Хавиер Моро
Червеното сари (21)

20.

Този, който отвори очите на Индира за произволите, извършени в името на извънредното положение, беше един беден учител от далечно село, който бе ходил пет дни пеша, за да стигне до кабинета на Акбар Роуд. Беше простодушен, идеалист и смел човек, който дойде да разкаже на Индира как го бяха стерилизирали насила, въпреки че имаше само една дъщеря. Полицията го беше хванала и го беше завела в една лечебница заедно с други съселяни. Описа отчаянието на съпругата си и цялото семейство от това, че не могат да имат други деца, особено мъжка рожба. Разказа за цели села, които полицията обграждала нощем, за да залови мъжете и да ги подложи на стерилизация. За пръв път Индира чу истината от устата на една жертва на своята политика и се почувства дълбоко развълнувана. „Да, може би Раджив и толкова други хора в крайна сметка са прави“ — помисли си тя. Беше ужасена от разказа на учителя за други негови колеги, които били пребивани заради това, че не могат да наберат определения брой доброволци за вазектомията. Този смел човечец я накара да осъзнае най-сетне жестоката истина. Нямаше място за повече оправдания. „Да се изпрати спешно и изрично съобщение до всички местни правителства, че всеки, който бъде заловен да върши произволие по време на изпълнението на програмата за семейно планиране, ще бъде наказан.“ Най-после Индира реагираше.

* * *

Соня помисли, че свекърва й ще вземе мерки, за да ограничи властта на Санджай, но сгреши. Не направи нищо. „Как е възможно любовта към сина и да я заслепи дотолкова? — питаше се тя. — Дали и с мен ще се случи същото с Рахул?“

— Надявам се, че ти никога няма да изгубиш чувството си за обективност — казваше й Раджив, който все по-трудно понасяше положението.

Вече почти не говореше с брат си и с Манека. Ненавиждаше методите и подхода на Санджай и се чувстваше безсилен да промени нещата. Безсилен пред майка си. „Хубавото на Санджай е, че постига резултати“ — чу я той веднъж да казва, имайки предвид четирите милиона индийци, които бяха стерилизирани през първите пет месеца на извънредното положение. С това темпо имаше изгледи да се изпълни програмата от двайсет и три милиона души за три години, от което Индира дълбоко в себе си беше доволна. Благодарение на контактите с колегите си Раджив обаче предугади още преди майка си приближаващото се бедствие. Знаеше, че разказвачите на истории, просещите мъдреци и гадателите разнасят надлъж и нашир из тази страна-континент фактите — често изопачени и преувеличени, за да им придадат епическа окраска, — злоупотребите и страданията, причинени по време на кампанията за стерилизация. Ужасът и несигурността, които вдъхваха тези истории, изместваха доверието, което хората бяха гласували на своите управници. Извънредното положение започваше да създава настроения срещу властта, срещу Индира. Министър-председателката обаче не забелязваше нищо.

— Брат ми и майка ми предават завета на семейството — повтаряше Раджив на Соня с отчаяние в гласа.

Намираше се в безизходица. Не можеше да замине, а го отвращаваше мисълта да остане. Не желаеше да го отъждествяват със случващото се. Въпреки че имаше една от най-неутралните професии в света, беше неизбежно колегите и изобщо хората да го поставят в един кюп с брат му. Не го беше страх да се изправи срещу Санджай…

— Предаваш дядо ни! — каза му той няколко пъти в лицето.

— Ние модернизираме страната! — отвръщаше Санджай.

— Настройвате хората срещу вас!… Целта не оправдава средствата.

Беше му невъзможно обаче да каже същото на майка си. Един син не се опълчва срещу родителите си и това е черта, която е дълбоко вкоренена в културата на Индия. Соня знаеше това и се опитваше да не налива масло в огъня. Надяваше се, че с времето нещата ще се оправят. За да избягат от спотаеното напрежение, двамата се уединяваха в стаите си в дъното на къщата, като участваха възможно най-малко в общия живот на семейството. Вече не чувстваха този дом като свой. Писателят Кушвант Сингх, редовен посетител на къщата, дойде един ден при Манека, докато Раджив и Соня празнуваха рождения ден на едно от децата си: „Видях, че децата и всяка от жените стояха в отдалечени едно от друго помещения и почти не общуваха“. Свадите между кучетата отразяваха напрежението между обитателите й. Санджай и Манека имаха две ирландски хрътки, „големи като телета“, според писателя, който остана като вцепенен, когато го оставиха с чаша чай в ръка заедно с псетата. Индира го спаси от това положение, като ги изведе на двора. За разлика от тях Соня имаше женски дакел на име Решма и една кротка афганска хрътка Забул. Когато кучетата се сдавяха, ужасената Соня се намесваше, за да ги раздели, докато Манека съзерцаваше невъзмутимо сцената, защото знаеше, че кучетата й са по-силни.

Въпреки скритата агресивност опитваха се да избягват директното противопоставяне. Общуването се свеждаше до вежливо написани бележки, в които се изразяваха оплаквания и несъгласия: „Вчера остави кучето да се разхожда свободно из къщата. Моля те, не го прави отново, защото децата се плашат“. Манека прочиташе бележката, но не й обръщаше внимание.

Раджив и Соня намираха подкрепа в приятелите си, сред които бяха Сабине и съпругът й, както и едно много симпатично новопристигнало италианско семейство, Отавио и Мария Куатроки, с които често излизаха на вечеря. Част от тази компания бяха и един пилот на Индиън Еърс, едно индийско семейство от бизнесмен и декораторка, близка приятелка на Соня, един журналист и жена му, издателка, и още няколко двойки. Соня се забавляваше много със сънародника си Отавио Куатроки, опитен бизнесмен, представител на големи италиански фирми, който имаше тънко чувство за хумор. Приятелите им помагаха да понасят неприятната ситуация в дома им.

Соня научи за случващото се в Стария Делхи от една индийска приятелка, която й се обади по телефона. Каза й, че шофьорът и готвачът й, и двамата мюсюлмани, са я помолили да им помогне, защото знаели, че е близка със семейството на Индира. Двамата ли ужасени, защото според думите им „хората на Санджай изравнявали квартала им със земята“. Искаха „господарката“ им да се застъпи за тях, за да не разрушат домовете им. Соня не знаеше нищо.

— Винаги научаваме последни. Знаеш какво е положението ни, не съм сигурна дали ще можем да направим нещо.

Когато се поразрови, научи, че Санджай е наредил събарянето на квартала — лабиринт от улички, полуразрушени стари сгради и незравословни колиби. Мръсен, пренаселен и зловонен квартал, но със стар градски дух. Беше част от програмата на Санджай за „облагородяване на градовете“. Обитателите се бяха разбунтували, като хвърляха камъни, тухли и дори коктейли „Молотов“ срещу багерите. Тълпа от жени беше обградила клиниката за семейно планиране, като скандираха лозунги и заплашваха работниците, че ще ги стерилизират. Полицията скоро пристигна и разпръсна множеството със сълзотворен газ. Завърза се ожесточена битка, която завърши със стотици ранени и десетина загинали, сред които имаше едно тринайсетгодишно мюсюлманско момче, което гледаше стълкновенията като че ли бяха филм. Накрая полицията въведе вечерен час, за да може събарянето на къщите да продължи. Когато Соня разказа всичко това на Раджив, той се възмути.

— Как е възможно майка ми да позволи да разрушат този квартал, който тя самата защити, когато избухнаха безредиците по време на разделянето на страната?

* * *

Този път Раджив се осмели да говори с майка си:

— Програмата за облагородяване на градовете причинява огромна тревога сред населението, бедните са принудени да напуснат колибите си, без да им се даде време да съберат багажа си… Разрушени са стотици хиляди къщи, дори прислужниците на приятелите ни се обаждат, за да потърсят помощ от нас…

Индира го изслуша мълчаливо. Раджив продължи:

— Дядо убеди тези хора, в по-голямата си част мюсюлмани, да останат и да не избягат в Пакистан. Знаеш това, мамо. Обеща им закрила. А сега внукът му ги прогонва с бой!

Индира нареди да извикат Санджай, който незабавно опроверга обвиненията на брат си.

— Глупости! — отсече той. — На всички, чиито къщи са разрушени, се предоставя друго жилище.

Индира му повярва.

— В тази страна има голяма съпротива срещу модернизацията — промълви тя.

Винаги вярваше на Санджай, когато ставаше дума за политика или за безредици. Вярваше на Раджив, когато нещо в дома им се развалеше; единствено тогава думата му имаше тежест.

Санджай беше казал половината истина. В Стария Делхи над шейсет хиляди души, сред които се намираха готвачът и шофьорът на приятелката на Соня. Те бяха заставени под дулата на пушките да се качат на камиони, за да бъдат превозени до новите си „жилища“, които всъщност представляваха миниатюрни, оградени с тел парцели земя от другата страна на река Ямуна, на двайсетина километра от града. Всяко семейство имаше право на определено количество тухли, за да построи новото си жилище, и на купони, за да купи материали и храна. През това време обаче нямаше къде да се подслони.

В крайна сметка човекът, който разкри на Индира истината за безобразията, които се вършеха, беше приятелката й Пупул. Върна се възмутена от Бенарес, свещения град на брега на Ганг. Възхитителното, прекрасното очарование на Бенарес беше в това, че животът в него практически не се беше променил от VI в. пр.Хр. Пупул беше видяла със собствените си очи как багери разрушаваха старинни сгради, за да разширят Вишванат Гали — тясна криволичеща уличка, настлана със стари речни камъни, излъскани от краката на безбройни поколения поклонници, и прекосяваща сърцето на града. Улица, на която кравите имаха предимство от незапомнени времена и по която минаваха аскети с дълга невчесана коса и с тела, покрити с пепел, младоженци, дошли от селата, баби с внучета и старци, които идваха от много далече, за да отидат в храма на Вишванат, господаря на Вселената. Този храм, смятан за най-свещения от индуистите, съхраняваше камък от полиран гранит, най-ценната реликва на Бенарес, първообразния лингам — фалически символ на плодовитостта на бог Шива, олицетворяваш възраждащата сила на природата. Богомолците падаха ничком пред него и му поднасяха в дар вода от Ганг, изразявайки по този най-древен начин религиозния си плам. Бенарес и особено храмът на Вишванат бяха центърът на този култ. Имаше лингами и йони (женския еквивалент) навсякъде — в храмовете, в малките олтари, вградени във фасадите на сградите, в стъпалата на гхатите^[1] — тези монументални каменни стълби, които се вплитаха в брега като гигантски корени, скрепявайки така съюза на Бенарес с най-свещената река. Всяка сутрин от незапомнени времена хиляди индуси намазваха ревностно гладката повърхност на лингамите със сандалова паста или масло. Изплитаха венци от жасмин и индийски карамфил, които поставяха старателно около стърчащия камък заедно с розови листенца и горчиви листа от билва — любимото дърво на Шива.

— Искаме да разширим улицата, за да може да минават коли — каза на Пупул представителят на общинската фирма, който я придружаваше. Пупул се вкамени.

— И какво ще правите е храмовете, с боговете, с всички тези олтари?

— Ще ги преместим, предвидена е бетонна конструкция, където ще ги сложим.

— Но те са пазителите на града, не може да ги преместите просто така…

Пупул беше толкова възмутена, че не намираше думи, за да се изрази. Мъжът се правеше, че не разбира. После обясни:

— Санджай иска да разкраси града.

— Но не може да се експериментира с Бенарес, това е най-свещеният град… Не може да се отнася несериозно към вярата на хората.

Пупул разбра, че е безполезно да убеждава чиновника, който само изпълняваше заповеди. Силно разтревожена, тя го помоли да преустанови всякаква дейност по разрушаването, докато се върне в Делхи и се срещне с министър-председателката. Мъжът се съгласи.

Когато Индира видя снимките, направени от Пупул, и чу разказа й, „направо скочи до тавана“, по думите на приятелката й. Вдигна телефона и каза на секретаря си да я свърже с главата на правителството на щата Утар Прадеш. „Не знаеш ли какво става в Бенарес?“ — избухна тя, след което му нареди да дойде незабавно в Ню Делхи. После затвори телефона и закри лицето си с ръце: „Какво се случва в тази страна?… Господи, никой нищо не ми казва“.

Когато главата на правителството на Утар Прадеш научи какво се опитват да направят с Вишванат Гали, онемя от изненада. Той също не беше в течение на случващото се. Кой беше дал заповедите? Всички знаеха, че идват от Санджай, но неговата власт беше неясна и трудна за проследяване. Беше невъзможно да се изтръгнат каквито и да са обяснения от него. Рядко правеше публични изказвания, почти не даваше интервюта, а когато го правеше, те бяха мъчителни. Подписът му никога не се появяваше на официални документи. Беше сянката, която господстваше в мрака на извънредното положение. Подчинените му, натоварени да изпълнят заповедите му, удвояваха усърдието си, за да му угодят, и тълкуваха нарежданията му по свой начин, проявявайки по-голяма неотстъпчивост, отколкото се изискваше от тях. Мнозина се опияняваха от властта и се превръщаха в тиранични, груби и неконтролируеми хора.