Хавиер Моро
Червеното сари (27)

26.

Ако не бяха прекъснали ваканцията им, тя щеше да е идеална — покойна, забавна и интересна. Децата усъвършенстваха италианския си. Соня влезе в крак с европейската мода, като си купи дрехи, а Раджив направи същото с фотографските си материали. Накрая дори не се наложи да наемат кола — сестра й Анушка им даде открит автомобил, който хвърли във възторг децата. С него прекосиха Северна Италия в противоположната посока, която бе поел баща й Стефано, когато бе напуснал родното си село Лузиана и бе потърсил по-добро бъдеще в предградията на Торино. Трийсет и пет години по-късно дъщеря му и внуците му се връщаха в планините на Азиаго като обикновено италианско семейство на почивка. По пътя се отбиха до красивото езеро Гарда, заобиколено от маслинови и лимонови дървета и гъсти кипарисови гори, разходиха се из Верона по широките улици от червен мрамор, насладиха се на магията на Венеция и се къпаха на плажовете на Адриатическо море. Качиха се на платото на Азиаго сред прекрасен пролетен пейзаж. Лилави, бели и жълти цветя растяха в канавките на шосето, което се виеше сред брезови гори. Ливадите, в които пасяха крави, бяха в наситено зелено, а извисяващите се в дъното Алпи им напомняха гледката на Хималаите от равнината. В Лузиана, родното място на семейството, въздухът беше кристалночист, температурата беше идеална. А като си помислеха, че в същия момент в Делхи баба им, чичо им и леля им, и особено малкият Фероз, понасяха 45 градуса на сянка, в очакване на дъждовете! Приянка и Рахул надаваха радостни викове, когато четяха табелите на магазините: „Искариа Майно“, „Ресторант Майно“, „Кафене Майно“, „Бензиностанция братя Майно“… Колко бяха преуспели различните клонове на семейството в годините след войната — помисли си Соня. Посрещнаха ги изключително топло. Всички бяха любопитни да видят видната дъщеря на селото, чиято необикновена съдба следяха чрез медиите. Едно нещо изненадваше хората — скромността на семейството. Соня беше облечена семпло, но с вкус, с тесни панталони и блузи без ръкави — лукс, който не можеше да си позволи в Индия, където една жена можеше да си показва корема, но не беше прието да ходи с разголени рамене. Снимаха се пред семейната каменна къща, последната на улица „Майно“, която от три десетилетия беше необитаема. Канеха ги на толкова места, че не можеха да приемат всичките покани.

Върнаха се в Орбасано, където Стефано и Паола ги очакваха с нетърпение. Бяха следели с такава тревога събитията в Индия през последните години, че сега душата им се свиваше всеки път, когато дъщеря им и внуците им заминаваха, макар и само до Венето или просто да прекарат следобеда в Торино. Тревожеха се също за най-малката си дъщеря Надя, която се беше омъжила за испански дипломат, който току-що бе назначен в посолството в Ню Делхи. От една страна, бяха доволни, че двете сестри ще бъдат заедно: от друга, тъгуваха, че ще бъдат толкова далече от тях. Шегуваха се, че не могат да избягат от кармата на Индия. Анушка, която живееше на долния стаж на къщата на улица „Белини“, възнамеряваше да отвори магазин за индийски занаятчийски стоки в близкия до Орбасано търговски център. Беше кръстила голямата си дъщеря Аруна.

Рахул и Приянка също бяха щастливи, че се връщат в къщата на дядо си и баба си, защото братовчедите им, децата на Анушка, живееха под тях, така че си прекарваха страхотно в голямата семейна къща. Играеха в градината или на улицата на същите игри, на които бе играла Соня в детството си, когато чертаеше с тебешир върху асфалта дните на седмицата и по цели часове скачаше от квадрат на квадрат. Стефано не можеше да се нарадва на тези семейни сбирки. Не беше ли построил къщата, за да събере под едни покрив всичките си дъщери и техните семейства? Те се шегуваха, че сигурно е бил индиец в друг предишен живот, щом толкова е привързан към семейството… Приятелките на Соня се учудваха, че тя се държи толкова скромно, че се облича простичко и носи малки, дискретни бижута. „Пепеляшката от Орбасано не си е вирнала носа след брака, който сключи“ — казваше една съседка. Местният печат я беше кръстил така — Пепеляшката от Орбасано, име, което караше Соня да се черви от срам. „Пълна глупост“ — казваше тя. За Раджив престоят им в Италия също беше най-добрата почивка, която би могъл да желае. Беше истинско щастие да може да скочи в оранжевата „Весна“ на Пиер Луиджи и да отиде в магазина за електроника „Алегро“ на булевард „Ре Умберто“, за да купи части за радиото си, които не се намираха в Индия, без да бъде разпознат; както и да посети с цялото семейство прочутия Египетски музей където Соня като момиче си устройваше срещи с приятелите си, за да не чакат на студа, без да бъде тутакси заобиколен от хора, които му искаха автограф или го сочеха с пръст. Това щастие обаче щеше да бъде кратко. В края на юни посещението на Сандокан в Орбасано предизвика истинско сътресение. Децата и младежите от селото се събраха на улица „Белини“, за да видят отблизо този принц от Борнео, който се бе заклел да отмъсти на британците в книгата на Емилио Салгари. Суматохата беше толкова голяма, че Соня предложи да излязат от къщи. Приключиха следобеда щастливи и весели в една пицария в близкото село Авиляна.

И внезапно призори на 23 юни телефонът иззвъня. Соня изтръпна. Часът беше необичаен и тя веднага помисли, че може би се обаждат от Индия. Майка й го потвърди, когато влезе на пръсти и й каза шепнешком, за да не събуди децата: „Международен разговор… от Ню Делхи“. Соня стана, загърна се с халата си и отиде да вдигне телефона в хола. Разпозна сред смущенията нервния глас на един от секретарите на свекърва си. Сега беше сигурна, че новините са много лоши. „Мадам… Санджай претърпя злополука… Почина.“ Соня се вцепени. Не чу несвързаните обяснения на секретаря. Когато затвори телефона, беше като зашеметена. Върна се в стаята. Раджив току-що се беше събудил. Изчака няколко секунди, за да му съобщи ужасната новина, сякаш искаше да му остави още мигове на щастие, каквото повече нямаше да изпита. Дълбоко в себе си Соня предчувстваше, че тази катастрофа ще засегне дълбоко живота и на нея, и на семейството й.

* * *

Няколко часа по-късно летяха за Рим, за да хванат самолета на Индиън Еърлайнс, който летеше от Лондон за Ню Делхи. Пътуваха в първа класа заедно с други приятели и познати. Сред тях бяха майката и сестрата на Манека, чиято ваканция също беше прекъсната, един бивш министър, един индустриалец и един бизнесмен — все стари приятели на семейството, които бяха дълбоко потресени от трагедията. Всеки от тях беше събрал информация за злополуката и по време на дългия път успяха да възстановят това, което се беше случило.

Санджай се беше разбил с последната си играчка — един „Питс С-2 А“, с който се беше сдобил с посредничеството на корумпирания гуру Брахмачари. В седем сутринта отишъл в авиоклуба в Ню Делхи и поканил един приятел пилот да направя няколко акробатични фигури. Първоначално приятелят отказал да лети с него, защото знаел, че е неопитен, но Санджай настоявал и той накрая се съгласил. Правили осморки и пикиране над Ню Делхи в продължение на дванайсет минути, после прелетели над Сафдарджунг Роуд номер едно, където само преди един час той говорил с майка си.

— Внимавай много — предупредила го Индира. — Казаха ми, че си доста безразсъден…

— Бъди спокойна — отвърнал й Санджай.

Според един свидетел самолетът се издигнат като стрела към небето, а после предприел пикиране, сякаш за да натрупа инерция за лупинг, но не успял да се задържи и се разбил на едно празно място в дипломатическия квартал, на по-малко от километър от Уилингдън Кресънт номер дванайсет.

Преди един месец генералният директор на Гражданската авиация информирал шефовете си, че Санджай нарушава постоянно наредбата за сигурност и че излага на опасност своя живот и живота на другите.

— Директорът на Гражданската авиация докладвал за това на министъра на въздухоплаването, който обещал да говори с майка ти, но поради някаква причина не го е направил.

— Предполагам, че никои не е направил нищо от страх да не се противопостави на Санджай — каза Раджив.

По-късно щяха да научат подробно за случилото се. Докладът на директора на Гражданската авиация попаднал в ръцете на Санджай и той, верен на себе си, принудил служителя да си подаде доброволно оставката. На негово място поставил заместника му, послушен човек, който нямало да му създава проблеми. Санджай бе загинал поради непредпазливост и самонадеяност, защото жаждата му за власт беше толкова голяма, че не признаваше никакви ограничения.

* * *

Смрачи се бързо заради скоростта на самолета и въртенето на Земята. Сигурно бяха над Сирия или може би над Турция. Долу се виждаха тюркоазено сини езера и светлините на градовете, над които падаше нощта. Никой не гледаше филма. Групата приятели и близки бяха отказали да ядат. Амтешвар, майката на Манека, беше видимо съкрушена. „Вдовица на двайсет и три години… и с тримесечно бебе“ — повтаряше жената. За по-малко от три години беше изгубила съпруга си и зет си. Беше стигнала върха, след което бе изпаднала в немилост, а после отново се беше изкачила на върха… А сега какво щеше да се случи?

— Трябва да направиш всичко възможно, за да запазиш сплотеността на двете семейства — съветваха я тримата приятели. — Сега, когато Санджай вече го няма, трябва да пазите Раджив.

Соня изтръпна цялата, когато чу последната фраза. Замалко да извика „Не!“, но се сдържа. Вече знаеше, че ще се опитат да убедят Раджив да заеме мястото на брат си. Соня беше наясно — това означаваше краят на щастието. Беше готова да се бори със зъби и нокти, за да го предотврати.

Самолетът се приземи в Делхи в два часа след полунощ. Бдението беше организирано в къщата на Сафдарджунг Роуд, където министри, приятели, непознати цял ден бяха отдавали последна почит пред тленните останки на Санджай. Индира, силно изнервена, обикаляше от стая в стая през цялата нощ, за да пита дали има новини от пътуващите, защото несъзнателно се страхуваше, че може да се случи друго нещастие.

Раджив, Соня и децата вече знаеха какво ще заварят, но въпреки това шокът, който изпитаха при пристигането си, беше огромен. Когато видяха тялото на Санджай в ковчега, поставен в салона, сред стените, където сякаш още отекваше ехото от смеха му, Раджив и Соня се сринаха. А когато Раджив заплака неутешимо, Индира също избухна в ридания. След като се поуспокоиха, Соня забеляза, че очите на свекърва й са зачервени и подпухнали зад слънчевите очила, лицето й е пепеляво и ходи прегърбена, сякаш й беше трудно да се изправи. „След това как изобщо ще живея?“ — попита я тя със съкрушен глас. Беше произнесла тези думи с ръце върху корема — жест, който бедните селянки правят, когато оплакват мъртъвците си. Отново се прегърнаха и стояха дълго време мълчаливо. От десетина дни Индира беше предоставила на Санджай първия му официален кабинет, след като го беше назначила за генерален секретар на партията. Сега внезапно него го нямаше — имаше само едно безжизнено тяло. Беше останала без син, без другар, без съветник и без наследник. После Соня видя Манека, която се движеше като замаяна. През целия ден беше плакала, повтаряйки: „Не и Санджай… Всеки друг, но не и Санджай…“ Раджив я прегърна и й каза няколко мили думи. Соня се разплака, когато я прегърна. Децата, уморени и разстроени, стояха мълчаливо. Далечният плач на братовчед им, малкия Фероз, наруши тишината.

Соня веднага се зае да обслужи хората, които бдяха над покойника. Помогна да поставят постелки на пода, за да могат приятелите и близките да си починат. После се погрижи да им поднесат чай, препечен хляб и сладки.

След като се поуспокоиха, Индира ги запозна с подробностите около погребалния ритуал, който беше организирала за следващия ден.

— Ще направим кремацията на „Шантивана“, до мавзолея на дядо ви…

— Мисля, че идеята не е добра, мамо — каза Раджив. — Не е ли по-разумно да направим частно погребение, с ограничен брой хора?

— Може би, но шейх Абдуллах, глава на правителството на Кашмир, а и всичките местни правителства ме помолиха за официално погребение.

— Санджай не заемаше официален пост в правителството. Погребение с държавни почести може да ти създаде неприятности. Представи си само протестите!

— Знам. Но Санджай имаше много последователи и не искам да ги разочаровам. Все едно да разочаровам него.

Раджив повече не настоя.

* * *

Кремацията се състоя на следващия ден на брега на река Ямуна. Беше твърде близо до мястото, където бяха кремирали Неру, бащата на народа, а Санджай, колкото и Индира да го искаше, не заслужаваше същите почести като баща й. Мнозина видяха в този жест на Индира пореден знак за злоупотреба с власт. Отново не се беше вслушала в съвета на Раджив да избере друго място, а не този свят площад, където идваха на поклонение милиони индийци. Индира обаче се поддаде на настояванията на поддръжниците на Санджай. Не успя да намери сили, за да им се противопостави, а и навярно самата тя желаеше да отдаде прекомерна почит на сина си, сякаш така можеше да компенсира донякъде загубата му.

Скрила мъката си зад огромните слънчеви очила, Индира седеше до Манека на първата редица, срещу кладата. Соня, облечена в бяло сари, хлипаше тихо, спомняйки си дните, когато беше младоженка и тя, мъжът й и девер й бяха неразделно трио. Отзад имаше море от хора, което стигаше чак до хоризонта. Раджив извърши ритуала — постави факлата в огъня и обиколи няколко пъти тялото на брат си в ритъма на мантрите, които пееха индуистките свещеници. Синът му Рахул го гледаше с известна боязън. Баща му беше казал, че на него, като на първороден син, се пада задължението да извърши ритуалите по време на кремацията, когато някой от родителите му си замине от този свят. До този ден подобна мисъл не беше минавала през ума на момчето.

Следобед Раджив отнесе медната урна с пепелта на брат си на Акбар Роуд, за да я зарови в градината под някое дърво. Когато я видя, Индира не можа да се сдържи и избухна в ридания. За пръв път плака неутешимо и без задръжките, които си налагаше пред публика. Раджив я прегърна и я задържа да не падне, защото тя буквално се сриваше. Мъката й сякаш беше безгранична. Соня беше научила, че сутринта след трагедията Индира отишла от болницата, където пренесли тялото на Санджай, на мястото на злополуката. Върнала се два пъти там. Злите езици твърдяха, че отишла, за да потърси часовника и ключодържателя на Санджай, защото един от ключовете бил от сейф, пълен с откраднатото от сина й. На гърба на часовника — пак според слуховете — бил гравиран номерът на тайна сметка в Швейцария. Това обаче беше пълна лъжа. Индира не се интересуваше от личните вещи, които освен всичко вече бяха иззети от полицията. В действителност тя търсеше сина си; несъзнателно се опитваше да си върне него, не вещите му. Съзерцавайки калцинираните железа, Индира беше осъзнала колко голяма е загубата.^[1] Всичките й мечти, големите й планове за бъдещето също се бяха разбили сред останките на самолета.

Застанала под сянката на дървото, Индира успя да овладее сълзите си и се съвзе изумително бързо. После отидоха в салона. Мястото, където преди беше поставено тялото, сега беше покрито с жасмин. Седнаха с кръстосани крака на пода на стаята, която ухаеше на цветя и изглеждаше пречистена, и мълчаливо се заслушаха в напевите на свещениците, които пееха стихове от Рамаяна, великата епопея на индуизма.

* * *

През следващите дни симпатизантите на Санджай издигнаха статуи в негова памет, кръстиха улици и площади с името му, както и цели квартали, училища, болници и дори водноелектрически централи. Цялата страна стана свидетел на неистов посмъртен култ към личността на детето чудо, когото най-големите ласкатели дори сравниха с Исус Христос, Айнщайн и Карл Маркс. Тази демонстрация на обич беше по-скоро отчаян опит на политическите му съюзници и приятели да запазят привилегиите си и да останат близо до властта, отколкото проява на истинска мъка. Мнозина други, сред които бяха бившите жертви на политиката му за контрол на раждаемостта, посрещнаха тази смърт с облекчение. За тях това беше злополука, в която имаше пръст провидението и която бе спасила страната от жестоката съдба да има Санджай за министър-председател — нещо, което всички смятаха, че рано или късно щеше да се случи.

Единственото положително нещо, което тази трагедия донесе на Индира, беше, че възстанови стари връзки и се сдобри с близки и приятели, които й бяха обърнали гръб по време на извънредното положение. Почувства се особено щастлива, когато получи писмо от старата си приятелка Дороти Норман: „От толкова време не сме си писали, че от една страна, не знам на кого точно пиша; от друга страна, пиша на човека, когото познавах. Как ми се иска да можехме да си поговорим, макар че мълчанието може би е по-красноречиво от всякакви думи. (…) Изпращам това писмо като мост между двете. Приятелствата са най-ценното нещо на този свят, който понякога е толкова суров“. В отговор Индира й написа, че се е почувствала дълбоко развълнувана, когато е получила писмото й, и че има толкова неща да й разказва, че не знае откъде да започне; „Миналото си е минало, нека го загърбим. Но трябва да изясня някои неща. Няма нищо вярно в хулите, в злостната клеветническа кампания“.^[2] Индира никога не прие за истина жестокостите и грешките, допуснати от Санджай.

У дома оставаха Манека и малкият Фероз, който спеше в стаята на Индира заедно с останалите внуци след смъртта на Санджай. Индира се вглеждаше продължително в бебето, сякаш зад всеки негов жест разпознаваше сина си. Оставаха също Раджив и Соня, чийто брак беше преживял физическата раздяла, културните различия, съпротивата на семействата им, стреса по време на извънредното положение и постоянната намеса и разяждащо действие на политиката в живота им. Имаха две умни, красиви и добри деца. До трагедията със Санджай най-сериозното нещо, което децата бяха преживели, беше свиждането с баба им в затвора и смъртта на кучето им. „Спомняйте си за нея, когато си играехте заедно, колко й беше забавно и колко се забавлявахме всички, когато я извеждахме на разходка…“ — бе им написал Раджив в писмо, пропито с бащина обич, което завършваше с един съвет: — Трябва да се научите да живеете с мисълта, че все някога всички трябва да умрем.»

Идеалният семеен живот, на който се радваха, изглеждаше нещо твърде хубаво, за да продължи дълго.