията, след четири дълги горещи дни, я видяха да се отпуска само веднъж. Насред една прашна равнина нареди на кортежа да спре и се отправи пеша към група номадски жени под навес от пръти и черни найлони. Тези жени нямаха никаква представа коя е тя. Соня не разбираше диалекта им. Фотографите бяха останали назад и никой нямаше да увековечи тази среща. Но там, далече от многолюдието, от пресата и партийните заседания, Соня Ганди се вълнуваше, прегръщайки най-бедните хора в Индия.

* * *

Тя не мислеше, че ще спечели; почти никой в партията не го вярваше, а още по-малко извън нея. Проучванията съвпадаха; ИНК не беше сред фаворитите. „Тя няма шанс“ — пишеше пресата. Но не можеше да избегне въпроса на хората дали ще бъде първата индийка с чужд произход, избрана за министър-председател. На теория — да, можеше, ако ИНК и нейните привърженици постигнеха необходимото мнозинство от депутатски места и я посочеха за председател. От гледна точка на закона също, защото конституцията не постановяваше, че само индивиди, родени в Индия, могат да претендират за най-високите управленски постове.

Съзнавайки, че индийският свят е по-голям от самата индийска нация, тези, които две години след разделянето на страната написаха Великата харта на свободите, бяха оставили отворени възможности за всички. Направиха го, защото трагедията на Разделянето беше предизвикала такъв наплив от бежанци от Пакистан и Бангладеш, че предпочетоха да не поставят ограничения, което би могло да подтикне към ново разделение.

С тези избори Соня възнамеряваше единствено да спре нападките на индуистките националисти и да изправи на крака партията, да я извади от блатото, в което беше затънала. Това щеше да я задоволи напълно. Щеше да изпълни своя дълг към семейството и към идеалите, които цял живот бяха защитавали. Сега тези идеали бяха застрашени. Щеше да се освободи малко от тежестта на това огромно наследство, която носеше на гърба си. И може би малко да си отпочине.

Въпреки че не го признаваше, едни добри резултати щяха да й донесат удовлетворение от реванша срещу всички, които я бяха оклеветя вали и унижавали, откакто през 1998 г. реши да приеме председателството на партията. С наближаване на датата за гласуване атаките се ожесточиха. Враговете й нанесоха коварен удар: разгласиха, че Соня е избрала индийската националност през 1983 г., т.е. една година преди мъжът й да стане министър-председател. „Защо не го е направила преди това, след като е омъжена от 1968 г., и отгоре на всичко твърди, че се чувства истинска индийка?… Направила го е, за да помогне на мъжа си да спечели изборите, от чиста жажда за власт.“ С това целяха да я компрометират и да я изкарат прекалено амбициозна. В действителност го бе направила в отговор на атаките на Манека, която първа беше подела идеята за нейната националност. Освен това през 1983 г. Соня все още не се чувстваше напълно индийка. Процесът на „индианизирането“ й беше бавен, с течение на годините и на семейните трагедии… Но кой се интересуваше от истината? Нейният произход се бе превърнал в боен кон в изборната битка.

Атаките бяха толкова долни, че в началото на април Върховният съд излезе с проектозакон, забраняващ „оклеветяването“ по време на избори. Но вече беше късно. Духовете бяха прекалено разпалени. Мирното гласуване беше непостижима мечта. Два дена преди това Соня направи последен опит да се отърве от критиките срещу произхода си. На голям митинг в края на кампанията се обърна към хилядите си последователи в Сриперумбудур — града, в който бе убит Раджив. „Аз съм тук, стъпила на земята, попила кръвта на моя съпруг. Уверявам ви, че за мен няма по-голяма чест от това да споделя неговата съдба за доброто на Индия.“ Народът не се съмняваше в искреността на думите й. Знаеше, че при Соня Ганди политическото и личното са неразривно свързани. Достойните й реакции срещу най-грубите нападки я правеха още повече индийка, още по-достойна за доверието им.

* * *

В деня на изборите беше сдържана; кимна и се усмихна на иконома, който й съобщи, че я очакват, за да я откарат да гласува. Готова, с чанта в ръка, тя се спря пред телевизора. Даваха новините по света: преди десет години Мандела — човекът, от когото се възхищаваше най-много и когото познаваше лично, беше спечелил властта в Южна Африка; в друга изборна кампания в САЩ президентът Буш имаше предимство пред кандидата на демократите Джон Кери, въпреки крайно слабата народна подкрепа на войната в Ирак… Не само в Индия политиката беше пълна с противоречия и изненади.

Много й се искаше обаче да чуе предсказанията за изборите от прочутия астролог Аджай Бахамби, който стана известен, след като Хилари Клинтън го бе помолила да й гледа на ръка. Най-после се появи на екрана и с твърдия и уверен глас на човек, убеден в това, което казва, брадатият оракул предрече, че управляващата партия ще поднови своя мандат с повече от триста и двайсет места. Това означаваше унизително поражение за ИНК. Конкретните данни и самоувереният тон на мъжа сломиха Соня. Не се страхуваше от загубата, а от това, че щеше да бъде отхвърлена. И щеше да стане обект на подигравки. Натисна бързо копчето на дистанционното и загаси телевизора. Преди да излезе, мина през кухнята, за да даде наставления. Децата и внуците й щяха да дойдат на вечеря. Би предпочела да е заедно с тях в уютния италиански ресторант „Ла Пиаца“ в хотел „Хаят“, както правеха обикновено в неделя или когато празнуваха нещо. Но тъй като не искаше да раздухва въпроса с италианското й потекло, предпочете да си остане вкъщи. Не беше моментът да я снимат, докато яде спагети.

Изчака да стане девет часът, за да тръгне. Тъй като живееше в Индия, се бе заразила от местните суеверия. Според един депутат от партията, който й се беше обадил сутринта от Керала, в този ден „Раху Калам“^[1] се падаше между седем и половина и девет часа сутринта. Този момент от деня беше неблагоприятен за започване на каквато и да било дейност. Астролозите го изчисляваха старателно и го публикуваха в индийските календари. Соня не робуваше на предразсъдъци, но човек никога не знае… както стояха нещата, за всеки случай…

Щом отвори вратата към градината, я лъхна горещ въздух. Оставаше още месец до мусонните дъждове, а дотогава температурата щеше неумолимо да се покачва. Сложи си големите слънчеви очила и се огледа наоколо. Моравата беше започнала да пожълтява. Лехите с цъфтящите през февруари цветя бяха увехнали, но сянката на големите дървета запазваше останалите растения. В този ден температурата беше 43 градуса. Това не пречеше на група симпатизанти да чакат с часове на тротоара, за да получат нейния даршан. Но при толкова мерки за сигурност нямаше да могат да я видят. Соня не можеше да постъпва като Индира, която разговаряше с хората на вратата на своята резиденция. Времената бяха други.

Службата по разузнаване я бе предупредила, че съществува „постоянна заплаха“ за нея и семейството й от страна на незаконни индуистки ксенофобски групировки. Соня беше свикнала да живее с този страх. След толкова години нямаше друг изход, освен да се примири. Но най-ужасното, с което никога нямаше да свикне, беше страхът за децата и внуците й.

Войниците от будката за охрана на резиденцията едва успяха да я поздравят, когато кремавият блиндиран „Амбасадор“ потегли с пълна скорост, следван от ескортиращия автомобил с въртящи се светлини. Соня отвори прозорчето и помаха с ръка, но стана толкова набързо, че не разбра дали хората са я видели. Офисът в правителствения комплекс Нирман Бхаван, където щеше да гласува, беше на десет минути разстояние от дома й. По широките булеварди, обградени с вечнозелени дървета, много от които цъфнали, беше приятно. Градът бе много променен. От три милиона жители (когато бе дошла) нарасна на петнайсет милиона. Имаше бензиностанции от европейски тип, големи магазини, търговски центрове, кафенета, ресторанти от всякакъв вид, изобилие от луксозни хотели. В супермаркетите се продаваше всичко — от пушена шотландска сьомга до вино от Риоха. Но центърът оставаше непроменен, особено когато нямаше движение. Тук Соня имаше много спомени. Всеки ъгъл, всяка улица, всеки магазин й напомняше нещо: от тази сладкарница купуваше любимия десерт на Раджив; на този площад живееше нейната приятелка Сунита; на онази уличка, която излизаше на Акбар Роуд, водеше децата на градина; в този насип се разби самолетът на нейния девер… По същите тези улици със също такъв „Амбасадор“ пътуваха в деня, променил изцяло живота им. Тогава й се струваше, че колата никога няма да пристигне. Кръвта на Индира попиваше в тапицерията, образувайки голямо черно петно.

Чувстваше, че сърцето й принадлежи на тази улица, на този град, на тази страна. За да се защити от интригите, нареди в окръга на мъжа й да бъдат разлепени плакати със снимки от живота им в Индия, от момента на пристигането й в страната като годеница на Раджив. „Коя индийска традиция не съм спазила? — питаше в текста. — Като снаха, съпруга, вдовица или член на партията, коя традиция отказах да спазвам?“ Соня продължаваше да се чувства наранена от злобните атаки срещу нея.

Достъпът до Нирман Бхаван беше силно охраняван от полицаи и войници заради пристигането на Соня. Охраната на портала я поздрави със събрани длани, притиснати към гърдите, напявайки традиционното намасте. Всички се усмихваха.

Само нейната кола можеше да влезе в ограждението. Срещу изборната секция номер 84 я очакваха познати лица и тълпа от журналисти, фотографи и симпатизанти. „Как се чувства една италианка, която гласува в Индия?“ — я попита стар заядлив журналист, без да крие своите политически възгледи. „Като индийка. Изобщо не се чувствам италианка“ — отвърна Соня с дрезгав глас.

Отговарящият за нейната избирателна маса я поздрави с широка усмивка и я окичи с гирлянд от карамфили.

— От партията ни казаха, че ще дойдете в седем часа сутринта.

— Съжалявам, че закъснях. Извинявам се.

— Няма защо, моля… — отвърна мъжът, като се изчерви. — Вие сте шестнайсетата гласоподавателка на тази маса. Това е хубаво число, госпожо, ще ви донесе късмет.

След това показа на Соня новия апарат за електронно гласуване — гордост на индийската технология. Повече от един милион от тези пластмасови кутии, с размер на малък куфар и работещи с батерии, бяха разпратени за пръв път из цялата територия, дори до най-отдалечените кътчета на страната, с надеждата да ускорят процеса на преброяването и да не се допускат злоупотреби. Вече нямаше да има убити или ранени при спречкванията между политическите съперници, които се обвиняваха взаимно в спекулации със съдържанието на урните. Сега, след натискане на клавиша, съответстващ на името и символа на избрания кандидат, едно просто „бип“ показваше, че гласът е регистриран в контролния пункт. Соня пусна своя глас според новите изисквания, също както милионите индийци, които щяха да чуват този звук през целия изборен ден. Пресата се обърна към стара жена, седнала на стол, носен от роднините й. Беше бирманска бежанка, на сто и осем години, която отговори с треперещ глас на журналистите: „Винаги съм гласувала за Индийския национален конгрес, защото ни помогна да емигрираме в Индия, когато Китай обяви война на Бирма“. Натисна бутона и… „бип“!

На връщане към дома й на изхода на Нирман Бхаван тълпа от хора викаха ентусиазирани и колата едва успяваше да си пробие път. Соня помоли шофьора да спре. Слезе от колата, но веднага бе обградена от телохранителите, които й посочваха да се върне обратно. Соня отказа с твърд жест. Не искаше да се прибере, без да поздрави това въодушевено множество, което я приветстваше и окуражаваше. Това беше най-малкото, което можеше да направи за тях. Без да обръща внимание на нервността на охраната, тя се отправи към тълпата, вдигна за поздрав събраните си ръце, благодари, усмихна се… Всички искаха да я докоснат. Ако можеше, тя също щеше да ги прегърне, един по един. Почувства вълната на симпатия, която винаги е съществувала между поколенията индийци и членовете на семейството й. Усещаше силната връзка между себе си и народа, понякога при размяна на погледи, друг път при стискане на ръцете — един контакт, преминаващ всякакви бариери.

Когато отново се качи в колата, се запита дали тази сутрин астрологът по телевизията не беше преувеличил своето песимистично предсказание. Но това бе само за момент. Тя знаеше по-добре от всички, че избори могат да се загубят, дори и милиони хора да са викали за теб в навечерието им.