Хавиер Моро
Червеното сари (8)

7.

Безгрижният живот на влюбените в Англия взе една жертва — Раджив бе скъсан по всички предмети в Тринити Колидж. Никога нямаше да се занимава с наука. Вече бе съобщил на майка си, че следването е твърде тежко и че резултатите ще бъдат катастрофални. Индира не го упрекна, защото тя също се беше провалила в Оксфорд, макар че обстоятелствата при нея бяха много различни от неговите: никога не бе учила в нормално училище, а като млада постоянно беше болна. От всички членове на семейството само Неру бе проявил истински талант за науките. Внукът му Раджив не беше особено ученолюбив, нито страстен читател, нито интелектуалец като дядо си. Влечаха го практическите неща, техниката, искаше да разбере как работи някоя машина, да я поправи, ако се развали. Сам монтираше високоговорителите си, за да слуша музика, или разглобяваше радиоапарат, за да го поправи. Беше сръчен в ръцете, способност, която бе наследил от баща си.

Раджив напусна Кеймбридж и постъпи в Импириъл Колидж в Лондон, където се посвети на инженерното дело. Независимо от това вече беше наясно какво иска да учи. Беше прочел рекламата за авиационната школа „Уилшър“ в Тръкстън, бивша база на Кралските въздушни сили близо до Саутхемптън, превърната в училище за пилоти. Искаше да се възползва от лятната ваканция и да взема уроци по пилотиране. Освен удоволствието, което изпитваше да лети, професията на пилот беше най-бързият начин да започне да изкарва прехраната си — необходимо условие, за да се ожени за Соня. Много по-бърз от една университетска кариера. Тъй като не искаше да моли майка си за пари, реши да работи, за да си плаща уроците и хонорара на инструктора, докато вземе първите си изпити.

* * *

През юли 1966 г. Соня се върна в Италия с дипломата по английски от Кеймбриджкия университет. Пощальонът отново стана най-честият посетител на дома им на улица „Белини“, за голямо съжаление на родителите й, които, въпреки че бяха разрешили срещата с Индира, все още се противопоставяха на връзката на дъщеря им с Раджив. Тя открито обявяваше, че един ден ще се омъжи за Раджив, а те се опитваха да я разубедят. Стефано й предложи да изчака да навърши пълнолетие, преди да вземе каквото и да е решение.

— Само още една година — добавяше майка й. — Не можеш да вземеш такова решение прибързано. После може да съжаляваш цял живот.

— Докато ние отговаряме за теб — продължи бащата, — не мога да ти разреша да се омъжиш за това момче. Сигурни сме, че е прекрасен младеж, но ще престъпя дълга си на баща, ако ти кажа: добре, и в Индия, омъжи се за него. Не разбираш ли? Почакай още малко.

Предложението беше разумно, но любовта не разбира от разумни доводи. Да чакаш, когато си двайсетгодишен, е истинско мъчение. През тази година честите стачки на пощенските служители в Италия се превърнаха в най-големия враг на Соня. Раджив продължаваше да пише всеки ден и й разказваше за щастието, което го изпълва, докато се учи да пилотира над английските поля. Летеше с двумоторен самолет „Тайгър Мот“, модел от трийсетте години — лека и подвижна машина, която му доставяше часове на огромна наслада. Целта му беше да лети сам, но преди това трябваше да натрупа четиридесет часа полет с инструктор. Беше необходимо условие, за да се яви на изпитите за граждански пилот и да продължи да изкачва стъпалата нагоре, докато стане пилот на търговски самолети.

Раджив реши да отиде в Орбасано. Надяваше се да убеди бащата на Соня да й позволи да посети Индия. „Искам да отидеш в Индия — писа й той — и да останеш при майка ми, без мен, за да придобиеш реална представа за положението там, и то откъм най-лошата страна, защото ще бъдеш сама и няма да има на кого да се довериш. Така ще опознаеш страната и хората… Не искам да предприемаш каквато и да е стъпка, без да знаеш какво означава това. Ще изпитвам вина, ако по-късно нещата се усложнят и се почувстваш наранена по някакъв начин в чувствата си. Не желая да давам отчет пред никого, освен пред себе си, затова не искам да те лъжа. Нито да те заблуждавам.“ Соня бе трогната от честността и откритостта на писмото, но не вярваше, че баща й ще одобри това предложение.

За да покрие разходите за пътуването до Италия, Раджив трябваше да намери отнякъде пари. „Съжалявам, че не успях да ти пиша по-рано, но работех по десет часа на ден плюс час и половина пътуване, така че, като се връщах вкъщи, бях на края на силите си. Ръцете толкова ме болят, че съм принуден да пиша много бавно.“ Писмата му бяха пълни с мечти за бъдещето, макар че в последните се долавяше голяма тревога. Раджив беше обезпокоен от новините, пристигащи от Индия. Министър-председателят на страната бе умрял от сърдечен удар по време на посещението си в Съветския съюз, където бс отишъл, за да подпише мирен договор с Пакистан след кратък военен конфликт. „Положението в Индия е много напрегнато, много лошо… — писа той на Соня. — Предчувствам, че мнозина ще поискат майка ми да стане министър-председател. Надявам се да не приеме, това накрая ще я съсипе.“

* * *

Раджив беше прав. Върхушката, която контролираше партията Индийски национален конгрес, искаше майка му да поеме премиерския пост в страната. „Познава всички световни лидери, обиколила е света с баща си, израснала е край героите на национално-освободителната ни борба, има рационално и съвременно мислене и не се отъждествява с никоя каста, щат или религия. Но най-вече може да ни донесе победа на изборите през 1967 г.“ — написа един от партийните водачи. Имаше и още един, още по-силен аргумент: искаха да я поставят на този пост, защото я смятаха за слабохарактерна и податлива на манипулация. Старите партийни водачи бяха убедени, че ще останат на ключовите си места, радвайки се на привилегията да вземат решения, без да носят отговорност за тях. Какво по-хубаво от това. В действителност не познаваха Индира Ганди. Въпреки че беше на четирийсет и осем години, дори тя все още не познаваше себе си.

В навечерието на избора й за министър-председател — най-високия пост във втората по многобройност на населението страна в света, Индира бе написала на Раджив писмо, в което споделяше, че не може да избие от ума си едно стихотворение на Робърт Фрост, което олицетворяваше чудесно кръстопътя, на който тя се намираше: „Колко трудно е да не си крал, когато това е в теб и в обстоятелствата“. Пишеше му, че в същия този ден на разсъмване посетила мавзолея на Махатма Ганди, за да почете паметта на човека, който й е бил като втори баща. После отишла в Тийн Мърти Хаус, сега национален музей, и стояла дълго време в стаята, където бе умрял Неру. Изпитвала нужда да усети присъствието му. Спомнила си едно от писмата му, когато била петнайсетгодишна: „Бъди смела, останалото ще дойде само“. Е, останалото беше дошло. Щеше да прекрачи прага на един нов живот, за който винаги се бе подготвяла, въпреки че не го признаваше пред себе си.

След смъртта на баща си беше мечтала да се оттегли от света. Премисляше дълго време тази идея, дори й мина мисълта да наеме апартамент в Лондон и да си потърси работа там, може би като секретарка в някоя културна институция. Искаше да избяга от самата себе си. Скоро обаче реалността я застигна и вече не можеше да мечтае за собствената си свобода. Трябваше да решава конкретни проблеми. Беше останала без дом, а от баща си беше наследила малко — само личните му вещи и авторските му права. Неру беше изхарчил капитала си, защото премиерската му заплата не можеше да покрие представителните му разходи, а той не беше от хората, които бъркаха в държавната хазна. Наистина Индира наследи старинната къща Ананд Бхаван в Аллахабал, но поддръжката й изискваше твърде много средства. Освен това двамата й синове учеха в Англия. Как да посрещне всички тези разходи? Като се оттегли от света? Даде си сметка, че това беше химера, прищявка. Бе живяла твърде дълго под знака на политиката, за да се оттегли толкова млада. Всеки ден при нея идваха хора от различни прослойки и с различно положение, както по времето на баща й. Същите тълпи, които се събираха в Тийн Мърти Хаус, сега идваха при нея. Идваха да я поздравят, да изложат жалбите си и тя ги изслушваше, говореше с тях, интересуваше се от тегобите им. Бяха бедняците на вечната и древна Индия — същите, от чисто име Ганди и баща й се бяха борили. Индира нямаше да ги изостави, нямаше да оскърби паметта на Неру. Напротив, тя ги приемаше и изслушваше с внимание. В действителност именно те утешиха нараненото й сърце. Те й вдъхваха сили, за да продължи напред, да намери смисъл в живота. Тези бедняци я накараха да осъзнае, че истинското наследство, което е получила от баща си, е неговата сила.

Усещаше присъствието на Неру и когато влизаше в парламента, който се намираше в изпълнения със зеленина център на Ню Делхи, с огромна кръгла сграда от червен и жълт пясъчник, опасана с веранда с колони. Вътре, под високия трийсет метра купол, депутатите я избраха с 355 гласа срещу 169. Партията й гласува масово за нея. В краткото си слово тя им благодари. „Надявам се да не предам доверието, което ми гласувахте.“ Сияеше от радост — съзнаваше, че срещата й със съдбата е настъпила. Щеше да поеме управлението над „това безбрежно мнозинство от индийци“, според описанието на Неру.

Резиденцията, която й предоставиха, се намираше на Сафдарджунг Роуд номер едно, в същия квартал на Ню Делхи, в който беше и бившата правителствена страда. Беше типична колониална къща, боядисана в бяло и обградена от красива градина, с четири стаи, две от които превърна в кабинет и една — в приемна зала. Заяви, че всеки ден от осем до девет часа сутринта резиденцията ще бъде отворена за всички, без значение от социалното положение на посетителя. Беше същото приемно време, което бе имат и Неру.

* * *

Индира обясни на Раджив причините, които я бяха подтикнали да приеме кандидатурата. През месеците, в които оглавяваше Министерството на информацията, тя бе въвлечена в сериозна национална криза, която не зависеше от нейното министерство. Беше заминала на почивка в красивия Кашмир, откъдето семейство Неру бяха родом, когато кризата избухна.

Още щом пристигна, научи, че пакистански войници, предрешени като цивилни доброволци, се готвят да завземат столицата Шринагар, за да разпалят пропакистански бунт сред населението. Индира не се подчини на заповедта на министър-председателя да се върне незабавно в Делхи. Не само остана в Кашмир, но отиде на фронта, когато враждебните действия започнаха. „Няма да дадем и сантиметър от територията си на агресора“ — заяви тя при една обиколка из градовете в северната част на страната. Пресата похвали постъпката й: „Индира е единственият мъж в правителство от старици“ — гласеше едно вестникарско заглавие. Кореспондентите, които я следваха, бяха учудени, че навсякъде Индира бе посрещана от огромни тълпи, които въодушевено я приветстваха. Пакистанската армия беше разбита. Индия и Индира излязоха победители и именно тогава се роди идеята, която по-късно щеше да завладее въображението на хората: „Индия е Индира. Индира е Индия“.

През това време, на осем хиляди километра оттам. Раджив се учеше да пилотира своя „Тайгър Мот“ в небето на Англия. „…Ако майка ми не се кандидатира за премиер, ще изгубим всичко, което сме постигнали след независимостта“ — писа той на Соня в едно писмо, което сякаш противоречеше на предишните. Причината беше, че Раджив изживяваше по свой начин дилемата на майка си, която всъщност беше дилема на цялото семейство — раздвоението между дълга към нацията, към паметта на баща й и дядо й и изискванията на личния живот. Когато Раджив научи, че майка му е избрана за министър-председател, писмото, което изпрати на Соня, издаваше тревогата, която тази нова ситуация пораждаше у него: „Ако нещо се случи с майка ми, не знам какво ще правя. Дори не можеш да си представиш колко завися от нея, от помощта й във всяка ситуация, особено по отношение на теб. Ще ти бъде много по-трудно, отколкото на мен. За теб всичко ще бъде ново и единствено тя може истински да ти помогне. Не знам какво бих правил, ако я изгубя“.

Снимката на майка му беше на първите страници на световния печат. От една будка в Тръкстън Раджив купи Гардиън. „Няма друга жена в историята, която да е поемала такава отговорност, нито друга страна от мащаба на Индия, която да е връчвала властта на жена в демократични условия“ — пишеше вестникът. Снимката на майка му беше и на корицата на списание Тайм. „Неспокойната Индия в ръцете на жена“ — гласеше заглавието. Индира заявяваше, не е феминистка, но целият свят очакваше с любопитство да види как една жена с малък опит в административните дела ще се справи с огромните проблеми в страната. Огромни като нацията, която трябваше да управлява, оставена от сложна мозайка от народи от различни раси и с различни религии, езици и култури. Страна, в която мнозинството от населението бяха индийци, но имаше над сто милиона мюсюлмани, а това я превръщаше във втората мюсюлманска страна на планетата. Без да се броят десетте милиона християни, седемте милиона сикхи, двестата хиляди парси и трийсет и петте хиляди евреи, чиито предци бяха избягали от Вавилон след разрушаването на Соломоновия храм. Територия, в която съжителстваха 4635 различни общности, всяка със собствените си традиции — и с древните си езици — урду, който се пишеше отдясно наляво, хинди, който се пишеше отляво надясно като латиницата, или тамилския, който понякога се четеше отгоре надолу, както и други азбуки, които съдържаха йероглифи. В тази огромна територия се говореха осемстотин четирийсет и пет диалекта и седемнайсет официални езика. Езикът на колонизаторите обаче, английският, беше все още общоприетият, след като южните щати отхвърлиха хинди. Страна, която страдаше от ужасяващо неравенство, с дълбоко вкоренена на всички нива на обществото корупция и сковаваща бюрокрация. Страна, известна с невероятните си духовни постижения и същевременно с катастрофалните показатели за материално благополучие; страна, където човекът беше по-плодовит от земята, която обработваше; страна, постоянно опустошавана от природни бедствия и въпреки това прекланяща се пред триста и трийсет милиона божества. Може би най-голямото постижение на тази нация, създадена от Неру и Ганди, беше обстоятелството, че продължаваше да бъде свободна въпреки безбройните нещастия и ужасяващите проблеми, наследени от британските колонизатори. Въпреки онова, което беше предсказал един английски генерал в деня на обявяването на независимостта: „Никой не може да изкове една нация на континент с толкова нации“.

Тази страна-континент обаче, която майка му щеше да управлява, беше в много по-тежко състояние, отколкото при Неру и неговия приемник. Няколко поредни години на суша бяха довели до недостиг на хранителни продукти и до ужасяващ глад. Щатът Керала беше разтърсван от размирици, свързани с разпределението на храна. Икономиката страдаше от галопираща инфлация. Пенджаб се бунтуваше, защото искаше в щата да се говори само пенджабски; един сикхски водач заплашваше да се принесе в жертва, ако жалбата му не бъде удовлетворена. Племената Нага в североизточната част на страната се бореха, за да се отцепят. Отгоре на всичко индуистките старейшини се появяваха голи, с тела, покрити с пепел, пред парламента, под носа на самата Индира, за да настояват да се забрани убиването на крави на цялата територия на страната. Искане, което противоречеше на конституцията на Индия, провъзгласяваща правата и равнопоставеността на всички религии. В една толкова бедна страна месото беше главен източник на протеини за мюсюлманското и християнското малцинство. Протестите се изродиха и имаше загинали, когато полицията стреля срещу размирниците. „Спасителите на крави няма да ме уплашат“ — заяви решително Индира. Наистина Индия не приличаше на никоя друга страна. През 1966 г. страната беше като огромна тенджера под налягане, която всеки момент можеше да се пръсне, сякаш независимостта беше предизвикала милиони малки бунтове, плод на продължилата векове наред експлоатация на едни малцинства от други, на едни касти от други, на едни етноси от други… Лидерите на партията определено не бяха направили подарък на Индира, издигайки я на върха.

Приоритетът за Индира, същият, който баща й и Ганди бяха защитавали, беше ясен: да се сложи край на глада, да се спасят от смърт най-бедните. Ако за тази цел трябваше да се обърне за помощ към международните организации и най-богатите страни, щеше да се наложи да преглътне гордостта си, и да се захване за работа. Двайсет години след провъзгласяването на независимостта Индия за съжаление беше изпаднала в незавидното положение на международен просяк. Индира изпитваше срам, че трябва да иска милостиня, но знаеше, че няма друг изход. Беше решена обаче да не се моли за нищо. „Колкото по-слаба е позицията ни, толкова по-силни трябва да изглеждаме.“

Веднага прие поканата на президента Джонсън във Вашингтон и подготви старателно посещението, от чийто резултат щеше да зависи животът на милиони нейни сънародници, а навярно и собственото й политическо бъдеще. Написа грижливо речите си и ги редактира, като се консултираше с бележника си за срещи, който винаги носеше със себе си. Търсеше прости идеи и избягваше заплетените формулировки. Подбра дрехите си със същата придирчивост, с която подготви изказванията си: сари, чоли^[1], шал и обувки за всеки прием. Освен това реши да отиде с един от синовете си. Раджив прекъсна уроците си по пилотиране и замина в Париж при майка си. Там генерал Дьо Гол даде обяд в нейна чест, след което се качиха на един „Боинг 707“, който Белият дом й бе предоставил. Когато попитаха Дьо Гол какво е мнението му за Индира, старият държавник каза: „Тези толкова крехки рамене, върху които лежи съдбата на Индия… не изглеждат превити под огромната тежест. Тази жена крие сила в себе си и ще успее“.

Една ранна сутрин Б. К. Неру, братовчед на Индира и посланик във Вашингтон, получи телефонно обаждане. Беше президентът Линдън Джонсън, едър мъж, родом от Тексас:

— Току-що прочетох в Ню Йорк Таймс, че Индира не обича да я наричат „Госпожо министър-председател“… Как трябва да се обръщам към нея?

— Нека се консултирам, господин президент. Веднага щом получа съответните указания, ще ви се обадя.

След като затвори телефона, той веднага отиде в стаята на Индира.

— Да ме нарича както иска… — каза тя. Когато братовчед й вече излизаше, тя добави: — Можеш да му кажеш също, че някои от министрите ми се обръщат към мен със „сър“. Ако желае, може да ме нарича така.

Президентът Джонсън бе очарован от Индира. Отблокира американската помощ, която бе преустановена след кратката война с Пакистан, и издейства Световната банка да даде заем на Индия. Единственият въпрос, по който имаха несъгласие по време на посещението, беше, когато Джонсън я покани на танц след официалния банкет. Индира отказа. Дори не искаше да си помисли за реакцията на индийската преса, ако видеше снимка, на която „дъщерята социалистка на Неру, натруфена с бижута, танцува с американския президент“. Обясни на Джонсън, че това би могло да я направи много непопулярна, и той я разбра напълно. „Не искам нищо лошо да се случи на това момиче“ — каза той на началника на кабинета със силния си тексаски акцент, след което обеща на Индира три милиона тона храни и девет милиона долара незабавна помощ. Това пътуване бе първият голям успех на новоизбраната министър-председателка, макар че тя призна на един от доверените си хора: „Надявам се никога повече да не изпадам в подобно положение“.

* * *

Соня изживяваше всичко това от разстояние и с известно опасение, защото ставаше дума за важни, при това широко отразени в медиите промени. Италианските средства за масова информация отразиха подробно новината за встъпването на Индира Ганди на високия пост, така че семейство Майно имаше възможност да види по телевизора лицето на майката на кандидата за техен зет. Но дори фактът, че сега е министър-председател, не смекчи позицията им. Тъкмо обратното. Стефано видя в това голяма заплаха, защото според него рискът се увеличаваше и цялата тази история ставаше още по-абсурдна. Беше наясно, че никой край тази жена не беше в безопасност. Нима не бяха убили самия Ганди? Тези страни бяха толкова непредсказуеми… Паола обаче изпитваше известно задоволство. Дъщеря й не се беше влюбила в обикновен мъж. Благодарение на нея те вече не бяха paesani, дъщеря им в известен смисъл ги беше „облагородила“. Това обаче не означаваше, че тя подкрепя тази любовна история. Майка й също не искаше да я изгуби.

* * *

Раджив се върна доволен от пътуването си до Съединените щати, въпреки че не бе успял да му се наслади напълно поради многобройните официални събития. Още от малък политиката за него означаваше едно и също: да участва в безкрайни фотосесии с майка си, да слуша скучни разговори по време на продължителни вечери, винаги да се държи възпитано, да носи вратовръзка, да казва „да“ на всичко… Все повече се убеждаваше, че предпочита живот встрани от този безкраен водовъртеж, дискретно и спокойно съществуване до жената, която обича. Той също искаше да избяга от себе си, от корените си, от бремето на семейната традиция, която, както предчувстваше, можеше един ден да го смаже. Тайно се надяваше, че съдбата, на която произходът му го обричаше, никога няма да го настигне.

През октомври 1966 г. той взе назаем колата на брат си, за да отиде при Соня; старият фолксваген толкова се бе раздрънкал, че го беше продал за четири лири. Освен това колата на Санджай беше по-подходяща за толкова дълъг път. Беше стар модел „Ягуар“, който брат му бе купил благодарение на връзките си в „Ролс-Ройс“ на изключително ниска цена, защото беше развален. Санджай го бе поправил и колата проработи. За разлика от брат си, Раджив не обичаше да се хвали и му беше неудобно да отиде в Орбасано с подобна кола, но от друга страна, си помисли, че е по-добре да се представи като заможен човек, отколкото като някой битник. Така имаше повече шансове да направи благоприятно впечатление на родителите на Соня.

Тя очакваше пристигането му. Не го беше виждала от месеци, които й се струваха безкрайно дълги. Сестрите й и приятелките й също бяха възбудени. Не всеки ден в този заспал град в околностите на Торино пристигаше индийски принц, готов да отведе своята Пепеляшка… Любопитството им беше огромно, включително на родителите й, които го бяха поканили на вечеря същия ден, въпреки че всички се държаха с престорено безразличие.

Пристигането на Раджив с ягуара си предизвика истинско сътресение в квартала. Кой беше този богат англичанин, който идваше при дъщерята на семейство Майно? — питаха се шепнешком съседите. Объркването им беше още по-голямо, защото видът му не отговаряше на скъпия автомобил. „Прилича на сицилианец“ — пошегува се един приятел на Соня. „С тази кола прилича на terrone от камората“ — отбеляза друг. Раджив беше с измачкани дрехи и няколкодневна брада, защото беше спал в колата, за да не плаща за хотел. Дали заради умората, дали зарази предстоящата вечеря или заради неотдавнашните събития, които бяха извели майка му на международната сцена, но той се стори на Соня загрижен, когато най-после успя да я прегърне на една безлюдна улица в Орбасано, където си бяха определили среща сутринта на пристигането му.

— Трябва да се върна в Индия — призна й той, след като се поуспокоиха.

— Но… какво ще стане с лиценза ти на пилот?

— Ще го извадя там. И без това нямам пари, за да го получа в Англия. Но това, което ме измъчва, е, че ще бъда толкова далече от теб.

Имаше и друга причина — майка му го беше помолила да се върне.

— Много е самотна. Има огромни проблеми — каза той на Соня.

Обясни й, че след завръщането й от Съединените щати опозицията я е обсипала с ожесточени нападки, обвинявайки я, че попаднала под влиянието на американците и е изоставила политиката на необвързване на баща си… И не само опозицията, но и онези, които я бяха избрали за министър-председателския пост — ръководителите на собствената й партия, също я бяха порицали. Бяха недоволни от начина, по който Индира решаваше проблемите — директно, прескачайкн партийната йерархия, както в случая с конфликта с Пакистан. Един стар колега на Неру беше произнесъл обвинителна реч срещу Индира в парламента, оспорвайки не толкова помощта, колкото условията, които американците бяха поставили. Сред тях беше девалвацията на рупията — една твърде непопулярна мярка, която Индира прие, въпреки че цялата страна беше против нея. По този начин показа, че не подражава на баща си, че е способна да предпише горчиво лекарство на народа, когато е убедена в ефикасността му, и че не дължи нищо на никого. В резултат обаче популярността й достигна най-ниското равнище, а изгледите за бъдещето на Индия ставаха все по-мрачни. Преобладаваше идеята, че само личността и примерът на Неру са успели да запазят Индия единна и демократична и че сега, с безкрайните суши, многобройните етнически бунтове, обтегнатите отношения с Пакистан и лидерството на Индира страната е на ръба на разпада.

— И обвиняват майка ми за това — каза Раджив. — Сякаш тя е виновна, че има суша три последователни години и хората умират от глад… Изпитвам чувството, че я изоставям, и това не ми харесва.

Разговорът с Раджив за майка му за Соня беше своего рода посвещение в индийската политика. Тя несъзнателно влизаше в досег с понятия и идеи, които досега й се бяха стрували далечни и неразбираеми, но скоро те щяха да се превърнат в нещо толкова близко, колкото коментарите у дома й за резултатите на „Ювентус“ или за модното ревю в Милано. Започваше да осъзнава, че е невъзможно човек да живее край личност като майката на Раджив, без това да засегне живота на околните, включително и на самата нея. Всичко това обаче все още беше твърде неясно и далечно, за да я тревожи. Всяко нещо с времето си. Сега въпросът беше да преодолее съпротивата на родителите си.

Соня заведе Раджив при един приятел, който бе предложил да го подслони, а после го разведе из градчето. Пиха капучино в бара на Нино, разходиха се из улиците в центъра и влязоха в бара на Пиер Луиджи. Освен че стопанисваше заведението си, в свободното си време Пиер Луиджи беше радиолюбител — хоби, по което се бе увлякъл и Раджив. Беше го открил по време на часовете по пилотиране. Привличаше го не само магията на електрониката, но и виждаше в това занимание начин да се свързва със Соня от разстояние. Изпитваше отчаяние при мисълта, че един ден ще бъде далече от нея, и мечтаеше за всяка възможност да запълни тази празнина.

Соня го остави да си почине и се уговориха да го вземе вечерта, за го заведе при родителите си. През това време отиде на годишната среща с бившите си съученички от училището в Джавено. „Много добре си спомням този ден — щеше да каже по-късно сестра Джована Негри. — Соня беше двайсетгодишна. След срещата заяви, че си тръгва. «Защо не останеш да вечеряш с нас? — поканих я аз. — Почти не сме те виждали, откакто замина за Англия.» «Не мога — отвърна Соня. — Имам гост, който ще дойде на вечеря у нас.» «И е той?» — попитах закачливо аз. Соня се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. Накрая каза: «Годеникът ми». «Годеникът ти? Каква изненада! Разкажи ми… Кой е?» Соня замълча и това разпали още повече любопитството ми. «Индиец е» — каза най-после. «Индиец?» — повторих аз изненадано. Соня сложи пръст на устните си, за да говоря по-тихо. После ми каза почти шепнешком: «Син е на Индира Ганди». Останах като вцепенена“ — спомняше си сестра Негри след години.

Вечерята беше като италианска версия на прочутия филм с Кетрин Хепбърн и Синди Поатие. С тази разлика, че не беше фикция и краят на вечерята не беше щастлив, макар реакциите на Стефано Майно и на Спенсър Трейси да бяха сходни. Раджив им разказа за учението си. Току-що беше получил диплома за частен пилот и смяташе, че за година и половина ще успее да стане пилот. Искаше да си намери работа час по-скоро. И имаше основателна причина за това.

— Идвам с най-сериозни намерения — заяви той на Стефано Майно. — Дойдох да ви кажа, че искам да се оженя за дъщеря ви.

Соня се почувства неудобно, защото трябваше да му превежда. Майка й нервно започна да слага напитки върху масичката в хола. Ръцете й трепереха. Бащата беше сърдечен, но твърд:

— Нямам ни най-малко съмнение в искреността и почтеността ми — отвърна той и погледна Соня в очакване да продължи да превежда. — Достатъчно е човек да ви види, за да разбере какъв сте. Не се съмнявам във вас. Всичките ми колебания са свързани с дъщеря ми. Твърде е млада, за да знае какво иска… — Отчаяна, Соня вдигна очи към тавана. — Искрено казано, не вярвам, че ще свикне с живота в Индия. Обичаите ни са твърде различни.

Раджив предложи Соня да отиде в Индия и да прекара известно време там без него, за да може така да прецени сама. Стефано обаче се противопостави категорично:

— Докато не навърши пълнолетие, не мога да й позволя да замине.

Соня знаеше, че баща й е костелив орех, но не можеше да допусне тази среща да приключи толкова неуспешно. Мълчанието на баща й тегнеше като камък. Той обаче беше непоклатим като скала и направи една-единствена малка отстъпка:

— Ако дотогава изпитвате същото един към друг, ще й разреша да отиде в Индия, но след една година, когато стане пълнолетна.

После се обърна към жена си и добави:

— Ако нещата свършат зле, няма да може да ме упреква, че съм позволил да съсипе живота си.

Стефано обаче продължаваше да вярва и искрено да се надява, че трудностите, с които Соня ще се сблъска, в крайна сметка щяха да я накарат да се откаже. Не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се раздели с нея.