Хавиер Моро
Червеното сари (46)

45.

Соня възкреси надеждата на най-голямата партия в света, въпреки че не я върна на власт. Не успя да спре устрема на индуистите от БДП, чийто резултати й позволяваха да сформира коалиционно правителство. Щяха ли да продължат да подклаждат съперничеството между общностите? Щяха ли да продължат да тласкат страната към пропаст? Добре че новият премиер Атап Бихари Ваджпаи беше ерудиран и умерен човек, с голям авторитет в политическите кръгове. Щеше ли да успее да обуздае крайните екстремисти? Цялата страна си задаваше тези въпроси, особено по отношение на програмата, от която човек го побиваха тръпки: Индия на индусите, промяна на конституцията, изграждането на храм „Рама“ в Айодхя…

Беше логично много от хората да разчитат на Соня, която поемаше ролята на опозиционен лидер, защото беше председател на партията ИНК. Там, в Италия, роднини, приятели и съседи се събираха пред телевизорите, за да следят невероятната история на тази италианка. Пепеляшката от Орбасано бе отстъпила пред молбите на своите царедворци и се впускаше в битка за царската власт… Но не й ли се виеше свят? Не се ли боеше, че ще я убият? Не се ли страхуваше за децата си? Не трябваше ли да зареже всичко, да се върне, да отвори бижутерски магазин и да живее спокойно? Не разбираха какво си мисли тази жена… която се бе влюбила в принц, но можеше да се превърне в кралица.

Осем години след убийството на Раджив вратите на парламента бяха отворени за Соня. Изкачвайки стълбите, тя си спомни думите на свекърва си, която казваше, че нейното семейство не е нормално, „защото от нас се очакват чудеса“. Не беше ли чудо това, че сега тя се намираше в тази необикновена, кръгла, огромна сграда в сърцето на Ню Делхи, която обединяваше въжделенията на една нация, наброяваща над милиард жители, и в която Неру, Индира и Раджив бяха защитавали своите идеи? Сега в нея тя трябваше да защитава своите собствени идеи. Тя, която идваше от толкова далече, която умираше от неудобство, когато я гледаха, бе приела това предизвикателство противно на темперамента си, за да защити семейството на човека, когото бе обичала най-много, и за да спаси страната от робството на крайния национализъм. Щеше ли да успее да осъществи тези чудеса?

Колко път бе изминат, колко радости и мечти, колко разочарования и пролети сълзи!… И най-вече, колко много бе обичала мъжа, чието топло присъствие тя усещаше на това често посещавано от него място. Спомни си как бе потърсила помощта му на 29 октомври 1999 г., когато трябваше да държи първата си реч. Цялото й тяло беше напрегнато. Пет пъти ходи до банята, мислейки за изпитанието, което я очаква. Беше наясно, че петстотин чифта очи ще следят всяко нейно движение — истинско мъчение за един болезнено притеснителен човек. Но тя го направи поради същото чувство за дълг, с което мъжът й се бе хвърлил в политиката. Не за удоволствие, а от любов. Тази безпределна любов й помогна да намери сили, да преодолее стеснителността си, да издържи на погледите на журналистите, на гостите и дипломатите, които изпълваха трибуните. На правителствената банка седеше Манека. Тя беше току-що назначена за министър на културата в коалиционното правителство, оглавявано от БДП. Двете снахи представяха противоположните страни на идеологическия спектър, като метафора на разединението, което преживяваше страната. Ако Индира можеше да види това! На банката на ИНК имаше най-малко десетина съпартийци, готови да помогнат на Соня, в случай че й липсват някакви данни, ако се обърка или направи грешка. Тя беше олицетворение на елегантността: с черна лъскава коса, падаща в леки букли по раменете й, с копринено сари в меки пастелни тонове, с горда осанка и открит поглед.

Сложи очилата си. Беше си подготвила текст с много едър шрифт, за да не създава впечатлението, че чете — стар трик на семейството. В него посочваше, че настоящият режим си приписва реформи, вече проведени от ИНК и по-точно от Раджив. Не обърна никакво внимание на бурните викове и освирквания откъм банките на управляващата коалиция. Продължи нататък, разкривайки последните машинации на правителството за дискредитиране на съпруга й в случая „Буфорс“. „Не могат да се хвърлят подозрения върху невинен човек, който освен това не е тук, за да се защити“ възкликна тя. Емоционалната й реч направи благоприятно впечатление сред нейните депутати, които установиха, че Соня е способна да действа решително по толкова деликатна тема като „Буфорс“. Внезапно спомените за усмихнатия и жизнерадостен Раджив се възкресиха в паметта им. Всички обаче се питаха едно и също: Какво ще стане, когато трябва да атакува или защитава определени икономически решения? Какво ще стане, когато в речта й липсва този емоционален заряд?

В продължение на месеци се осмеляваше да прави кратки изявления в парламента, свързани с важни актуални проблеми, като избягваше да се произнася по икономически въпроси. В тази област се бе доверила изцяло на един човек, с когото се бе запознала при сформирането на първото правителство след убийството на Раджив. Казваше се Манмохан Сингх. Беше сикх, бивш студент от Кеймбридж, брилянтен икономист и архитект на реформите, които успяха да извадят страната от икономическата криза през деветдесетте години. Известен с безупречната си репутация на почтен човек, той беше последовател на Раджив и се беше посветил на модернизирането на икономиката. Влиянието му върху Соня беше толкова голямо, че старите социалисти и левичари от ИНК я гледаха с недоверие. „Да не иска да ни отклони от старите социалистически принципи и да ни поведе по пътя на либерализма?“ — се питаха разтревожени.

В началото ролята й на лидер на опозицията заблуди както партийните й съюзници, така и противниците й. Тъй като избягваше да засяга сложни теми, тя ги разпределяше между депутатите специалисти по външна политика, политикономия или законодателни въпроси… Но опонентите й не спираха да атакуват яростно тази раздробена, зле управлявана и неубедителна опозиция. Депутатите от ИНК започнаха да се страхуват от парламентарните заседания дори повече от самата Соня, която правеше безуспешни опити да отхвърли неоснователните обвинения от всякакъв род, имащи за цел да очернят нейния имидж. Най-грубите бяха от страна на Манека. В качеството си на министър на културата тя бе решила, че стои над благотворителните фамилни институции, ръководени от Соня. За да демонстрира властта си, бе наредила извършването на поредица от одити, позовавайки се на съмнения за финансови нередности. Най-после бе почувствала вкуса на отмъщението. Настървеността й обаче беше толкова голяма, озлоблението и личната омраза към Соня бяха толкова явни, че останалите партии от коалицията започнаха да протестират срещу това неоснователно преследване. Така че внезапно тя беше отстранена от поста и назначена да ръководи статистическия отдел, където инквизиторските й действия бяха неутрализирани.

Недостатъците на Соня като лидер на парламентарната опозиция („лидер, който се крие“, както я обвиняваше правителството) се компенсираха от ефикасното й ръководство на партията. Старите самовластници, които мислеха, че могат да я манипулират, бързо разбраха, че не е от хората, които се дават лесно. Беше живяла прекалено близо до Индира и бе научила урока си. Освен това Соня въведе сериозни реформи, които предишните ръководства постоянно отлагаха. Например ИНК стана първата партия, резервирала квота от 33 процента за жените от всички нива на йерархията. По-трудно бе да се атакува корупцията, но Соня не се поколеба. Под новата мантра за почтеност и прозрачност успя да наложи даренията в партията да бъдат приемани единствено в чекове, та да улесни счетоводството, а също така всички членове на ръководен пост да плашат своевременно членски внос, съразмерен с длъжността им в йерархията. Високите постове бяха задължени да внасят по една месечна заплата за партията. Това бяха значителни промени, които много хора приемаха като нейна лична победа. „ИНК е готова да прочисти системата“ — каза заплашително тя пред някои скептично настроени и в много случаи корумпирани депутати, които вече заговорничеха срещу нея.

Използваха обстоятелството, че имаше какво да се желае от нея като лидер на опозицията. Соня не се осмеляваше да контактува лично с останалите опозиционни лидери, защото се срамуваше и притесняваше. Това доведе до отслабване на координацията. Беше ясно, че не владее политическите игри. Беше й трудно да прикрива липсата на опит и на вяра в себе си. Това я превръщаше в лесна мишена за нападките на управляващата коалиция, която я предизвикваше и унижаваше при всеки удобен случай. „Не ме познават!“ — каза един ден на децата си след излизане от парламентарно заседание, на което бе подложена на остра критика. Получи се много конфузно положение, когато на въпроса на министър-председателя за позицията на ИНК относно ядреното разоръжаване — тема, която Соня не познаваше, тя отвърна с мълчание. Закле се пред себе си, че това няма да се повтори. Извика най-добрите експерти по ядрената сигурност, включително и тези, които не бяха част от мозъчния тръст на партията, за да навлезе в същината на темата. Когато се почувства уверена в себе си, се върна в парламента. Беше различна: „На последното заседание многоуважаемият премиер ми се присмя, защото не отговорих на въпроса му… Но това е прекалено важна тема, за да отговарям сред хихикането на депутатите ви. Сега ви питам аз: Каква е вашата позиция по въпроса? Споменавате само три думи — «минимално ядрено възпиране». Мислите ли, че тези три думи съответстват на една сериозна политика?“^[1]

През месец май 1999 г. правителството на БДП загуби мнозинството в парламента. Съветниците и старите лидери на ИНК решиха, че часът на Соня е настъпил. Смятаха, че ще могат да съставят коалиция и да управляват. Нуждаеха се от магическото число от двеста седемдесет и двама депутати и бяха убедени, че ще ги имат. Започнаха да мечтаят за разпределяне на министерските кресла. Настроението в партийните редици беше приповдигнато. Напълно сигурни, че ще вземат властта, убедиха Соня да обяви, че има готовност да състави алтернативно правителство. За нея това беше възможност да се отърве от постоянните нападки. Най-после щеше да запуши устата на противниците си. На излизане от бившия вицекралски дворец, където президентът беше свикал всички партии, за да им възложи съставянето на правителство, Соня се озова пред телевизионните камери. „Имаме двеста седемдесет и две места“ — обяви тя. Всъщност искаше да каже, че след като мнозинството от депутатите са против БДП, беше възможно да се състави алтернативно правителство. Но пресата го отрази по свой начин: „Соня Ганди ще оглави новото правителство“. Перспективата италианката да вземе властта взриви страната, но не задълго. Соня не успя да постигне магическото число, защото много от малките партии, които бяха против БДП, и конкретно социалистите, й отказаха подкрепата си като министър-председател заради чуждия й произход и враждебността им към ИНК. Провалът бе толкова голям, колкото и предварителните очаквания. Беше се злепоставила пред своите симпатизанти и стана за смях пред цялата нация. Нейните прибързани действия разкриха публично липсата й на опит в политическата въртележка, а също и голямата й зависимост от нейните съветници.

— Мамо, зарежи всичко това — каза й Рахул.

— Сега? Мислиш ли, че мога? Не смятам да си тръгна, без да се защитя.

* * *

Постепенно Соня придобиваше опит. „Тя е истински боец, а това е много добре за организацията“ — бе казал един от колегите й депутати. Беше принудена да се бори, защото пресата и политическите й противници засилваха атаките си. Присмиваха се на акцента на „италианката“, както я наричаха с презрение. Твърдяха, че е арогантна и студена, че не знае азбуката на хинди и речите й са транскрибирани на латиница. Това беше чиста лъжа. „Чете речите си, като че ли са списък за покупки“ — писа известен журналист. Ако враговете служеха за нещо, то е да се поучиш от тях — и Соня го правеше непрекъснато. Постепенно речите й ставаха по-топли и непринудени. Увеличи пътуванията, срещите и личните си контакти. Показваше, че по характер е притеснителна, а не арогантна. Но това беше изтощителна и безплодна борба, в основата на която стояха предразсъдъци, мачизъм и един краен национализъм, зад който се криеше желанието на нейните противници да я отстранят от властта на всяка цена. В най-екстремистките среди стигнаха дотам, да я обявят за агент на Рим, шпионин на Ватикана, внедрена в лабиринта на индийската политика… Баща й се оказа същински пророк, предсказвайки, че ще я хвърлят на лъвовете. И ето там, и центъра на амфитеатъра, стоеше неговата дъщеря, избягваща лапите на зверовете.

Най-силно й подейства обаче недоверието на членове от собствената й партия. Един ден получи писмо, подписано от шефа на парламентарната група и още двама депутати. В него те поставяха под съмнение резултатите от работата й като опозиционен лидер и възможността да стигне до висотата на премиерския пост. В писмото се подчертаваше, че съгласно предвидени промени в конституцията, високите държавни постове като президент на републиката и министър-председател ще се заемат само от индийци по рождение. След провала на коалицията това бе удар под кръста, от който Соня остана много огорчена. Не защото искаха да й попречат да бъде на най-високия пост във властта — нещо, към което нито се стремеше, нито желаеше. Заболя я от това, че й нямаха доверие, че я приемаха като панаирна реклама и нищо повече. Използваха я като агитационен плакат, като пионка, дала името си — и целия си живот — на една партия, която всъщност я презираше. Болеше я, защото се оказа сама, докато вярваше, че е в приятелска среда.

Този следобед се върна вкъщи с желанието да бъде с Приянка и Рахул. Дъщеря й веднага усети колко наранена е майка й. Рахул се ядоса:

— Зарежи тази политика веднъж завинаги, мамо!

— Мисля, че брат ми е прав — добави Приянка. — Няма смисъл да продължаваш така.

— Дойде моментът да обявя края на борбата — каза Соня. — Моля ви, помогнете ми да напиша писмо до парламентарната група на партията.

Приянка взе лист и химикалка и заедно написаха кратък и ясен текст: „Някои колеги изразиха мнение, че тъй като съм родена в чужбина, създавам проблеми за ИНК. Липсата на доверие в способностите ми да работя в интерес на партията и страната ме нарани дълбоко. При тези обстоятелства чувството ми за лоялност към партията и дългът ми към нацията ме задължават да подам оставка от поета председател на ИНК“. По-нататък добави: „Дойдох да служа на партията не за да си осигуря позиция и власт, а защото ИНК изживяваше труден период, който поставяше под въпрос самото му съществуване. Не можех да остана безучастна пред това, което се случваше. Сега също не мога да стоя със скръстени ръце.“

Соня въздъхна с облекчение: „Най-после свободна“.

* * *

Писмото й предизвика истинско сътресение в редовете на партията. Най-близките й съратници останаха поразени от решението й. Колко усилия бяха положени, за да я склонят да поеме юздите, а сега някакви си барони, треперейки за собствената си власт в организацията, пращаха всичко по дяволите! Когато членовете на парламентарната група я помолиха да преосмисли решението си, тя отвърна, че е много огорчена от разрастващата се ксенофобия около темата за нейния произход.

— Ако това беше направено от ултранационалистите от БДП или от социалистите, щеше да е доста неприятно, но добре… бях готова да се защитавам, защото знаех, че партията ме подкрепя. Никога не съм си представяла обаче, че моите собствени колеги ще ме нападат по този начин. Така че напускам.

В дома на Соня започна шествие от губернатори на щатите, управлявани от ИНК, които идваха при нея в качеството си на молители. Заплашваха с масово подаване на оставки: „Ние сме губернатори благодарение на теб. Ако те няма, за какво да продължаваме?“.

Трусът, предизвикан от нейната оставка, бе толкова силен, че хиляди симпатизанти се трупаха пред оградата на „Джанпат“ номер 10, за да я молят да се върне. „Соня, спаси ИНК! Спаси Индия!“ викаха всички в хор. Един следобед, когато Рахул се връщаше вкъщи със свой приятел, бе пресрещнат от някои лидери: „Трябва да убедиш майка си да оттегли оставката си“. Сред множеството, блокирало улицата, имаше жени, които плачеха и се молеха Соня да не ги изоставя. Една сутрин на излизане от дома си, докато нейният „Амбасадор“ бавно си пробиваше път сред тълпата, един стар мюсюлманин се приближи до колата й:

— Мислила ли си за съдбата на малцинствата при едно правителство, ръководено от БДП? Нима не искаш да се бориш за нас?^[2]

Соня не му отговори и вдигна прозорчето на колата, но думите на човека отекваха в съзнанието й.

Отчаянието на привържениците бе толкова силно, че един млад човек от тълпата опита да се самозапали, което предизвика огромна суматоха. Полицаите и охраната се хвърлиха върху него и успяха да потушат пламъците, преди да го погълнат. Репортерските камери заснеха сцената, така че цялата страна щеше да я гледа във вечерните новини и да види с каква обич се ползваше „италианката“ сред хората. Защото Соня им принадлежеше, защото носеше магическото име Ганди. Затова не трябваше да си тръгне.

Трагичният инцидент ускори събитията. Соня отново посрещна в дома си, в кабинета на Раджив, партийната върхушка — група хора на възраст, облечени с курта и широки памучни панталони.

— Няма друг лидер, който може да ни обедини като теб. Няма друг, който може да постигне гласовете, които спечели ти. Затова те молим да останеш председател. Партията е с теб. Чуй виковете от улицата.

На кратки интервали се чуваше приглушените възгласи в нейна защита на симпатизантите й, струпани пред оградата. Един от партийните шефове продължи:

— Не подценявай проявата на обич, с която хората те отрупват… Тези, които ти изпратиха писмото, не представляват дори малцинството в партията, представят единствено себе си, само собствената си амбиция.

— За тях няма място в организацията — добави друг. — Изгонихме ги. Вече няма от какво да се страхуваш.

Отново й поднасяха властта на сребърен поднос. Отново чуваше същите аргумент, същите ласкателства, старата песен…

— Трябва да говоря с децата си.

Тя беше готова да не оттегля оставката си. Вече си представяше удоволствието да се заеме отново с колекцията си от миниатюри от Ганджор, които толкова харесваше, и да поднови заниманията си по реставриране на картини и антични мебели. Но Приянка и Рахул бяха развълнувани от внезапния емоционален изблик на солидарност. Не очакваха подобна активност. И тримата бяха притеснени от странното чувство, че фамилията, която носят, не принадлежи на тях, а на Индия, на множеството, което апелираше за тяхното лидерство, и че не са господари на съдбата си. Соня се колебаеше, въпреки че беше наясно: ако се върнеше, това щеше да стане през парадната врата. Приятелите й я убедиха да остане. Не можеше да си тръгне заради нападките на трима съперници, претендиращи за поста й. Убедиха я, че оставката й само щеше да засили позициите на тези, които бяха написали писмото, и на всички ксенофоби в Индия. Соня се замисли отново за Раджив, за децата си, за семейството, за трагедията на властта, за страха от липсата на сигурност, за чувството за дълг… и отстъпи. Направи го с неохота и резултатът бе, че отново поемаше максималния товар в партията, но е по-голяма сила и по-висок авторитет от преди. Обяви връщането си на едни стадион, претъпкан до такава степен, че едни от партийните членове сподели със свои приятел:

— Представяш ли си толкова хора, събрани на едно място, без Соня Ганди?

— Просто нямаше да има такъв митинг — отговори другият. — Без Соня няма митинг. Без Соня няма партия.^[3]

Когато шумните и продължителни овации стихнаха, Соня каза: „Въпреки че съм родена в чужбина, Индия стана моя родина. Аз съм индийка и ще продължа да бъда до последния си дъх. Тук се омъжих, тук родих децата си, тук останах вдовица. Индира почина в ръцете ми. Ако днес взех решение да се върна, то е защото Индийският национален конгрес поднови доверието и надеждата си в мен. Нуждая се от партия, която е готова да ме следва и да умре за принципите, които отстоявам.“

Малко по малко, преглъщайки горчилката, Соня Ганди се включи в политическата игра. Някои рефлекси придобиваше несъзнателно, не по призвание, а по навик, поради факта, че бе прекарала толкова години на тази въртележка. Прочисти партията от черните овце. Вече имаше по-голямо влияние върху ИНК, отколкото бе имал мъжът й. Беше го постигнала, без да притежава умението да разпределя власт и единствено с далечната надежда да успее някой ден. Това показваше колко деморализирани бяха партийните редици.