Хавиер Моро
Червеното сари (17)

16.

Санджай вече се беше отърсил от репутацията си на женкар, която си бе спечелил в Англия. „Марути“ поглъщаше изцяло времето и усилията му. Излизаше от къщи преди съмване и се връщаше в седем-осем вечерта и вечеряше с племенниците си или хапваше нещо със Соня. Рядко с брат си и майка си, защото те бяха толкова погълнати от работата, че почти не се мяркаха вкъщи.

След завръщането си от Англия Санджай бе имал две връзки — първата с една мюсюлманка, която продължи кратко, а втората по-сериозна и дълга, с една германка, Сабине фон Щиглиц, сестрата на Кристиан — приятеля, който беше запознал Соня с Раджив. Сабине работеше в Ню Делхи като езиков преподавател, беше висока, русокоса, красива и с космополитен дух и в културно отношение беше повече англичанка, отколкото германка, защото през почти целия си живот бе живяла в Англия. Беше близка приятелка на Соня. Прекарваха много следобеди заедно, занимаваха се с децата, играеха с тях или им четяха приказки. Една от тях, „Животните в моя град“, беше особено забавна, защото описваше слона, маймуната, боата, гарвана, ястреба, враната… като домашни животни. И наистина беше така, те бяха навсякъде. Граченето на враните беше звуковият фон на живота в Индия.

Соня беше грижовна майка и много стриктна във възпитанието на децата си. Не търпеше капризи в храненето и умееше да поставя граници в поведението им, без да бъде строга, както беше баща й към нея и сестрите й. Говореше им на италиански, когато бяха насаме, и на английски, ако останалите членове на семейството или Сабине присъстваха. В действителност Соня беше стриктна във всичко — дори поиска да изкара курс по реставрация на старинни картини. Това увлечение напълно прилягаше на личността й — беше дискретна, грижовна, педантична и добросъвестна. Смяташе да се занимава с това, когато децата поотраснат и няма да се нуждаят толкова от нея.

Соня се надяваше, че връзката между Санджай и Сабине ще се стабилизира и накрая ще се оженят. Сабине обаче губеше надежда.

— Санджай е повече влюбен в „Марути“, отколкото в мен — призна тя един ден на Соня. — Вече не вярвам, че някой ден ще се обвърже с мен. Мисли единствено за проекта си, нищо друго не го интересува.

— Какво ще правиш?

— Връщам се в Европа.

— Колко жалко! Щеше да с страхотно да ми станеш етърва.

— И аз щях да се радвам — каза Сабине, докато Рахул и Приянка се караха за една бисквита.

Соня я изпрати на летището. Изобщо нямаше представа, че ще я види отново след два дни.

— Но какво се е случило? Не отиде ли в Лондон?

Сабине й разказа, че по време на междинното кацане в Техеран пилотът на самолета на Индиън Еърлайнс я извикал по мегафона. Изненадана, Сабине отишла в кабината на боинга. „Един човек нека да говори с вас по радиото“ — казали й.

Бил Санджай. Там, в присъствието на слисаните членове на екипажа, те изживели предпоследната си любовна сцена. Санджай я помолил да се върне в Ню Делхи. „Нека си дадем последен шанс“ — казал й той. Сабине не устояла на мъжа, когото обичала, и се върнала. Беше я малко срам, че е отстъпила. Соня се зарадва и отново започна да се надява, че приятелката й ще й стане етърва.

Няколко седмици по-късно обаче се разделиха отново, този път окончателно. Мечтата на Соня, че приятелката й ще остане близо до нея, се изпари, но не за дълго. Сабине не се установи в Англия. Беше свикнала да живее в Индия. В Европа й липсваха топлината на хората, азиатската вежливост и ритъмът на живот. „И е мен е същото“ — призна й Соня. Освен това в Индия Сабине имаше работа, която й позволяваше да живее по-добре, отколкото ако беше отишла в Лондон. Така че за голяма радост на Соня отново прекарваха следобедите заедно, а края на седмицата в околностите на града, където веднъж им се случи малко премеждие, когато се приближиха до едно гнездо на оси и те ги изпожилиха.

След време Сабине се запозна с един преподавател от института „Гьоте“ в Ню Делхи и се омъжи за него. Живяха шест години в индийската столица. Нямаха деца — родиха им се едва когато се преместиха в Мексико, но имаха кучета и за радост на децата ги водеха заедно с кучетата на Соня, когато отиваха на излет в околностите.

За Индира тази развръзка беше благоприятна, защото нямаше да е политически правилно и двамата й синове да се оженят за европейки. Би било равносилно да потвърдят публично, че членовете на семейство Неру са се отдалечили завинаги от индийските си корени. Освен това по онова време Санджай вече беше влязъл в политиката — не толкова по призвание, колкото за да се защити от критиките, с които го обсипваха заради злополучното му управление на фирмата „Марути“.

* * *

Санджай се запозна с бъдещата си съпруга на коктейл по случай предстоящата сватба на свой приятел от колежа. Събитието се състоя на 14 декември 1973 г. и съвпадаше с рождения му ден. Санджай беше много оживен, но не защото беше пил — той не близваше алкохол. Съзнаваше, че е най-желаният ерген в Индия. Беше красавец, въпреки че на своите двайсет и седем години вече беше доста оплешивял, и внимаваше да не се забърква с жени, които подозираше, че се стремят единствено да станат част от семейството на премиера на Индия. Приятелят, който щеше да се жени, го запозна с една своя братовчедка. Манека Ананд — високо привлекателно момиче, което бе спечелило конкурс за красота и работеше от време на време като модел на марка хавлии. Беше хубава и фотогенична, с жизнерадостен и енергичен характер. Санджай веднага я хареса и цялата вечер прекара в разговор с нея. Манека му каза, че е напуснала Шри Рам Колидж в Ню Делхи, където учела политически науки, и че иска да стане журналистка. Баща й беше сикх, полковник в армията, а майка й, Амтешвар, беше дъщеря на земевладелец от Пенджаб.

От този ден Санджай отделяше всяка своя свободна минута на Манека. Виждаха се всеки ден. Тъй като му беше омръзнало да ходи по ресторанти и на кино, предпочиташе да се срещат следобеда в дома на някой от двамата. Соня не беше възхитена от новата приятелка на Санджай. В сравнение със Сабине Манека беше незряло момиченце, което Санджай щеше да зареже веднага щом разбереше колко е амбициозна. Соня се беше заразила от недоверието, което идва с властта или с близостта до властта. Също като свекърва си смяташе, че всеки, който се доближи до семейството, го прави от користни подбуди. В повечето случаи имаше право. Реши, че Манека, поредната жена, която ухажваше златният ерген на Индия, ще се окаже еднодневно цвете.

В началото на 1974 г. обаче Санджай я покани на обяд вкъщи — знак, че възприема връзката им по-сериозно от обикновено. Момичето беше много притеснено, защото щеше да се запознае с министър-председателката. Соня много добре я разбираше, защото също бе имала пристъп на нервна криза в деня, когато й предстоеше да се срещне с Индира. Само че по онова време двамата с Раджив бяха от една година заедно, а не само от месец, както Санджай и Манека. Познаваше обаче девера си и знаеше колко е импулсивен и нетърпелив. Освен това, когато Соня и Раджив бяха в Англия, Индира беше различна, по-спокойна, защото още не носеше бремето на властта. Видимо смутена, Манека разглеждаше като уплашено птиче къщата, мебелите, картините, снимките. Когато се озова пред Индира, не знаеше какво да каже. Почервеня и започна да заеква. Индира разчупи леда:

— Тъй като Санджай не ни е запознал, кажи ми как ти е името и с какво се занимаваш?

Манека със запъване й отговори, като нарочно пропусна да й каже, че работи като модел на марка хавлии, защото й се стори маловажно.

Индира поговори с нея и понеже беше свикнала Санджай да сменя често приятелките си, не си помисли нищо особено за нея, освен че е твърде млада. Въпреки че би се радвала да си избере снаха сред известните семейства в Кашмир, не се месеше в личния живот на сина си, както не се бе намесила и в случая с Раджив. Отдавна бе изоставила идеята да организира „уговорен брак“ по индийски обичай. Щеше да го отложи за друг живот, в който щеше да има повече време и спокойствие…

* * *

Минаха няколко месеца, но Манека така и не изчезна от живота на Санджай. Той се беше влюбил и верен на импулсивния си характер, вече искаше да се ожени. В началото Индира не възрази. Това, че Манека беше от сикхско семейство, не беше пречка за семейство Неру, което винаги се бе обявявало за равенството между религиозните общности в страната. Притисната от настойчивостта на сина си, не успя да намери време, за да се осведоми за семейството на бъдещата си снаха. Определиха датата 29 юли за официалния годеж. Двете семейства се събраха на Сафдарджунг Роуд номер едно, където след кратка церемония седнаха на трапезата, за да отпразнуват събитието. Индира веднага си даде сметка, че това не са възпитани, нито космополитни, нито образовани хора, а в майката съзря дълбокото задоволство, че се сродява с най-високопоставеното семейство в страната. Би могла да каже нещо подобно и за семейството на Соня, но нейните родители бяха скромни, не парадираха с нищо и не хранеха амбиции. Докато тези бяха шумни и самонадеяни, с просташки вкус в начина, по който се обличаха и по който излагаха на показ накитите си. Независимо от това Индира се държа подобаващо. Благородството задължава. Годежния пръстен, който Манека носеше, й го беше подарила тя. При това беше много специален подарък. Беше принадлежал на Камала, майка й, и беше проектиран от дядо й Мотилал. Тайно се надяваше, че един ден това момиче ще разбере дълбокото значение на този толкова скъп подарък. Също така й даде комплект бижута от злато и тюркоази, както и едно сари от много фина коприна, избродирано в стил „танчой“ — смесица от индийски и китайски стил. Месец по-късно й подари сари от италианска коприна по случай рождения й ден.

Опасенията й, които хранеше спрямо семейството на Манека, бяха потвърдени от информацията, която получи след годежа. Научи, че Амтешвар, майката на Манека, в продължение на десет години водела дела с брат си заради наследството от баща им, че е нискообразована и според онези, които я познаваха, била алчна и обичала да интригантства. До нея достигаха слухове, че останалите членове на семейството са груби и безочливи. Други източници ги охарактеризираха като кариеристи. В живота на Санджай се беше промъкнал именно онзи тип хора, от които винаги се бяха опитвали да се пазят. Въпреки че родителите рядко са доволни от избора на партньор, който правят децата им, сега Индира щеше да изживее същото огорчение, което бе причинила на баща си, когато му съобщи решението си да се омъжи за Фероз. Както в нейния случай, и сега ставаше дума за семейства, които произхождаха от противоположни светове, които не споделяха едни и същи ценности. Но нима щеше да постигне нещо, ако се противопоставеше на сина си, както Неру бе постъпил с нея? Рядко се беше чувствала толкова зле както тогава, така че не възнамеряваше да следва примера на баща си. Не можеше да открие още един фронт. Гнетяха я множеството проблеми, с които трябваше да се справя. Не виждаше как да измъкне страната от бедността и това я отчайваше. Вярната й секретарка Уша си спомняше, че на връщане от погребението на стар семеен приятел в края на юли Индира й признала, че е уморена да живее. Дала й указания какво да правят с тялото й след смъртта й.

— Не искам погребение, Уша. Запиши… Искам да поставят тялото ми в ковчег и да го пуснат от самолет върху вечните снегове на Хималаите. Може би така ще замеря покоя, на който не мога да радвам приживе.

— Мадам, важното е да постигнем покой в този живот, не мислите ли? В другия той ни е гарантиран…

— Да, знам, но не зависи от мен и мисля, че вече не е възможен.

— Напротив, госпожо. Освен това никой няма да се съгласи да постъпи така с тялото ви. Ако беше прах, може би… Но как искате да хвърлят ковчег от самолет? Нали ще се разбие в земята?

— Не желая нито да бъда погребана, нито кремирана — отсякла Индира.

В това състояние перспективата да ожени сина си за едно седемнадесет годишно момиче от семейство, което смяташе за „вулгарно“, не повдигаше духа й. Единственото, което успя да направи, е да отложи сватбата. Когато научи, че на определената дата Манека няма да е навършила пълнолетие, каза на сина си:

— Трябва да изчакаш да навърши осемнайсет години. Не мога да позволя да нарушиш закона.

Проблемът с детските бракове продължаваше да бъде щекотлива тема в Индия. Ганди, Неру и всички, които искаха да модернизират страната, ги бяха заклеймили. Хиляди момиченца биваха „изтъргувани“ от родителите си, омъжвани и превръщани в слугини на семейството на мъжа, без никаква власт да решават колко деца да имат. Случаят на Манека беше далеч от това, но Индира искаше Санджай да бъде за пример. Освен това печелеше време, през което синът й може би щеше да размисли.

Само че това не се случи. Санджай постъпи в болница за операция от херния. След сутрешните си часове Манека прекарваше следобеда и част от вечерта в частната зала на Националния медицински институт, най-модерната болница в Ню Делхи. Няколко седмици след като Санджай се възстанови напълно, на 21 септември 1974 г. сключиха граждански брак в дома на стар семеен приятел, Мохамед Юнус. Сватбата бе демонстрация на светска Индия, която династията Неру винаги бяха защитавали: синът на един парси и една индуистка се женеше за сикхско момиче в дома на приятел мюсюлманин в присъствието на снаха католичка. Индира беше щедра към Манека: подари й двайсет и едно сарита от най-фини платове, няколко златни накита и най-ценното — едно от памучните сарита, които Неру беше изтъкал в затвора с чекръка си. Изпълни стриктно задълженията си на свекърва. Отреди на младоженците спалня, която гледаше към главния салон, близо до входната врата, в противоположната на стаята на Раджив и Соня част на къщата. Декорира я и я подреди с любов, постави предмети и шишенца върху тоалетката, избра гривни, които по традиция Манека трябваше да носи в сватбената си нощ, и ги сложи върху нощното шкафче.

Веднага след церемонията Манека влезе в дома на династията Ганди-Неру, също както Соня преди шест години, когато се омъжи за Раджив. „Сватбата мина спокойно — написа Индира на Дороти Норман същата вечер. — Манека е толкова млада, че хранех съмнения по въпроса и не можех да разбера дали има представа за това, което върши. Но изглежда, че го е осъзнала и е жизнерадостна и весела.“

Манека обаче не беше Соня и макар да произхождаше от семейство, което живееше на километър разстояние, се приспособи много по-мъчително, отколкото етърва й, която идваше от другия край на света. Въпреки желанието на Индира момичето трудно се вписваше в дома им. Като начало, пушеше — привичка, която беше много зле приета. Санджай мразеше тютюна, Индира, която бе боледувала от туберкулоза, не го понасяше; а Соня имаше астма и беше алергична към дима. Лошо начало. Освен това беше приказлива и говореше високо. „Вкъщи се държахме фамилиарно и понякога бяхме невъздържани в езика — щеше да каже Манека. — Семейство Ганди спазваха винаги благоприличие помежду си, независимо от обстоятелствата.“ Двамата със Санджай имаха напълно противоположни темпераменти и много различия, които бяха предпоставки за един неуспешен брак. Беше вярно, че невинаги беше лесно да се общува с Индира, чисто присъствие внушаваше респект. Понякога, докато се хранеха, Манека започваше да говори за книги, които беше прочела или четеше, сякаш искаше да я впечатли с интелектуалните си способности. Индира вдигаше очи, поглеждаше я изкосо и продължаваше да се храни. „Беше пламенна и умна — щеше да каже Уша, секретарката на Индира, — но същевременно беше амбициозна и много незряла.“ Често подхвърляше, че един ден Санджай ще стане министър-председател, което караше другите да се червят заради нея. Друг път говореше за щастието с печално изражение. „Знаех, че няма предвид философското значение — спомняше си Уша, — а собственото си нещастие поради отсъствието на Санджай.“ Обичаше да излиза и да се показва сред хората, а точно това съпругът й не можеше да си позволи сега, защото беше зает да остави диря в индийското общество.

Манека се отегчаваше до смърт в тази къща, където никой не пушеше, не пиеше и не говореше вулгарности. Прекарваше дълго време в кабинета на Уша, като разпитваше за програмата на мъжа й, която винаги беше натоварена, и се опитваше да разчете кодовете на този нов свят, в който се намираше. Не искаше дори да чуе за традиционния свят. Когато Соня й предложи да я научи да готви, дори само за да се развлича, защото най-добре знаеше колко е трудно на етърва й, Манека й отговори, че не я интересува нито готвенето, нито домакинството.

Всички бързо си дадоха сметка, че Манека е като фалшива нота, нарушаваща семейната хармония. Раджив се дразнеше, когато я заварваше да лежи на дивана и да пуши, докато Соня беше заета с домакинската работа.

— Изобщо не се усеща! — казваше тихо той на Соня. — За каква се мисли?

Соня свиваше рамене, сякаш искаше да каже: нищо не може да се направи. Дразнеше ги грубото й отношение към прислугата, което беше много типично за заможната индийска класа. Индира също не харесваше вулгарното й и кресливо държане. Домът й на Сафдарджунг номер едно, който беше единственото място, където тя намираше убежище от суровия политически живот, беше престанал да бъде спокоен пристан.