Хавиер Моро
Червеното сари (34)

33.

— Страхувам се да играят в градината — каза Индира на Соня, докато наблюдаваше от прозореца на трапезарията как Рахул се забавлява на тревата с едно от кучетата.

Децата се бяха върнали в Ню Делхи след сигнал от Службата за разузнаване, която бе открила имената им в черния списък на една екстремистка сикхска групировка. Всяка сутрин отиваха под засилена охрана в съответните си училища. После прекарваха останалата част от деня вкъщи. Излизаха рядко. Една обикновена покана за рожден ден изискваше сложна операция от предохранителни мерки. «Сякаш някаква сянка е помрачила живота ни» — каза Соня на Раджив. Индира, която много добре съзнаваше, че операцията «Синя звезда» е засегнала дълбоко религиозните чувства на сикхите в Пенджаб, беше убедена, че ще я убият. Фигурираше на първо място в списъка. Друга групировка се беше заклела да отмъсти за светотатството в Златния храм, като убие Индира и потомството й до стотното коляно. Така каза на Раджив и Соня, които пребледняха. Индира обаче искаше те да приемат сериозно въведените драконовски мерки за сигурност. По настояване на полицията обличаше бронирана жилетка под горнището на сарито си всеки път, когато излизаше от къщи. Поиска от Раджив и Соня да правят същото.

— Не е шега — каза им тя.

— Знам — отвърна Раджив. — Не се тревожи, ще си я слагам.

Настъпи мълчание. Индира добави с меланхолично изражение и мрачен тон:

— Когато се случи, искам да разпръснете пепелта ми над Хималаите. Оставила съм писмени указания за погребението ми. Те са във второто чекмедже на секретера ми в стаята.

— Не изпреварвай събитията — каза Раджив с шеговит тон, за да разведри атмосферата. — Още не сме стигнали до този момент.

Индира обаче беше неспокойна. По-късно поиска да говори насаме с внука си Рахул, който вече беше четиринайсетгодишен.

— Страх ме е, че искат да ви навредят. Моля и теб, и сестра ти повече да не играете отвъд желязната врата, която води към канцелариите на Акбар Роуд — каза му тя, сочейки мястото в градината, където го беше видяла да играе с кучето. — Съжалявам, че се налага да спазвате тези ограничения, но няма да си простя, ако ви се случи нещо.

— Какво може да ни се случи тук вътре, бабо?

— Може да ви убият.

Сериозният тон на Индира накара момчето да я погледне недоверчиво, сякаш баба му преувеличаваше.

— Моля ви, послушайте ме и не се отдалечавайте — продължи тя. — Има много фанатици, които ще се радват да ви навредят. Да навредят на всички. Не ме е грижа какво може да сторят на мен. Направила съм каквото е трябвало и е било по силите ми, но на вас… дори не искам да си го помисля.

Рахул сведе глава натъжен. Индира продължи, но вече без покровителствената нотка в гласа, със сериозност, с каквато за пръв път му говореше и която впечатли момчето:

— Ако ми се случи нещо, не искам да плачете за мен. Когато настъпи моментът, трябва да бъдеш смел. Обещаваш ли?

Момчето вдигна очи към баба си и кимна утвърдително.

* * *

През тези месеци на 1984 г. Индира предприе много пътувания из страната, които понякога приличаха на сбогуване по начина, по който говореше за себе си и за това как би искала да си я спомнят. В някои интервюта правеше равносметка на живота си, в други говореше така, сякаш стоеше над националната политика. Винаги се бе чувствала с душа на държавник и сега глобалният й светоглед излизаше на повърхността и се разкриваше в речите й, пропити с мъдрост. «Когато една толкова древна страна като нашата се сблъсква с култура на друго технологично равнище, какво се случва със съзнанието на селянина? Ще оцелеят ли тайнственото и свещеното? Нещо в мен ми подсказва, че Индия ще съхрани непокътнати своите ценности.»

В началото на октомври, след като последните мусонни дъждове прочистиха небето, а дърветата и растенията отново се раззелениха, Индира произнесе реч в Ню Делхи пред неизменно огромното мнозинство. Беше поредният от безбройните диалози, които тя водеше с народа на Индия през последните две десетилетия. Говори за смелостта като висша ценност, необходима за предотвратяването на най-голямата заплаха, надвиснала над страната: натиска на сектантските сили, на кастите и на религиозните групи да разединят Индия. Беше реч, която би се харесала на баща й. Да, единството на Индия беше върховна ценност, защото гарантираше правовата държава за всеки човек, независимо от социалния му, етнически или религиозен произход.

На 11 октомври на хиляди километри от Индия се случи едно събитие, което засили още повече мрачните й предчувствия. Маргарет Тачър, с която се бе запознала в Англия, бе станала обект на бомбен атентат, дело на ИРА, по време на конференция на Консервативната партия. Беше оцеляла по чудо. Индира й се обади веднага по телефона. Разбираше по-добре от всеки друг колко уязвима и уплашена се чувства Тачър. Въпреки че Желязната лейди външно изглеждаше невъзмутима, вътрешно беше дълбоко разстроена, както може да се очаква от човек, преживял такова премеждие. За Маргарет Тачър атентатът се оказа истинско разкритие и изненада. Никога подобно нещо не се бе случвало преди в Англия, като се изключи убийството на лорд Маунтбатън, също дело на ИРА, но мишената тогава беше един пенсионер, разхождаш се на яхта с внука си, а не действащ глава на правителство. За разлика от Маргарет Тачър, с която бяха приятелки от осем години, Индира много повече беше свикнала с насилствената смърт. Беше станала свидетел на смъртта на Ганди, на Шейх Рахман и на Санджай. Превратът срещу Салвадор Алиенде в Чили я беше разтърсил дълбоко и беше оставил трайна следа в душата й. Мисълта, че животът й ще свърши по същия начин, не я напускаше. Когато обаче министърът на отбраната се опита да я убеди да смени полицията с армията, за да й осигури по-добра защита, тя отвърна:

— Дори не си го помисляй. Министър-председател съм на демократично правителство, не на военна хунта.^[1]

Няколко дни по-късно Ашвини Кумар, началник на граничната полиция, заповяда всички сикхски телохранители на служба в резиденцията на Индира да бъдат уволнени и заместени от други, с различно вероизповедание. Индира обаче се противопостави и отмени заповедта. Тази мярка противоречеше на най-съкровените й политически убеждения, а именно че в една светска държава не се прави разлика между религиите. Ашвини Кумар остана учуден и разочарован. «Министър-председателката е много добре защитена от външно нападение — каза той, — но ако нападението дойде отвътре?» Индира почти не му обърна внимание и му отвърна: «Нима не сме светска държава?».

* * *

Онази есен съвпадна с есента на живота й. През ноември щеше да навърши шейсет и седем години. Измъчваше я лошо предчувствие, което атентатът срещу Тачър беше изострил. Без да каже на никого, в средата на октомври написа един документ, който по-късно беше открит сред книжата й: «Ако ми е писано да умра от насилствена смърт, както някои се опасяват, а други планират, знам, че насилието е в мисълта и в действието на убиеца, не във факта на смъртта ми, защото не съществува достатъчно тъмна омраза, която да хвърли сянка върху любовта ми към народа и родината ми; няма сила, способна да ме отклони от целта и усилието ми да изправя тази страна на крака. Един поет е казал следното за любовта: „Как мога да се чувствам беден, когато имам богатството на любовта ти?“. Същото мога да кажа за Индия». Нима това бяха думи на един угнетен ум? Или ставаше дума за предчувствие? Във всеки случай показваха едно: Индира чувстваше, че е направила правилния избор с решението си да продължи семейния завет да служи на Индия, вместо да се стреми да постигне лична реализация.

Настъпи Дивали, големият индуски празник на светлината, който в тази страна, където всичко е мит и символ, означава победата на светлината над мрака. Небето над града беше осеяно с безбройни светлинки, а гърмежите на фойерверките се разнасяха надалече. Отвсякъде проблясваха крушки, лампички, свещи. Кварталите от колиби приличаха на Витлеемски ясли, а къщите на големите булеварди в Ню Делхи бяха украсени с гирлянди с яркоцветни крушки. Раджив се върна от Ориса, за да прекара празника със семейството, както правеше редовно всяка година. Съгласно обичая Индира запали кандило пред статуята на Ганеша — бога слон, бога на щастието, — която се намираше в един малък олтар при входа. После цялото семейство освети къщата със свещи и маслени лампи, а децата започнаха да пускат бомбички. Въпреки шума Индира чу, когато Раджив каза, че трябва да замине рано на следващия ден.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— В Бенгал.

— Бенгал? Знаеш ли, там вярват, че душите на умрелите започват пътуването си днес, в деня на Дивали. Палят лампички, за да им осветят пътя.

Думите на Индира останаха без отговор. Близките й вече бяха свикнали да чуват от нея фрази, които те приписваха на депресията й. Соня обаче толкова се разтревожи, че през нощта получи астматичен пристъп. Беше четири призори, когато запали нощната лампа и стана, за да отиде до шкафчето с лекарствата. Вървеше тихо, за да не събуди Индира, която спеше в съседната стая. Учуди се, когато видя свекърва си отвън по нощница и с фенер в ръка.

— Ще ти донеса лекарствата — прошепна Индира, която явно не беше мигнала цяла нощ.

Намери ги и й донесе чаша вода. После я помоли:

— Извикай ме, ако отново се почувстваш зле. И опитай да си починеш.

— И аз казвам същото на теб, да си починеш. Не можеш ли да заспиш?

— Не. Смятам в края на седмицата да отида в Кашмир. Искам да видя чинарите. Виждала ли си ги?

Соня поклати отрицателно глава. Индира продължи, като шепнеше:

— Това е най-красивото дърво на света и расте само в Кашмир. Прилича на нещо средно между платан и голям клен и през есента се обагря в невероятни цветове — червено, оранжево, кафяво, жълто. Гледката ми напомня за детството. Има един в Сринагар, в който съм влюбена още от малка. Най-красивият е от всички чинари. Искам отново да го видя.

«Това дърво сякаш имаше особено значение за нея — щеше да каже по-късно Соня. — Може би изпитваше нужда да се сбогува с корените си, със спомените и с всичко, което представляваше Кашмир за нея.» Индира се колебаеше дали да остане повече от една нощ в Сринагар, защото се тревожеше за астмата на Соня. Снаха й обаче я успокои и накрая Индира заведе и внуците си. Искаше да им покаже красивата като рай земя, откъдето беше родом. И разбира се, чинара.

Останаха трийсет и шест часа в Сринагар и околностите му. За огромно съжаление на Индира чинарът от детството й наскоро беше изсъхнал. Новината я разстрои, беше суеверна и прие тази неотдавнашна смърт на столетното дърво като знак на съдбата. Съумя обаче да скрие огорчението си и дори заведе внуците си на разходка с шикара — лодка с формата на гондола — по искрящите и покрити е лотоси води на езерото Дал. Разказа им за последната си ваканция, която бе прекарала с дядо им Фероз на едно от корабчетата, преустроени в хотели, за любовта си към планините, която беше наследила от баща си, както и че за нея и за Неру Кашмир винаги е олицетворявал представата им за рая. После ги заведе в една гора, която пламтеше от багрите на чинарите, а след разходката ги остави в хотела, докато тя отиде само с един телохранител в храма на свещения хълм, където живееше стар мъдрец. Прекараха дълго време заедно. «Индира усещаше, че времето й изтича и че смъртта я дебне. Аз също го усетих» — щеше да каже по-късно мъдрецът, който не пропусна възможността да я помоли да открие една нова сграда към ашрама. «Ще дойда, ако още съм жива» — бе отговорът на Индира.

«Върнаха се в Делхи на 28 октомври и Индира прекара вечерта с нас в салона — написа по-късно Соня. — Както винаги правеше, донесе от кабинета си ракитовата табуретка и папките си и се задълбочи в работа, като от време на време хвърляше поглед към телевизора или разговаряше с нас.»^[2]

Индира възнамеряваше да насрочи парламентарни избори много скоро, може би до два месеца. Вечерта Соня й помогна да приготви дрехите й за следващия ден, когато щеше да замине за Ориса, на Източния бряг. Индира избра едно тъмно червено сари. Актьорът Питър Устинов режисираше документален филм на Би Би Си за Индия и щеше да снима обиколката й из Ориса, който беше един от най-бедните щати в страната. В Бхубанешвар, столицата на Ориса, министър-председателката произнесе емоционална реч, в която се спря на великите моменти в историята на Индия от древни времена до борбата за независимост. Внезапно към края на речта тонът на гласа й, както и изражението на лицето й се промениха: «Днес съм тук, но утре може да ме няма — каза тя. — Не ме е грижа дали ще живея, или ще умра… Ще продължа да служа на народа си до последен дъх и когато умра, всяка капка от моята кръв ще подхрани и ще укрепи страната ми — свободна и единна». После се отправи към резиденцията на губернатора, където смяташе да преспи. Губернаторът изрази изненадата си от загатнатата от нея вероятност да умре от насилствена смърт.

— Просто съм откровена и реалистка — отвърна Индира. — Дядо ми и майка ми умряха бавно и мъчително, така че аз предпочитам да умра на крака.

Разговорът им бе прекъснат от новината, че джипът, с който внуците й ходеха на училище, е претърпял лек инцидент същата сутрин. Никой не беше пострадал. Индира обаче пребледня и се разстрои. Параноята, нейната вечна спътница, отново се обади. Реши да се върне незабавно в Делхи.

Соня беше будна, когато свекърва й пристигна в три часа след полунощ.

— Как са децата? — попита Индира.

— Добре са. Спят. Нищо им няма.

Главният й секретар дойде да я види. Индира изглеждаше много уморена. Носеше същото тъмночервено сари, което сега беше смачкано и прашно. Бе убедена, че инцидентът е част от заговор да отвлекат внуците й или да ги нападнат, и нищо от това, което каза секретарят й, не успя да я разубеди. После поиска да обсъдят спешни въпроси, свързани с Кашмир и Пенджаб.

— Не предпочитате ли да ги оставите за утре? — предложи секретарят.

— Не, ще ги обсъдим сега. Утре искам да почина малко. Имам среща с бившия премиер на Англия Джеймс Калахан, а после официална вечеря тук, вкъщи, в чест на принцеса Ана…

— Всичко е готово за вечерята, така че можеш да бъдеш спокойна — каза Соня. — Само трябва да ми кажеш къде искаш да седнат гостите.

— Утре ще ти напиша бележка.

Соня се раздели с тях и отиде да си легне.

Когато Индира приключи обсъждането на належащите въпроси с главния си секретар, извика другия секретар, верния Дхаван, на когото нареди да отмени всичките й срещи за следващия ден, с изключение на тази с Питър Устинов, който искаше да я интервюира сутринта, и предвидените срещи с британската делегация следобед. Беше много уморена.

Стана два часа по-късно, в шест сутринта. Направи упражненията по йога, изкъпа се и избра разкошно копринено сари в кафяви и шафранови тонове с черен бордюр. Спря се на тези цветове, защото й напомняха есенните багри в Кашмир. Освен това й бяха казали, че стоят добре на телевизионния екран. По същата причина не облече бронираната жилетка, която я караха да носи под блузата заради многобройните заплахи за живота й. Вероятно не си даде сметка, че шафраненият цвят е цветът на отричането според индуистките и особено сикхските вярвания. После закуси с препечена филия и чаша чай в стаята си, докато прелистваше вестниците. Внуците й Рахул и Приянка влязоха да поговорят с нея, преди да отидат на училище. Приянка я целуна на раздяла и се учуди, когато баба й я притисна силно към себе си. Предположи, че се дължи на страха, който е преживяла заради дребния инцидент предния ден. После Индира извика Рахул и му каза: «Спомняш ли си какво ти казах онзи ден, че не искам да плачете, ако нещо се случи с мен?». Момчето кимна утвърдително и се изненада, когато баба му го прегърна.

След като закуси, Индира отиде в гардеробната стая, където се остави в ръцете на две гримьорки от снимачния екип на Устинов. Соня отиде при нея, за да я осведоми за менюто на вечерята. Индира винаги се стараеше да не сервира едни и същи ястия на госта, който вече беше идвал в дома й. Нямаха много време да разговарят, защото секретарят Дхаван дойде да я предупреди, че телевизионният екип я чака в кабинета й на Акбар Роуд.

— Ще уточним подробностите преди вечерята — каза тя на Соня, преди да тръгне.

Индира прекоси коридора, вестибюла и излезе навън. Беше прекрасно утро — безоблачно и лъчезарно. Слънцето обагряше в златисто пищната растителност в градината. Температурата беше идеална, а лекият вятър истински балсам. Ухаеше на цветя и окосена трева. Тръгна по пътя, който водеше от резиденцията към кабинета й на Акбар Роуд, сред лехи от цветя и вечнозелени храсти. До нея вървеше полицай, който държеше над главата й черен чадър, за да я предпазва от слънцето. Секретарят Дхаван я следваше на няколко крачки, а след него вървеше телохранител. Минаха покрай голям клен, отрупан с жълтеникави и червеникави листа. В края на пътя, вече обграден от бугенвилии, Индира видя телохранителя си Беант Сингх да отваря желязната врата към градината, където се намираше кабинетът. Нямаше начин да не го забележи, защото Сингх беше истински великан, сикх от Пенджаб, с тюрбан на главата, който беше в тон с цвета каки на униформата му. Беше заедно с друг телохранител, също сикх, когото Индира почти не познаваше. Когато тя се доближи до тях, прекъсна разговора, който водеше със секретаря си през рамо, и ги поздрави. Направи го по традиционния начин, като опря една в друга длани на височината на гърдите, наведе леко глава и каза: Намасте^[3]. В отговор Беант Сингх, верният й телохранител през последните пет години, извади пистолет и го насочи към нея. За миг настъпи тишина, която сякаш продължи цяла вечност и която бе нарушена от песента на птичка във високите клони на нимовете^[4]. «Какво правиш?» — попита Индира. В този момент Сингх изстреля от упор четири куршума в нея. Индира вдигна ръка, сякаш за да се предпази. Телохранителят обърна глава към другаря си и извика: «Стреляй!». Другият сикх изпразни пълнителя на автоматичната си пушка «Стен» — двайсет и пет куршума — в тялото на Индира. Тя се завъртя около себе си, преди да рухне върху пътеката. Очите й бяха отворени. Сякаш гледаха короните на дърветата или пък небето. Беше девет часът и шестнайсет минути. Пална точно на мястото, където няколко дни по-рано беше видяла внука си Рахул да играе с едно от кучетата.