Хавиер Моро
Червеното сари (25)

24.

Министър-председателят Морарджи Десаи осъзна грешката, която бе допуснал с ареста на Индира, и нямаше намерение да я повтори, въпреки докладите на комисията «Шах», която обяви, че решението за въвеждане на извънредно положение е било противоконституционно и неправомерно, тъй като не е съществувала «реална опасност за целостта на нацията» — едно доста оспоримо заключение. Сред щетите, нанесени от извънредното положение, съдия Шах посочи задържането на хиляди невинни хора и «поредица от незаконни действия, довели до човешко нещастие и страдания». Проблемът беше, че проправителствената позиция на съдията пораждаше съмнения в достоверността на доклада на комисията «Шах». Беше много субективна интерпретация на фактите и освен това нямаше задължителен характер.

Отказаха се да атакуват Индира и съсредоточиха вниманието си върху сина й, който беше уязвим пред закона, въпреки че така и не успя да се докаже, че е имало отклонение на обществени средства или корупция в бизнеса с «Марути». Най-сериозното обвинение срещу Санджай беше искът, предявен срещу него заради унищожаването на един сатиричен филм със заглавие «Историята на две кресла», отнасящ се до властта, която той и майка му бяха обсебили по време на извънредното положение. Авторката на филма бе подала жалба до Върховния съд, за да издейства одобрението на цензурата и по този начин да получи разрешение да покаже филма. Тогава Санджай и приятелят му, министърът на информацията, бяха наредили копията и негативите да бъдат унищожени действие, което беше в противоречие със закона. Поради тази причина ги осъдиха.

Така че Соня отново стана свидетел на ареста на друг член на семейството този път на девера й. Извършен бе много по-бързо, отколкото в случая с Индира. За пет минути го заведоха с белезници в страховития затвор «Тихар», където той самият бе пратил толкова противници на майка си. Индира, която се намираше в южната част на страната, взе първия самолет и се върна в Делхи. От летището отиде направо в затвора, където завари цялото семейство и голяма група журналист и телевизионни екипи. Снимката, на която прегръща Санджай, обиколи света, както и съветите й, които му даде: «Не падай духом, бъди смел, това ще бъде политическото ти възраждане. И не се безпокой, спомни си, че аз, баща ми, всички сме минали през килията». Индира се страхуваше от въздействието, което затворът би могъл да окаже върху Санджай. «Най-много се боя да не го тормозят физически» — призна тя на Раджив и Соня.

Въпреки дрязгите семейството реагираше като едно цяло пред опасността. Соня приготвяше всеки ден храна, която Манека му носеше в затвора. Младата му съпруга беше възбудена от новата ситуация. Струваше й се, че преживяват невероятно приключение и дълбоко в себе си изпитваше задоволство от новата си роля, защото се чувстваше по-необходима от всякога на съпруга си.

През 1979 г. Санджай бе затварян шест пъти, макар че не прекара повече от пет седмици в килията. Затворът го накара да даде най-доброто от себе си, също като дядо си Неру. Общуваше без предразсъдъци с всички затворници; организираше спортни турнири, екипни игри и смени за почистване на съоръженията. Когато някой затворник се разболееше, Санджай се грижеше за болния. Ако сметнеше за необходимо, прекарваше часове край него. Още с влизането си в някой затвор се превръщаше в негов неоспорим лидер.

Докато Санджай влизаше и излизаше от затвора и съда, майка му събираше сили, убедена, че може да си възвърне властта, а с нея сигурността и достойнството — нейното и на семейството. Беше готова да се бори като лъвица, за да защити децата си. Именно от майка лъвица бе бележката, която изпрати на Санджай на рождения му ден в затвора: «Не забравяй, че болката ни прави по-силни. Някои не устояват на нея, малцина успяват да израснат. Бъди силен тялом и духом и се научи на търпение…»^[1]

* * *

Индира се опитваше да възстанови базата си, или с други думи — партията, разделена на безусловни нейни поддръжници, готови да я следват до края на света, и на такива, които приписваха на Санджай отговорността за поражението през 1977 г. и не желаеха той да е в организацията. Към това трябваше да се прибавят и министрите изменници, които бяха говорили лъжи срещу нея пред комисията «Шах» в замяна на имунитет. При тези обстоятелства беше невъзможно да възстанови партията. Тогава Индира реши да разцепи организацията, като сплоти около себе си най-верните привърженици. Така се превърна в председател на ИНК(И) «И» от Индира, — а избраната емблема беше човешка длан, която благославя. От привържениците си изиска лоялност към сина си. «Тези, които нападат Санджай, нападат мен» — бе заявила тя няколко пъти. Страстта й към властта я тласкаше да търси несъзнателно своето продължение в него и фигурата на Санджай подхранваше династичните й амбиции.

Соня смяташе, че вече е изживяла най-лошото с арестите, преследванията, данъчния тормоз, на който бе подложен мъжът й, но от момента, в който Индира обяви създаването на новата партия, животът на Уилингдън Кресънт стана много по-неприятен и неудобен. Къщата беше отворена денонощно. Хората идваха по всяко време, за да се срещнат с Индира. Членовете на партията й влизаха и излизаха, като че ли си бяха у дома. Събираха се тайно, организираха се, крояха нови стратегии, решаваха какви тактики да използват във всеки избирателен район. Към това се добавяха и честите посещения на адвокатите, които продължаваха да направляват Индира и Санджай по стръмните пътеки на правосъдието. Понякога Соня заварваше в трапезарията членове на тайните служби, дошли да разпитат свекърва й или девера й. Вече не знаеше дали хората, които изпълваха стаите, са съюзници или врагове. Не смогваше да приготви чай и закуски за многобройните посетители, които Индира приемаше на моравата, под импровизирани шатри в градината или на входа на къщата, който понякога заприличваше на чакалня на гара. Индира изглеждаше щастлива от цялата тази суетня, която не я притесняваше. Беше в стихията си, в обстановката, в която бе израснала от дете. Освен това разчиташе на Санджай, който, стига да не беше в затвора или с адвокатите си, работеше редом с нея, търсейки начин да използва младежката организация, за да бойкотира работата на правителството на партията «Джаната».

— Напомня ми дните в Ананд Бхаван, когато подготвяхме някоя протестна акция — казваше въодушевено Индира на отчаяната до сълзи Соня.

Нито тя, нито Раджив понасяха липсата на уединение. Няколко пъти завариха в стаята си членове на партията да спорят разгорещено, защото не бяха намерили по-добро място за тази цел. Хаотичната и объркана обстановка, постоянните заплахи и несигурното бъдеще ги изнервяха. Това не беше животът, който бяха избрали за себе си и за децата си. Сега дори приятелите им не можеха да ги посещават. Къде щяха да ги приемат? Цялата тази суматоха караше Соня да се бои за сигурността на децата си. «Ами ако някой се вмъкне в къщата с намерение да ги отвлече или да им навреди?» — питаше се тя. Освен това се тревожеше от отражението, което семейните дрязги можеха да имат върху тях. Соня и Манека бяха престанали да си говорят, защото жената на девера й все така не участваше в домакинството. Пупул, която беше привилегирован очевидец на събитията, написа: «Невероятно е, че в целия този хаос Соня успяваше да се справя с всичките домашни задължения, без да рухне».^[2]

Следващата стъпка, която Индира предприе, беше да се кандидатира на изборите от един малък избирателен район в южната част на страната. До нея бяха стигнали слухове, че правителството на «Джаната» подготвя закон, с който да наложи санкции на политиците, извършили престъпления срещу народа, като забрана да гласуват и да бъдат избирани. Ако Индира успееше да влезе в парламента, щеше да се ползва с парламентарен имунитет и подобни мерки нямаше да я засегнат. Беше подбрала избирателния район с изключително внимание. Чикмагалур беше малка област, разположена на зелените хълмове на Карнатака — щат в югоизточната част на Индия, където през XVII век един свят мюсюлманин, дошъл от Мека, засадил непознати дотогава червени семена. Така започнало отглеждането на кафе, което продължаваше три века след това. Според Индира това беше идеалното място — над половината от електората бяха жени, половината от които принадлежаха към тъй наречените «низши касти». С други думи, повече от половината от населението живееше под прага на бедността. Освен това зоната беше бастион на ИНК. Депутатът, който си подаде оставката, за да отстъпи мястото на Индира, беше много уважаван стар партиен лидер.

Селцата, накачулени по хълмовете, бяха заобиколени от пищна субтропическа растителност. Индира се наслаждаваше на този идиличен пейзаж. Посети кафеените плантации и поговори с берачите и техните семейства. Бяха скромни хора, доволни от малкото, което имаха, изолирани от политическия живот в останалата част на страната. Индира откри, че новината за поражението й през 1977 г. още не беше стигнала до вътрешността на областта. Една възрастна берачка дори не знаеше, че вече не е министър-председател. Когато й казаха, че е могла да влезе в затвора, ако обвиненията срещу нея бяха доказани, старицата попита със сълзи в очи: «Какви обвинения?», сякаш големците не бяха способни да извършат никога нищо лошо. Хората бяха наивни и простодушни.

Индира не пропусна да посети нито едно селце. Навсякъде я посрещнаха много топло. Жените се приближаваха, за да й погалят лицето, защото никога не бяха виждали толкова светла кожа. В очите им съзираше мълчаливо разбиране за това, което означаваше да си жена, да носиш бремето на ражданията, на депата, на глада и смъртта. Най-възрастните й благодариха, че правителството й е задействало програми за отпускане на помощи, благодарение на които за пръв път можели да ядат ориз. Преди преживявали от събирането на дива пшеница и много от тях нямали пари за дрехи и прикривали голотата си с бананови листа. Чикмагалур наистина беше затънтено и изостанало място, а жените му бяха истински благодарни.

Докато съперниците й произнасяха речи за демокрацията и против диктатурата и припомняха изстъпленията по време на извънредното положение, Индира говореше за спиралата на цените, за недостига на основни храни и за нарастващата бедност. В онова място извънредното положение дори не се бе почувствало. Освен това опонентите й проправиха пътя, като я осмяха по начин, който може да се види само в Индия.^[3] На един многолюден митинг поставиха огромен плакат, на който Индира беше изобразена като заплашителна кобра. Отдолу текстът гласеше: «Внимание, на тези избори ще надигне глава една могъща кобра». Резултатът беше напълно обратен. Авторите на кампанията не знаеха, че в Карнатака кобрата е на почит, защото я смятат за животно, закрилящо земята. На друг плакат партията «Джаната» убиваше със стрели змия на име Индира. В Чикмагалур обаче убийството на кобра бе смятано за зловещо предзнаменование.

В деня на изборите валя като из ведро. Въпреки това три четвърти от населението отиде до урните. Индира се върна в Ню Делхи и два дни по-късно, докато беше със Соня и Раджив в посолството на Съветския съюз по случай националния празник на страната, й съобщиха, че е спечелила със значителна преднина от седемдесет хиляди гласа. Посланикът вдигна наздравица за победата на Индира. След две години жената, която бе претърпяла съкрушителна загуба на предишните избори, се връщаше в парламента като депутат от един затънтен избирателен район.

* * *

Четири дни по-късно Индира замина за Лондон. Бе си издейства ла дипломатически паспорт и бе помолила Соня да я придружи. Само тя можеше да пътува, защото имаше италиански паспорт. Индира искаше снаха й да смени обстановката, а и по този начин да й благодари за отдадеността, която проявяваше към семейството.

В последно време отношенията в дома им се бяха обтегнали до крайност. Безотговорното и невъздържано поведение на Манека беше източник на постоянно напрежение. Реагираше на натиска и несигурността с гневни изблици срещу всички, включително срещу мъжа си. По време на една свада Манека си свали пръстена, който Индира й беше подарила на сватбата, и го запрати с яд на пода.^[4]

— Как смееш да го хвърляш? — скочи Индира. — Това е пръстенът на майка ми!

Манека излезе, като затръшна вратата, а Соня се наведе да го вземе.

— Ще го пазя за Приянка — каза тя и наистина години по-късно дъщеря й щеше да носи пръстена на прабаба си.

Бракът на Санджай и Манека беше бурен — пълна противоположност на брака на Раджив и Соня. Италианката се държеше като съвършена индийска снаха, а индийката — като темпераментна неаполитанка. «Вкъщи цари хаос — призна Индира на приятелката си Пупул. — Но Манека е само на двайсет и една години… Санджай вероятно ще прекара дълго време в затвора. Трябва да я разберем и да я извиним за истеричното й поведение».^[5] Ловът на вещици им бе коствал много нерви, дори на самия Санджай, срещу когото партията «Джаната» бе подала трийсет и пет обвинения за две години. Един ден, докато закусваха вкъщи с роднини, които им гостуваха, Санджай избухна, защото яйцата не били приготвени по вкуса му, и хвърли чинията на пода. Соня, която ги беше приготвила, излезе ядосана от трапезарията. Индира не отправи нито една критична дума към сина си, въпреки че беше видимо раздразнена.

Когато не издържаше повече, Соня отиваше с приятелките си — едната декораторка, а другата издателка — в един малък китайски ресторант в Хан Маркет или в клуба на посолството на САЩ, където не я разпознаваха. Или излизаше в градината с мотика в ръка, за да се погрижи за зеленчуковите си лехи. Броколито, което бе успяла да отгледа, предизвикваше сензация сред познатите й.

Десетте дни в Лондон не минаха в почивка, но пътуването се отрази добре на Соня. Лондон й навяваше спомени от един много щастлив период от живота й. Смяташе, че ще се отдалечи от непоносимата атмосфера на индийската политика, но не успя. Политиката ги преследваше навсякъде. Индира бе приела това посещение, за да реабилитира накърнената си международна репутация, и бе посрещната с големи очаквания и силно недоверие. Предупредиха я, че може да се сблъска с враждебни реакции по време на събитията, на които щеше да присъства, и на първата среща с парламентаристи Соня се опасяваше от най-лошото.

— Госпожо Ганди, какво се провали в извънредното положение, което въведохте?

Настъпи дълго мълчание. Индира се изправи, приглади полата на сарито си и взе микрофона.

— Успяхме да отблъснем почти всички сектори на обществото едновременно — отговори тя простичко и прямо.

Искреността й предизвика смях и разведри обстановката. Сред присъстващите имаше една жена, която дълбоко й се възхищаваше, въпреки че се намираше в противоположния край на идеологическия спектър. Ставаше дума за Маргарет Тачър, която скоро щеше да стане министър-председател. Може би именно защото беше жена, разбираше онази смесица от крехкост и твърдост в Индира, както и много от реакциите й в упражняването на властта. Бъдещата Желязна дама без колебание признаваше, че се намира пред една истинска наставница. Това посещение допринесе в голяма степен за реабилитирането на Индира като демократичен политик.

От срещи с медиите, с представители на индийски общности и посещения на английски политици, които раздразниха много индийския посланик, едва намериха време да отидат на театър и на кино, да пазаруват в Улуърт и да влязат в прочутата книжарница «Фойл». Тези разходки подействаха като балсам на Соня. По блестящите от дъжда улици никой не я разпознаваше, чувстваше се сигурна, не трябваше да се съобразява с охраната, можеше да върви пеш и да не зависи винаги от колата… Какво удоволствие! Въпреки трудностите напоследък отношенията й със свекърва й бяха по-близки от всякога. Соня я обичаше като своя майка. Индира не проявяваше открито предпочитанието си към Соня, но то беше очевидно. Вдъхваше й сигурност, каквато Манека никога не би могла да й вдъхне. Въпреки това винаги я защитаваше, поне публично. «Манека е подложена на голям натиск» — казваше тя, за да я извини. Наистина Манека работеше с жар за каузата на свекърва си. Беше разкрила един скандал, който бе навредил на партията «Джаната». Фотографи от списанието й Сурия бяха успели да снимат сина на министър-председателя, четирийсетгодишен женен мъж, в леглото с младо момиче. В страна с толкова строги нрави този скандал засенчи обвиненията на партията «Джаната» срещу Санджай и постави в нелепо положение министър-председателя. Манека беше много горда, че е допринесла с нещо за каузата. Дълбоко в себе си обаче чувстваше, че никога няма да заеме мястото, което имаше Соня в сърцето на Индира, и това я огорчаваше.

* * *

Докато вървяха по Оксфорд Стрийт и купуваха в последния ден подаръци за децата, нито Соня, нито Индира можеха да предположат, че в Ню Делхи правителството правеше последни отчаяни усилия, за да я отстрани от пътя си. С възраждането на политическото й влияние се множаха разследващите комисии, които се опитваха да я свържат с всякакъв вид престъпления. Вменяваха й какви ли не прегрешения — от най-зловещите до най-нелепите. Обвиняват я в «заговор за убийството на бивш министър» (който в действителност беше починал от естествена смърт), в «отклоняване на фондове и незаконно обогатяване» (което беше очевидно невярно). Може би най-абсурдното обвинение беше, че е откраднала четири кокошки и две яйца, поради което още с връщането си от Лондон бе принудена да замине за отдалечения щат Манипур в източната част на Индия и да пропътува три хиляди километра, за да се яви пред местния съдия. Искът беше отхвърлен и Индира се върна в Ню Делхи.

В парламента, където бе посрещната с освирквания и с приветствени възгласи, Комитетът по привилегиите — група, която следеше за злоупотреби с власт на управляващите, беше представила доклад срещу Индира, обвинявайки я, че по времето, когато е била премиер, е преследвала четирима служители, които разследвали «Марути». Докладът заключаваше, че е виновна, но преди обвинението да бъде разгледано от съда, лидерите на партията «Джаната» решиха да я накажат, като се възползваха от мнозинството си в Камарата. Приеха резолюция на парламента, с която настояваха «Индира да престои една седмица в затвора, след което да бъде изгонена от Камарата». Сега тези, които злоупотребяваха с власт, бяха самите управляващи. Осъждаха я, преди да е била съдена. Беше чист реваншизъм, лесно обясним със страха, който изпитваха от възкресяването й. Едно беше Индира да обикаля страната, съвсем друго да агитира от банките на парламента. Така че използваха един хитър ход, за да се отърват от нея: първо щяха да я затворят, което не беше съвсем правомерно, а после щяха да приложат закона, според който всеки депутат, осъден на затвор, автоматично биваше изгонен от парламента. В действителност престъпиха линията на законността. И го направиха точно в деня, в който в Пакистан бившият премиер Зулфикар Бхуто се явяваше пред Върховния съд, за да обжалва смъртната присъда срещу него, произнесена от по-нисша инстанция под натиска на Зия Ул Хак, генерал превратаджия, който бе организирал пародия на съд. Сянката на тази несправедлива присъда стигаше до Делхи, заплашвайки Индира и сина й. Ако управляващите нарушеха правилата на играта, всичко ставаше възможно в тази атмосфера на линч. С незаконните си действия враговете на Индира унищожаваха последните остатъци от моралното превъзходство, с което бяха дошли на власт като представители на народ, преживял злините на извънредното положение. Сега те се превръщаха в тирани, които хвърляха в затвора без съд и присъда, пренебрегвайки волята на електората.

В парламента Индира се защити със страст и ярост: «Никога досега в историята на една демократична страна лидерът на главната опозиционна партия не е бил обект на такива клевети, обругаване и политическа вендета от страна на управляващата партия». Отново заяви, че съжалява дълбоко за ексцесиите по време на извънредното положение: «Вече поднесох извиненията си на много публични форуми и сега го правя отново». Думите й често бяха прекъсвани от овации и дюдюкания, които отекваха в свода на залата.

— Аз съм незначителна личност, но винаги съм следвала определени ценности и цели. Всяка хула срещу мен ще се обърне срещу вас. Всяко наказание, което ми наложите, ще ме направи по-силна. Гласът ми не може да бъде заглушен, защото не е самотен глас. Този глас не говори за мен, една крехка и незначителна жена. Говори за промени, които са важни за обществото, които са основата за истинска демокрация и за една по-голяма свобода.

Когато завърши речта си, Индира стана, обърна гръб на депутатите и се отправи към изхода. Стигна до вратата, обърна се към тях и ги изгледа продължително. Някои седяха с кръстосани крака, загърнати в курти от бял памучен плат и с шалове от пашмина, други носеха характерната шапка на Неру, трети — мюсюлмански фес; малцина бяха със западно облекло. Приличаха на царедворци в старовремски екзотичен двор. Вдигна ръка с изправена длан, която беше символът на партията й, и каза:

— Ще се върна.

Соня беше приготвила превъзходна паста за вечеря. За десерт имаше крем от гуава и сладкиши с манго от Аллахабад, които Индира обожаваше, защото й напомняха за детството. Върна се с един час закъснение. Изглеждаше изтощена, а лицето й носеше отпечатъка от напрежението, което беше преживяла.

— Всеки момент може да дойдат да ме арестуват — съобщи тя на Раджив и Соня, преди да им разкаже за случилото се в парламента.

Соня не бе в състояние да хапне нито залък. Както често се случва, близките хора страдат повече от самите потърпевши. Страхът отново я завладя, примесен с неприятно чувство на несигурност, сякаш живееха върху подвижни пясъци, които можеха да ги погълнат всичките. Отново щяха да арестуват Индира, но този път тя нямаше да спи в полицейски участък, а щеше да отиде в затвора. Враговете й бяха спечелили една битка. Раджив и Соня се чувстваха съкрушени.

— Защо не извикаш Приянка, за да изиграем една партия скрабъл? — попита внезапно Индира. Обичаше да играе с внучката си, която беше много будно дете и печелеше често… Каква по-добра компания от любимката й в тези моменти на неизвестност?