Хавиер Моро
Червеното сари (12)

11.

За учудващо кратко време Индира, която по природа беше недоверчива, се привърза искрено към Соня — може би защото не възприемаше резервираното й държане като заплаха. Италианката беше дискретна и пряма — качества, които още от началото спечелиха симпатията й. Същевременно беше домошарка и обичаше сплотения семеен живот. Не се опитваше да се отделят с Раджив от останалите членове на семейството, както си бе помислила в началото. Тъкмо обратното, настояваше да се спазват семейните порядки, като например да се хранят заедно — традиция, която датираше още от времето в Тийн Мърти Хаус. Независимо къде се намираха, всички членове на семейството се връщаха вкъщи за обяд, освен ако имаше някое официално събитие. Още като деца Раджив и Санджай бяха придобили навика да обядват със семейството. Соня харесваше тази традиция, защото разговорите на масата винаги бяха оживени, освен когато Санджай се впускаше да говори за политика с майка си. Обикновено си разменяха мнения, вицове и лични преживявания. Когато Раджив и Соня излизаха вечер с приятели, преди това правеха компания на Индира, докато се нахрани. Индира беше чудесен събеседник — наблюдателна, ясна в описанията и с тънко чувство за хумор. Интересите й не се ограничаваха е политиката; простираха се също върху изкуството, научните изобретения, човешкото поведение, книгите, природата… Притежаваше неподозирани качества, които човек откриваше с времето. Например можеше да разпознае някоя птица по чуруликането й: през петдесетте години беше членувала в орнитоложка организация и беше научила много неща за птиците. Разказваше също интересни случки от пътуванията си в чужбина. В Сантяго де Чили съпругата на един политик я посрещнала с думите: „Колко фина и крехка изглеждате. Очаквах да видя някакво подобие на Голда Меир…“ Соня много се смееше на тези истории. Като например онази за Кремъл, когато Брежнев и Косигин дали прием в нейна чест. По руски обичай при поднасянето на кафето мъжете се отделили от жените и за учудване на Индира тя се озовала сред групата на мъжете… Или когато Индира отишла да види Ганди, за да поговори с него за сватбата си с Фероз, и старият аскет, вместо да я насърчи да има семейство, й предложил тя и Фероз да прегърнат неговия идеал за брак — с други думи, да запазят целомъдрието си след женитбата. „Тогава защо да се женим?“ попитала го ядосано Индира. Всички тези истории забавляваха много Соня.

Когато италианката опозна в основни линии как протича животът в една индийска къща, постепенно замести Уша в домакинските задължения. Чувството, че с полезна и има занимание, беше най-добрият лек срещу носталгията. „Соня беше организирана и силна личност и въпреки че не го показваше, знаеше какво иска“ — щеше да каже секретарката на Индира. Италианката се държеше естествено, беше сърдечна, винаги готова да услужи, избягваше конфронтацията, дори проявяваше известно страхопочитание пред вероятния авторитет, който излъчваше свекърва й. „Разбрах, че свекърва ми има нужда от време, за да свикне с новото положение в семейството, въпреки че не ревнуваше Раджив. Бях винаги до нея, готова да я подкрепя“ — заяви тя в едно интервю, публикувано в Уикенд Телеграф години по-късно.

В този дом с индийски, но също с кашмирски и английски традиции, Соня даде своя принос по един хитроумен начин. И го направи с едно могъщо оръжие, с което боравеше блестящо. Соня бе научила от майка си тайните на италианската кухня и скоро къщата на министър-председателката се изпълни с аромата на лазаня на фурна, на песто с босилек от градината и дори телешки джолан по милански. Беше невъзможно през онези години в Делхи да се намери сирене, но един приятел редовно й носеше от Европа моцарела или настърган грюер във вакуумирана опаковка. Някои се шегуваха, че вместо да „индиизират“ Соня, тя „италианизира“ семейството… Шегуваха се с това само вкъщи, защото ако коментарът стигнеше до пресата, опозицията щеше да го използва с настървение. Истината беше, че в дома на династията Неру-Ганди имаше място за всичко, по образ и подобие на Индия — съсъд от култури и традиции, винаги готов да претопи дошлото отвън и да го направи свое. Както Соня се приспособяваше към местната култура, така и водеше своята особена и тиха битка, за да остави следа от себе си — с тенджера в ръка — в този космополитен дом.

След време се научи да отгатва вкусовете и предпочитанията на Индира, като например любовта й към цветята и винаги се стараеше на масите да има разкошни букети. И двете обичаха аромата на нард, които изпълваше всеки ъгъл на къщата, обзаведена с почти спартанска простота, но с вкус. Пердетата бяха от тъкани от суров памук, килимите идваха от различни места от северната част на страната; имаше ръчно изработени предмети, картини от индийски художници, няколко старинни вещи, между които един прелестен параван, и мебели в английски колониален стил. Соня разбра, че простотата и пестеливостта са ключови характеристики на личността на свекърва й. Индира не обичаше да хвърля нищо; пазеше дори найлоновите торбички, като ги сгъваше грижливо, за да ги използва отново. Соня се научи от нея да приготвя куфарите, използвайки и най-малкото празно пространство в тях. Когато Индира се нуждаеше от някаква вещ за дома, Соня се нагърбваше да я купи. Продавачката от магазина „Шоп“ на площад „Конот“ си спомняше, че един ден дошла при нея. Била облечена с кожен панталон, а красивата й коса се спускала върху раменете. Искала да купи комплект ленена покривка със салфетки, за да го подари на свекърва си за рождения й ден. Единственото нещо, което Соня не споделяше с Индира, беше заплетената индийска политика, към която не изпитваше никакъв интерес, нито пък правеше усилия да разбере.

* * *

В кухнята обаче, която Соня превърна в невралгичен център на дома, където всички се срещаха дори само за да попитат каква кулинарна изненада им е приготвила, неизбежно се говореше за всичко.

— Семейството на махараджата на Джайпур престана да ни поздравява — обяви един ден Санджай иронично на влизане в кухнята. — Също на Кота и Траванкор. Не се надявайте да ви поканят на някое от празненствата си.

Така Соня научи, че свекърва й е отнела последните привилегии на махараджите. Раджив й обясни, че когато княжествата им станали част от обединена Индия, махараджите получили конституционна гаранция, че могат да запазят титлите, бижутата и дворците си, че държавата ще им плаща годишна сума, пропорционална на големината на владенията им, и че ще ги освободи от данъци и вносни мита.

— Но при толкова индийци и при толкова бедни майка ми и правителството смятат, че тези привилегии са анахронични и неуместни — продължи той да й разказва. — Освен това махараджите са на бойна нога. Джайпур се управлява от махарани^[1], която е местен лидер на една дясна партия и е дала указания на симпатизантите си да провалят митинг на майка ми. Но тя се изправи лице в лице пред тях. Знаеш ли какво им каза? „Идете и попитайте махараджите колко кладенеца са изкопали за народа, когато управляваха княжествата си, колко пътища са построили, какво са направили, за да се борят срещу робството, на което ни подлагаха англичаните!“ Накрая мама спечели, както винаги.

Индира бе направила ляв завой в политиката си и бе провела тази реформа, защото не можеше да разчита на американците. За да не загуби още повече подкрепа в средите на партията си, тя бе подписала със Съветския съюз договор, в който се настояваше за безусловното прекратяване на американските бомбардировки над Виетнам. В отговор Джонсън бе забавил още повече доставките на храни. Бедните умираха от глад, без да подозират, че са цената, която страната им плаща, за да запази независимостта си от най-могъщата сила в света, която искаше да ги използва като разменна монета. Махараджите не бяха единствените пострадали от този завой в политиката. Програмата на Индира уплаши и най-либерално настроените, индустриалците, бизнесмените, аристократите — с една дума, елита на страната, защото предвиждаше национализация на банките и застрахователните компании. Соня стана свидетел на еуфорията на народа. Служители и чиновници, таксиметрови шофьори, собственици на рикши, безработни и хора, които никога не бяха стъпвали в банка, танцуваха но улиците и пред вратите на къщите. Тези популистки и смели мерки донесоха на Индира огромен политически успех, защото правителството отнемаше финансовите ресурси на капиталистите, за да ги даде на народа. Селяните, дребните търговци и бизнесмени също бяха доволни, защото щяха да получат кредити при по-добри условия в национализираните банки, а всички леви партии застанаха твърдо на страната на Индира.

* * *

В първите месеци на 1969 г. Соня започна да се чувства зле. Първоначално отдаде това на някакво хранително отравяне или на местен вирус, но лекарят веднага разпръсна съмненията й. Беше бременна. Новината зарадва семейството. Индира преливаше от щастие и удвои грижите си към снаха си. Изпитваше огромно въодушевление при мисълта, че ще стане баба. Децата бяха нейна слабост. Сега оставяше бележки от рода на: „Утре е науруз (персийската Нова година), но тръгвам на обиколка рано сутринта. Може ли да дойда сега да те целуна?“. Индира беше много благодарна на Соня за стабилността, която внасяше в живота й. Вече не се връщаше от изтощителните обиколки или от дългите заседания в парламента в пуста къща, а влизаше в дом, кипящ от живот. Чувството на пълнота, което изпитваше, се подсилваше и от една новина, която я изпълваше с огромно задоволство. Новата й земеделска политика започваше да дава резултати. Зърнената реколта същата година се беше удвоила благодарение на обилните мусонни дъждове. Най-високият добив бе отчетен в Пенджаб, на север, в страната на сикхите — една добре организирана и трудолюбива общност, чиито селяни отглеждаха нови сортове дребна пшеница, разработени от индийски учени на основата на мексикански видове. Новите сортове ориз, памук и фъстък също бяха дали невероятни резултати. Увеличението на добива подхранваше надеждите, че хроничният недоимък скоро може да остане в миналото. Индира гореше от желание да се освободи от зависимостта на страната й от Линдън Джонсън…

Соня не участваше в тази еуфория. Щастието й беше помрачено от едно ново чувство, което преди не беше изпитвала и което идваше от най-дълбоката й същност. Беше един атавистичен, смътен и силен страх. Страх да роди толкова далече от семейството си, страх да не се разболее от някоя рядка болест, да не хване някоя тропическа зараза, страх детето да не се роди с недъг… Отново я обхвана силна носталгия по близките й и дори през ума й мина мисълта да отиде да роди в Италия, но това беше невъзможно. Нима можеше да се раздели с Раджив в такъв момент? Какво щяха да кажат тукашните политици? Че снахата на Индира няма доверие в индийската медицина (което беше напълно логично по онова време)? Че това, което беше добро за народа, не е добро за баху^[2] на Индира? Независимо от желанието й политиката влияеше върху личния й живот. Соня обаче беше достатъчно разумна, за да го приеме и да разбере, че хормоналните промени в тялото й влияят върху душевното й състояние и че с времето то ще се подобри.

В петия месец на бременността обаче все още й се гадеше непрекъснато. Физическото неразположение влияеше и върху духа й. Санджай обсипваше с внимание и грижи снаха си. Когато знаеше, че брат му лети, не излизаше от къщи, без да се увери, че Соня не иска да се поразходи и да изяде един сладолед в „Нирула“, което беше едно от малкото заведения, приличащо на западна сладкарница, или да посети някой приятел. Соня обаче нямаше желание да излиза. Предпочиташе да си остане вкъщи и да гали с часове двата голдън ретривъра Пътли и Пепита — любимата порода кучета на семейство Неру още от времето, когато живееха в Ананд Бхаван, и едно мъниче на име Сона, което Раджив бе прибрал като дете от една уличка в Стария Делхи. Когато мъжът й се връщаше, слушаха музика с часове. Раджив имаше голяма колекция плочи, която беше събирал в продължение на години и която пазеше като зеницата на очите си. Не даваше никой да пипа уредбата или плочите, без преди това да се увери, че ще го направи внимателно като него. Понякога ходеха на концерти на индийска класическа музика, където Соня научи какво е рага (класическа мелодия) и газал (поетическа музика на урду) и да различава инструменти като саранги или табла, предшественици на китарата и барабаните на Запад. Раджив често записваше рециталите на известни музиканти като Устад Али Хан или Рави Шанкар и после ги прибавяше към колекцията си, която класифицираше методично. И преди излизаха рядко и не обичаха особено шумните празненства, но сега, когато Соня не беше добре със здравето, си стояха предимно вкъщи. Никога не поискаха да станат част от елита на Ню Делхи, нито да се присъединят към някоя група или компания. Раджив се чувстваше добре с приятели от разнородни социални прослойки — от монтьор от авиоклуба до бивши състуденти от Кеймбридж, които периодично идваха в Делхи. Соня, която се чувстваше замаяна и постоянно й се гадеше, излизаше само в неделя сутрин да обиколи Хан Маркет, където бяха най-добре снабдените магазини за плочи и книжарници в града. По време на тази кратка разходка купуваше плодове и някой европейски продукт от магазините, посещавани от дипломати. Леката издутина на корема й, която тя съзерцаваше с гордост във витрините, беше обект на клюките на познатите, които срещаше, защото в известен смисъл Ню Делхи беше като голямо село.

* * *

Смята се, че в петия месец бременността е преминала критичната си точка. В случая със Соня не беше така. В една знойна нощ тя се събуди от остри болки в корема и усети, че кърви обилно. Болките бяха толкова силни, а чувството, че животът изтича от нея — толкова непоносимо, че помисли, че умира. Раджив организира транспортирането й в болницата с колата на майка си. Соня беше толкова бледа и отнесена, че се уплаши да не умре по пътя. След като й направиха кръвопреливане и тя се съвзе, й казаха, че е изгубила много кръв, но сега, след като бяха извършили малка интервенция, ще се почувства по-добре. „А детето?“ — попита тя ужасена, защото дълбоко в себе си знаеше какво се е случило. Сведеният поглед на Раджив беше достатъчно красноречив.

Това беше най-тежкият удар в живота й до този момент. Имаше чувството, че не е претърпяла спонтанен аборт в петия месец на бременността си, а че е изгубила детето си. Към дълбоката й мъка се прибавяше и горчивото усещане за личен провал. Струваше й се, че е предала съпруга си, Индира, собственото си семейство и целия свят; че плаща за щастието, което животът й беше поднесъл, сякаш трябваше да изкупи греха на своята невероятна любовна история. Обясненията на лекарите, които я уверяваха, че това е често срещано при първа бременност и не означава, че при следващата ще се случи същото, не успяваха да я изтръгнат от дълбоката й меланхолия. Не липсваха и коментари на обслужващия персонал за лошата поличба, която означава подобно нещастие, или мълвата, която приписваше отговорността за случилото се на Индира, „защото карала снаха си да се движи и да се разхожда, за да бъде във форма и да не напълнее много по време на бременността“. След всичко, което се беше случило покрай национализациите и премахването на привилегиите на махараджите, в някои среди в града стана модно да наричат Индира „чудовище“. Както можеше да се очаква, семейството реагира като един и всички обградиха Соня с внимание и любов. Индира беше много разстроена. Случилото се й бе напомнило за подобен инцидент при раждането на втория й син на 14 декември 1946 година. Родилните болки бяха започнали през нощта съвсем ненадейно. Заведоха я спешно в болницата, където английските лекари се уплашиха за живота й, защото кървеше. Неру дойде, когато кръвотечението най-после бе овладяно. Призори се роди момче, което Неру кръсти Санджай, в чест на свещеника ясновидец, който в Махабхарата, великата епопея на индуизма, описва голямата битка със слепия цар. Фероз, мъжът й, се появи няколко дни по-късно. Работеше в град Лукноу и Индира наскоро бе научила, че има любовна връзка с една мюсюлманка, дъщеря на видно семейство от същия град. Затова раждането на момчето не се оказа толкова щастливо събитие, колкото това на първородния син Раджив. И Индира подсъзнателно се чувстваше виновна за това. Мислеше, че трябва да поправи тази несправедливост. Цял живот й се струваше, че е в дълг към Санджай.

* * *

Постепенно Соня се съвзе от депресията, в която бе изпаднала, макар че се усмихна едва когато отново забременя няколко месеца по-късно. Този път гинеколожката й беше категорична: никакви разходки и усилия. Колкото повече лежеше, толкова по-малък бе рискът от ново помятане. Соня се подготви да прекара девет месеца в леглото, твърдо решена да доведе бременността си до благополучен край. Черпеше вдъхновение от една световноизвестна италианка — София Лорен, която наскоро бе преживяла подобно премеждие и се бе справила успешно. Нямаше да й е лесно, но Соня го прие като изпитание, което трябва да преодолее. Разчиташе на подкрепата на Раджив, който я глезеше и се грижеше за нея всеотдайно. За щастие той не приличаше на баща си Фероз. Беше домошар, любящ и непоколебимо верен съпруг. Продължаваше да е влюбен в Соня както в първия ден. Или повече, защото сега изпитваше едно още по-дълбоко чувство, което се ражда от близостта, от съпричастността, от пълноценния съвместен живот.

Индира отново се въодушеви и се зае да приготви пелените и дрехите на бебето. „Винаги си ми говорила за радостите и за «по-висшия статус», който имат бабите — писа тя на американската си приятелка Дороти Норман от самолета, с който пътуваше за южната част на страната, за да присъства на тържеството по случай четиристотингодишнината от построяването на синагогата на еврейската общност в Керала, — затова ще ти разкрия една тайна: аз също смятам да придобия този статус. Соня чака дете в края на май. Не е ли вълнуващо? Въпреки че има също доста усложнения, когато снаха ти е от друг континент.“ Имаше предвид страха на Соня да роди в Делхи и някои нови нейни изисквания, породени в отговор на натиска от страна на обкръжението й. Внезапно Соня заяви, че тя сама ще се грижи за детето и не иска нито кърмачка, нито бавачка. Звучеше малко детински, като начин да се утвърди, все едно че искаше да каже: „Аз съм европейка и в личния си живот ще правя нещата по моя начин“. Индира и Раджив не настояха, убедени, че тази непреклонност ще отмине, когато детето се роди. Действителността щеше да постави нещата по местата им. На Соня щеше да й бъде много трудно да се справи без чужда помощ, като се имаше предвид, че ще трябва да придружава съпруга си или Индира на официалните събития. Радостта обаче от раждането на нов член на семейството компенсираше тези незначителни домашни търкания. Когато Раджив беше на работа, майка му или брат му се редуваха, за да правят компания на Соня по време на храненията. Не искаха да се чувства сама в нито един момент, нито да падне духом. Сега Раджив летеше като втори пилот на турбовитловия „Фокър Френдшип“ на Индиън Еърлайнс — самолет с горно разположение на крилото за четирийсет пътници, достоен приемник на ДС-3.

Соня прекарваше много време с двамата братя, които имаха общи приятели и интереси, въпреки че Санджай започна да се появява все по-рядко. Беше погълнат от проекта си за конструирането на „индийски фолксваген“. С един свой приятел бяха отворили авто-сервиз в периферията на града и там, сред сметищата и откритите отходни вади, преследваше мечтата си да се превърне в местен Хенри Форд, заобиколен от метални части и ръждясало желязо. Проектът за конструиране на евтина кола, произвеждана в страната, от десет години бе обсъждан в правителствените канцеларии и накрая бе взето решение той да бъде възложен на частния сектор. Дотогава в Индия се произвеждаха по лиценз само два модела — прочутите „Амбасадор“, реплика на „Морис Оксфорд“, които се използваха като таксита след войната в Лондон и които и днес продължават да се произвеждат в заводите на „Индустан Мотърс“ в щата Бенгал, и „Фиат Падмини“, които щяха да се превърнат в единствения модел таксита в Бомбай (в Европа беше познат като „Фиат 1100“). Автомобилът, който Санджай искаше да произвежда, трябваше да е напълно местно производство, да е евтин, да достига скорост от осемдесет километра в час и да изразходва пет литра гориво на сто километра. Беше избрал и име — „Марути“, в чест на сина на бога на вятъра в индийската митология.

* * *

По онова време Индира изобщо не си и представяше, че някое от децата й ще поеме по пътя на политиката, както и нейният баща не си го бе представял. В много интервюта тя повтаряше, че синовете й не се интересуват от политика и че ще направи всичко по силите си, за да ги държи настрана от този свят. Не проявяваше желание да им прехвърли семейния „товар“. Индира не обичаше да смесва политиката с личния живот.

Синът й Санджай обаче, който гореше от желание да осъществи на всяка цена проекта си, щеше да прекрачи тази граница, която майка му така ревниво охраняваше. Защо да няма право да произвежда един изцяло индийски автомобил? — питаше се той. Струваше му се несправедливо, че подобно начинание му е забранено именно защото е син на премиера на страната. Индира се оказа в затруднено положение. Разкъсваше се между майчинското си чувство и дълга си на държавник. Беше помолила Санджай да не представя проекта си на Министерството на промишлеността, но той не я беше послушал и беше поискал официално лиценза, въпреки че още не бе завършил стажа си в „Ролс-Ройс“ и не беше нито бизнесмен, нито производител на коли. Страстта му към колите винаги бе причинявала главоболия на майка му. Като юноша полицията няколко пъти го беше довеждала у дома, след като го беше заварвала да изоставя заедно със свои приятел коли, които бяха откраднали преди това от някой паркинг, за да се поразходят. Когато порасна, тези простъпки на мамино синче приеха нови форми. В Англия Санджай беше предизвикал няколко инцидента без материални шеги и няколко пъти бе арестуван заради превишена скорост зад волана на стария си ягуар или заради липса на валидна шофьорска книжка.

За разлика от Раджив, Санджай се бореше яростно за това, в което вярваше, и упражни значителен натиск върху майка си, за да му бъде предоставен лицензът. Индира председателстваше заседанието на кабинета, на което министърът на промишлеността даде на Санджай разрешение за производството на петдесет хиляди автомобила на година с изцяло местни материали. Направи го, въпреки че Санджай нямаше никакъв опит и не можеше да представи резултати от предишни проекти. Беше ясно, че ако не бе син на премиера, никога нямаше да получи лиценз. За пръв път Индира наруши свещения си принцип да поставя дълга пред личното си желание — изключение, което накрая щеше да й струва много скъпо. Одобрението на проекта предизвика скандал и всеобщи протести. Пресата обвини Индира в упражняването на най-лошия вид непотизъм. Един депутат от опозицията окачестви случилото се като „нещастие за демокрацията и социализма“. Други заговориха за „корупция без граници“. Собствените й съюзници, комунистите от Бенгал, се присъединиха към лавината от критики. Индира отговори по един твърде неубедителен начин: „Синът ми доказа, че притежава предприемачески дух… Ако не го насърчим, как ще искаме младите хора да поемат рискове?“. Дълбоко в себе си Индира вярваше сляпо на сина си и сигурно си е помислила, че „Марути“ е златен шанс за Санджай да докаже способностите си. Знаеше, че е млад, незрял, поривист, но смяташе, че е способен и силен, че с времето ще се научи и че тя ще може да го контролира. Съзнаваше също, че това ще го въвлече в обществения живот. Въпреки че Индира все така повтаряше, че не иска синовете й да влязат в политиката, вече гледаше на малкия си син като на достоен наследник на династията Неру-Ганди. Може би по този начин не се чувстваше толкова самотна в упражняването на властта.

Раждането на първия й внук на 19 юни 1970 г. я изпълни с огромна радост и разпръсна чувството на самота, което изпитваше още от най-ранна възраст. Както във всички индийски семейства, това беше изключително важно събитие. Раджив присъства на раждането — нещо необичайно за мъж в тогавашна Индия. Носеше камерата си, за да запише първия плач на сина си, който се появи на бял свят преди термина. Соня беше изтощена, но Раджив й помагаше много, сменяше пелените на бебето и го приспиваше между кърменията. Държаха се като модерни родители, въпреки че обичайните любопитни вече дебнеха пред вратата на къщата, когато се върнаха от болницата, а един аскет чакаше бебето, за да му направи астрална карта. Избраха името Рахул, което предложи Индира. Обясни на Соня, че на това име се спряла за първородния си син, макар че накрая го кръстили Раджив, за да угодят на баща й. Неру беше събирал предложения за име в затвора и беше избрал Раджив, защото на санскритски означаваше „лотос“, също каквото означаваше Камала, името на жена му, починала преди осем години. Както Индира бе отстъпила пред желанието на баща си, така и Соня отстъпваше пред желанието на Индира и с това се превръщаше малко по малко в индийка. Рахул беше името на един син на Гаутама Буда^[3] и на санскритски означаваше „този, който е способен“. Въпреки че семейството не беше религиозно, детето беше посрещнато с традиционните индуистки ритуали. Церемонията за първото подстригване се състоя три седмици след раждането му, на която присъстваха всички приятели на Соня и Раджив. Обръснаха главичката на бебето, като оставиха само един кичур, който според традицията щеше да пази паметта му. Този ритуал имаше символично значение — по този начин освобождаваха детето от предишните му животи и го подготвяха да се изправи пред бъдещето.

Индира беше запленена от бебето. Връщаше се в паузите между заседанията в парламента само за да го види и да го прегърне. Жената, която преследваше неумолимо аристократите в Индия, която се бе противопоставила на партията си, за да остане на власт, която изключваше съпартийците, които не бяха гласували за нея, се разтапяше от умиление при вида на внучето си. „Колко прилича на Раджив!“ — казваше тя, въпреки че беше рано да се определи, че прилича на когото и да е. Освен това не беше никакъв комплимент, защото безброй пъти бе разказвала колко грозно бебе е бил Раджив. Това дете обаче докосваше най-съкровената й същност и й напомняше времето на собственото й майчинство. Индира беше родила Раджив на 20 август 1944 г. но не в болница, а в къщата на най-младата си леля в Бомбай, в плачевни условия. Беше забременяла въпреки прекараната туберкулоза, въпреки предупрежденията на лекарите и несъгласието на баща й със сватбата й, така че това раждане го бе изживяла като истинска победа над враждебните обстоятелства. Индира искаше на всяка цена Неру да види внука си. Оставаха още три години до извоюването на независимостта и той беше в британски затвор за девети и последен път в живота си. Когато научи, че ще го местят, Индира се появи пред вратата на затвора в Аллахабад с малкия Раджив на ръце и изчака да го изведат, за да го качат в затворническата камионетка. „Под мъждивата светлина на един фенер баща ми видя за пръв път внука си през краткото време, което му позволиха да му се порадва“ — разказваше Индира.

* * *

Когато здравето на Соня укрепна напълно, заминаха за Италия с детето. Често си беше мечтала за този момент по време на дългото си възстановяване. Възхитителният аромат на кафе още с пристигането на летището, тишината, царяща на публичните места, пронизващият студ, удобството и бързината на автомобилите, водата, която човек можеше да пие направо от чешмата, супермаркетите, където имаше какво ли не — всички тези простички неща, от които беше лишена в Индия, я удивляваха. Сякаш за пръв път стъпваше в родината си. Сърцето й щеше да се пръсне от радост, когато се срещна със семейството си. Прегърна силно баща си. Не си казаха нищо — не беше необходимо. Стефано Майно взе малкия Рахул в ръце и вече нищо друго не го интересуваше. Нима този момент не си заслужаваше преживените несгоди в миналото? — сякаш се питаше Соня. Най-после беше под един покрив с всички скъпи на сърцето й хора.