Хавиер Моро
Червеното сари (47)

46.

С времето успя да си изгради публичен образ на политик, враждебен към политиката, отразявана в пресата. Живееше обаче в постоянен страх от медиите. Противниците й следяха внимателно всяка нейна дума, за да намерят някакъв знак, който да покаже, че не е чак толкова индийка, колкото се представяше. Живееше затворена в черупката си, окопала се в къщата на „Джанпат“ номер 10 — крепост, която бе по-трудна за превземане от всички резиденции, в които бе живяла преди това. Нямаше никаква свобода. От ранни зори приемаше представители на комитети, членове на партията, делегати от всички краища на страната, които идваха при нея за съвет или искаха мнението й на върховен водач. Топлеха я единствено посещенията на децата й. Майка й прекарваше зимите в Ню Делхи. Сестрите й и старите й приятели я посещаваха периодично. Но тези посещения тя държеше в тайна, за да не я обвиняват, че е „чужденка“.

Самото споменаване на името й успяваше да оживи и най-отегчителната вечеря или обществено мероприятие. Възникваха шумни спорове между хората, които й се възхищаваха, и тези, които я презираха. Двама известни депутат от нейната партия се оплакваха на всеки коктейл, че имат за лидер една „необразована италианска домакиня“. Но това беше нищо в сравнение с отровата на някои от членовете на управляващата коалиция — като индуисткия фундаменталист Нарендра Моди, който я нарече публично „италианска повлекана“. Соня знаеше, че чуждият й произход е нейната ахилесова пета. Управляващата крайно националистическа индуистка коалиция не пропускаше възможност да сложи пръст в раната. Категоричният отказ на Соня да дава интервюта се дължеше на това, че не искаше да се самоопределя. Мислеше, че така ще лиши противниците си от аргументи за нападки срещу нея. Не искаше да я принуждават да казва, че е католичка, още повече че не беше практикуваща. Не искаше да говори за родната си Италия, нито за детските си спомени, нито за своите приятели или семейство. Напротив, струваше й се много важно да я приемат като личност, възприела традициите на втората си родина. Направи си труда да посети духовници в някои големи индуски храмове, така както правеше Индира. Когато БДП засили атаките си в парламента срещу нейния „чужд произход“, Соня намери уединение в храма на мисията Рамакришна в Ню Делхи и прекара цели следобеди с прочутия свещеник Свами Гокулананда, който върза на китката й червена лента в знак на братство. Соня вярваше много в тази лента. Започна да става малко суеверна, като свекърва си. Всеки път, когато имаха семеен празник, викаше семейния свещеник от Бенарес, за да извърши съответните религиозни ритуали. Когато се роди първият й внук — синът на Приянка, пандитът извърши религиозния обред, казвайки молитвите си. Така както Индира бе избрала имената на децата им, сега Соня трябваше да избере името на своя внук. Предложи името Раджив. Приянка обаче се страхуваше, че с това име синът й цял живот ще бъде сравняван с баща й. Соня предложи име, започващо с буквата „Р“. Накрая решиха да го нарекат Райхан, за да има връзка с дядото Фероз Ганди. Но Соня настояваше да му викат Раджив, така че накрая остана Райхан-Раджив. Слава богу, хороскопът, който свещеникът му направи, предсказваше слава и богатство за потомъка, но не и политическа роля за шестото поколение Ганди. Майка и дъщеря си отдъхнаха с облекчение.

Свами Гокулананда реши, че е длъжен да защити Соня от непрекъснатите провокации срещу нея. „Тя е индийка като всички останали — заяви той. — Води дисциплиниран живот и не виждам нищо лошо в чуждите й корени.“ В щата Гуджарат, управляван от най-яростния й противник Нарендра Моди, вълна от нападения причини смъртта на няколко християнски мисионери, обвинени от индуистите в проповядване на чуждата вяра. „Не се поддавай на провокации — казваха съветниците на Соня. — Искат да излезеш в защита на християните. Не влизай в капана, не го прави.“ Тя ги послуша и реши да не взема отношение. Тогава критиките смениха посоката си. „Защо се отказва от католицизма? — питаха коварно противниците й. — Защо се притеснява от собствената си религия?“ Соня разбра, че каквото и да направи, религията й и италианският произход оставаха неизличимо клеймо. Обсебена от мисълта да ги прикрие по възможност най-добре, уморена от кампанията на индуистите срещу религията й, на 22 януари 2001 г. реши да направи символичен жест с дълбоко религиозно значение. Включи се в ритуалното къпане по време на големия индуски религиозен празник Кумбха-Мела. На всеки дванайсет години десетки милиони поклонници се събираха на мястото, където се сливат реките Ганг, Ямуна и библейската Сарасвати, в околностите на Аллахабад — родния град на Неру, където беше разпръснат прахът на Раджив. Соня влезе във водата облечена и поднесе своя дар от цветя под звуците на свещените мантри и воят на морските раковини, носещи се откъм брега. До нея стояха прочути индуски духовници, както и представители на други религии, като Далай Лама. Пясъчната низина между реките беше препълнена с хора, докъдето стигаше погледът. Въпреки струпаното множество, редът и отсъствието на безредици и прояви на насилие бяха впечатляващи. Охраната на Соня беше толкова стриктна, че полицията не допускаше никого на по-малко от двеста метра от брега, на който се намираше.

През следващите дни вестниците публикуваха нейна снимка, на която поднасяше дарове на боговете. Тя беше видяна от милиони селяни от стотици хиляди села. Соня се надяваше по този начин да неутрализира критиките на своите противници. Във всеки случай беше убедена, че народът не се интересува от това, че е родена в Италия. Освен това се питаше… какво означава да си индиец? Различията между един жител от Хималаите и друг от Юга са огромни: нито говорят един и същ език, нито ядат еднаква храна, нито почитат едни и същи богове. Дори нямат еднакъв цвят на кожата. Въпреки това и двамата се гордееха, че са индийци. Толерантността беше основна част от културата на субконтинента. В противен случай… как би могла да оцелее в продължение на толкова векове тази амалгама от народи, традиции, култури, етноси, раси и касти, наречена Индия? На място, където различията се претопяваха, понятието чужденец губеше смисъл. Съветниците й посочиха аргументи в нейна защита. Припомниха й, че когато Индия постига своята независимост, първият държавен глава е англичанинът лорд Маунтбатън, който е последният вицекрал на империята. Партийните лидери си спомняха, че през 1983 г. Соня беше направила завещание, в което изразяваше желание след смъртта й тялото й да бъде изгорено според индийския ритуал. По онова време нямаше изгледи Раджив Ганди да стане министър-председател, а още по-малко Соня да играе някаква политическа роля в бъдеще. Беше го направила, защото вярваше в това.

В крайна сметка — и Соня добре знаеше това — индиец е този, който се чувства индиец. И тя го повтаряш непрекъснато: „Аз съм индийка. Влизайки в това семейство, станах дъщеря на родината на съпруга ми, дъщеря на Индия…“ Беше убедена, че народът чувства любовта й към страната. Когато я попитаха на какви морални принципи се опира, когато трябва да вземе решение, било в семейството, било в политиката, Соня не искаше да лъже и отговори откровено: „Предполагам, че на католическите ценности, които все още нося дълбоко в себе си. — После добави: — Аз съм горещ привърженик на идеята Индия да продължи да бъде светска държава. Под светска разбирам държава, която толерира всички религии. Днешното правителство не работи за тази кауза.“ Жестоката кампания срещу Соня намери неочакван отзвук в Орбасано. Един индийски емигрант сикх, който работеше като инженер във „Фиат“, беше избран за общински съветник в градчето. „Щом един сикх може да участва в политическия живот на италиански град… защо една италианка да не може да участва в индийската политика?“ — питаше депутат от ИНК. Отговорът на БДП беше яростен. „Щяха ли да допуснат този сикх да стане премиер на Италия? — попита един от депутатите националисти. — Разбира се, че не!“ В своя подкрепа той цитира кмета на Орбасано, който беше заявил пред пресата: „Питам се дали ние, в Италия, бихме приели един чужденец, особено пък жена, за лидер на партия, символизираща борбата за независимост срещу чуждото владичество, партия, която се радва на широка народна подкрепа, било то и в по-малка степен от преди. Фактът, че част от индийците поверяват съдбата си на Соня, говори много за индийската толерантност.“^[1] В този дебат, обиколил континентите, едни италиански журналист бе стигнал до собствено заключение: „Не, произходът й няма значение, защото е абсорбирана, индианизирана, преобразена. В този смисъл тя вече не е италианка“.

Може би беше станала истинска индийка, когато при една астматична криза се загледа в семейните портрети в кабинета на Раджив и взе решение да се отдаде на политиката. Именно тогава прие напълно семейния завет. Вълната от критики срещу липсата й на опит и враждебната кампания, свързана с нейния произход, помогнаха за по-бързото й съзряване. Личността й се променяше неусетно, тя придобиваше вее по-голяма увереност в себе и взе твърдото решение да се справи с проблемите на партията, влагайки цялата си душа и сърце. В периода от 1998 до 2004 г. Индия беше управлявана от две последователни коалиции, оглавявани от БДП. Водеха учудващо умерена политика благодарение на премиера Атал Бихари Ваджпаи. През този период Соня се бе заела да укрепи ИНК, опростявайки процеса на вземане на решения и търсейки консенсус. Действаше много по-различно от свекърва си, която имаше властен стил и поощряваше отношения, присъщи на кралски двор. Соня разчиташе на децата си и на експерти от ИНК, без да се поддава на опитите да демонизират образа й. Беше прекалено заета с подбора на подходящи кандидати, като искаше да се увери, че ще спечелят доверието на народа. Действаше спокойно, щат по щат, без да бърза, но и без почивка. Много от решенията й се базираха на това, което беше научила от свекърва си и от мъжа си, но внимаваше да не допуска грешките, които им бяха коствали толкова много. Например не смени местните управници по свое усмотрение, както правеше Индира. Напротив, подкрепи ги безусловно, остави ги да работят и те й бяха благодарни, показвайки своята пълна лоялност. Имаше само един проблем с шефа на правителството на Ориса, който след убийството на един мисионер подкрепи аргументите на индуистките фундаменталисти, заявявайки: „Християнските мисионери трябва да се научат на дисциплина“. Соня го отстрани незабавно. Показа, че когато беше необходимо, вземаше решение без капка колебание. С изключение на някои конкретни проблеми, под нейното ръководство партията отново се превърна в сила, която не беше за пренебрегване. През 2002 г., благодарение на търпението и усилията, положени от Соня, партията Индийски национален конгрес спечели властта в четиринайсет щата, които обхващаха повече от половината от населението. През март същата година на общинските избори в Ню Делхи спечели три четвърти от местата. Навсякъде в страната броят на привържениците й започна да нараства.

* * *

На 11 май 2000 г. Индия имаше специален повод за празнуване. Правителството избра едно момиченце на име Аастха Арора, родена в Ню Делхи, за милиардното бебе на страната. Новината, че населението е достигнало тази невероятна цифра, предизвика изблик на народно въодушевление с националистическа окраска. Тъй като в Индия всичко се празнуваше, по този повод хората също излязоха на улицата да пускат фойерверки и да се забавляват. Тълпа от журналисти и репортери се втурнаха към болницата и нахълтаха в отделението, където се намираше момиченцето. Качваха се по леглата и масите, за да снимат избраницата. Една журналистка от Индиън Експрес беше изумена: „Милиардното бебе беше посрещнато от милиони светкавици и лекарите се опасяват, че кожата му е засегната“.^[2]

Независимо от демографския взрив, най-после, на прага на новия век, се появяваше надежда да се спасят от мизерията. Постигнатите резултати в икономиката, която продължаваше да се либерализира още от времето на Раджив, бяха обещаващи. Индия изживяваше с оптимизъм вълна на националистически плам, подхранвана от правителството на БДП. Не повтаряше ли пресата, че това ще бъде „векът на Индия“? Като че ли страната беше на път да се превърне във велика сила. След толкова години на контрол и ограничения цялата задържана енергия и жизненост преляха. Университетите и техническите училища, основани по времето на Неру, бълваха по един милион инженери годишно. Бяха много в сравнение със стоте хиляди, завършващи европейските и американските университети. Едно ново поколение от предприемачи израстваше в сянката на информационната революция и телекомуникациите. Индия имаше и друг повод за ликуване — зае второ място, след Китай, като страната с най-високи показатели на икономически растеж в света. Като че ли старият индийски слон се беше размърдал. БДП и индуистите приписваха цялата заслуга на себе си. От редовете на опозицията Соня възрази, че икономическият прогрес облагодетелства само процъфтяващата средна класа, почитаща своя нов бог — този на консуматорството. Позовавайки се на актуално проучване, публикувано в пресата, Соня им припомни:

— В проспериращия Ню Делхи едно на всеки четири деца е с наднормено тегло, а в селата половината от децата под три години страдат от хронично недохранване. Какъв прогрес е това?

Повтаряше, че новото богатство не стига до огромната маса от населението, живеещо в селата. Индийското село продължаваше да страда от безработицата, от злоупотребите на кастовата система, немотията, липсата на всякакви възможности. Нещо повече — телевизионната експанзия им даваше възможност да видят със собствените си очи живота на другата Индия — тази, която се забавляваше, развиваше се и консумираше в големите градове. Соня напомни на правителството, че в тази страна, гордееща се със своите научноизследователски центрове, живеят 40 процента от бедните хора в света.

— Не трябва да се заблуждаваме от еуфорията, разразила се в резултат на пропагандата на правителството за ползата от реформите. Нещо не е наред, когато икономиката се развива със същото темпо, с което нараства и броят на самоубийствата на бедните селяни. Отнемат живота си, защото имат дългове към местните лихвари и не виждат изход от положението си.

Повечето от депутатите обаче не искаха да приемат тези думи, защото бяха неудобни за тях и помрачаваха мечтите им за просперитет и национализъм. Соня беше глас в пустиня, но не я интересуваше това, че ще я сметнат за досадна: Неру и Индира бяха силно обвързани с бедните и тя съзнаваше, че партията й беше оцеляла именно защото бе застанала рамо до рамо с най-онеправданите, с тези, които никой не искаше да чуе. Може би защото бе съхранила присъщата на чужденеца доверчивост, тя все още бе чувствителна към ужасната картина на мизерията, която много от индийците, достигнали по-високо жизнено равнище, просто не забелязваха. Беше като несъзнателен рефлекс, който ги правеше слепи за околната нищета. „Далече от очите, далече от сърцето…“ Да не виждаш означаваше да не страдаш. Но очите на Соня бяха широко отворени.

В парламента гласът й звучеше все по-силно и по-ясно: оспорваше неизменно постиженията, които правителството величаеше. Мирът в североизточните територии бе възстановен, но не благодарение на правителството, а заради усилията, положени от Раджив за подписване на мирно споразумение, което даде възможност на сепаратистките лидери — някогашни бунтовници в джунглата, да станат уважавани политици, избрани от народа. Ако положението в Пенджаб се бе успокоило, това също не беше заслуга на правителството, а на „Споразуменията за Пенджаб“, които бяха дело на Раджив. Благодарение на нейния съпруг умерените сикхски националисти си дадоха сметка за предимството да принадлежиш към Индийския съюз и се върнаха на пътя на демокрацията.

* * *

Върховият момент на нейните изяви настъпи през март 2002 година. Прояви се като лидер, които говореше без страх и комплекси, дълбоко убедена в правотата на своето мнение. Соня обвини открито правителството, че подстрекава нов изблик на религиозно насилие, което отново щеше да тласне страната към ръба на пропастта. Това беше още една поредна трагедия в Айодхя, предизвикана от членове на същото правителство. След разрушаването на джамията индуистките фундаменталисти правиха многократни опити да изградят на същото място храм на бог Рама. Всеки път обаче получаваха отказ от страна на съдебните власти, с цел да се избегне засилване на напрежението. Но активистите не се отказваха. Различни групи от организации, сродни на правителството, пътуваха периодично до Айодхя, за да подновят исканията си. „Нали беше включено в правителствената програма на БДП?“ — питаха те. На връщане от едно такова пътуване на гарата в Годхра в щата Гуджарат стана спречкване между една от тези индуистки групи и няколко мюсюлмански амбулантни търговци. Продавачите отказаха да пеят песни в чест на бог Рама, както ги подканваха индуистките активисти, така че те започнаха да ги обиждат и да ги дърпат за брадите. Вдигна се шум и млади мюсюлмани, работещи около гарата, се спуснаха в защита на братята си по вяра. Индуистките активисти се качиха във влака и той потегли под дъжд от камъни. След няколко километра композицията спря. Колона от черен дим се стелеше към небето. Беше избухнал пожар и петдесет и осем човека бяха овъглени. Повечето от тях бяха индуистки активисти.

Въпреки че по-нататъшно разследване щеше да установи, че пожарът е станал случайно, при избухване на газова бутилка, индуистките екстремисти не пропуснаха възможността да обвинят мюсюлманите в умишлен палеж. Новината, че някакви индуисти са изгорени живи, отприщи желанието за мъст на населението. Шефът на правителството на Гуджарат — индуисткият фундаменталист Нарендра Моди, привърженик на правителството и заклет враг на Соня, обяви 28 февруари за траурен ден, така че погребалната церемония на загиналите пътници да се извърши по улиците на града. Това беше явна покана за насилие. Мюсюлманските квартали се превърнаха в капани за мишки. Хиляди разярени индуси се втурнаха към търговски обекти и офиси, подпалиха джамиите. Вместо да действа решително за прекратяване на насилието, Нарендра Моди заяви: „Всяко действие има своето противодействие“. Екстремистите приеха тези думи като гаранция за безнаказаност и започнаха същинска оргия на насилието, сравнима единствено с трагичните събития при разделянето на Индия. Но този път, благодарение на телевизията, цялата страна стана свидетел на жестоки гледки на измъчвани и изнасилвани от разярените бунтовници жени, които бяха принуждавани да пият керосин, а след това пред очите на мъжете и децата им ги подпалваха и убиваха. Всичко това ставаше пред невъзмутимия поглед на хората, които сякаш празнуваха това отмъщение, символизиращо пожара във влака. Журналистите, които присъстваха на касапницата, бяха убедени, че тя не е била спонтанна, както твърдеше местната власт. Смятаха, че всичко е било планирано. Бяха видели индуистки екстремисти с избирателни списъци в ръка, сочещи къщи и колиби, обитавани от мюсюлмани в смесените квартали. Бяха ги видели да посочват магазини — собственост на мюсюлмани, приели предвидливо индуски имена. Систематичността в преследванията и убийствата навеждаше на мисълта, че е имало някакво планиране. Общо повече от две хиляди мюсюлмани бяха убити и повече от двеста хиляди останаха без дом.

* * *

Соня беше най-силният глас, разобличил фактите. В парламента тя обвини правителството в подстрекателство към геноцид. „Госпожо, не използвайте толкова силни думи“ възрази й министър-председателят. Но Соня не замълча. Разкритикува неясните действия на полицията. „В някои случаи се вижда, че дори са помагали на бунтовниците да намерят търсените адреси.“ Цитира в своя подкрепа доклади от разследването, извършено от групи за защита на човешките права. В тях се посочваше, че полицията е получавала заповеди да не се намесва. Обръщайки се към премиера, Соня каза: „Тази касапница, господин министър-председател, разкри сектантското и ужасно лице на вашата партия, което толкова старателно криехте през годините, докато бяхте на власт, и което сега излезе на показ… Освен това защо не благоволихте да посетите веднага опустошените от насилието места? Защо чакахте цял месец, за да го направите? Вече знаем, че господин Нарендра Моди стои зад тези кланета, и се опасяваме, че централното правителство също го знае.“ За първи път Соня беше на висотата на голям политик. Тя разобличи правителството с истинска страст и разтърси министър-председателя с острите си нападки. Жестокостите, които видя по телевизията, я скандализираха: „Това не е Индия! Това не е представата за моята страна!“ Нейното участие показа повече от всякога истинските ценности на ИНК. Стремежът на най-старата партия в Индия да представлява индийците от всички касти и религии не само привличаше, но беше и крайно необходим. В народната представа моралните принципи на ИНК съвпадаха с образа и гласа на тази случайно появила се жена политик, която умееше да говори със сърцето си.

* * *

Премиерът не успя да отстрани своя партиен съратник Нарендра Моди. Беше го предвидил като административна мярка, за да умиротвори страната, но останалите не му позволиха. Настояваха да изчакат решението на народа. Голямата изненада дойде на щатските избори в Гуджарат, проведени два месеца след кървавите събития. Внушаващият страх Нарендра Моди отново спечели, защото в този шат преобладаваха индусите. Неговата кампания, основаваща се единствено на принципа на омразата към мюсюлманите, като че ли потвърждаваше старото кредо на БДП: когато безредиците на религиозна основа са добре режисирани, те се превръщат в гласове. Моди се оказа фокусник в това изкуство. Беше се възползвал от факта, че Гуджарат граничи с Пакистан, което подпомагаше политиката на поддържане на страх от ислямския враг.

След надеждите, които Соня вдъхна, настъпи момент на масово разочарование. В централата на ИНК Соня прочете с навъсени вежди доклада на генералния секретар на партията за изборите в Гуджарат. Атмосферата беше мрачна. „Индийският национален конгрес не спечели нито едно място в радиус от сто километра около Годхра, където бе подпален вагонът и изгоряха петдесет човека. Загуби всички места в зоните до щатите Мадхя Прадеш и Раджастан…“ Заключението беше, че както при разрушаването на храма в Айодхя, политиката на етнически сблъсъци даваше дивиденти. Повечето от индусите отстъпиха пред страха и расизма. Как можеше да се избегне прилагането на този модел в други части на Индия? Никой не можеше да отговори.

В момент, когато съдбата се усмихваше на Соня, резултатът от изборите в Гуджарат сякаш я върна към грубата действителност и постави въпросителна пред нейното бъдеще. От своя страна правителството, вдъхновено от победата си в Гуджарат, реши да ускори първите общи избори на XXI век, насрочвайки ги за май 2004 година. Целта беше да използва благоприятния вятър и да поднови мандата си за още пет години. Критиците от партията на Соня твърдяха, че ако коалиционните сили на БДП продължат да печелят територии с това темпо, тя няма да успее да ги неутрализира. Смятаха, че не я възприемат като достатъчно стабилна. Това, че под нейното ръководство четиринайсет щата бяха сменили политическия си цвят, вече изглеждаше нещо незначително. Соня отново стана уязвима. Упрекваха я, че не е успяла да се изгради като политик от ранга на Индира или Раджив. Дори и най-големите оптимисти от ИНК се съмняваха във възможностите й да доведе партията до победа. „Правилно ли беше решението да я поканим за лидер на партията?“ — питаха се тези, които я бяха увещавали да приеме. Някои от нейните последователи, останали до момента лоялни, обсъждаха със съпартийците си, че Соня е добра, но не достатъчно. Всички признаваха, че е напреднала много, но че не е на необходимото ниво, нито някога ще бъде. А членовете на ИНК бързаха да се върнат на власт. Партията, която беше управлявала Индия най-продължително време, вече повече от седем години не беше печелила избори. Това беше най-дългият период в цялата й история и той съвпадаше с председателството на Соня Ганди. Малко по малко се подготвяше нова конспирация. Наближаването на общите избори разпалваше личните амбиции. Този път Соня излезе невредима от заговора само защото организаторът бе загинал при пътно произшествие. Но в много от партийните секции цареше недоволство.

Докато споровете за нейните умения и опит като лидер продължаваха, Соня се осмели да внесе едно предложение за парламентарен контрол над правителството, обвинявайки го в допускане на анархия и корупция сред управляващите. Атакуваше открито, на моменти агресивно, говореше с лекота и припомняше факти. Тъй като бяха малцинство в парламента, предложението беше отхвърлено, но Соня успя да влезе в образа на лидер, който можеше да бъде алтернатива на действащото правителство. Остана далече в миналото онази депутатка, която търсеше думите, мълчеше, когато й задаваха въпрос, или се изчервяваше, когато я нападаха. Изборите наближаваха и нямаше друг лидер, способен да сплоти масите. Жребият беше хвърлен. Вече нямаше връщане назад нито за Соня, нито за партията.