Хавиер Моро
Червеното сари (5)

4.

„За тях само най-доброто.“ Стефано никога не се бе скъпил за дъщерите си. Ленъкс Кук Скул беше едно от най-престижните и скъпи езикови училища в Кеймбридж, разположено на красива, встрани от центъра улица. Гордееше се, че в него бе преподавал прочутият писател Е. М. Форстър, макар че в онези години е бил твърде стар и е ходел там само от време на време, за да изнесе някоя лекция. Срещу таксата за записване училището се ангажираше също да намери английско семейство, в чийто дом курсистът да живее под наем, стига да желаеше това.

В сравнение с Торино климатът в Кеймбридж се стори потискащ на Соня: студът се просмукваше в костите заради влагата, непрестанно ръмеше ситен дъжд и се смрачаваше в четири следобед. Освен това беше студ, който направо я пронизваше, защото от съображения за икономии радиаторите в къщата бяха изключени през по-голямата част от деня. За нейна изненада радиаторът в нейната стая работеше само с монети. Беше си мислела, че животът в дома на едно английско семейство е като при всяко италианско семейство, където всичко се споделяше. Причината беше, че не познаваше местните обичаи. Даването под наем на жилище беше просто бизнес и поради тази причина всичко се осчетоводяваше. С ужас откри, че трябва да плаща всеки път, когато искаше да се изкъпе, и че ще й излезе доста скъпо да поддържа нивото на хигиена, на което бе свикнала. Най-лошото обаче беше храната. Никога не бе яла варено зеле, нито месо с мармалад, нито омлет с картофи с гарнитура от… картофи. Когато сутрин ставаше и се озоваваше пред препечена филия с бял боб в доматен сос, й се отщяваше да яде. А препечената филия с меки лепкави спагети, които веднъж й поднесоха, й се стори безвкусна шега, макар че, когато видя как останалите я захапват с апетит, осъзна, че в тази странна държава нещата просто са такива. Отгоре на всичко й беше трудно да се изразява: не беше в състояние да поддържа свободно разговор със семейството, при което живееше. В действителност знаеше по-малко английски, отколкото си бе въобразявала.

В началото реши, че никога няма да свикне. Беше стеснителна и това й пречеше да общува. Избягваше да се среща с други италианци, защото беше там, за да учи, а не да се забавлява. През първите дни се зае да разгледа града. Готическата катедрала на Кингс Колидж и реката, пълна с плоскодънни лодки с туристи, бяха любимите й места. Имаше обаче и много други интересни неща — като параклиса на Тринити Колидж със статуите и плочите в чест на известните личности, които бяха учили или пребивавали там, като Исак Нютон, лорд Байрон или самия Неру; „математическия мост“, първия мост в света, проектиран въз основа на анализ на математическите формули, които въздействат върху конструкцията му… Не й се стори странно, че Кеймбридж е смятан за един от най-красивите градове в Англия, но това беше слаба утеха за самотата й. След лекциите обикновено се разхождаше из централните улици. Понякога влизаше в някоя от многобройните книжарници, особено в онези, където имаше чуждестранна преса, за да прелисти италианско списание или вестник. Този бегъл досег с родината й действаше като балсам. Изпитваше такава носталгия, толкова тъгуваше за семейството си, че когато се връщаше в ледената си стая, изпадаше в дълбоко униние. „Как можа да ми хрумне да дойда да уча на подобно място?“ — питаше се тя, докато вдишваше от инхалатора.

Но колкото и стеснителна да беше, когато си осемнайсетгодишен, не е възможно да не завържеш приятелства в място като Кеймбридж, където всеки пети жител беше студент. Имаше от всички националности и раси и през свободното си време се занимаваха с всякакви дейности — спорт, драматично изкуство, слушане на музика на живо или излети до Орчард Ти Гардън — парк в едно идилично място, което сякаш беше извадено от роман на Томас Харди и в чието кафене предлагаха прекрасна торта със сирене. Именно те бяха придали на града тази космополитна, забавна и интересна атмосфера, с която Кеймбридж беше придобил световна известност. И мнозина от тях бяха като Соня, или с други думи — чужденци и без приятели. И те се нуждаеха едни от други.

Кристиан фон Щиглиц, студент от Германия, който учеше международно право в Кристи Колидж, й спомена за един ресторант, където човек можело да се нахрани прилично. Беше високо хубаво момче, с очи с наситено син цвят и закачлив поглед, наполовина англичанин и наполовина германец, и говореше няколко езика, въпреки че предпочиташе италианския и френския. Също италианките и французойките, така че… какъв по-добър начин да съчетае полезното с приятното от това да наобикаля езиковите училища, пълни с хубави студентки! Именно така се запозна със Соня и я убеди да посети единственото място в Кеймбридж, където човек можеше да се нахрани добре. Не беше много скъп и се намираше сравнително близо до училището. „Варсити“ беше най-старият ресторант в града и беше прочут с това, че го бяха посещавали знаменити личности като принц Фейсал и Единбургския херцог по време на следването им. Десет години по-рано бе купен от едно кипърско семейство и оттогава предлагаше средиземноморски ястия на многобройната си клиентела, сред която имаше преподаватели и студенти. Намираше се в старинна сграда с тухлена фасада, боядисана в бяло, с два големи прозореца на горния етаж. Отпред имаше дискретна табела с името, изписано е черни букви. Помещението беше тясно, а от прозорците, които гледаха към улицата, се виждаха сградите на Емануел Колидж — друга институция със славно минало, където бе учил самият господин Харвард и която го бе вдъхновила да основе близо до Бостън университета, който носи името му.

Ресторантът бе истинско откритие за Соня и утеха за измъченото й небце. За пръв път, откакто бе дошла в Кеймбридж, опитваше храна, близка до италианската кухня. Скоро се пристрасти към мезетата, сред които имаше тарама — крем от разбит хайвер и лимон, към шишчетата, печени на скара с въглища, и специалитета на заведението — агнешко на фурна, което се топеше в устата като масло. Освен това харесваше атмосферата в ресторанта. Човек можеше да отиде без компания във „Варсити“ и да не се чувства сам. Няколко пъти се размина с едно момче, което по онова време леко накуцваше и винаги носеше куп книги. Провеждаше изследвания по космология в университета и години по-късно името му щеше да обиколи света. Казваше се Стивън Хокинг и също беше редовен посетител на „Варсити“.

Друг студент, който ходеше там, също щеше да стане световноизвестен, но по други причини. Соня го беше забелязала няколко пъти, защото обикновено сядаше с група буйни студенти на дълга маса близо до нейната. „Едно от момчетата се отличаваше по вида и обноските си — щеше да каже по-късно Соня. — Не беше толкова шумно като останалите, беше по-сдържано, по-вежливо. Имаше големи черни очи и прекрасна, едновременно простодушна и удивителна усмивка.“

Няколко дни по-късно, докато Соня обядваше с една приятелка швейцарка на втория стаж, го видя да се приближава към масата им в ъгъла заедно с Кристиан фон Щиглиц. След обичайната размяна на поздрави и шеги германецът й каза:

— Запознай се със съквартиранта ми, от Индия е, казва се Раджив…

Стиснаха си ръцете. „Когато погледите ни се срещнаха за пръв път, усетих как сърцето ми се разтуптя“ щеше да каже по-късно Соня.

Раджив я беше наблюдавал през целия обяд, пленен от спокойната й красота.

— Харесва ли ти? — бе го попитал Кристиан. — Италианка е, познавам я.

— Тогава ни запознай.

Германецът се учуди, защото Раджив не беше сваляч, нито женкар: беше по-скоро сдържан и затворен. „Още щом я видях, разбрах, че тя с жената на живота ми“ — щеше да признае по-късно Раджив.

Същия следобед четиримата решиха да отидат в Или — градче на двайсетина километра от Кеймбридж, известно с великолепната си романска катедрала, издигната между зидовете на един бенедиктински манастир. Тръгнаха със стария син фолксваген на Кристиан, чийто покрив бе като надупчен от едра шарка. Виновникът за това беше Раджив, който се бе преобърнал два пъти с него, когато веднъж бе излязъл да го покара. Шофирането беше една от неговите страсти. Тъй като нямаха пари, за да го откарат за ремонт в сервиз, влязоха в колата и изправиха покрива с ритници. „Костенурката“ беше мечтата на всеки студент, защото му предоставяше възможност да се спаси от рутината и да се придвижва из страната когато и където пожелаеше.

В разходката до Или нямаше нищо изключително, но Раджив и Соня никога нямаше да я забравят. Беше ясен следобед и лъчите на слънцето галеха мъха по зидовете и осветяваха черните и блестящи от влага шистови плочи на покривите. Или беше прекрасно градче, в което се намираха най-много все още използвани средновековни сгради в цяла Англия. Вълшебно място, където човек можеше да се изгуби сред старинните къщи и градини и да се възхити на невероятни гледки към английските поля, които се разкриваха от високите кули. Кристиан, който вече беше идвал, им служеше за гид и им показваше най-красивите и романтични кътчета, подобно на фокусник, изваждащ от цилиндъра си истински чудеса. Беше един спокоен следобед, през който Раджив и Соня говориха малко, отдадени на чувството за пълнота, което ги преизпълваше. „Любовта на Раджив и Соня започна там, в градината на катедралата, в същия този момент. Беше нещо мигновено. Никога не бях виждал двама души да се свързват по този начин, и то завинаги. От този миг до деня на смъртта му бяха неразделни“ — спомняше си по-късно Кристиан.

* * *

Възможно ли е любовта да се роди толкова бързо, почти безцеремонно? Когато Раджив хвана ръката й, докато се разхождаха под сянката на вековните стени на катедралата, Соня не намери сили да я отдръпне. Понечи да го направи, но се отказа. Топлата му мека длан й вдъхваше сигурност и — защо да не го признае? — огромно и неизмеримо удоволствие. Сякаш цял живот бе чакала този съкровен допир. Не намери сила да отдръпне ръката си, въпреки че съзнанието й нашепваше, че трябва да го стори.

През следващите дни опита да се противопостави на това неконтролируемо чувство, което караше сърцето й да бие учестено и тревожно. Стремеше се да се овладее, да се предпази от пламъка, който усмивката на Раджив бе запалил в нея. Още от най-ранно детство я бяха учили, че жените не отстъпват пред ухажванията на първия срещнат мъж. А тя бе отстъпила, макар и само като бе оставила ръката си в неговата и се бяха разхождали, сякаш бяха открай време годеници. Не трябваше ли да бъде по-сдържана, да прикрива чувствата си, да поставя ухажорите си на изпитание? Всичко обаче, което се предполагаше, че трябва да направи, се взривяваше пред усмивката му, пред нежния му поглед, пред мекия му, почти треперещ глас, защото Раджив беше стеснителен почти колкото нея.

— Искаш ли да отидем днес следобед в Орчард?

— Не, благодаря, днес не мога — отвърна тя със свито гърло, неспособна да откъсне очите си от неговите.

— Само за малко, ще се върнем бързо…

Тя отказа отново, този път поклащайки глава, и се усмихна, сякаш за да не го обезкуражи, защото дълбоко в себе си желаеше да му каже „да“. Раджив не настоя — стоеше пред нея, без да знае как да реагира, нито къде да дене ръцете си, като срамежливо момче, което не знае как да приеме отказ. Не приличаше на италианските ухажори, беше по-скоро тяхна противоположност. Държеше се непохватно с момичетата, но това по-скоро засилваше чара му. Раджив не беше двуличен, нито вулгарен; словоохотливостта не беше неговата стихия. Беше сериозен младеж и усмивката му изглеждаше искрена. За Соня обаче винаги съществуваше съмнението… А ако иска да се възползва от нея?

Реши да не ходи известно време във „Варсити“, за да не го срещне отново. По-добре беше да действа решително. Животът й обаче отново ставаше сивкав както преди — безцветен и монотонен. Дали увлечението й по това момче не се дължеше на желанието й да не е сама? — питаше се тя в студената си стая, докато захапваше една ябълка. Как беше възможно чувството, което изпитваше, да е истинско, като двамата почти не бяха разговаряли? Можеше ли човек да обича нещо, което не познава? Всички тези въпроси се тълпяха в главата й, докато тя опитваше да убеди себе си, че това не е възможно, че въображението й си прави лоша шега с нея, че не изпитва нищо към това момче. После, в моменти на просветление, си даваше сметка, че той сигурно е много различен от нея във всичко. Беше от друга страна… и то каква страна! Нито от Европа, нито от Съединените щати, а от една далечна и екзотична страна, за която тя не знаеше почти нищо… Индиец, представете си! Мъж от друга раса, с леко тъмна кожа, който сигурно изповядваше различна от нейната религия и бе възпитан в други, почти средновековни традиции… Би било лудост да се влюби в такъв човек! — казваше си тя. Нима светът не беше пълен с истории за индийци и африканци, които се влюбваха в европейки, а после, когато се женеха за тях и ги отвеждаха в страните си, и ги превръщаха в робини? И тогава тя си се представяше като временно увлечение на един източен принц или нещо подобно. И за момент забравяше всичко и отново ставаше това, което беше — италианска студентка, изгубена в Кеймбридж и чакаща с нетърпение да дойде ваканцията, за да се върне у дома и да сложи край на кошмарната самота и несигурност, които неусетно я превръщаха в зряла личност.

Споменът за онази усмивка обаче не можеше да бъде изтрит само с усилие на волята, сякаш беше достатъчно да натисне копче, за да заповяда на сърцето си да не чувства. Усмивката на Раджив се промъкваше през процепите на съзнанието й и при най-малкото невнимание от нейна страна отново завладяваше въображението й. И понеже беше много по-приятно да се отдава на мечтите си, отколкото да се бори срещу повелите на сърцето си, накрая тя даваше воля на мечтите си… Какво имаше в онази усмивка, която толкова я омайваше? Или я очароваха изисканите му маниери и начинът му на изразяване, осанката му на източен принц? Раджив говореше превъзходен английски, сякаш винаги бе живял в Кеймбридж. Беше любезен и галантен по леко старомоден начин — качества, които бяха рядко срещани сред останалите студенти. Кристиан, който го познаваше вече от няколко месеца, чак сега бе научил, че е внук на първия министър-председател на Индия, а това беше нещо, което впечатляваше или поне разпалваше любопитството също толкова, колкото и фактът, че Раджив не му го беше казвал досега. На всеки, който го попиташе, Раджив обясняваше, че фамилията му няма никаква връзка с тази на Махатма Ганди, но премълчаваше роднинството си с Неру. Всъщност в Англия най-много му харесваше спокойствието, което му предоставяше анонимността. През целия си живот бе възприеман като внука на първия управник на независима Индия, превърнал се в икона за милиони хора. Сега искаше да се наслади максимално на възможността да бъде самият себе си.

Въпреки социалното си положение финансите му бяха ограничени. Искаше му се да я покани в „Цветя на злото“ — един от нощните клубове, където можеха да слушат музика на живо, но бюджетът не му го позволяваше. Кристиан се учудваше на огромната разлика между двете големи групи азиатски студенти в Кеймбридж — пакистанците и индийците. Първите обикновено имаха много пари и ги харчеха с пълни шепи, докато индийците живееха на границата на бедността. Причината беше в ограниченията, наложени от индийското правителство върху покупката на валута — индийските граждани не можеха да обменят повече от 650 лири при всяко пътуване извън страната. „Красотата на Кеймбридж се състоеше в това, че премахваше социалните и икономически различия“ — спомняше си Кристиан.

Нощният живот практически не съществуваше, защото затваряха вратите на колежите в единайсет вечерта. Студентите излизаха през деня и развлеченията бяха простички: излети, разходки с лодка по река Кам, събирания в квартирите… Когато Раджив й предложи за втори път да излязат, тя прие и слушаха музика в малкото студентско жилище, в което той живееше с Кристиан и което беше претъпкано с приятели и плочи. В края на деня Соня беше убедена, че Раджив наистина я обича. Дори й ставаше жал, като го виждаше толкова влюбен и безсилен да изрази чувствата, които бушуваха в него. В този ден не бяха взели велосипедите си, защото валеше, затова той я изпрати пеша до квартирата й, която се намираше сравнително далече, близо до центъра. Бяха така погълнати от разговора, че скитаха дълго из пустия град, докато той й разказваше за себе си. Призна, че му харесва да живее в Англия, защото тук се чувстваше свободен за пръв път в живота си. Разказа й, че от малък винаги е бил придружаван от охраната в къщата в центъра на Делхи, където дядо му бе упражняват поста на министър-председател. Сподели с горчивина, че принадлежността му към толкова високо-поставено семейство ограничавала свободата му и никога не знаел кои са негови истински приятели, защото хората се сприятелявали с него заради близостта му до властта. И че изпитал невероятно усещане, когато за пръв път шофирал стария фолксваген на Кристиан — тогава се почувствал свободен както никога дотогава. Разказа й за смъртта на баща си преди четири години. За кончината на дядо си предната година, която го потопила в дълбока скръб, защото го обичал като втори баща. „Да, спомням си“ — каза плахо Соня. Наистина си спомняше смътно, че бе видяла по телевизията кадри от грандиозното, тържествено и тъжно погребение на Неру.

Раджив й говореше по малко за всичко, смесваше всичко, объркваше спомени с желания, отчаяния с надежди, копнежи със страдания. Соня осъзна, че той не само беше от различна раса и националност, но и принадлежеше към свят, до който тя никога не се бе докосвала и за който нямаше дори бегло познание. Това, което най-много я отдалечаваше от него, не беше фактът, че е от Индия, а беше орбитата, в която той се движеше и която беше толкова далече от живота на една италианка от Орбасано, колкото Луната от Земята. Всичко ги разделяше и въпреки това, а може би точно заради това, взаимното привличане беше още по-силно. За него тя въплащаваше всичко онова, за което той копнееше: да има нормален живот. Не беше индийка, не беше англичанка, не беше разпознаваема на нито едно стъпало на социалната йерархия. Тя представляваше анонимността на средната класа, или с други думи, свобода — онова, за което най-много копнееше едно двайсет и една годишно момче, отгледано в златна клетка.

Разказа й за увлечението си по фотографията, по джаз музиканти като Стан Гец, Зут Симс и Джими Смит, макар че харесваше също „Бийтълс“ и Бетовен. Истинската му страст обаче беше пилотирането. Беше се зародила още когато бе четиринайсетгодишен, в деня, когато дядо му Неру го качи на безмоторен самолет: „Звукът на вятъра, усещането за пълна свобода, чувството, че си извън всичко… е нещо фантастично. Плени ме завинаги“. И спиращата дъха гледка към равнините в Северна Индия — с лъкатушещите реки, със селцата, заобиколени от зелени и кафеникави ниви, където всяко парче земя беше обработено… След това преживяване се бе записал в авиоклуба в Делхи и всеки път, когато се връщаше по време на ваканцията в родината си, се качваше на планер, за да прави няколко обиколки и да забрави за света. Сега искаше да лети с моторен самолет и мечтаеше да стане пилот.

Раджив откриваше пред Соня вратите към един непознат свят, който блестеше като звездите на небосвода. Беше сърдечен, практичен и същевременно идеалист, и най-важното — вдъхваше й сигурност. Говореше непринудено и не се хвалеше с нищо, защото нямаше нужда от това. Беше пълната противоположност на самохвалкото, на италианския сваляч, когото така добре познаваше. Докато вървеше до него, изведнъж й се стори, че улиците не са същите, че се намира в град, който е много по-хубав от досега познатия й. Раджив я караше да мечтае, изваждаше я от черупката й и тя забравяше за себе си и за носталгията, която бе изпитвала дотогава. Когато тази вечер я остави пред квартирата й, той й призна чувства си по неговия леко непохватен начин — каза й, че е първото момиче, което наистина му харесва, и че се надява да е единственото. Изрече го с такава искреност, че беше трудно да не му вярва.

Въпреки това Соня се опитваше да го прогони от мислите си, защото беше твърдоглава и защото сърцето й се люшкаше, подобно на махало, между разума и желанието. В нея бушуваха противоречиви чувства и тя изпитваше световъртеж, сякаш се намираше на ръба на пропаст и се страхуваше да не падне в нея. Какво правеше тя в света на това момче? Какви допирни точки имаше е един разглезен младеж, когото прочутият му дядо е разхождал в безмоторен самолет? Защо позволяваше да я омайва? Соня се гордееше, че е здраво стъпила на земята, и наистина беше така. Но колкото повече се съпротивляваше, толкова по-хладно се държеше с него и тази привидна студенина още повече разпалваше желанието му да я спечели. В действителност мислеше за него непрекъснато, сякаш се бе превърнала в негова сянка. Когато не беше с него, търсеше компанията на момичетата от класа си единствено за да говори за него и за неустоимия му чар. Чувството, което изпитваше, я подтикна да научи по-бързо и по-добре английски — толкова голямо бе желанието й да бъде на висота, да долавя нюансите в разговора с Раджив и приятелите му. Любовта е най-силният стимул за доброто владеене на един език! — казваше си тя учудено, когато внезапно разбираше някой разговор, новина, статия във вестника.

Беше обаче изтощително постоянно да се съпротивлява, да поставя под съмнение това чувство, което я изпълваше е надежда, а миг по-късно със съмнения и страхове. Уморена от това непрестанно люшкане между еуфорията и меланхолията, един ден тя престана да се бори и се отпусна в обятията му, когато в ушите й още отекваше музиката на Джери Мълиган от вътрешността на един бар на многолюдната улица „Сидни“.