Хавиер Моро
Червеното сари (41)

40.

На следващия ден, 21 май 1991 г., Раджив посети с хеликоптер няколко града в щата Ориса, в източната част на страната. Вечерта се чувстваше толкова уморен, че реши да отмени последната среща, която щеше да се състои в Сриперумбудур, селище в съседния щат Тамил Наду. Освен това в един свой доклад Службата за разузнаване изрично го бе посъветвала да не присъства на митинги в Тамил Наду след смрачаване, защото в този щат Тамилските тигри разполагаха със значителна подкрепа сред населението. Беше гладен и лидерът на местната партийна организация, млада образована жена, която той беше привлякъл в редиците на ИHK, го покани на вечеря в дома си. При мисълта обаче за хората, които го чакаха в Сриперумбудур, за усилията, които съпартийците му бяха положили, за да организират митинга, реши да не ги разочарова и отклони поканата за вечеря. Партията заслужаваше едно последно усилие.

— Ще имам време да си отспя вкъщи — каза той на придружителя си.

— Значи ще пренебрегнеш доклада на Службата за разузнаване?

— Ако трябваше да обръщам внимание на всички тези доклади, щях да съм изоставил кампанията отдавна. Освен това всички знаем, че политическото насилие в Южна Индия не е често срещано явление. Тук изборите приличат по-скоро на народни увеселения, отколкото на сериозни политически събития — отвърна Раджив.

Когато се качи в самолета, беше приятно изненадан — местната лидерка му беше изпратила пица и банички. Тъкмо бе започнал да се храни, когато му съобщиха, че машината не може да излети поради технически проблем. „По-добре — каза си Раджив, който умираше за сън. — Значи оставаме тук.“ Слезе от самолета и се качи в един „Амбасадор“, който се отправи към правителствената резиденция. По пътя го настигна служебна кола.

— Господине — каза му един полицай през прозореца, — повредата е отстранена, самолетът е готов за излитане.

За част от секундата Раджив се поколеба дали да се върне на летището. Накрая каза на шофьора да обърне. Отново се качи в самолета, седна, закопча колана и чак когато машината се понесе по пистата, си даде сметка, че е забравил вечерята в колата.

Пристигна в Мадрас в осем и половина вечерта, присъства на кратка пресконференция и продължи пътуването си с кола. Седеше отпред, на мястото до шофьора, на отворен прозорец. На арматурното табло имаше малка флуоресцентна лампичка, която осветяваше лицето му, за да могат хората да го видят в тъмнината. Спряха в едно село, където проведе двайсетминутна среща с хората, а в девет и половина вече произнасяше нова реч. По време на пътуването разговаряше с журналисти. Този ден го придружаваше Барбара Кросет, кореспондент на Ню Йорк Таймс и специалист по азиатските въпроси. Когато минаваха през селата, колата бавно си проправяше път сред събралото се множество, а обзетите от бурна радост хора я обсипваха с цветя. „Очакваме добри резултати от този район“ — каза Раджив на журналистите. Щом слезеше от колата, привържениците му се блъскаха, за да поставят гирлянди на врата му, докато други му подаряваха кърпи и шалове. По едно време се спря, за да поздрави една жена, притисната сред тълпата. Постави копринен шал на врата й и й каза няколко думи. Жената покри лицето си с ръце и притисна шала до гърдите си. Барбара Кросет се учуди на малобройната охрана, с която разполагаше. „Повече от сто пъти всеки, който протягаше ръка през прозореца на колата, за да докосне неговата или за да я стисне, спокойно би могъл да го намушка с нож или да стреля в него.“

Продължиха пътя си. По протежение на шосето имаше цветни светлини и плакати за добре дошъл. От време на време Раджив даваше указания на шофьора да кара по-бавно или да спре колата, за да излезе и да стисне ръцете на неколцина и да ги призове да гласуват за ИНК. Любопитното беше, че го казваше на английски, защото не говореше тамилски. Когато трябваше да обясни нещо по-дълго, един преводач превеждаше думите му. Прибираше бележките и писмата, които хората му даваха, в една сива чанта, която винаги носеше със себе си. Барбара Кросет взе последното интервю от него. Попита го дали приема само витамини или спазва специална диета, за да издържи на това темпо при четирийсет градусовата температура и ужасните пътища… Раджив избухна в смях. „Тези американци! — помисли си той, после отговори: — Ям много малко. Поддържам се с това“ — и той посочи двата термоса, единия с кафе, другия с чай. Каза, че единственият лукс, който си позволява, са белите маратонки, които носи. После се впусна да обсъжда любимите си теми: „Хората са обезверени, защото системата не е ефикасна, не оправдава очакванията им. Трябва да я подобрим драстично. И твърдо съм решил да сложа край на всички спорове относно религията. Искаме пълно отделяне на религията от политиката. Смесването им е опасно и не само тук, но в целия свят.“

В десет часа вечерта местните ръководители на партията в Сриперумбудур, малко селище без особено значение, известиха за пристигането на лидера. Хората гледаха представление на характерни танци от областта, които бяха шумни и живописни. Беше нещо нормално за предизборните митинги, тъй като кандидатите никога не бяха точни. Въпреки двата часа закъснение хората го посрещнаха с възторжени възгласи и хвърляха бомбички в чест на пристигането му. Когато чу първите гърмежи, Раджив се уплаши, но му обясниха, че това е обичайният начин, по който хората посрещат знатен гост в Тамил Наду. В северните щати при такова събитие щеше да има арка с детектор на метали на входа. Тук обаче нямаше нищо подобно, с изключение на усилията на верния телохранител Прадип Гупта да отстранява хората, за да не докосват протежето му. Раджив се спря пред една статуя на майка си и постави на врата й гирлянда от карамфили. Множеството се състоеше предимно от мъже с добродушен вид, облечени с лунги — парче плат, увито около кръста, и с курта без яка. След като отдаде почит на Индира, Раджив тръгна по червения килим към подиума, където го чакаха местните лидери на партията, седнали около дълга маса. Приемаше с неизменната си усмивка гирляндите, които поставят около врата му, спираше се да стисне ръката на един, отговаряше на поздрава на друг, сваляше натрупаните на врата му гирлянди и ги хвърляше към жените, спореше с местните полицаи, които се опитваха да държат тълпата настрана, смееше се и се шегуваше с всички. Черпеше невероятната си енергия от контакта с хората, също като дядо си и майка си.

Сред тълпата имаше две около трийсет годишни жени. Едната беше нисичка, с тъмна кожа и носеше очила. Наричаше се Дхану. Беше облечена с дънково яке върху пенджабски костюм в оранжев цвят, който се състоеше от дълга пола над широки панталони, за разлика от останалите жени от юга, които обикновено носят сари. Изглеждаше бременна. Никой не подозираше, че под якето носи прикрепени към тялото й деветволтова батерия, детонатор и шест осколъчни гранати, увити в материал от пластичен експлозив. Другото момиче се наричаше Кокила и беше дъщеря на местен партиен функционер. Раджив постави ласкаво ръка върху рамото й. Докато тя рецитираше стихотворение в негова чест, Дхану, понесла гирлянда в ръка, успя да си проправи път и застана зад Кокила. Когато момичето свърши рецитацията, дойде ред на Дхану, но точно когато щеше да поднесе гирляндата си на Раджив, една полицайка я спря с ръка. Раджив й се усмихна. „Оставете я да приближи… Не се безпокойте“. Полицайката се отказа и се върна на мястото си, без да подозира, че така спасява живота си. Дхану се приближи до Раджив и постави на врата му гирлянда от лотосови листенца, изваяни от сандалово дърво. Раджив й благодари с очарователната си усмивка и следвайки традицията, свали гирляндата и я подаде на един съпартиец, който стоеше зад него. През това време Дхану се наведе, за да докосне краката му. Раджив направи същото в знак на смирение, сякаш искаше да покаже, че не е достоен за този поздрав. Жената обаче го измами — не се наведе, за да докосне краката му в знак на почит, а за да дръпне връвта, която активира детонатора.

Експлозията беше ужасяваща. „Когато се обърнах — разказа Суман Дубей, помощник на Раджив и стар приятел на семейството, — видях как хора летят във въздуха като на забавена камера.“ Барбара Кросет, която беше останала назад, стана свидетел на „силна експлозия… а после хората почнаха да падат наоколо в кръг, като листенца на цвете“. Взривът беше отнет живота на атентаторката, на Раджив и на още шестнайсет души. Паника обхвана тълпата и полицаите, които не знаеха дали няма да има още експлозии. Прахът и димът се разпръснаха и откриха зловеща гледка — разкъсани тела, черна димяща пръст, обгорени предмети. По някаква странна случайност подиумът беше непокътнат, за разлика от разчленените човешки тела.

„Търсех нещо бяло — каза Суман Дубей, — защото Раджив винаги беше облечен в бяло. Но всичко беше черно и изпепелено.“ Други членове на партията се приближиха и намериха Прадип Гупта, верния телохранител на Раджив. Беше още жив. Лежеше с широко отворени очи, изпълнявайки обещанието, което бе дал на Соня: „Ако нещо се случи на Раджив, то ще бъде само през трупа ми“. Издъхна няколко секунди по-късно. Под тялото му намериха бяла маратонка. Беше на Раджив. Един член на партията се опита да обърне това, което бе останало от тялото му, но не успя, защото то се разпадаше. Раджив беше буквално изтърбушен от експлозията, черепът му беше счупен и почти целият мозък бе отнесен. Беше умрял на мига. Петнайсет минути след взрива телефонът в къщата на „Джанпат“ номер десет иззвъня.