Хавиер Моро
Червеното сари (37)

36.

Критиците на Раджив, които го обвиняваха в слабохарактерност, се принудиха да признаят, че качествата му на помирител дават резултати. Голямото му предимство се състоеше именно в начина му на действие, който се различаваше от този на майка му и на повечето индийски политици. Смяташе, че социалистическата политика на майка му и на дядо му блокират функционирането и развитието на икономиката. Беше убеден, че Licence Raj^[1], който майка му бе подкрепила, задушава предприемаческия дух на индийците и насърчава корупцията. Предоставянето на разрешителни срещу подкуп беше обикновена практика сред чиновниците. Раджив знаеше за какво става дума, защото като пилот в държавна компания в продължение на четиринайсет години беше страдал от забележителната им некомпетентност. Усилията му да ограничи административното регулиране и контрол предизвика недоволството на левите интелектуалци. Според тях либерализирането на търговията и ограничаването на контрола щяха да направят Индия зависима от чуждия капитал. Отъждествяваха го по-скоро с увеличаващата се средна класа, отколкото с бедна Индия. Обвиняваха го, че се е родил със сребърна лъжичка в устата, че говори по-добре английски, отколкото хинди, и дори че води бащата на жена си на почивка в националния парк „Рантамбор“. Излизането в почивка беше гледано с лошо око в Индия, особено когато ставаше дума за политик. Но Раджив просто поиска да заведе тъста си да види тигрите в същия парк, в който бе прекарал медения си месец със Соня.

Стефано Майно най-после се беше съгласил да посети любимата си дъщеря. Това беше първата и единствена почивка в живота му — възможност, която Раджив не пропусна, за да му окаже най-радушен прием. В това пътуване участваше старият приятел на Стефано — техникът Данило Куадра. Соня беше щастлива, че посреща баща си след толкова години. Предчувстваше, че това ще бъде единственото му посещение в Индия, защото Стефано не обичаше да пътува, освен това сега страдаше от сърце и здравето му не беше добро.

— Постоянно се страхува за теб, дори още преди убийството на свекърва ти — призна Данило на Соня.

Стефано се страхуваше още преди Соня да напусне родния дом, още от деня, в който бе казал на жена си: „Ще я хвърлят на тигрите“. Страхуваше се и за Раджив, това bravo ragazzo^[2], както го наричаше той. Твърде bravo, за да бъде политик в толкова размирно и бедно място като Индия — мислеше си Стефано. Мизерията, която видя, го покърти дълбоко, може би защото му напомняше собственото му детство, когато пасеше крави и времето минаваше отчайващо бавно, а стомахът го присвиваше от глад. Тогава имаше чувството, че положението никога няма да се подобри и че недоимъкът, монотонноста и лишенията ще продължат во веки веков. Сега виждаше същото, отразено в очите на младежите в индийските села. Соня постоянно му се караше, защото даваше щедри милостини. „Ако продължаваш така, скоро всички просяци в Индия ще те преследват“ — казваше му тя и му напомняше, че по-голямата част от просяците работят за мафията и че е по-добре да дава парите на тези, които се грижат за бедните. Баща й обаче, пестелив на думи и суров на вид човек, не й обръщаше внимание, защото не можеше да устои на усмивката на някое дете, което протягаше ръка през отворения прозорец на колата. След като се върнаха от пътуването в Делхи, приятелят му Данило го издаде на Соня, като сви рамене в безпомощен жест: „Нищо не може да се направи, обича да дава пари на всички“. Стефано Майно беше останал верен на собствената си памет.

Раджив беше твърде „западен“, та да може да скрие този факт, и дори много british^[3] в обноските и начина, по който сдържаше емоциите си. Веднъж, докато се защитаваше от нападките на опозицията, каза, че тя иска да върне Индия в Средновековието — израз, който принадлежеше на европейската, но не и на индийската история. Също беше вярно, че не се идентифицираше толкова силно с бедните, както правеха майка му и дядо му, но смяташе, че замогването на средната градска класа в крайна сметка ще облагодетелства бедните селяни. Динозаврите в партията му напомняха, че важното е да запази подкрепата на избирателите, които в огромната си част бяха много бедни. Какъв смисъл имаше да води политика, която не ги облагодетелстваше в кратки срокове? Нима Раджив искаше партията да изгуби следващите избори? Младият министър-председател се чувстваше притиснат — от една страна, искаше да даде по-голяма свобода на частния сектор, а от друга, трябваше да запази лоялността на основната маса от избиратели, на бедните. Предизвикателството беше голяма и той знаеше, че няма да е лесно да го спечели. За да опровергае обвинението, че е „министър-председател на привилегированите“, което противниците му искаха да му прикачат и което в една бедна демократична страна е направи пагубно, направи това, което щеше да направи майка му: предприе изтощителна обиколка из страната. Дори участва в голямо поклонение, за да подобри имиджа си сред масите. Според Соня, която го придружаваше в много от обиколките му, мъжът й беше неуморим. „Вървеше толкова бързо, че трябваше да го моля да забави крачка, за да могат другите да го следват. Тъй като беше свикнал да не спи повече от четири-пет часа на денонощие, обикновено подремваше в почивките, като ми даваше указания да го събудя, ако някой го чака. Понякога го оставях да спи няколко минути повече… После се сърдеше, но поне си отпочиваше.“^[4] Соня стана свидетел на чувствата, които будеше у народа. „Хората откликваха повече на личното му обаяние, отколкото на поста, който олицетворяваше. Нямаше значение къде се намираше — в племенно селище на север, в някои град в Тамил Наду, в сърцето на Пенджаб или в бидонвилите на Бомбай. Раджив не принадлежеше към никоя каста, етнос или група. Беше индиец и всички го смятаха за един от своите.“ Шофираше сам всъдехода си из селските райони. Там, където го чакаха хора, се спираше и разговаряше с тях. „Ако закъснеехме — разказваше Соня, — чакаха търпеливо, за да говорят с него, за да го видят. Когато пристигахме в някое отдалечено място късно през нощта, някой селянин доближаваше стара маслена лампа до лицето му и виждах как очите му светваха, щом разпознаеше усмивката му. Молеше ни да го придружим, за да ни запознае със семейството си, да кръстим новородените деца, да пожелаем щастие на младоженците в селото.“

Колко далечен изглеждаше Делхи от колибите в тези затънтени краища, където споделяха оскъдната храна на домакините, изслушваха внимателно проблемите им и ги разпитваха, за разберат как могат да им помогнат. „Виждам много обич в очите на хората — каза Раджив — и приятелство, доверие, но най-вече надежда.“^[5]

Раджив твърдо вярваше, че технологиите може да премахнат или поне да намалят бедността. Спомняше си за майка си и за усилията, които бе положила, за да осъществи „зелената революция“, като бе отвела учени по селата и бе организирала срещи с местните политици и селяни. Когато го упрекваха, че отпуска големи суми от държавния бюджет на научноизследователски центрове, в своя защита той отговаряше, че без достъпа до тъканните култури и до генетичното инженерство хамбарите на Пенджаб нямаше да са пълни. „Може да се провалим, ако експериментираме — казваше той, — но ако не го правим, няма да стигнем доникъде.“ Противоречията в Индия бяха невъобразими. Как беше възможно страната да изстрелва спътници в космоса, а да е неспособна да осигури питейна вода на населението? — питаше се той. Откри, че причината не е в липсата на технология, а в неспособността тази технология да бъде използвана за разрешаване проблемите на бедните. Оттук се роди една негова идея, която той нарече „Технологични задачи“ — амбициозна изследователска програма в шест области, които Раджив определи като приоритетни, след като обиколи селските райони: снабдяване с питейна сода, ограмотяване, имунизация, млекопроизводство, телекомуникации и възобновяема енергия.

Обикновено когато някой разклаща стари структури и идеи, става мишена на подигравки. Същото се случи с него. В Ню Делхи го наричаха наивник, обвиняваха го, че иска да скочи направо от волската каруца на мобилните телефони — нещо, което все пак щеше да се случи благодарение на прозорливостта му и упоритата му дейност през първите години на управлението му. Три десетилетия по-късно снимката на един махут^[6], говорещ по мобилен телефон от гърба на слон, натоварен с дървени трупи, се превърна в рекламно лого на една индийска телефонна компания. Именно по време на управлението на Раджив и благодарение на подкрепата на индийци, живеещи в чужбина и предимно в САЩ, бе изградена междуградска и международна сателитна телекомуникационна система, чрез която телефонът стигна до всички краища на страната и вече беше достъпен и за най-бедните селища, които живееха в пълна изолация.

В столицата се подиграваха също на лозунга му „Компютър във всяко селско училище през XXI век“. Приличаше на каприз на глезено момченце, защото много училища в селата нямаха дори електричество и черна дъска. Истината обаче беше, че Раджив веднага си даде сметка за потенциала на информатиката, която години по-късно щеше да стане двигател на индийската икономика. Смяташе, че благодарение на промишлената революция Европа е постигнала позицията си на икономическа сила, и не искаше Индия да пропусне другата революция — тази на електрониката и Информатиката. Месец след като бе назначен за министър-председател, той намали вносните мита на електронни части и компютри. После постепенно премахна много ограничения в електронната индустрия и насърчи въвеждането на компютри в училища, банки и офиси, като даде силен тласък на развитието на местната индустрия. По време на мандата му икономиката започна да се либерализира. „Трябва да се освободим от надзора, без да изоставим контрола“ — казваше той. Средната класа преживя истински възход, за който чакаше отдавна. Хората можеха да си купят телевизори, радио и фотоапарати, часовници и електродомакински уреди, преди това недостъпни поради митата, които бяха толкова високи, че по-голямата част от тях се купуваха контрабандно. Бяха добри години за потребителите и за бизнеса. За пръв път след независимостта забогатяването не беше смятано за престъпление или грях.

Тези мерки имаха незабавен отзвук в живота на Соня и улесниха ролята й на първа дама. Вече не се налагаше да обикаля пазарите на Ню Делхи, за да намери например сирене, зехтин или миксер, необходими за официалните вечери. Постепенно външният свят започна да навлиза в древна Индия, а тя — да се отваря към света.

Независимо от това, през осемдесетте години на двадесети век страната беше истински вулкан от конфликти и работата на министър-председателя можеше да се сравни с тази на пожарникар, гасящ пожари. След Пенджаб той се залови да омиротворява района на Асам, разбунен от наплива на бежанци мюсюлмани, които продължаваха да идват от Бангладеш петнайсет години след края на войната, за да търсят работа. Успя да постигне мир с племенните общности бодо, гуркха и мизо и сключи споразумения, които намалиха и дори сложиха край на насилствените опити за отцепване. По време на тези посещения той не се стесняваше да си слага пищни шапки или да се облича с шарени местни костюми в знак на приятелство, също както би го направила Индира. Смееше се на себе си, когато се виждаше в този вид, и понасяше спортсменски закачките по този повод. Никога не изгуби чувството си за хумор и се учудваше, когато някой не схващаше шегите му. Когато се връщаше вкъщи, бързаше да покаже на Соня и децата предметите, които му бяха подарили по време на пътуванията му — женска лула от племето мизо, плетена кошница, гравирана раковина — и които после прибираше в кабинета си като истински съкровища. Дълбоко в себе си знаеше, че постигането на мир и сигурност за различните народи в Индия означава също мир и сигурност за семейството му, и поне така мислеше до 2 октомври 1986 г., когато сикхският конфликт нанесе поредния си удар.

В същия този ден, докато присъстваха на церемония по случай 117-годишнината от рождението на Махатма Ганди в мавзолея му Ню Делхи, чуха ясно гърмеж.

— Това е пукот от някой веломотор — успокои ги един агент от Специалния отряд за охрана.

Соня и Раджив седнаха на земята, докато свещениците произнасяха молитви в памет на бащата на нацията. Когато церемонията приключи, се разнесоха нови гърмежи. Телохранителят до Соня бе ранен в главата. Настана паника. Множеството викаше, докато се разпръскваше. Раджив беше застанал пред жена си, за да я предпази с тялото си, когато полицаите ги обградиха и ги изведоха от мястото. „Какъв ти веломотор!“ — повтаряше Соня възмутено. Неуспелият убиец бе незабавно заловен. Беше сикх, който бе стрелял от върха на едно дърво. Нямаше убити, но за Соня този опит й напомни, че не можеха да отслабят бдителността нито за миг. Върна се много разстроена вкъщи, нетърпелива да прегърне децата си и да се увери, че те също са добре, защото винаги съществуваше вероятността атентатът да е част от един по-широк заговор. Този път обаче сикхът беше действал сам.