Хавиер Моро
Червеното сари (50)

49.

На следващия ден — петък, 14 май, в свое извънредно издание английският седмичник Хиндустан Таймс публикува на титулната си страница следното заглавие: „Впечатляващо надмощие“. В резиденцията на Соня огромното количество поздравителни съобщения блокираха факса. Писма, телеграми, есемеси — отвсякъде и по всякакъв начин бълваха пожелания за успех на бъдещата „министър-председателка“. Карло Марони, кметът на Орбасано, изпрати телеграма от името на двайсет и петте хиляди жители на града: „Гордеем се с Вас и Ви пожелаваме да продължите по пътя на развитието и солидарността в най-голямата демокрация в света. Споделяме с Вас, с Вашата Индия ценностите, които ни обединяват“. Паола, майката на Соня, научи за успеха на дъщеря си от местен журналист в дома си на Виа Белини. След това заваля дъжд от обаждания. „Да, разбира се, че съм доволна — повтаряше тя, криейки безпокойството се, — но ме обсипват с въпроси и нищо не мога да отговоря.“ Как можеше да каже, че се страхува с дъщеря й да не се случи същото, което се случи с Раджив. Затова Паола предпочиташе да си мълчи и реши да не вдига телефона.

Сега пред Соня стоеше задачата да състави коалиция, способна да управлява. Без никакво колебание извика своя стар приятел сикх, блестящия икономист Манмохан Сингх — неин гуру по икономическите въпроси. Заедно се заеха да изготвят споразумение за минималните условия, осигуряващи твърдото присъединяване на останалите членове от коалицията, която включваше повече от двайсет партии. Колко далече останаха времената на Индира и Раджив, когато ИНК управляваше с абсолютно мнозинство! Сега политиката беше като гигантски казан, в който вряха мечтите, стремежите и все по-различните, включително и противоречиви интереси на една шеста част от човечеството. И изведнъж Соня се озова в позицията на главен готвач. Трябваше да подправи добре ястието, като задоволи вкуса на комунистите от левия фронт, но също и на либералите, регионалните партии, представителите на кастите… Вее пак задачата не я заварваше неподготвена. В продължение на месеци бе търсила съюзници, разговаряше с един, после с други, прокарваше пътя. Нейният незабележим труд сега даваше плодове. Както бяха отбелязали монахините от интерната в Джавено, където бе учила, тя имаше талант за постигане на консенсус. По това не приличаше на свекърва си, която беше властна натура. На практика Соня се интересуваше от големите държавни въпроси: как да намали бедността и да осигури икономически растеж или как да установи мир с Пакистан и да разреши спорния проблем с Кашмир. С нейните съюзници не беше така. Повечето бяха истински деспоти, водачи на регионални партии, с его, по-голямо от техните организации. Всеки от тях дърпаше към себе си, искаха министерски кресла, специална политика в подкрепа на своята каста или на своя електорат. Известен лидер на един от най-бедните щати в замяна на своята подкрепа поиска от нея Министерството на железопътния транспорт. То беше от голямо значение, защото осигуряване заетост на повече от десет милиона човека. Всички мислеха, че Соня ще бъде премиер. Някои дори го поставяха като условие, защото не искаха да се лишат от ценното лидерство, което щеше да им даде възможност да се облагодетелстват от властта. Смятаха, че без нея коалицията би имала много кратък живот.

След съобщението, че ще бъде избрана за лидер на парламентарната група, цялата страна беше сигурна, че италианката ще приеме поста. И последното съмнение изчезна, след като една журналистка я попита дали наистина лидерът на парламентарната група ще бъде следващият министър-председател и Соня й отговори: „Обикновено е така“. Три думи, които прозвучаха като три плесника за нейните врагове. Това беше сладко отмъщение, което веднага обаче предизвика реплики. Един от ръководителите на губещата партия заяви но телевизията, че според него е срамно една чужденка да управлява Индия. Друг лидер от същата партия добави, че ако Соня Ганди стане министър-председател, той ще бойкотира официалната церемония за встъпване в длъжност. Националистически трус разтърси страната и засегна дори членове на ИНК. Главата на правителството на щата Мадхя Прадеш — жена на средна възраст на име Ума Бхарти, индуистка екстремистка и привърженичка на БДП, обяви своята оставка с аргумента, че да се „сложи“ чужденка на най-високия държавен пост е обида за страната и поставя в опасност националната сигурност. Друга уважавана лидерка от провалилата се партия, Сушма Сварадж, поиска среща с президента Абдул Калам, за да изрази своята болка и тревога по въпроса. На излизане от срещата тя отправи закана пред медиите: „Ако Соня стане министър-председател, ще си обръсна главата, ще облека бели дрехи, ще легна на земята и ще обявя гладна стачка за неопределено време“.

Събитието, което несъмнено оказа най-голямо влияние, беше самоубийството на трийсетгодишния активист от БДП — Махеш Прабху, в едно село близо до Бангалор. Преди да погълне отровата, беше оставил бележка. В нея обясняваше, че не може да понесе мисълта, че „в една страна от милиард жители не се е намерил нито един индийски лидер, способен да управлява нацията“. Човекът остави вдовица, син на осемнайсет месеца и една объркана страна.

Прекалена шумотевица, прекалено разделение, прекалена истерия… Последиците от нейната победа започнаха да я плашат. Докосна се до силата на национализма — едно ирационално чувство, което лесно можеше да прерасне в лудост. Въпреки че резултатът от изборите показа, че народът не се интересува от нейния произход, темата продължаваше да бъде взривоопасна. Беше подложена на толкова критики и станала толкова предпазлива, че на едно интервю за италианската телевизия започна да отговаря на журналиста на английски, вместо на родния си език, което го смая. Как да обясни, че дори да иска, не можеше да отговаря на италиански? Как можеше да обясни какво значи да си чужденка в Индия и да бъдеш толкова близо до властта, че да чувстваш нейната изпепеляваща жар? Нима можеше да говори за насилието, което бе причинило смъртта на семейството й и я дебнеше като див звяр? Можеше ли да обясни голямата скръб, болка, мъка и страх? Как можеше да разкаже всичко това, без което никой нямаше да разбере реакциите й? Всеки път, когато говореше с някой журналист, трябваше да започне от нулата и времето никога не стигаше.

Като връх на общото безпокойство показателят „Сенсекс“ на борсата в Бомбай претърпя най-големия срив във финансовата история на Индия, породен от опасението, че правителството на левите сили ще ликвидира постигнатите до момента реформи. Соня извика спешно своя доверен съветник Манмохан Сингх, за да направи изявление, с което да успокои пазарите. Надяваше се, че нещата ще се оправят възможно най-скоро.

Имаше нужда да помисли. На следващата сутрин излезе от дома си дискретно, придружена от децата си. Полицаите и особено личната й охрана бяха много притеснени. Можеше да се предположи, че след изборната й победа мерките за сигурност щяха да станат още по-строги. Налагаше се да уточнява предварително плановете си за придвижване, така че не само личната й охрана, но и полицията в Делхи да бъде уведомена.

В този ранен час по пустите улици се стелеше лека мъгла. Това беше най-подходящият момент от деня, за да избегнат горещината и да се движат бързо. Колата на Соня се носеше по широките булеварди в новата част на града, докато стигна до градините, където се намираха мавзолеите на фамилията. Песента на птиците се смесваше с приглушеното бучене откъм новата магистрала, пресичаща Делхи от север на юг. Тримата постояха малко със сведени глави и след това всеки от тях положи букет от рози на мавзолея. Какво ли би казал Раджив за тази неочаквана победа на жена си, която върна отново авторитета на семейството. Тя, която бягаше от медийното внимание като от чума, си спомни един случай, когато мъжът й беше министър-председател. Беше я оставил с френски телевизионен екип, който настояваше да заснеме кадри на цялото семейство. „Дори аз не мога да я накарам да промени мнението си“ — бе казал Раджив на журналиста. Сега сигурно се смееше там, на небето. Сигурно беше изненадан както всички в Индия и горд, разбира се, но най-вече изплашен за нея, за децата и внуците си, които не бе опознал. С победата трябваше да внимава, защото можеше да се обърне срещу нея и да разруши всичко, което си поставяше като цел занапред. Не се знаеше какво я очаква зад скритото лице на триумфа. „Раджив, как би постъпил ти на мое място?“

* * *

В поредицата от срещи, които проведе през този ден с различни членове на коалицията, избягваше да засяга темата за лидерството. На журналист от Би Би Си заяви: „Не мисля за никакъв пост“.

На следващия ден, 15 май, най-уважаваните партийни ръководители, уплашени, че ще останат без лидер, я помолиха да забави с няколко часа решението си, каквото и да беше то. Искаха да спечелят време, докато пристигнат всички съобщения в нейна подкрепа, които съюзниците изпращаха от най-далечните кътчета на Индия. Обикновено кандидатът за министър-председател представяше тези поръчителства на президента на републиката, за да бъде официално упълномощен да състави правителство. Тя трябваше да направи тази стъпка, носейки в чантата си тези съобщения, които я превъзнасяха и показваха, че именно тя е лидерът, без когото коалицията губеше смисъл. Съдружници и съмишленици очакваха накрая да отстъпи. Партията трябваше да докаже на своята членска маса, че е намерила своя водач. Приятелите, с които беше прекарала и хубави, и лоши моменти, също и оказваха емоционален натиск. Имаше чувството, че ако не приеме поста, ще умрат. Не беше лесно да им каже: „Излизам от играта“. Щяха ли да я разберат? За да я успокоят, те я уверяваха: „Ще приемем крайното ти решение“. Соня имаше още три дни, за да го обмисли.

* * *

На 15-и следобед, след като беше избрана единодушно за лидер на парламентарната група на ИНК, Соня Ганди се обърна към депутатите си: „Аз съм тук, на мястото, заемано от моите велики учители Неру, Индира и Раджив. Техният живот беше мой пътеводител. Тяхната самоотверженост и преклонението ми пред Индира ми дадоха сила да продължа пътя им години след тяхната гибел. Днес искам да си спомним за тях, да им отдадем нужната почит. Народът отново доказа, че сме светска и единна нация. Народът отхвърли политиката на лични нападки и враждебни кампании. Отхвърли идеологията на фундаменталистите партии. Скоро тук, в централното правителство, ще имаме коалиция, управлявана от Индийския национален конгрес. Победихме въпреки всички прогнози. Получихме повече гласове въпреки всичките пророчества. От името на всички вас искам да изразя моята сърдечна благодарност към индийския народ. Благодаря.“

Залата избухна в шумни овации, след което депутатите се отправиха да я поздравят лично. Всички искаха да се доближат до жената, която бе върнала радостта и надеждата, която държеше ключа към властта. В тази зала, станала свидетел на толкова национални драми, на толкова остри дискусии, сега цареше празнична атмосфера. Соня сияеше. Сред тази суматоха депутатите трябваше да чакат на опашка, за да се ръкуват с нея или да споделят някое оригинално хрумване, което в бъдеще можеше да бъде от полза. Между последните, които чакаха, имаше един млад мъж, облечен в бяла курта и широки панталони. Това беше синът й Рахул, който на тези избори се беше изявил като обещаващ лидер на младежите в партията. Соня му се усмихна топло и му подаде ръка, както на останалите.

Ветераните и най-приближените на Соня бяха неспокойни, защото в цялата си реч не спомена и дума за нейната роля в коалицията. Когато й напомниха, че на следващия ден трябваше да се яви при президента, за да поиска официално разрешение за съставяне на правителство, Соня се измъкна, като каза, че левият блок все още не е потвърдил своята подкрепа. Това беше неубедително извинение. Истината беше, че искаше да използва цялото време, с което разполагаше, за да помисли.

* * *

След като прекара един ден вкъщи заедно с децата си, в понеделник, 17 май, се събра с най-близките си съратници. Трябваше да им съобщи нещо много важно. Те го предчувстваха и не бяха сбъркали: „Мисля, че не трябва да приемам поста на министър-председател“. Не го каза категорично, по-скоро искаше да види реакцията им. И добави: „Не искам да стана причина за разединението на страната“. Всички се почувстваха неудобно, бяха объркани. Соня предложи соломоновско решение, което предизвика известно недоволство: идеята й беше тя да остане председател на партията… а Манмохан Сингх да бъде премиер. Това беше революционна идея, защото предполагаше „двуглаво“ управление, един експеримент в изкуството да се управлява. Думите й бяха посрещнати с пълно мълчание. Соня продължи: „Той е почтен човек, има отлична репутация на икономист, има опит в администрацията… Сигурна съм, че ще бъде изключителен премиер“. Тези думи обаче не им подействаха. Знаеха, че Манмохан Сингх няма никакво обаяние. Беше сериозен човек, технократ, но не и политик. Един от хората й отбеляза: „Все едно че тази победа е била безсмислена. Коалицията няма да се запази без една Ганди, без единствения лидер, способен да обедини толкова разнородни групи“. Идеята не допадна и на по-старите лидери. Някои от тях членуваха в партията вече петдесет години. Манмохан Сингх беше в нея само от четиринайсет години. Освен това беше сикх, представител на малцинство от едва 6 процента от индийското население. За първи път от независимостта на страната този пост нямаше да се заеме от индус. Как щеше да погледне на това мнозинството индуси? Соня им напомни:

— Народът гласува за една светска Индия, в която религията не трябва да влияе на политиката.

Но фактът, че щяха да се лишат от една Ганди на този ключов пост, притесняваше хората й. За тях тайнството на името беше от най-голямо значение. „Това ще бъде най-краткотрайното правителство в историята“ — предричаха някои. Други не отстъпваха, като я молеха да размисли. Дори двама от членовете на нейната партия, които се бяха оплаквали, че имат за лидер „необразована италианска домакиня“, сега я молеха да приеме премиерския пост. За една седмица от „проста домакиня“ тя се беше превърнала в „приятелка, водач, спасител на нацията“.

* * *

В късния следобед на „Джанпат“ номер 10 дойде Манмохан Сингх. С вечния си син тюрбан, бяла брада и умни черни очи той имаше вид на крехка птица. Трудно успя да си проправи път сред тълпата от депутати и симпатизанти. Бяха повикани от хората, с които Соня разговаряше в момента, и бяха задръстили входа. Бяха толкова много, че не се побираха в къщата и чакаха в градината и на улицата, под безмилостното слънце и 43 градуса на сянка, техния лидер да обяви решението си. За Соня всичко това беше познато. Вече го бе преживяла, когато я притискаха да приеме председателството на партията. Но ако преди това й беше трудно да отговори с „не“, сега, когато ставаше въпрос за властта, й беше практически невъзможно. Колкото и да се опитваше да се аргументира, не приемаха решението й. Не вярваха, че е възможно да се откаже от най-високия управленски пост. Та нали това беше мечтата на всеки политик. Не го приемаха, макар да знаеха, че за Соня властта не е самоцел. Бяха наясно, че тя е в политиката по лично убеждение, защото съдбата бе пожелала така. „Това ще бъде катастрофа за партията, за коалицията, за страната… Соня, не ни изоставяй!“ — повтаряха непрекъснато.

Пред опасността да избухне истински бунт сред партийните редици, Соня помоли да й дадат цялото време, с което разполагаше. Но положението беше толкова нажежено, реакцията — толкова силна, че дори един от тях заплаши да се запали като будистки свещеник бонза, ако тя не приеме поста. Соня се изплаши и започна да отстъпва. Два часа след като беше споменала, че вероятно ще се откаже от премиерския пост, Манмохан Сингх излезе в градината и обяви с тънкия си глас: „Госпожа Ганди прие утре сутринта да се срещне с президента“. Уф! Сред тълпата се разнесе одобрителен шум. Напрежението спадна. Хората започнаха да се разотиват с убеждението, че натискът е бил от полза, че тяхното мнение се е наложило. Най-после лидерката се беше съгласила да поеме своята отговорност. Индийският национален конгрес отново щеше да бъде на власт, в ръцете на една Ганди. Историята се повтаряше. Хората си тръгнаха спокойни.

* * *

За Соня проблемът беше как да накара хората, които я уважаваха и очакваха всичко от нея, да преглътнат този горчив хап. Как да ги накара да се осъзнаят? Как изобщо си представяха, че тя може да управлява сама тази страна? Опозицията нямаше да я остави на мира. След някой и друг ден щяха да подемат отново въпроса с произхода й. Беше сигурна, че някой психопат накрая щеше да я убие. Освен това нямаше опит и много бързо щеше да се изхаби.

Сега имаше нужда да остане сама. Преди да си легне, отвори прозореца на стаята. Пое дълбоко топлия въздух. Почука на дърво, за да не получи астматичен пристъп. През цялото си детство беше спала на отворен прозорец, въпреки студа. Сега чувстваше отново същия страх. Беше усещане, че се задушава, което я обземаше винаги, когато трябваше да вземе важно решение, когато чувстваше непоносимо напрежение.

Изключи климатика и остави прозореца отворен. Бризът издуваше пердетата, които се движеха като призраци. Но това беше топъл бриз и не й помагаше. Лека червеникава мъгла се стелеше над града и обагряше небето. Лаеха кучета. На булеварда гърмеше някакъв мотокар с пробит ауспух.

Най-после настъпи тишина, за която толкова жадуваше. През последните дни къщата приличаше на кокошарник. Беше толкова шумно, че не можеха да се чуят. Нуждаеше се от тишина, за да се вглъби в себе си, да чуе вътрешния си глас. Трябваше да реши какво да прави на другата сутрин, или по-точно как да го направи.