Хавиер Моро
Червеното сари (4)

3.

Соня беше осемнайсетгодишна, когато реши да отиде в Англия, за да научи английски език, и там се влюби в Раджив. Беше толкова хубава, че на улицата хората се обръщаха след нея. Вървеше изправена и имаше лице на мадона, обградено от гладка тъмно кестенява коса. Джосто Мафео, неин съученик — сега известен журналист, — който в края на седмицата пътуваше с нея с автобуса от градчето Орбасано до центъра на Торино, си я спомняше като „една от най-красивите жени, които съм познавал“. Беше не само хубава, но и интересна, вярна приятелка, спокойна и уравновесена. Не обичаше да участва в многолюдни веселби и винаги се държеше с известна резервираност.

Не беше странно, че бащата на Соня — едър мъж, чието лице на планинец носеше отпечатъка на тежкия труд на открито, се противопостави толкова ожесточено на идеята дъщеря му да замине да учи английски в Кеймбридж. Стефано Майно имаше сресана назад коса, червени бузи и гъсти мустаци, които гъделичкаха дъщерите му, когато ги целуваше. Беше толкова старомоден, че преди години, когато се установиха в Орбасано и той научи, че училището там е смесено, отказа да запише в него дъщерите си и ги изпрати в девическото училище в Сангано, селище на десетина километра от града им. Когато трите му дъщери поотраснаха, винаги искаше да знае къде са и с кого се срещат. Също не му се нравеше да излизат в края на седмицата, въпреки че правеха това само през деня — за вечерни излизания дума не можеше да става. Ходеха до Торино, на половин час с влак или автобус, и се разхождаха под колонадите на красивите му булеварди, а ако времето беше лошо, се черпеха с приятелките си в някоя от прочутите cremeries^[1] в града. Стефано беше човек със строги принципи и неизбежно влизаше в конфликт с подрастващите си дъщери. Противопоставяше му се обикновено Анушка, най-голямата — момиче със силен характер, непокорна и избухлива. В сравнение с нея Соня беше истински ангел. Надя, най-малката, още не създаваше проблеми.

Съпругата му Паола — жена с правилни черти, широка усмивка и приветливи маниери, компенсираше с деликатността си строгостта на Стефано. Беше по-открита, по-толерантна, по-отзивчива. Може би защото беше жена, разбираше дъщерите си, макар че бе израсла в планинско село с не повече от шестстотин жители и във времена, в които Италия е била бедна страна. Много бедна. Дъщерите й никога не бяха доели по задължение крави, никога не бяха работили на полето, нито бяха сервирали кафе в бара на семейството. Бяха се родили след войната, бяха деца на плана „Маршал“, на икономическата експанзия, на възхода на Италия в Европа. Бяха опознали бедността отстрани, защото в годините след войната беше невъзможно човек да избяга от гледката на сакати и просяци, които търсеха топлината на слънцето и хорската милостиня, опрени на стените на сградите около градския площад. Този досег ги беляза завинаги, особено Соня. Във Виченца, най-близкия град до селото, в което живееха, бедността се забелязваше още преди да се стигне до центъра — в кварталите от колиби, където децата играеха голи или облечени с дрипи.

— Защо майките им ги оставят да ходят голи? — питаше учудено Соня.

— Нямат дрехи, затова ходят така. Не го правят нарочно, а просто защото нямат пари. Бедни са.

За пръв път момичето разбра колко е страшно да си беден. Освен това, добави майка й, някои семейства гладували. Нима енорийският свещеник не идваше всеки месец у тях, за да взима мляко на прах, ядене и дрехи, които после раздаваше на най-нуждаещите се? Този свещеник знаеше, че винаги може да разчита на семейство Майно, които, въпреки че не живееха охолно, бяха ревностни католици и даваха своята лента за бедните.

— В Евангелието се казва, че бедните първи ще влязат в царството небесно… Не си ли го учила в часовете по вероучение?

Соня кимаше утвърдително, докато помагаше на майка си да приготви пакета с употребявани дрехи. В дома на Майно не се изхвърляше нищо, не се прахосваше нищо. Малките наследяваха дрехите на по-големите. Това, което не се използваше, се даваше на бедните. Споменът за войната беше твърде пресен, за да забравят стойността на вещите.

* * *

Родителите на Соня бяха родом от областта Венето, и по-точно — от село Лузиана в Азиаго, в алпийските предпланини — животновъдна област, дала името си на едно от най-прочутите италиански сирена и известна също с мраморните си кариери. Родителите на бащата, семейство Майно, бяха простовати, почтени, добродушни и много работливи хора. Качества, които не се бяха изплъзнали от вниманието на майката на Соня — Паола Пребедон, дъщеря на бивш карабинер, който държеше бара на дядо й в село Комароло ди Конко, в дъното на долината. Стефано и Паола се венчаха в красивата черква на Лузиана, посветена на апостол свети Яков, с остра като стрела кула, сочеща към небето и наподобяваща минарето на джамия — несъмнено влияние от османците, минали през тези земи преди векове.

Соня се роди в девет и половина вечерта на 9 декември 1946 г. в градската болница на Маростика — старинно градче, разположено в подножието на планините Азиаго. Е nata una bimbaaa!^[2] — новината бързо стигна до Лузиана и ехото отекна в каменните стени на къщите, в оборите, скалистите стръмнини и в близките планини и заглъхна в далечината. В чест на новороденото момиченце и следвайки традицията, жителите на селото вързаха розови панделки на решетките на прозорците и на вратите на къщите си.

След няколко дни бе кръстена от енорийския свещеник на Лузиана с името Едвидже Антония Албина Майно, на името на баба й по майчина линия. Стефано обаче искаше друго име за дъщеря си.

По-голямата, кръстена с името Ана, той наричаше Анушка, а Антония прекръсти на Соня. Така изпълняваше обета, който бе дал, след като се върна жив от руския фронт. Като мнозина бедни италианци, и Стефано се беше подвел по фашистките идеи и пропагандата на Мусолини и в началото на войната се беше записал в 116-а пехотна дивизия на Виченца, в полк към корпуса на берсалиерите^[3], който се радваше на изключителна репутация в италианската армия и в който бе служил самият Дуче. Берсалиерите, известни с бързото си темпо при маршируване — повече от трийсет стъпки в минута — и най-вече с шлема с широка периферия, от едната страна на която висеше кичур бляскави пера от черен петел, бяха обгърнати от ореол на смели и непобедими воини, които военният поход в Русия помете с един замах. Дивизията изгуби три четвърти от хората си в първия сблъсък с руснаците, а хиляди бяха пленени. Сред тях беше и Стефано, който успя да избяга заедно с други оцелели. Укриха се в един хамбар в руската степ, където живяха няколко седмици под закрилата на семейство селяни. Жените излекуваха раните им, мъжете им дадоха храна и това преживяване, освен че им спаси живота, ги промени напълно. Като хиляди италиански войници, те се върнаха от фронта разочаровани от фашизма и благодарни на руснаците за това, че ги бяха спасили. Оттогава Стефано престана да говори за политика; за него тя беше изтъкана от лъжи. В чест на семейството, което му бе спасило живота, той реши да кръсти дъщерите си с руски имена. И за да не влиза в спор със семейството на жена си, както и със свещеника, за когото името Соня не беше част от именника на светци — София беше приемливо, Соня обаче не, — Стефано се съгласи да я запишат в регистъра с католически имена. След кръщавката поканиха съседи и близки да похапнат треска ала Вичентина — любимото ястие в района, с много полента, която да топят в соса. Беше истински лукс да се намери треска, защото в онова следвоенно време липсваше почти всичко, дори във Виченца, столицата на областта, разположена на петдесет километра долу в равнината.

Радостта на семейство Майно щеше да е пълна, ако не бяха трудностите, с които Стефано се сблъскваше, за да издържа нарастващата си челяд. През онези години беше почти невъзможно човек да се измъкне от хватката на бедността. Парите им стигаха за храна и дрехи и почти за нищо повече. Семейството не притежаваше земи, имаха само няколко крави и една каменна къща, която самият той бе построил — последната на улица „Майно“, на която поколения негови роднини, първоначално дошли от Германия, бяха издигнали домовете си. Бяха спартански, но имаха великолепен изглед към долината. Каменни ограждения разделяха ливадите, в които пасяха кравите, чието отглеждане беше главното препитание в района, защото земята не беше подходяща за земеделие — беше камениста и твърде неравна. Соня и сестрите й израснаха пред възхитителната гледка на долината на Лузиана, която променяше цветовете си според сезоните. Всичките тонове и нюанси на зеленото и кафявото се редуваха пред очите им — от изумруденозеленият на дърветата през пролетта и златистия на полята през лятото до меднокафявия през есента и белия през зимата. За децата първият сняг през годината беше истински празник, който посрещаха с ликуване; правеха снежни човеци и се замеряха с топки по побелелите улици. Соня обаче се задъхваше от игрите в студа и скоро се прибираше вкъщи. Обичаше да се сгушва до желязната печка в кухнята, докато вятърът свиреше през процепите на прозорците.

В неделните утрини звънтенето на хлопките на кравите се смесваше със звъна на черковната камбана, докато семейството, издокарано с празничните си дрехи, отиваше на служба, която никога не пропускаше. Молеха се Стефано да си намери работа, астмата на Соня да отшуми, положението в страната да се подобри, така че момичетата да имат всичко необходимо и да израснат здрави и щастливи. В началото на петдесетте Стефано най-после намери работа, но не в селото, а от другата страна на планините, в Швейцария. Заради опита му като зидар и изпълнителността му го наемаха всеки сезон. Заминаваше за около два месеца и се връщаше с джобове, пълни с лири, които се топяха по-бързо, отколкото очакваха.

През 1956 г. Стефано взе решение да напусне селото, както бяха направили тримата му братя и толкова много негови съграждани. Промишленият център в Торино, разраснал се около „Фиат“, беше като магнит за милиони италианци, които искаха да избягат от мизерията в селата. Семейство Майно прекоси с влак цяла Северна Италия и се установи в Орбасано — индустриално градче в околностите на Торино. Избраха него, защото Джовани, един от братята на Стефано, когото наричаха Мавъра заради мургавата му кожа, се беше оженил за момиче от близко село и твърдеше, че бумът в строителството се нуждае от многобройна работна ръка. Освен това Стефано познаваше района, защото през трийсетте бе работил за армията в ремонта на военни укрепления на границата с Франция, в Алпите. Харесваше пиемонтците може би защото също бяха планинци — прями, открити хора, които не си губеха времето с увъртания.

Работа, работа и пак работа — това беше рецептата на Стефано, за да преуспее бързо. Не правеше нищо друго, нямаше никакво хоби, нито беше почитател на спорта, макар че обичаше да посещава бара на Пиер Луиджи, за да гледа финалите на „Ювентус“ по телевизията. В същия този бар редовно ходеше и дъщеря му Соня, защото Пиер Луиджи продаваше най-хубавите сладоледи в околността. „Беше много будно, много весело дете“ — казваше той за момичето.

Когато пристигна в Орбасано, Стефано вече беше строителен майстор и основа собствена строителна фирма. Започна с ремонти, после построи еднофамилни къщи, малки palazzi^[4] и двуфамилни къщи. „Беше много принципен човек“ казваше за него Данило Куадра, техник, който му поправяше бетонобъркачките и останалите машини и който накрая се превърна в негов най-добър приятел. Всеки следобед се виждаха, за да пият кафе в „Бара на Нино“, на площада срещу кметството — двуетажна сграда с покрита галерия, часовник на фасадата и италианското знаме на балкона. До него се намираше черквата „Св. Йоан Кръстител“ с характерната си кула и острите тъмносини покриви, в която в неделя ходеха на литургия със семействата си. Стефано беше човек на точността и рутината. След срещата с приятеля си Данило Стефано се прибираше вкъщи пеша по булевард „Фрейус“, обграден от грозновати и безлични сгради, където многоетажни блокове се издигаха редом до старинни къщи — смесица, характерна за градоустройството в следвоенните години. Домът му се намираше на улица „Белини“ № 14, на около километър и половина от градския площад. Тази триетажна къща, заобиколена от малка градина, беше мечтата на живота му. Когато изплати дълговете, които беше взел в началото на бизнеса си, намери празен терен на добра цена близо до железопътната гара и автостанцията и го купи с пари в брой. Издигна къщата си за рекордно време, с типичната tavernetta^[5], която заемаше целия приземен етаж. Всяко самоуважавашо се семейство си имаше своята tavernetta — с барплот, барче, камина, където родителите се събираха с приятели или празнуваха годишнини, а децата се веселяха. Построи голяма къща с намерението да я раздели между дъщерите си, когато пораснат. Като всеки добър италианец, Стефано Майно имаше и друга основна ценност в живота си освен работата — семейството. И религията, разбира се. Ценности, които споделяше с жена си Паола и които двамата се стараеха да предадат на момичета.

Соня беше десетгодишна, когато се преместиха да живеят в Орбасано. Промяната беше невероятна. Животът в предградието на голям град като Торино в сравнение с живота в планинското село беше много по-лесен, по-забавен, предлагаше безброй възможности. Единствената сянка, която помрачаваше този нов живот, беше произходът им. Бяха paesane^[6], както презрително наричаха имигрантите от село в Северна Италия. Петно, което ги караше да се чувстват по-долу от другите и им създаде комплекс за цял живот. В селото си никога не се бяха чувствали различни, тук обаче — да, особено в началото, в училище, където други момичета ги наричаха paesane заради старомодните им или „селски“ дрехи. Атмосферата в Орбасано не се различаваше от тази в Торино — консервативен град, където се обядваше в дванайсет, пиеше се капучино в пет следобед в големи сладкарници в стил арт деко и се вечеряше в седем вечерта. Дамите бяха винаги с безупречни прически, а господата — облечени по последна мода. Там работникът искаше да живее като шефа си и му подражаваше, шефът — като богатите буржоа, част от които искаше да стане, а буржоата — като аристократите, на които тайно се възхищаваха. В онази епоха нямаше бунтарски настроения; никой не искаше да обеси началника си, всички желаеха да бъдат като него. Успехът сякаш нямаше граници и позволяваше на всички да преследват мечтата си за добро положение в обществото. Бизнесът на бащата се разрастваше и постепенно социалният статус на семейство Майно се повиши. От дъщери на „кравар и зидар“ момичетата станаха дъщери на строител, който живее охолно. От дъщери на селянин се превърнаха в дъщери на предприемач. Паола, майката, която беше по-чувствителна към социалното обкръжение от мъжа си, веднага прихвана вкусовете на торинската буржоазия — начина на обличане, маниерите… — и ги предаде на дъщерите си, които бързо се превърнаха в „госпожици“. Не се отрекоха обаче от произхода си — бяха твърде почтени, за да го направят. Съзнаваха, че никога няма да достигнат положението на коренните жители на Торино, защото не бяха родени там.

След като завърши основното си образование в девическото училище в Сангано, Соня поиска да продължи учението си в училището на Орбасано, но баща й се противопостави: „Дъщерите ми няма да учат в общинско училище. За тях искам най-доброто“. Най-доброто, според семейство Майно, беше училището на монахините в Джавено — красив средновековен град на двайсетина километра от дома им, любимо място за разходка на много жители на Торино. Там щяха да имат възможност да общуват с момичета от „по-добра среда“, отколкото в общинското училище в Орбасано. Освен че ценяха много религиозното образование, искаха също да се отърват от позорното петно на paesane. Така че оставяха момичетата в понеделник сутринта и ги прибираха в петък. Пансионът не беше строг, напротив, беше пълен с приветливи монахини салезианки, които веднага обикнаха Соня. „Голямата имаше труден характер, докато Соня беше олицетворение на добротата“ казваше за нея сестра Доминика Росо, която й бе наставница. Che bel carattere, sempre gioviale^[7] — спомняше си сестра Джована Негри, след което добавяше: „Учеше по задължение, но беше засмяна и винаги много услужлива“. Соня вече проявяваше качество, което щеше да се окаже от голямо значение в зрялата й възраст: умееше да посредничи. „Имаше особената дарба да помирява съученички, които се карат, или да ги обединява в група за някаква обща дейност. Беше много спокойна още от малка, зряла за възрастта си навярно заради проблема, който имаше…“ Проблемът, споменат от сестра Джована, беше астмата. Пристъпите на кашлица бяха толкова силни, че имаше отделна стая. Беше единствената ученичка, която спеше сама, на отворени прозорци дори през зимата, въпреки ледения вятър, духащ от Алпите. Пансионът, в който имаше двеста ученички, се намираше на хълм над града; кулите на средновековните черкви се подаваха сред мозайката от старинни покриви, а от другата страна на реката имаше стръмно скалисто възвишение, чиито връх обикновено бе покрит със сняг. Когато пристъпите на кашлица утихваха, Соня, сгушена под пухената си завивка, съзерцаваше планината, леко осветена от отблясъците на града, която й напомняше за родната Лузиана.

Соня се научи да кара ски като всички пиемонтци, за които ските са царят на спортовете. Не беше обаче голяма любителка на този спорт, както и на никой друг, защото се опасяваше, че ще получи астматичен пристъп вследствие на физическото натоварване. В замяна на това четеше много — страст, която запази завинаги. В началото, както беше задължително в католическите училища, четеше житията на светци. Най-много харесваше историите за мисионерите, които жертваха всичко за бедните в далечни страни. Мисионерският живот й се струваше героичен, изпълнен със смисъл, защото мисионерът се посвещаваше на другите, както и интересен, защото беше наситен с авантюри. Монахините в пансиона прожектираха редовно филми за великите подвизи и митове на християнството — като например живота на Франциск Асизки, — които вълнуваха дълбоко момичетата, особено Соня. Удоволствието от книгите обаче беше по-дълготрайно, защото можеше да ги препрочита и да се развлича, като същевременно се учеше от преживяванията и размишленията на героите. Чрез четенето опознаваше света. Благодарение на книгите, както и на вродената си любознателност, Соня разви в себе си чувство, което монахините наричаха amor mundi — любов към света, според възхитителното описание на Свети Августин.

В часовете им преподаваха за живота на героите от съвременната история на страната — за философа и политик Мацини, допринесъл за превръщането на Италия в демократична република, или за странстванията на невероятния Гарибалди, идеалист и воин, който се бе борил за обединението на страната. Научи за Рисорджименто — националното движение на Италия от XIX век, но за останалата част от света монахините не им преподаваха почти нищо. Дори не бе чувала за борбата на Индия за независимост и за появата й като съвременна държава. Името Ганди й говореше нещо, но нито тя, нито останалите студенти — и в Италия, и в Европа — не биха могли да кажат за кого става дума. Неру обаче й бе по-познат. Бе го зърнала една вечер по телевизионните новини, които родителите й гледаха, а тя вече беше по нощница и се готвеше да си легне. Силуетът на този елегантен мъж, с неговата характерна шапка, й бе направил силно впечатление.

Соня не се интересуваше особено от история, нито от точните науки, нито от предметите, свързани с политиката. Имаше дарба за езиците, които овладяваше с лекота. Баща й я бе насърчил да учи руски и й бе взел частен учител. Соня разбираше езика и го говореше, но й беше трудно да чете на руски. Научи също френски вкъщи. Освен това езиците служеха на човек, за да пътува, да опознае други хора, други обичаи, други светове, за да открие местата, които е успял да съзре в живота на мисионерите.

По-късно, когато напусна пансиона в Джавено и се записа в гимназия в Торино, за да завърши подготвителния курс за университета, мечтите й постепенно се промениха. Приспособиха се към реалността. Въодушеви се от идеята да стане стюардеса в „Алиталия“, да си печели прехраната, като пътува по света. Професията не изискваше особени усилия, а когато завършеше гимназията, щеше да отговаря на всичките изисквания: беше хубава, с добри маниери, с необходимия ръст, знаеше руски и френски, имаше всичко… Оставаше й само да усъвършенства английския си.

— Татко, искам да отида в Англия, за да усъвършенствам английския си…

— Дума да не става.

На Стефано изобщо не му допадаше идеята дъщеря му да прекара живота си в самолети и по хотели, а и работата му се струваше несериозна. Нямаше нужда да ходи в Англия, за да научи английски, вече й плащаше уроците в една езикова школа. Нима не бе научила руски с частен учител? Нима не бе научила френски, без изобщо да е стъпвала във Франция? Соня познаваше добре баща си и избягваше директния сблъсък с него, но в действителност беше не по-малко упорита, когато беше убедена в това, което иска. Крушата не пада далеч от дървото…

Привлече майка си на своя страна и докато завършваше учението си, работеше от време на време във „Фнераторино“ — организацията, която се занимаваше с провеждането на конгреси и събития, като например прочутия Автомобилен салон. Соня направи първите си стъпки като стюардеса и дори като преводачка от руски на един шампионат по голф. Харесваше й да общува с различни хора. Интересуваше се не само от езиците, но и от културата и духа на хората, които ги говореха. Светът определено беше по-голям от малкия Орбасано и тази временна работа разширяваше хоризонта й. Постепенно мечтата й да стане стюардеса се превърна в мечта да преподава езици, или още по-добре — да бъде преводачка в някоя международна организация като ООН.

Като истински планинец, Стефано беше авторитарен и строг, но не и толкова твърдоглав, че да не си даде сметка за истинските нужди на дъщерите си. Беше изправен пред дилема, присъща на хората от неговото поколение: от една страна, искаше да контролира и да възпитава дъщерите си по традиционния начин (момичета можеха да правят някои неща, докато момчетата можеха да правят всичко, което поискат), а от друга страна, виждаше, че времената се променят и че вече не става дума само да чакат да си намерят съпруг. А дори и в този случай беше по-добре да работят, за да не зависят от волята на мъжа си. Така че отстъпи под натиска на жена си, която държеше дъщерите й да имат професия, и се съгласи да поеме разходите за пътуването и учението на Соня в Англия. Не възнамеряваха обаче да изпратят дъщеря си да живее където и да е и при когото и да е. Избраха Кеймбридж, средище на най-добрите университети и колежи. Беше твърде млада и се нуждаеше от възможно най-добрата среда… Тя му благодари, като го прегърна и целуна, както когато беше малка, а мустаците му отново я погъделичкаха.

На 7 януари 1965 г. се сбогува със сестрите си и прегърна силно Сталин — старото куче, което й беше другар в игрите през цялото й детство. Родителите й я изпратиха на летището в Милано, което беше на един хвърлей от Орбасано. Утринната мъгла се вдигна и откри ясен и студен ден. Соня изпитваше едновременно вълнение, че ще пътува за пръв път сама, и страх от непознатото. Беше осемнайсетгодишна и животът беше пред нея. Живот, който дори в най-смелите си мечти не би могла да си представи.