Хавиер Моро
Червеното сари (49)

48.

На тези първи за века избори се явиха шестстотин и седемдесет милиона избиратели — два пъти повече от следващия по многочисленост електорат на Европейския парламент. За да се извърши този организационен подвиг и да се гарантира сигурността на избирателите, електоратът бе разпределен в четири изборни дни, в продължение на три седмици. Последната приключваше на 10 май 2004 година. Четири милиона държавни служители бяха мобилизирани в седемстотин хиляди избирателни пункта, за да постигнат резултати, засягащи съдбата на една шеста част от световното население през следващите пет години. При тези избори новата технология щеше да бъде от голямо значение. На проведените през 1999 г. имаше само три телевизионни канала. На тези избори дванайсет канала предаваха денонощно, без да се смятат сателитните. Преди пет години имаше около милион и половина мобилни телефони, сега бяха над трийсет милиона. Телевизията предаваше усмивките, блясъка, изразите на умора, на радост, на притеснение на кандидатите, очаквателните им погледи, а също и някои жестове, отразяващи се на популярността им. Но никой не знаеше коя партия ще се възползва максимално от тези предавания.

Преброяването щеше да започне на 13 май и благодарение на новите електронни урни първите резултати щяха да излязат на 14 май. Но за кандидатите това щеше да бъде дълга седмица. Соня с удоволствие би заминала за няколко дни на хлад в планината, но това щеше да се изтълкува като бягство от полесражението. Партийните й другари нямаше да одобрят отсъствието й. Трябваше да е на поста си в столицата, на първия ред, да отвръща на някоя атака в последния момент, да сплотява хората си и да убеждава някои упорити депутати.

* * *

Четвъртък, 13 май 2004 година. Тази сутрин се очакваха първите резултати. В селата селяните се възползваха от горещината, за да прекъснат за малко работата си, и се събираха около някой телевизор или транзистор. В страна, където всички споделяха празниците на другите, великият спектакъл на демокрацията се изживяваше като още един празник. В многобройните села извън обсега на вълните трябваше да изчакат пристигането на някой пратеник с новините. Там резултатите можеха да закъснеят до две седмици. Седалищата на двете големи партии се намираха в центъра на Ню Делхи. Там се разработваха стратегии и се определяха правилата. В тях имаше остъклени зали с климатици, телевизионни монитори и компютри, видеокамери, принтери и всякакви други технически удобства. Младежи, облечени по западната мода, сновяха между кабинетите с мобилни телефони до ухото и по традиция с чаша чай с мляко в ръка. В Генералния щаб на ИНК журналистите бяха повече от партийните членове, които се криеха по домовете си, изтощени от долнопробните спекулации на радиото и телевизията. Най-големите оптимисти, с прочутите шапки „Неру“, разговаряха и жестикулираха пред журналистите, които се опитваха да уловят първите реакции.

В резиденцията на Соня атмосферата беше напрегната. В къщата цареше пълна тишина. Навсякъде бяха пръснати предмети, донесени от цяла Индия — вещи от племената, красиви платна и старинни стъклописи, които Соня много ценеше. Нищо не подсказваше, че това е дом на специално семейство, освен кабинетът на Раджив, където нищо не бе променено. Снимки в сребърни рамки по масите показваха среши на Неру с Кенеди, Горбачов, Дьо Гол и други известни личности от XX век. Тук бяха и прочутите портрети на Неру, Индира и Раджив, окачени в дървени рамки на белите стени. Днес те сякаш имаха собствен живот, като че ли някъде отдалеч участваха в събитието.

Сътрудниците на Соня бяха насядали по канапетата или клекнали и пиеха с удоволствие чай с аромат на кардамон. Всички чакаха в неловко мълчание, но Соня не искаше да пусне телевизора. Страхувам се от резултатите и искаше да си спести агонията да слуша междинните цифри. Искаше да разбере всичко отведнъж, когато дойдеше моментът. Наближаваше развръзката и тя изпитваше страх, че ще разочарова „семейството“. Знаеше, че ако спечели, това щеше да бъде победата на Соня Ганди, която се представи пред електората такава, каквато беше — уязвима, откровена и смела. Ако загубеше, щеше да е поражение на „вдовицата на Раджив“, на „снахата на Индира“ или на „италианката“, която не беше стигнала до висотата на обстоятелствата и която бе лишена от амбиция и политически талант. „Наистина ли заслужаваше да спечели?“ — се питаше, докато през главата й минаваха всякакви ненужни и дори противоречиви мисли.

Мобилният телефон на приятелката й Амбика (генерален секретар на партията, с която напоследък прекарваше по-голямата част от времето си) иззвъня с мелодията на ИНК. Жената остави чашата с чай на масичката, обади се, усмихна се широко и затвори: „Соня, нашите хора в Тамил Наду са спечелили!“ Добрата новина разведри атмосферата. „Поне там не се посрамихме“ — помисли си Соня. Тамил Наду беше голям щат и имаше значение за крайния резултат. Но всички очакваха с нетърпение да научат окончателния брой на гласовете в ключовите щати като Утар Прадеш, Махарашра или Карнатака. Соня гореше от желание да ги чуе, но в същото време се страхуваше. Секунди след това звънна друг телефон: „Соня, спечелихме в Махарашра!“ — информира я друг член от екипа й. Сигналът на факса се присъедини към телефоните: апаратът изкара фотокопия на съобщения във вестниците, идващи от различни партийни делегации… И всички носеха добри новини. В един момент в студиото настана какофония от шумове, звуци и разговори. Соня стоеше объркана, докато не иззвъня частният телефон в дома й.

— На добър час, Соняджи! Не само печелим, вече побеждаваме! От мое име и от името на всички членове на партията ти предавам нашите най-искрени поздравления!

— Да не бием камбаните все още, трябва да бъдем предпазливи.

— Имаш право, но тенденцията вече е ясна…

Соня погледна към членовете на екипа си с усмивка, която подчертава прекрасните й трапчинки в моменти на щастие.

— Ще пусна телевизора — каза и стана.

На екрана се появи познато място — булевард Акбар Роуд, където се намираха партийните офиси, на пет минути от дома й. Въодушевени симпатизанти носеха плакати в нейна подкрепа и крещяха лозунги: „Да живее Соня Ганди!“, „Да живее Индийският национален конгрес!“. Други палеха бомбички, танцуваха и пиеха на улицата. „Наричаха я чужденка, но народът даде своя убедителен отговор!“ — твърдеше нейна симпатизанта, носейки знамето с националните цветове — оранжево, зелено и бяло. „Това е дар от Всевишния!“ — обяви друг известен партиен член със сълзи в очите. Първата реакция на възторг удиви всички, но това, което изненада и смая Соня, бе вик от тълпата: „Да живее министър-председателката Соня Ганди!“. Остана вкаменена, сякаш реалността на новото й положение я връхлиташе от телевизионния екран. Смутена от това, което чу, тя седна на ръба на канапето. Опита се да прикрие объркването си, но беше толкова впечатлена, че не успя.

— Добре ли си? — попита я Амбика.

Соня пое дълбоко дъх и посочи гърдите си, като че ли имаше пристъп на астма.

— Да донеса ли инхалатора?

— Няма нужда, вече ми минава.

Молеше се обаче да не получи пристъп. Изпитваше голяма тревога, която виковете от улицата засилваха още повече: „Соня Ганди — министър-председател!“

Говорителят се върна към резултатите. Съобщаваше ги по щати и Соня имаше чувството, че гласът на различните народности в Индия стигаше до кабинета като далечно ехо. Идваше от селата по тибетските склонове на Хималаите, от колиби от кал на племето бишнои в пустинята Tap, от племената, обитаващи мангровите гори на юг, от рибарите по обширните плажове на Керала, от мюсюлманите в Гуджарат, оцелели от кланетата на индуистките фундаменталисти, от милионите обитатели на бидонвили в Бомбай и Калкута… И гласът на народа се повтаряше, за изненада на Соня, на сътрудниците й, на враговете й, на цяла Индия и целия свят. Този глас се различаваше от прогнозите на политическите експерти, на телевизионните магнати и на социологическите агенции. Глас, който се надигаше срещу господстващото влияние на медиите върху масите. Нито един експерт не успя да предвиди голямото поражение на управляващата партия.

Резултатите пометоха с един замах достоверността на предсказаното от толкова астролози, хироманти и предполагаеми магове, които бяха посели заблуди и лъжи в живота на страната. Прочутият астролог Аджан Бахамбк се бе „покрил със слава“.

Първоначалната изненада прерасна в еуфория, когато телевизията съобщи, че партията Индийски национален конгрес е спечелила сто четиридесет и пет места. В коалиция със съюзниците щяха да достигнат магическото число двеста седемдесет и две, т.е. възможността да управляват. Тази бройка Соня беше обявила предварително през 1999 г., но сега я беше достигнала. Безпокойството й бе примесено с чувство на удовлетворение. Като връх на този триумфален ден съобщиха новината, че Рахул е избран за депутат в парламента от избирателния район Амети. Беше достоен заместник на баща си. Тази двойна победа възстанови на власт най-почитаната и най-унижаваната фамилия в Индия. Виковете на множеството, което се придвижваше към нейната къща и я приветстваше, заглушиха звука на телевизора. В централата на Акбар Роуд отговарящият за сигурността на партията позвъни на полицията в Ню Делхи, за да изпратят подкрепления на „Джанпат“ поради голямото струпване на хора.

* * *

Партията Бхаратия Джаната загуби в двайсет и четири от двайсет и осемте щата в Индия. Загуби дори крепости, които смяташе за непревземаеми, като свещения град Бенарес или дери Айодхя. Този път убеждението им, че общите размирици се превръщат в гласове, се оказа голяма грешка.

— Народът реагира — каза Приянка, когато дойде да поздрави майка си.

С всяка изминала минута лозунгът на индуистите „Индия изгрява“ изглеждаше все по-смешно. Избирателите като че ли бяха разкрили фалша на тази властолюбива пропаганда, която оставяше извън играта по-голямата част от народа, която не се виждаше в градовете, но сега получаваше своя реванш в горещите равнини и забравените села. Изражението в погледа на Соня отразяваше чувствата на нейните съмишленици: победа, удоволствие, смях и в даден момент — сълзи. Тя се бе включила в предизборната надпревара единствено за да не падне на колене, а постигна целта си като абсолютен победител.