Хавиер Моро
Червеното сари (42)

41.

Секретарят на Раджив вдигна телефона. Работеше в личния кабинет на шефа си, в отделно крило на къщата. Соня чу в просъница телефона и той й прозвуча като писък.

— Господине, имаше бомбен атентат — каза един пресеклив глас, заглушаван от смущения.

— Кой се обажда?

— От Службата за разузнаване съм. Обаждам се от Сриперумбудур.

Гърлото на секретаря се сви.

— Как е Раджив? — попита той.

Мъжът замълча. Секретарят го чу как се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Господине, вижте… — започна той, но не завърши фразата. Секретарят нервно го подкани:

— Защо не ми кажете най-сетне как е Раджив?

— Господине, той е мъртъв — отвърна мъжът и веднага след това затвори телефона.

Секретарят застина със слушалката в ръка, с невиждащ поглед, опитвайки се да осмисли това, което току-що чу. Слабата надежда, че новината е била лъжлива, се изпари, когато веднага щом затвори телефона, той отново иззвъня. Един член на ИНК от Тамил Наду потвърди случилото се. Веднага след това всички телефони зазвъняха в непоносима какофония. Секретарят бързо излезе.

— Мадам, мадам…

Срещна Соня в коридора, която излизаше от стаята си, като забързано завързваше халата си.

Беше още сънена, с разрешена коса. Знаеше, че такова позвъняване късно вечерта не можеше да предвещава нищо добро. В паметта й бе запечатан споменът за нощта, когато в родната й къща в Орбасано й съобщиха за смъртта на Санджай. Сега изпитваше подобно чувство и стомахът й се сви на топка. Когато видя обаче уплашения, почти истеричен вид на секретаря, който обикновено беше сдържан и дискретен, тя изтръпна.

— Мадам, избухнала е бомба — промълви той.

Соня го погледна строго. Лицето й беше подпухнало от съня.

— Жив ли е?

Секретарят не намери сили да отговори. Думите не излизаха от устата му. Всъщност нямаше нужда от тях, защото Соня вече не го слушаше. Тялото й се сгърчи, сякаш бе поразено от мълния, и от дълбините на смъртно наранената й душа изригна гърлен, хриплив вик. Седем години след разговора, който бс водила с Раджив в операционната, където закърпваха трупа на Индира, и тя го бе помолила да не приема поста, който майка му бе освободила, защото ще го убият, предчувствието й се бе сбъднало.

— Нееее!!

Викът й събуди Приянка, която се появи в коридора, също загърната с халат, разтревожена и стресната. Когато видя майка си, тя онемя и лицето й пребледня. Хвана Соня и подкрепяйки я, я заведе в салона. Никога не я бе виждала да изпада в такова отчаяние. Никой никога не я бе виждал да плаче така. Толкова продължителни и силни бяха риданията й, че хората от партията, които по-късно дойдоха, ги чуха още от улицата.

Приянка не беше в състояние да я успокои. Внезапно Соня започна да кашля и да се задушава толкова силно, че секретарят се разтревожи да не изгуби съзнание.

— Това с астматичен пристъп — обясни Привика.

Беше толкова силен, че тя се уплаши много.

— Ей сега идвам! — каза тя.

Изтича в банята на майка си, за да вземе инхалатора и хистамините. Когато се върна, Соня седеше в едно кресло, почти забелила очи, с отворена уста и отметнала глава назад, търсейки въздух като риба извън водата. Помисли, че умира. В действителност една част от нея бе умряла заедно с мъжа й.

Лекарствата й подействаха и успяха да спрат кашлицата, но не и риданията. Колкото и да се опитваше Приянка да я успокои, Соня беше неутешима. Плачът й беше на приливи, настойчив и постоянен, като вълните в неизменния им бяг към брега. Приянка се обърна към секретаря и го попита:

— Къде е тялото на баща ми?

— В момента го пренасят в Мадрас.

— Моля те, помогни ми да уредя необходимите формалности, за да отидем там.

Приянка пое нещата в свои ръце, проявявайки достойни за възхищение зрялост, хладнокръвие и организираност. Посрещна приятелите на баща си и лидерите на партията, които идваха шокирани и опечалени и мнозина не криеха сълзите си. Дори говори по телефона с президента. Помоли го да предостави самолет на семейството й. Дълбоко в нея обаче нещо й пречеше да повярва, че баща й е мъртъв. Беше като защитен механизъм, който я предпазваше от болката и й позволяваше да действа. Подсъзнателно не можеше да приеме нещо толкова трагично, без да го провери, затова искаше да види баща си час по-скоро.

— Мислиш ли, че е разумно да пътувате дотам? — попита я президентът.

— Моля ви, господин президент, настоявам. С майка ми твърдо сме решили да заминем още тази вечер за Мадрас.

— Добре, ще говоря с армията, за да ви предоставят самолет на Въздушните сили. После ще дойда у вас, за да изкажа съболезнованията си.

— Благодаря, ще ви очакваме.

Сега оставаше да съобщи новината на брат си, който беше в Харвард. Помоли един негов приятел да му предаде да им се обади спешно. Час по-късно Приянка и Соня му съобщиха най-страшната новина в живота му.

— Знаех си, знаех си! — каза той през сълзи. — Знаех, че ще се случи.

Чувството на безнадеждност и безсилие засилваше още повече болката им.

— Направихме каквото можахме…

— Мислиш ли?

— Разбира се.

Казаха му да дойде с първия полет, съобщиха му, че са започнали да организират погребението и че го чакат.

* * *

Беше около единайсет часът вечерта и новината вече се беше разнесла из Ню Делхи. Пред външната врата започнаха да се събират хора. До Приянка и Соня достигаха истерични гласове и ридания. Продължаваха да идват приятели на семейството, съпартийци, министри, полицаи… Беше истинско нашествие. Медиите заемаха позиции пред загражденията и на улицата. Хората още не знаеха срещу кого да насочат гнева си — сикхите, мюсюлманските или индуистките фундаменталисти, Тамилските тигри, племенните общности в Асам или далитите…? Имаше достатъчно обекти за отмъщение в тази толкова многолика страна. Внезапно го насочиха срещу националните и международните телевизионни екипи. Събраното множество започна да ги обижда. Някои приятели на семейството, които преминаваха с колите си през оградата, бяха посрещнати недружелюбно. Отавио и Мария Куатроки бяха освиркани и замеряни с камъни. Същото се случи с лидерите на опозицията, които дойдоха да поднесат съболезнованията си. Гневът на тълпата се разпростря към всички опоненти на Раджив. Една група се опита да нападне съседната къща. В нея живееше лидерът на една каста на недосегаеми, който беше негов яростен критик по времето, когато Раджив беше министър-председател. Безредието по улиците беше толкова голямо, че президентът не успя да стигне до къщата. Завари една обезумяла и отчаяна тълпа. Хората се хвърляха върху капака на колата му, като плачеха и ридаеха.

— Да ги разпръснем ли? — попита го служителят от охраната.

— Не, обърнете колата. Не искам да възбуждаме още повече духовете.

Когато се върна в резиденцията си в бившия дворец на вицекраля, президентът се обади по телефона на Соня. Тя се беше поуспокоила малко и му благодари за изказаните съболезнования и за съдействието, което им беше оказал за пътуването им до Мадрас.

Веднага след разговора с президента Соня, облечена с бял шалвар камиз, с коса, сресана назад и събрана в кок, излезе от къщи с Приянка. Отвън ги чакаше кола, която щеше да ги закара до летището. Па кормилото беше вуйчо Каул, същият, който бе положил толкова усилия, за да убеди Раджив да тръгне по стъпките на брат си. Колата трудно си проправи път сред множеството, което се бе струпало около къщата. Възбудата по улиците нарастваше. По ъглите и площадите се събираха групи хора, чието душевно състояние се люшкаше между гнева и скръбта.

— Надявам се правителството да действа своевременно и да не допусне изстъпления, каквито имаше след смъртта на Индира — отбеляза вуйчо Каул.

* * *

Полетът продължи три часа и половина — времето, за което един реактивен самолет прекосява субконтинента от север до юг. Под тях, на осеяната със светли точици тъмна шир, Индия спеше. След няколко часа щеше да се събуди с трагичната новина за поредното политическо убийство. След няколко часа страната щеше да потъне в скръб. Никой не проговори по време на полета. Чуваха се само хлипанията на Соня.

* * *

Беше още тъмно, когато самолетът кацна в Мадрас в четири и половина призори. Самолетът спря пред стария терминал, който беше осветен и заобиколен от огромно множество. В него беше тялото на Раджив. По указание на президента го бяха отнесли там, за да спестят пътуването на Соня и Приянка до града. Още щом излязоха от самолета, усетиха влажния и лепкав въздух. Бяха много изнервени, защото моментът наближаваше. Моментът да го видят за последен път. Какво щяха да заварят? Бяха ли подготвени за това? Щяха ли да го понесат? Задаваха си тези въпроси, докато слизаха по стълбичката и поздравяваха представителите на властта, които бяха дошли да ги посрещнат. Губернаторът им каза, че те също се опасяват да не избухнат размирици. Тълпата търсеше изкупителна жертва и обстановката в града беше твърде нажежена. Затова бяха взели необходимите мерки, така че самолетът да излети преди разсъмване. Когато Соня видя Суман Дубей, стария и верен приятел на Раджив, останал като по чудо навредим при атентата, тя го прегърна и се разплака.

Не видяха обаче Раджив. Казаха им, че тялото му е толкова разкъсано, че било невъзможно да го балсамират. Единствено видяха два ковчега. В единия бяха останките на Раджив, а в другия на верния му телохранител Прадип Гупта. От този момент нататък всичко протече много бързо. Хванати една за друга, майката и дъщерята видяха как ги внасят в самолета. Двете отново се качиха по стълбичката. Когато влязоха, Соня помоли да сложат ковчега до нея. С едната ръка постави гирлянда от цветя върху него, докато с другата бършеше със шал сълзите си. Когато Приянка видя ковчега, осъзна най-после това, което подсъзнателно отказваше да приеме — че там е баща й, или по-точно онова, което бе останало от него. Тогава силите я напуснаха и тя рухна. Внезапно си даде сметка, че никога повече няма да го види, че никога повече няма да усети обичта и топлотата му. Прегърна ковчега и плака дълго над него.

Самолетът вече рулираше по пистата. Суман Дубей и Соня я успокоиха, накараха я да седне и закопчаха колана й. В този момент Соня направи един жест, който Раджив щеше да оцени. Когато видя, че върху ковчега на телохранителя Прадип Гупта няма цветя, тя сложи върху него гирлянда от жасмини.

Беше вече светло, когато самолетът излетя обратно за индийската столица. Започваше последното пътуване на Раджив Ганди.