Хавиер Моро
Червеното сари (16)

15.

Индира се тревожеше за другия си син, Санджай. „Раджив има работа, но Санджай няма, освен това се е впуснал в скъпо начинание. Толкова прилича на мен, когато бях на същата възраст, че ми е мъчно заради страданието, което трябва да понесе“^[1]. Две години след като бе получил лиценз от правителството за производството на местен автомобил, фирмата на Санджай не бе конструирала нито една кола, годна да бъде пусната в продажба. Не му бе липсвала помощ благодарение на привилегированото му положение като син на Индира. Някои политици и бизнесмени, които искаха да се харесат на майка му, бяха вложили големи суми пари във фирмата му. Знаеха, че ако изгубят инвестицията си, могат да настояват за политически услуги. От оглавяващия правителството на щата Харяна — възпълен мъж е очила на име Банси Лал, който искаше да се добере до най-високите кръгове на властта, беше получил петдесет хектара земеделска земя в околностите на Делхи. „Хванеш ли телето, майката със сигурност ще го последва“ беше заявил Банси Лал пред свой приятел. Когато медиите разкриха, че трябва да бъдат „пренастанени“ повече от хиляда селяни, за да бъде построена фабриката „Марути“, парламентът реагира остро на това, което нарече „поредна проява на явен непотизъм“. Цената, на която бяха получени земите, беше подозрително ниска, а близостта им до бивш барутен погреб нарушаваше закона, който забраняваше строежа на промишлени предприятия на по-малко от един километър разстояние от отбранително съоръжение. Никога обаче не можа да се докаже, че е имало подкуп. Индира не каза нито дума по въпроса, сякаш нямаше нищо общо с него, въпреки че главният й съветник и доверен човек я предупреди за наивността на плановете на сина й и за неопитността му в подобни проекти.

— Провалът на Санджай в производството на коли би могъл да навреди сериозно на позицията ти — каза й той. — „Марути“ може да се окаже пукнатината, която опозиционните партии търсят в бронята ти.

Индира вдигна очи към съветника си, но не отговори. Вярваше безусловно в сина си и същевременно му съчувстваше, а това й пречеше да види реалността.

Имаше обаче друг мощен фактор, който допринасяше за това заслепение на Индира — нейната огромна власт. Мъжете, които Индира поставяше на ключови постове, придобиваха власт да раздават услуги и покровителство поради самия факт, че бяха назначени от нея. Разполагаха с гигантски източник на корупция — това бяха мерките, които самата партия беше взела, за да контролира икономиката като част от социалистическата си програма. За всяка сделка, за откриването на фирма, за внасянето на оборудване или резервни части се изискваха куп лицензи и разрешителни. Система, която кръстиха „Лайсънс Радж“, нещо като „Империя на разрешителните“. Така бюрократи и политици имаха възможност да се обогатят, разменяйки услуги срещу пари или други услуги. „Лайсънс Радж“ подхранваше почвата за още по-високи нива на корупция. И Санджай се зае да лови риба в тези води.

Индира беше наясно за въздействието, което парите и властта оказват върху хората около нея, но смяташе, че корупцията е неизбежна и е част от системата. Важното беше да не излезе извън контрол. Освен това, като си затваряше очите за подкупите, които вземаха хората й, тя ги държеше в зависимост. Разбира се, Индира е беше единственият политик в Индия и в света, който имаше безукорна репутация и същевременно толерираше корупцията на другите. Струваше й се, че тези неща са незначителни в сравнение пример с наскоро публикуваната статистика, спорел която по-малко от 20% от жените в Индия можеха да четат и пишат, а в щата Бихар — едва 4%… Или че населението на страната ще надхвърли седемстотин милиона — двойно повече в сравнение с числеността на населението по време на получаването на независимост… С това темпо само след няколко години населението на Индия щеше да надмине това на Китай. Тези проблеми изискваха изключително внимание, също като вълната от стачки, народното недоволство и призрака на масовия глад. Дори Раджив и Соня, които излизаха рядко, започнаха да забелязват корупцията по начина, по който се обличаха жените и дъщерите на членовете на Индийския национален конгрес — сега на официалните приеми носеха сарита от вносна коприна, бижута с диаманти и италиански обувки.

* * *

Въпреки мълчаливата подкрепа, която Санджай получаваше от майка си, проектът му буксуваше. Всички прототипи имаха дефекти в кормилното управление, скоростната кутия, окачването и охладителната уредба. Веднъж той покани Соня да изпробват един прототип на пътя около фабриката. Санджай искаше да докаже, че автомобилът му може да достигне сто километра в час, но теренът беше осеян с дупки и храсталаци и Соня, примряла от страх, го помоли да намали скоростта. Въпреки че беше нова, колата изглеждаше стара. Вратите не се затваряха добре, окачването беше изключително твърдо, а шумът на двигателя — оглушителен. Санджай обаче не виждаше тези дефекти. До такава степен, че през май 1973 г. реши, че най-после може да представи модела на медиите, и покани една журналистка от сп. Сърдж да го изпробва. Двигателят прегря и маслото протече. В цеховете журналистката забеляза, че има пет боядисани коли и други петнайсет са в процес на производство. Двигателите се сглобяваха ръчно и нямаше дори следа от конвейерна лента за монтаж. Даде си сметка, че вместо да бъде масово продавана евтина кола, каквато искаше правителството, „Марути“ беше занаятчийски продукт с много ниско качество.

Проблемът беше, че Санджай бе събрал много пари и бе затънал в дългове. В началото използваше услугите на един от секретарите на майка си — Р. К. Дхаван (беше работил като стенограф при Неру), защото не можеше да се обади директно на хората, които бяха в състояние да го подпомогнат финансово. Дхаван, мъж със сресана назад и намазана е брилянтин коса и дежурна усмивка, видя в това чудесна възможност да подобри позицията си пред майка му. Той се обаждаше от Сафдарджунг Роуд № 1 на предприемачи и бизнесмени и те тутакси се отзоваваха, защото не искаха да пропуснат възможността да направят услуга на министър-председателката чрез сина й. Може би смятаха, че самата Индира се интересува от този бизнес, но в действителност тя не знаеше нищо за сделките на сина си.

След време Санджай поиска вноска от половин милион рупии от всеки един от седемдесет и петимата концесионери, които беше избрал, в замяна на обещанието да предаде първите коли за продажба в следващите шест месеца. Също беше издействал от банките, наскоро национализирани от майка му, необезпечени кредити за осем милиона рупии. Автомобилът обаче все така не се появяваше и Санджай започна да нервничи. За да се защити от нападките, които ставаха все по-многобройни, той приписваше провала си на бюрокрацията и на административните спънки, които му се налагало да преодолява. Беше донякъде прав, но ако изобщо някой бе в състояние да се пребори с трудностите и пречките, поставяни от „Лайсънс Радж“, то това беше той. Въпреки това реши да хвърли вината върху другите. Негодуванието обаче на депутатите нарастваше и вестниците започнаха да пишат по случая „Марути“, свързвайки Индира със стария й враг Никсън. Според медиите случаят „Марути“ беше аферата „Уотъргейт“ за Индира.

В края на 1973 г. Индира, обезпокоена от мащабите, които придобиваше скандалът, помоли министъра на икономиката да прегледа документите на „Марути“. Соня забеляза колко е разтревожена свекърва й. Индира беше убедена, че опозицията използва случая на Санджай, за да я съсипе, и смяташе това за несправедливо. Продължаваше да мисли, че синът й заслужава да му се даде шанс. Веднъж й разказа, че като млада се запознала с един католически свещеник, който конструирал самолет в два гаража в Бомбай и често разхождал приятелите си с него, прелитайки над залива. „Щом този човек бе успял да конструира самолет… защо Санджай да не може да конструира кола?“ — питаше тя.

Причините за неспособността на сина й да се състезава с католическия свещеник излязоха наяве по време на срещата между Индира, Санджай и министъра на икономиката Субраманиан, който беше архитектът на „зелената революция“. Министърът поиска от Санджай да му представи доклад за проекта.

— Не може да има доклад за проекта, преди той да е реализиран — отвърна Санджай.

Министърът му заобяснява, че той навярно може да проектира кола, но въпреки това трябва да има доклад със спецификацията на всички компоненти поотделно, начина, по който ще се произвеждат, и себестойността на всяка част.

— Това вече не е необходимо — заяви с присъщата си самонадеяност Санджай. — Това са стари методи на работа.

Министърът каза на Индира, че колкото и енергичен да е синът й, той не притежава нужните знания, за да завърши успешно подобно начинание. Обеща да привлече специалисти, които да му помогнат, но Санджай се противопостави категорично. Не искаше никой да го засенчва, нито да му отнеме контрола върху бизнеса. Можеше да се предположи, че Индира ще послуша министъра си, но тя не го стори. Беше притисната между дълга си на държавник и сляпата вяра, която имаше в сина си. В крайна сметка не само пренебрегна препоръките на Субраманиан, но и отстрани съветниците, които бяха най-критично настроени към Санджай. Абсолютната власт, с която сега Индира разполагаше, търпеше единствено слабохарактерни и манипулируеми хора близо до нея. Не приемаше различия и критика, дори да беше доброжелателна. Властта, която тровеше душата на сина и и заслепяваше майката, допускаше единствено послушание.

Раджив никога не бе одобрявал проекта на брат си. Смяташе го за фантазия на мегаломан, която може да навреди на репутацията на майка му и оттам на цялото семейство. Първото им сериозно скарване като възрастни беше, когато един ден Раджив се върна от полет и научи, че Санджай е убедил Соня да подпише няколко документа, с които ставаше съдружник на нова фирма — „Марути Текникъл Сървис“ със заплата, бонуси и включени разходи за пътувания. Малките Рахул и Приянка също фигурираха като съдружници.

— Как можа да го направиш? — каза вбесен на брат си. — Не искам да замесваш името ми в интригите си, нито да забъркваш Соня и децата в проблеми…

— Няма да има проблеми…

— Нима? Според теб колко време ще й трябва на опозицията, за да разбере?

— Не е нищо незаконно.

— Напротив. Забравяш, че Соня е чужденка и по закон няма право да притежава акции от индийска фирма.

Санджай вдигна рамене, сякаш това нямаше ни най-малко значение. Раджив беше ядосан и на Соня.

— Приех, за да направя услуга на брат ти — каза му тя. — Винаги се е държал много мило към мен и не можах да му откажа.

— Но ти си подписала, че ще получаваш заплата, разбираш ли?

— Подписах на сляпо, не знаех за заплатата, нито съм имала намерение да получавам пари, познаваш ме…

— Ще видиш как рано или късно случаят „Марути“ ще опетни името ни.

Много рядко Соня беше виждала Раджив толкова ядосан. Новосъздадената консултантска фирма всъщност беше прикритие, чрез което се отклоняваха пари от фирмата майка „Марути“ ООД в ръцете на Санджай и на онези, които бяха вложили големи суми във фабриката за коли, които така и не се появяваха на бял свят. Сега Раджив искаше само едно: да стои колкото се може по-далече от всичко, което имаше нещо общо с „Марути“.

* * *

Двамата братя бяха израснали заедно, но още от малки бяха много различни. Учителката им от началното училище описваше Раджив като внимателно, кротко дете и прилежен ученик, а Санджай — като непослушен, пакостник, твърдоглав, без никакъв интерес към училищните занимания, надменен към учителите си и с труден характер. Като юноша беше своеволен, капризен, крадеше коли, за да ги кара, и завързваше съмнителни приятелства. Двамата постъпиха в Дун Скул — най-елитното училище в Индия, създадено по образ и подобие на големите британски образователни институции като Итън и Хароу. Санджай обаче не издържа на дисциплината и на темпото на обучение. Интересът му към книгите беше толкова нищожен, че в едно интервю, което даде като възрастен, не успя да назове нито една книга, която да го е вдъхновила или да му е оказала въздействие, пито дори книгите на дядо му. Изпитваше влечение единствено към колите и самолетите. Въпреки високопоставеното си положение беше изключен от училището. Именно тогава Индира го изпрати на курс в „Ролс-Ройс“ в Англия. "Най-много обичаше да говори за политиката в Индия и да се подиграва на английските политици — заяви ръководителят му. — Веднъж, когато му обърнах внимание върху една грешка, която беше допуснал, той ми каза: „Виж, британците скапваха Индия в продължение на векове, аз пък сега съм дошъл да скапя Англия.“

Израснал сред министър-председатели, които хората величаеха като божества, Санджай накрая реши, че Индия е негово лично владение. Никога не беше търпял лишения, за разлика от майка си и дядо си. След дългите години борба, която бе водил, Неру бе дал воля на желанието си да глези своите внуци, сякаш така компенсираше страданията, които бе преживял. Понякога им правеше ексцентрични подаръци, като например едни крокодил, който се превърна в любимец на Санджай и който Индира изпрати в зоологическата градина, след като за малко да му отхапе пръстите. Санджай обаче не наследи от тях безкрайната любов към индийския народ, пита искреното им състрадание към бедните. Никога не видя изпитите лица на стариците, оплакващи своите покойници, нито погледна в очите селяните, които съзерцаваха нивите си, опустошени от сушата, никога не долови мълчаливия зов на народ, който от векове молеше за защита. Санджай сякаш се дразнеше от изостаналостта на страната си и не разбираше нейната сложност. Бунтуваше се срещу традицията, не понасяше законите и правилниците. От мил и внимателен внезапно ставаше груб и невъздържан, но тази рязкост беше шокираща в страна, където отношенията между хората бяха пропити е вековна вежливост, като патина, трупана в продължение на хилядолетна цивилизация. За него животът беше игра, в която трябваше да спечели, а житейските проблеми бяха пречки, които трябваше да преодолее, за да успее да достигне целта. И бързаше. Бързаше да промени нещата, да стигне по-рано, да натрупа власт, която не му се полагаше. Толкова бързаше, че не подбираше средствата, за да стигне до края.

Брат му беше пълна негова противоположност. От малък проявяваше съчувствие към чуждото страдание. Беше наследил чувствителността на майка си към най-ощетените от съдбата и любовта й към Индия и това се виждаше на снимките, които правеше. Като юноша посещаваше по собствено желание приятелите на родителите си, когато бяха болни. Веднъж, когато Индира отиде да поднесе съболезнованията си на семейството на един приятел и ветеран от Партията на конгреса, който беше починал, завари там седемнайсетгодишния Раджив. Там научи, че през последните дни синът й го бе посещавал редовно. Раджив беше от хората, които не се двоумяха да спрат и да предложат помощта си, ако на пътя станеше злополука. И ако се наложеше, закарваше пострадалия в болницата, а после се интересуваше от състоянието му. В градината на дома им наглеждаше едно гнездо на присмехулници и ако намереше някое ранено птиче, го занасяше в клиниката за птици в Чандни Чоук, рискувайки да закъснее за работа. Раджив беше щастлив с това, което имаше, със Соня, с децата си, с кучетата си и с възможността да се занимава с любимите си дейности. Не искаше повече от живота и именно в това се състоеше мъдростта му. Майка му обаче сякаш не я оценяваше; смяташе я по-скоро за липса на амбиция, а това не предизвикваше възхищението й.

Индира обаче беше убедена, че въпреки привилегирования живот, които водеха, в детството си бяха страдали. Бяха израснали в къща, винаги пълна с възрастни, в атмосфера, пропита със сериозността на разговорите и на обсъжданията в кабинетите, салоните и канцелариите на Тийн Мърти Хаус. Обстоятелството, че не бяха проявили влечение към книгите, може би беше реакция срещу този официален и протоколен свят, в който те са били само деца — мислеше си тя, като винаги търсеше причина да ги оправдае. В действителност момчетата се чувстваха щастливи, когато посещаваха баща си в края на седмицата или през ваканциите. Фероз беше общителен, приказлив, сърдечен и им посвещаваше цялото си внимание. Умееше да играе с тях и да ги забавлява. Учеше ги да сглобяват и да разглобяват играчки, беше страстен любител на розите и им показваше как да ги засаждат и да се грижат за тях. Далече от строгата тържественост на резиденцията на министър-председателя, Раджив и Санджай откриваха в баща си човек с невероятна способност да се забавлява. Освен това той съумя да им внуши чувството, че те са много важни за него, а това не можеше да не ги вълнува дълбоко. Както във всички семейства с разделени родители, децата в крайна сметка страдат от напреженията между възрастните, въпреки че не ги разбират. Но нима Индира можеше да им обясни причината? Можеше ли да им каже, че не живее с Фероз, защото той й бе изневерявал многократно? Че не се разбираха и й беше дошло до гуша да се карат? Чувството й за достойнство я възпираше да го направи. Децата виждаха, че дядо им Неру не харесва баща им, и го обвиняваха за това. Може би несъзнателно обвиняваха и майка си, че Фероз не е част от семейството им. След кремацията му Санджай направо й каза в лицето, че е пренебрегнала баща му. Обвини я за инфаркта, от който бе умрял.

Индира пое удара. Навярно се чувстваше виновна, че бракът й се беше провалил. И следователно виновна, че синовете й са страдали от това. В слабостта й към Санджай може би се криеше желанието да изкупи тази вина. Соня се учудваше, че тя, най-силната жена в Индия, е толкова отстъпчива към по-малкия си син. Многобройните й врагове бързо щяха да разберат, че Санджай е нейната ахилесова пета.

Индира имаше пълно доверие на Соня и често разговаряше с нея. Може би снаха й беше единственият човек в дома й, с когото споделяше интимни неща. Веднъж й призна, че бракът й е бил изпълнен с обрати, но не би се омъжила за друг мъж, освен за Фероз. Беше единственият, когото бе обичала истински. Често й говореше за него, при това с нежност, и казваше, че Раджив й напомня за мъжа й. Двамата бяха здравомислещи, обичаха природата и музиката, бяха сръчни в ръцете и практични в решаването на проблемите. Никога не бе предполагала, че Фероз ще умре толкова скоро, толкова млад. Признаваше, че го бе пренебрегнала в последно време, но винаги бе мислила, че животът е пред тях и че ще наваксат изгубеното време. Бяха се сдобрили през 1958 г., след първия инфаркт. За възстановяването му Индира организира почивка на цялото семейство в къща кораб в езерото на град Сринагар — Венеция на Изтока, както наричаха столицата на Кашмир. Фероз и момчетата прекараха чудесно, плуваха, караха лодка и правеха снимки. Индира се възползва от почивката, за да учи испански език, който винаги я бе привличал.

Природата на Кашмир, земята на нейните прадеди, винаги я изпълваше с вълнение. Залезите над искрящите води на езерото Дал бяха неповторими. Някаква магия се носеше във въздуха. Земеродните рибарчета сякаш бяха дресирани. Едно от тях влезе в къщата кораб и кацна на рамото на Раджив. После отидоха на няколкодневна екскурзия в Даксун — едно райско място, където ловиха диви пъстърви в пълноводни реки, спускащи се сред ливади, покрити с цветя, и сред борови и елхови гори, над които се издигаха покрити с вечен сняг върхове. Фероз й каза, че наскоро е купил терен в Мехраули, близо до Делхи, и се размечтаха да си построят някой ден къща там. Щеше да бъде тяхна собствена, така че повече да не се налага да живеят в правителствени къщи (като депутат от щата Утар Прадеш Фероз също живееше в правителствено жилище). Беше прекрасно преживяване за Индира след един толкова бурен брак, с толкова кавги, изневери и унижения, които бяха още по-болезнени, защото повечето от тях бяха станали обществено достояние. Сега сянката на хималайските върхове действаше като балсам, който лекуваше раните от миналото. По време на този престой сред потъналите в тишина планини отново заговориха за едно общо бъдеще. Именно тогава, в този кратък промеждутък на щастие, Индира реши, че след като баща й умре, ще се посвети изцяло на Фероз. На 8 септември 1960 г. обаче инфарктът сложи край на мечтата й.^[2]