Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El sari rojo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Корекция и форматиране
bambo (2025)

Издание:

Автор: Хавиер Моро

Заглавие: Червеното сари

Преводач: Мариана Китипова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 05.12.2014 г.

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1400-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10680

История

  1. — Добавяне

50.

Сряда, 18 май, беше ден, който членовете на ИНК нямаше да забравят лесно. Около двеста депутати от партията чакаха в амфитеатралната зала на парламента, станала свидетел на избора на дванайсет министър-председатели на Индия. Тук Соня щеше да обяви решението си.

Когато се появи, следвана от Рахул и Приянка, и двамата със сериозно и непроницаемо изражение, някои изпитаха страх, че новините няма да са добри. Соня не носеше чантата с писма и препоръки, които стотиците лидери на партията бяха изпратили, за да я окуражат да поеме поста. Това беше традиция, която бившите премиери винаги бяха спазвали. Вероятно е неин каприз — мислеха си тези, които не искаха да загубят и последната искрица надежда. Това бяха оптимистите, които смятаха, че няма да може да отхвърли поста след толкова силен натиск.

Когато Соня влезе, в залата настъпи гробна тишина. Беше прекрасна в тъмнокафяво сари, е грижливо сресана назад коса, падаща свободно по раменете й. Поздравяваше със събрани длани, вдигнати на височината на лицето, докато вървеше бавно към микрофона. Сложи очилата си, за да поглежда бележките, и каза: „Преди шест години влязох неохотно в политиката. Винаги съм знаела и неведнъж съм заявявала, че премиерският пост не е моя цел. Бях сигурна, че ако някой ден се озова в положението, в което се намирам днес, ще послушам вътрешния си глас“. Направи пауза и в залата настъпи мъртва тишина. Соня погледна към децата си, а след това и останалата аудитория: „Днес този глас ми казва, че трябва смирено да откажа поста“.

Дори силно земетресение не би предизвикало такъв хаос. Залата бе обхваната от оглушителни викове. Соня повиши глас и с жест с ръката помоли за тишина. „Бях подложена на силен натиск, за да преосмисля позицията си, но реших да се подчиня на вътрешния си глас. Властта никога не е представлявала изкушение за мен…“ Беше прекъсната от хорово неодобрение и енергични протести. „Не можеш да ни изоставиш сега!“ — крещяха някои. „Не можете да предадете индийския народ… — възкликна Мани Шанкар Аяр, стар приятел на Раджив и влиятелен политик. — Вътрешният глас на народа казва, че вие трябва да бъдете следващият министър-председател на Индия!“

— Моля ви да уважите моето решение… — каза Соня с твърд глас, но наново беше прекъсната.

— Без вас на този пост, госпожо, ще ни липсва вдъхновение.

Дванайсет депутати последователно взеха думата, припомняйки й примера на нейния съпруг и на свекърва й, като повтаряха: „Направете същото! Бъдете на висота!“.

Повече от два часа продължи гневният сблъсък между непреодолимото отчаяние на депутатите и твърдата решимост на Соня. Изказванията се колебаеха между упреци в егоизъм и известно възхищение от необичайния жест на отказване от властта. Някои я обвиняваха, че обръща гръб на подкрепата на милиони индийци, гласували за нея. Соня слушаше невъзмутимо, със стиснати устни, тази осиротяла маса политици. Накрая депутатите гласуваха обща резолюция, в която настояваха да преосмисля решението си. Соня им отговори много любезно, с все така загадъчното си изражение, че това едва ли ще стане. „Изразихте вашата гледна точка, вашата болка и тревога от решението, което взех. Но ако ми имате доверие, позволете ми да го изпълня.“

„Трябва да продължим да настояваме“ мислеха някои. Мнозина си спомниха кризата през 1999 г., когато беше обявила своята оставка като председател на партията. Тогава отстъпи, след като лидерите я бяха помолили да се върне. Сега проблемът беше в това, че времето изтичаше. По закон до края на седмицата трябваше да бъде съставено правителство. Един депутат от Утар Прадеш им напомни, че решението на Соня има прецедент в историята на Индия: „Госпожо, вие повторихте примера на Махатма Ганди“. Имаше предвид случая, когато бащата на нацията бе отказал да участва в първото правителство след независимостта. „Но в онзи ден Махатма Ганди имаше до себе си Джавахарлал Неру. Кой е днешният Неру?“

Соня не говореше за Манмохан Сингх — нейния основен коз, макар близките й да знаеха, че залага на него. Когато напусна залата, оставяйки депутатите огорчени и измамени, пресата се струна около децата й: „Като новоизбран член на парламента бих искал майка ми да стане министър-председател, но като неин син уважавам решението й“ — заяви Рахул. Приянка беше по-дипломатична. Когато я попитаха дали тя и брат й са оказали влияние на майка им с аргумента „загубихме баща си, не искаме да загубим и майка си, това е семеен въпрос“, тя отговори с една голяма истина: „Никога не сме били господари на семейството си. Винаги сме споделяли живота си с нацията“.

Членовете на ИНК не се отказаха лесно. На път за вкъщи Соня попадна на тълпа, която настояваше за същото — да промени мнението си. Искаха го с викове, някои със сълзи на очите, други се хвърляха в краката й. Това прекомерно внимание и ласкателства я изнервяха. Беше като другото лице на омразата, която демонстрираха нейните врагове. Еднакво нездравословни бяха и едното, и другото. Влизайки вкъщи, се сблъска с друго предизвикателство — купища писма от членовете на Работния комитет на ИНК. Имаше и такива, които обявяваха своята оставка, в случай че не приемеше високия пост. На улицата неин симпатизант заплашваше, че ще си пререже вените, и беше отведен от полицията. Ню Делхи сякаш беше обхванат от лудост.

Но Соня не се поддаде на този натиск. Беше убедена, че решението й е най-правилното за страната, за семейството, за самата нея. До последния момент опитваха всичко, за да я пречупят — от горещи молби до завоалирани заплахи, но Соня се оказа по-силна от всички и не се предаде. Напротив, успя да си осигури подкрепата на други членове на коалицията, които приемаха идеята премиерът да не е от фамилията Ганди. Направи първата крачка и всички, до последния скептик, я последваха. Тази сила беше компенсация за нейния триумф.

Освен това разчиташе на неочакваната подкрепа на пресата, която сякаш я бе преоткрила: „Соня угаси властта и запали сърцата“ — беше заглавието в Ейшън Таймс; „Отказа се от властта, стигна до славата“ — написа Таймс ъф Индия. — Със своя отказ от властта Соня стана още по-популярна. Като „абдикира“, тя въведе понятието саможертва в речника на индийската политика. От лидер на партията Соня се превърна в лидер на нацията. Истинско чудо!

* * *

В бившия вицекралски дворец Раштрапати Бхаван се състоя кратка, но много важна церемония, която след една бурна седмица сложи край на кризата във властта. В събота, 22 май, след тридневната упорита съпротива срещу ръководителите на собствената й партия, Соня Ганди стана свидетел на клетвата на Манмохан Сингх като министър-председател в присъствието на президента. Това беше исторически момент, защото за първи път сикх беше назначен за правителствен ръководител. Човекът не мигна цяла нощ, тъй като множество негови религиозни съмишленици го приветстваха пред резиденцията му. Колко много се бяха променили нещата от времето, когато сикхите бяха преследвани като животни след убийството на Индира!

След церемонията на клетвата Манмохан Сингх се приближи до Соня и с жест, напомнящ за постигнатата договорка, сведе леко глава, като че ли искаше ясно да покаже, че той ще управлява, но тя ще царува.

Това беше исторически момент и поради това, че символизираше многообразието на Индия, възможностите за съжителство и нарастващата й социална мобилност. Соня Ганди, израснала като католичка, отстъпи властта на един сикх, роден през 1932 г. в много скромно семейство от Западен Пенджаб (днес принадлежащ на Пакистан) и известен с безупречната си почтеност. И това стана в присъствието на президента — мюсюлманина Абдул Калам, роден в много бедно семейство, специалист по ядрена физика. Преди по-малко от век никой не би предположил, че това може да се случи в страна, където до неотдавна животът на хората зависеше от произхода, а не от личните им заслуги. А само преди месец кой би могъл да предскаже подобна церемония между трима представители от различни религиозни малцинства?

За броени дни Соня предизвика тиха революция, чието влияние щеше да се чувства години напред. Със своя отказ тя доказа, че политиката невинаги означава алчност. Освен това показа, че човек не става индиец само заради това, че по една случайност се е родил в Индия. Да бъдеш индиец означаваше да обичаш страната, да се обвържеш с нея и да можеш да поставяш интересите на нацията над собствените си интереси. Със своя исторически жест Соня Ганди напомни на индийците, че истинската сила на тяхната нация се корени в толерантността, в традиционното отваряне към другите, във вярата им, че всички религии са част от общото усилие на човечеството да намери смисъл в съществуването. Поради капризите на съдбата именно една християнка трябваше да върне достойнството и вярата на мнозинството индуси, които нито веднъж не се бяха почувствали представлявани от предишното правителство.

* * *

Тази вечер Соня се върна вкъщи доволна от изпълнения дълг. Беше предпочела да остане в сянката на трона, да сплотява народа, но да остави властта в ръцете на своя велик везир с тюрбан и побеляла брада.

Най-после можеше да си отпочине след тази напрегната седмица. Преди да отиде в стаята си, тя мина през кабинета. Искаше да почувства присъствието на човека, когото продължаваше да обича както от първия ден, а може би и повече, ако любовта можеше да се измери. От горещината цветята от гирлянда около снимката на Раджив бяха започнали да увяхват.

— Утре ще ги сменя — каза си тя.

Остана загледана в образа на мъжа си. Затвори очи и се съсредоточи максимално, докато той се появи в съзнанието й. Почувства го толкова близо, че сякаш чуваше кадифения му ясен глас с безупречен английски акцент, който нашепваше в ухото й любовни слова… Струваше й се, че дори долавя мириса на чистата му кожа, примесен с аромата на жасмин от парфюма му. Пренесе се в миналото, към преживяното време, към най-хубавите спомени, които пазеше в сърцето си, защото миговете, прекарани заедно, бяха цяло богатство.

Унесът й, приятен и едновременно мъчителен, трая кратко време, но беше много силен, защото мъртвите живеят в сърцата на живите. Когато отвори очи, погледна към другите снимки. Беше ги виждала милион пъти, но днес искаше да ги гледа отново и отново, може би защото й напомняха за смисъла на нейния живот. Раджив със своята усмивка продължаваше да кара сърцето й да тръпне. Винаги щеше да бъде така. Индира също, със своята способност да се надсмива на себе си, да не забравя рождения ден или заболяването на дете сред грижите за държавните дела. Сега повече от всякога Соня си даваше сметка, че беше наследила от Индира магията на династията и че прилагаше всичко научено от нея: търпение и упоритост, решителност и кураж, целенасоченост… Погледът й се спря на малка снимка на масата, на която бяха Махатма Ганди и Неру. В онези тъжни дни след смъртта на свекърва й тя беше потърсила утеха в кореспонденцията, като че ли по този начин можеше да направи връзка с нея. Несъзнателно беше научила още нещо за политическото лидерство. Сред документите на Индира беше попаднала на текст от Махатма Ганди до Неру: „Не се страхувай, имай вяра в своята истина: изслушвай проблемите на хората, но преди това се увери, че имаш достатъчно морален авторитет, за да те изслушат; бъди демократичен, но цени единствената аристокрация, която наистина си заслужава — благородството на духа“.

Не беше лесен пътят от едно спокойно съществуване на доволна от живота си домакиня до бурната политическа дейност. Тя самата го беше определила като „история на светлина и сенки, на чудеса и неизбежност… Една история за вътрешна борба и изпитания, за това как преживяната загуба може да даде по-дълбок смисъл на съществуването“.[1]

Но въпреки всички страдания, унижения, трудности и лоши моменти, тази вечер Соня се чувстваше полезна както никога досега. Като че ли изведнъж беше разбрала нещо, което чувстваше дълбоко интуитивно, но което все пак й се изплъзваше. Нещо, което бе свързано с дълбокия смисъл на живота. „Семейството, на което се посветих, когато се омъжих, се свеждаше до рамките на домашното огнище — щеше да напише Соня по-късно. — Днес моята преданост обхваща едно по-голямо семейство — Индия, моята страна, чиито хора ме посрещнаха толкова топло, че ме направиха една от тях.“[2] Соня беше откровена, като казваше, че не е италианка. Не беше, защото от член на фамилията Неру-Ганди се превърна в наследница на династията. А династията Неру-Ганди — това е Индия.

Бележки

[1] What India Has Taught Me, от Sonia Gandhi (Nexus Institute, Tillburg, 2007), стр. 16.

[2] What India…, op. cit., стр. 16.