Хавиер Моро
Червеното сари (53)

Историята продължава

През май 2009 г. Индия потвърди още веднъж доверието си в нея. Сякаш цялата страна й бе благодарила, че през последните пет години не бе имало сериозни етнически стълкновения; бедните, които съставляваха 80 процента от електората, също бяха изразили признателността си за политиката й за заетост в селските райони и на опрощаване дълговете на земеделците. Отново, противно на всякакви прогнози, коалицията, управлявана от Соня, спечели на последните общи избори, като й липсваха само седем места до абсолютното мнозинство. Това беше най-добрият резултат на ИНК през последните двадесет и пет години. Колко път бе изминала от плахото си влизане в политиката преди малко повече от десет години! Соня отново отказа премиерския пост, който партията й предложи. Отново постави Манмохан Сингх на този пост. Но вече не беше необходимо да се обединяват с трудни съдружници като комунистите, регионалните лидери или кастите, за да съставят коалиционно правителство. Сега бяха по-свободни да вземат решения, да управляват, да дадат на Индия това, от което се нуждаеше най-много — стабилност.

В тези избори (този път гласуваха седемстотин и двайсет милиона индийци) се открои фигурата на едни леко стеснителен младеж, когото мнозина смятаха за прекалено мек и добродушен, също като баща си на неговата възраст. Рахул Ганди работеше в сянка, реформирайки партията в щата Утар Прадеш — люлката на Индийския национален конгрес и ключово място поради високата гъстота на населението си. Успя да влее нова живителна сила и да демократизира организацията. На онези, които го обвиняваха, че прилага остаряла династична система, той отговаряше: „Това, че съм продукт на системата, не означава, че не мога да я променя“. Добавяше, че е могъл да го направи именно защото е един Ганди. В действителност умееше да стигне до сърцата на младите хора в една страна с младо население. Беше изминал осемдесет и седем хиляди километра, за да говори на сто и двадесет митинга пред ентусиазирани множества. Имаше големи заслуги за победата, представяйки се като кандидат на бедните и защитавайки светската държава и реформата. Мнозина виждаха в него четвъртия министър-председател от семейството. Но Рахул не бързаше да стигне до властта може би защото знаеше, че иска или не, един ден ще дойде и неговият ред. Манмохан Сингх не успя да го убеди да заеме някакъв пост в правителството му. За момента Рахул предпочиташе да работи в сянка, зад кулисите, да живее нормален живот. Беше задълбочен в себе си човек, също като майка си. Около него сякаш съществуваше някаква конспирация: книжарите от „Кхан Маркет“ (много обичаше да чете), собствениците на ресторанти, приятелите и колегите му мълчаха, когато ги питаха за последния Ганди. Колкото до емоционалния му живот, знаеше се, че в продължение на четири години (до 2007 г.) бе имал връзка с една испанска архитектка на име Вероника, която живееше в Барселона. Но тази история беше приключила. Сега беше сам, изправен пред съдбата си, близо до върха. Не успя обаче да скрие декларацията за имотното си състояние, която според индийския закон той трябваше да огласи преди изборите. Така се разбра, че Рахул не притежава нищо, освен една незначителна банкова сметка. На свое име нямаше къща, нито акции, нито кола, нито дори мотор. Декларацията на Соня показваше, че притежава само една къща в Италия, вероятно в Лузиана, където беше родена. Ганди бяха скромни и никога не бяха използвали властта, за да се обогатяват. Народът го знаеше и вероятно затова продължаваше да гласува за тях.

Нещата не стояха така с другия клон на семейството. Имотните декларации на Манека и на сина й Фероз Варун показаха, че притежават цяло състояние… Откакто бе завършил образованието си в Лондон, Фероз Варун живееше с майка си и двамата продължаваха да участват активно в индуистката коалиция Бхаратия Джаната. Като малко момчето беше пристрастено към поезията. Дори публикува своя стихосбирка. Казваше, че иска да покаже „силата на езика“. И наистина успя да покаже тази сила с острата си и злъчна критика срещу религиозните малцинства и дори срещу леля си Соня, „една чужденка, неспособна да бъде лидер в Индия“, както бе заявил на изборите през 2004 година. По време на тази кампания Фероз Варун стана за смях пред цялата нация. На един митинг в своя избирателен район се заяде с мюсюлманите, като ги призова да се върнат у дома си в Пакистан и добави подигравателно: „Кой би искал приятелите му да се казват Мустафа или Мохамед? Самото споменаване на тези имена плаши…“ Обвини християните за това, че имат глупостта да подават и другата си буза: „Когато те ударят, трябва да отсечеш тази ръка, така че в бъдеще да не може да ти навреди“. Дори Махатма Ганди не беше пощаден от атаките му.

Но този път дърдоренето му струваше скъпо. По искане на изборната комисия властите го пратиха в затвора с обвинение за „подстрекателство към етническа омраза“. Дори на майка му не беше разрешено да го посети, въпреки силната й позиция. Пресата разпространи новината, че всъщност не е завършил образованието си в Лондон поради слаби оценки. Приянка заяви, че е натъжена от думите на своя братовчед, които „противоречаха на принципите, за които Ганди бяха живели и за които дадоха живота си“. След три седмици Фероз Варун излезе от затвора — малко отслабнал, но все така безскрупулен. „С кого ли ще се захване сега?“ — питаха се индийците, които още щом се върнеха от работа в колибите си или в луксозните си жилища, веднага пускаха телевизора, за да следят на живо сериала, който „фамилията“ им предлагаше. Въпреки че Индийската народна партия претърпя шумен провал на национално ниво, Фероз Варун и Манека бяха избрани за депутати от съответните им райони. Ако Неру знаеше колко много бе постигнало потомството! Сега, сто и двадесет години след раждането му, четирима от членовете на семейството заемаха места в парламента — две снахи и двамата им синове, но седяха на противоположни банки. Сагата на династията Неру-Ганди продължаваше.