Хавиер Моро
Червеното сари (13)

12.

Скоро се върнаха в Ню Делхи и продължиха спокойния си семеен живот, въпреки че това спокойствие постоянно беше застрашено от превратностите в политиката. Макар че обичаше много внука си, Индира почти не го виждаше, толкова беше заета. Прекарваше дълго време в кабинета си в Саут Блок, а когато се връщаше вкъщи, винаги беше уморена и угрижена.

— Какво става? — попита Раджив още с пристигането си.

— Казват, че ще има държавен преврат — отвърна му Санджай.

— Кой го казва?

— Всички. На празненствата, на коктейлите, на вечерите само за това се говори… Мама знае и се опасява от най-лошото.

Индира си беше спечелила много врагове с атаките си срещу едрите собственици, които я обвиняваха, че иска да превърне Индия в комунистическа страна. Цялата десница се беше изправила срещу нея — работодателите, собствениците на медии, махараджите и техните потомци… Затова Индира, а и голяма част от населението се опасяваха от ответен удар от тяхна страна. Индира обаче не искаше да превърне Индия в комунистическа страна като онези, които бе видяла по време на пътуванията си отвъд желязната завеса. Тъкмо обратното, стараеше се да опази интересите на богатите. Беше компенсирала големите финансови семейства с щедри обезщетения при национализацията на банките им. Свободата — на индивидуално, колективно и национално ниво — беше висша ценност, която тя не възнамеряваше да принесе в жертва пред олтара на социализма.

Мълвата обаче, че военните подготвят преврат, се беше разпространила светкавично в големите градове — Бомбай, Делхи и Калкута. Идеята, че Индия не може да просъществува нито като демократична, нито като единна страна, се налагаше сред най-отбраните сектори на обществото. Фигурите на Неру и Ганди започваха да бъдат смятани за реликви от едно идеалистично минало, което вече нямаше почти нищо общо с действителността. Индира, която беше все по-изолирана на върха на властта, започваше да става параноична. И имаше защо. На генерал Сам Манекшав, главнокомандващ на индийската армия, който беше парси, му задаваха един и същ въпрос където и да отидеше: кога ще вземе властта? Той се въздържаше да отговори. Най-много го учудваше, че сред онези, които го питаха, имаше министри от кабинета на Индира.

Обезпокоена от тези слухове, които проникнаха и в собствения й дом, Индира извика в кабинета си генерал Манекшав. Бяха стари приятели. Мъжът на Индира беше парси и това винаги придаваше известна фамилиарност на отношенията им. Сам я завари седнала зад бюрото си във формата на бъбрек, опряла лакти на плота и обхванала глава с ръце. Тя го поздрави и каза с уморен глас:

— Всички твърдят, че ще ме заместиш… Вярно ли е, Сам?

Генералът замръзна на място, но след няколко секунди се окопити. "Пристъпих към нея. Имаше дълъг нос, моят също не беше малък, така че доближих носа си до нейния и като я гледах втренчено в очите, я попитах: „А ти какво мислиш, госпожо премиер?“. „Не можеш да го направиш“ — отвърна тя. „Нима ме смяташ за толкова некомпетентен?“ „Не, Сам, не исках да кажа това. Просто казах, че няма да го направиш.“ „Напълно си права, госпожо премиер. Не се меся в политическите дела. Работата ми е да командвам армията и да се грижа тя да бъде в бойна готовност. Твоята работа е да се грижиш за страната.“ „Министрите ми твърдят, че се готви военен преврат. Дори синовете ми са го чули.“ „Ти го каза — твоите министри. Освободи се от тях. Трябва да ми имаш доверие.“

Никога генералът не я бе виждал толкова разтревожена и с толкова нисък дух. "Имаше много политически врагове — щеше да си спомня Манекшав. — Постоянно крояха заговори срещу нея. Но тя беше умна жена. Каза ми: „Сам, ако смяташ да направиш нещо, бъди сигурен, че ще науча“.

* * *

Коледните празници минаха неспокойно. Вкъщи Индира се стараеше да прикрие тревогата си, но беше невъзможно да запази хладнокръвие пред напрежението на улицата. Санджай най-често я питаше какво смята да прави, но Индира отговаряше с едно от прословутите си мълчания и вземаше малкия Рахул на ръце, сякаш в този елементарен жест търсеше отговор на сложни въпроси. Как щеше да постъпи баща й при същите обстоятелства? — питаше се тя. През 1951 г. Неру се бе озовал в подобно положение, макар и не толкова крайно. И беше решил да се допита до народа. Същото щеше да направи и Индира. Знаеше, че правителството й, което разчиташе единствено на подкрепата на левите партии, няма да устои на нападките от страна на могъщите сили, които се бяха обединили срещу нея. Предчувстваше, че ако се допита до народа, той ще я подкрепи. Само че този път щеше да раздели парламентарните от местните избори. Дотогава винаги се бяха провеждали заедно и в резултат местни кастови и етнически съображения се бяха смесвали с важни национални въпроси. Сега искаше да се подсигури, че ще се проведат отделно. Искаше да представи една истинска национална програма пред електората.

* * *

На 27 декември 1970 г. в осем часа сутринта, след ежедневната си среща в градината, Индира седна да пие чай със Соня.

— Днес няма да обядвам вкъщи — осведоми я тя. — Ще отида при президента и ще го помоля да разпусне парламента. Ще бъде много тежък ден. Кажи на Раджив, че довечера ще говоря по радиото.

И наистина същата вечер тя се обърна към нацията, за да обяви, че изтегля с една година напред парламентарните избори. Соня я слушаше от кухнята. „Времето няма да ни чака — говореше Индира с апокалиптичен тон. — Милионите хора, които се нуждаят от храна, подслон и работа, искат да направим нещо. Властта в една демократична страна принадлежи на народа. Затова се обръщаме към него, за да поискаме нов мандат.“ Малко след обръщението й един журналист от Нюзуик попита Индира коя ще бъде основната тема на предизборната кампания. Индира без колебание отговори: „Темата съм аз“.

През следващите десет седмици се връщаше у дома само за да се преоблече, и пак излизаше. Понякога това се случваше в един часа след полунощ и когато Соня я чуваше, ставаше, за да й помогне да избере сари или да й направи чай. Осведомяваше я за детето, а Индира й говореше за предизборната кампания. Беше оживена. „Обичам да съм сред хората, сред народа. Умората ми отлита, когато съм с тях — казваше тя, докато двете посрещаха зората заедно. — Знаеш ли, Соня? За мен те не са тълпа, те са отделни личности, събрани заедно…“ Беше доволна, защото големият съюз, обединяващ най-различни партии — от десни до социалистически, — които бяха нейни противници, беше допуснал грешката да избере лозунг, отразяващ най-съкровеното им желание: „Да изкореним Индира“.

— Предложих друг лозунг: „Да изкореним бедността!“. Не смяташ ли, че е по-смислен?

Соня кимна утвърдително. Индира продължи тихичко, за да не събуди детето:

— Тази фраза дава на партията ни морално основание и прогресивен облик пред един реакционен съюз. В крайна сметка бедните са голямото мнозинство от електората…

— Ще гледат на теб като на спасителка…

— Дано.

Предизборната кампания, която проведе през януари и февруари на 1971 г., беше изключително напрегната. Имаше спартански навици — почти не ядеше и спеше малко — и това й помогна, за да издържи. Над тринайсет милиона души присъстваха на митингите й, а други седем я приветстваха, застанали от двете страни на пътищата, по които минаваше. „През четирийсет и трите дни, които имах на разположение — написа тя на приятелката си Дороти Норман, — изминах над шейсет хиляди километра и говорих на триста митинга. Беше прекрасно да видя светлината в очите на хората.“ Установи със задоволство, че с изключение на някои населени райони, които бяха труднодостъпни, и на някои племенни общности, вече не се наблюдаваше онази бедност, която съществуваше двайсет години по-рано. Не се виждаха ужасните деформации от преди. Нито деца с подути от недохранване кореми. „Навярно не всички имат покрив над главата и работа, но хората изглеждат здрави. Очите на децата блестят“ — пишеше тя на Дороти.

Това беше нейната голяма гордост, потвърдена от статистиката. За пет години продукцията на пшеница и ориз се беше удвоила. „За пръв път нямам чувството, че икономиката зависи изключително от мусоните“ — беше написал един британски журналист, който редовно посещаваше Индия. Индийските медии, по-голямата част от които бяха в ръцете на опозицията, не говореха за това, но народът се произнесе в най-многолюдните до момента избори в света.

Вечерта на изборния ден цялото семейство се събра вкъщи в очакване на резултатите. Соня се беше погрижила да има сладкиши и цветя във всеки ъгъл. Къщата бе осветена отвън, а вътре цареше атмосфера на сдържано въодушевление. При всяка цифра и резултат, които Избирателната комисия съобщаваше, еуфорията нарастваше. Двеста седемдесет и пет милиона бяха гласували в петите поред избори след получаването на независимостта. Нито един жител не беше ходил повече от два километра, за да пусне бюлетината си. Почти два милиона доброволци бяха участвали като наблюдатели. Бяха регистрирани шейсет и шест опита за измама — незначителен брой в такава огромна страна. Получените до момента резултати бяха категорични: партията на Индира печелеше във всички избирателни райони. В къщата им запристигаха коли. Подобна победа неминуемо привличаше тълпа от ласкатели. Хора, които без колебание се навеждаха и докосваха краката й — традиционен поздрав, който семейство Неру винаги бяха възприемали като проява на раболепие, когато тези, които го правеха, бяха от силните на деня. Министрите й, същите, които говореха зад гърба й за военен преврат, първи дойдоха да й се подмилкват. Соня се научи да разпознава тези блюдолизци, които променяха поведението си според вятъра в политиката. Именно тогава придоби навика да ги разпознава и да ги държи под контрол — навик, който никога нямаше да я напусне. Идваха също искрени приятели, за да поздравят Индира, която влизаше и излизаше от кабинета си, препълнен с нейни съпартийци, които седяха на пода с кръстосани крака.

Друга стая, близо до входа, скоро също се изпълни с хора. Телефоните звъняха непрестанно. Кучетата също участваха във всеобщото въодушевление и се промъкваха между краката на посетителите, които Соня посрещаше с Рахул в ръце. Индира се опитваше да прикрие ликуването си, което беше оправдано — за новия мандат си беше осигурила мнозинство от две трети. Победа, която я превръщаше в най-могъщия премиер от независимостта до момента. В най-почитаната, най-обичаната, а в някои среди най-мразената личност. Това обаче беше и победа за Индия. Изборите се превърнаха в истинска обединителна сила за нацията, отвъд различията и разнообразието. Демокрацията се утвърждаваше като нова религия в тази толкова древна страна, населена с безброй богове — религия, която допринасяше за прокарването на пътя към бъдещето.

* * *

Индира нямаше време да се наслади на победата си. Петнайсет дни след обявяването на изумителната й победа пакистанската армия предприе ожесточена атака срещу бенгалците в Източен Пакистан. Кадрите по телевизията показваха море от милиони бежанци, в по-голямата си част жени, деца и старци, които пресичаха границата и търсеха убежище в индийския щат Западна Бенгалия, който и без това беше пренаселен и чиято столица беше Калкута. Соня, Раджив и Санджай не пропускаха нито една информация. Вълната от бежанци напомняше трагичните събития от разделянето на страната. Знаеха, че Индира е изправена пред огромна криза. Как бедна страна като Индия ще може да приеме толкова бежанци? — с тревога се питаха те. Трябва ли да се намесят в Източен Пакистан, за да спрат потока от пристигащи хора? Какво ще направи майка им?

— Гражданска война ли е? — попита Соня.

Обясниха й, че изглежда така, защото се случва в една и съща страна Пакистан, но е съставена от две отделни части, разделени от над три хиляди километра индийска територия резултат от разделянето на субконтинента според съмнителни религиозни и общностни критерии по време на получаването на независимостта от англичаните. Всъщност не съществуваше единство между тези два народа, чиято западна част беше обявила война на източната част. Жителите на Западен Пакистан говореха урду и бяха по-скоро високи и със светла кожа. Тези на Източен Пакистан бяха ниски, с тъмна кожа и говореха бенгалски език. Единственото общо между тях се оказваше ислямът, но това не беше достатъчна основа за обединяването на една нация. Най-вече защото по-голямата част от средствата — за здравеопазване, образование, електричество — бяха системно насочвани към западната част, въпреки че източната беше по-населена. Западната експлоатираше най-безочливо източната, която настояваше за автономия.

За разлика от Индия, където демокрацията беше оцеляла въпреки политическите размирици, глада и войната, в Пакистан от тринайсет години имаше военен режим. Президентът на страната генерал Яхия Хан, известен с пристрастеността си към алкохола, беше обещал да проведе първите свободни избори в историята на страната през декември 1970 година. Не можа да предвиди последиците от това гласуване, което разкри противоречията и крехкостта на политическото образувание, познато като Пакистан. На запад спечели Зулфикар Али Бхуто — адвокат, завършил образованието си в Англия, който бе влязъл в политиката след завръщането си в страната и беше лидер на ПНП (Пакистанската народна партия). На изток победи партия, оглавявана от една харизматична личност — Шейх Муджибур Рахман, приятел и съюзник на Индира, чиято изборна кампания разобличаваше колониалната политика, водена от Западен Пакистан спрямо Източен Пакистан. Победата му беше толкова разгромяваща, че постигна абсолютно мнозинство в парламента на Пакистан. Съгласно резултатите от изборите той трябваше да бъде избран за министър-председател. Генерал Яхия Хан обаче нямаше намерение да отстъпи политическата власт на Източен Пакистан. След като Муджибур Рахман започна кампания за гражданско неподчинение в цял Източен Пакистан и призова към безсрочна обща стачка, диктаторът Яхия Хан реши да потуши бунта със сила. Ненадейно и без предупреждение изпрати четирийсет хиляди войници от Запален Пакистан в източната част на страната. Медиите съобщаваха за жестоки масови репресии. Много офицери се хвалеха, че ще подобрят гените на бенгалските деца и изнасилиха хиляди жени, разграбиха и опожариха жилища и магазини, убиха хиляди невинни хора. Преследваха и елиминираха всеки заподозрян в инакомислие, особено ако беше индус. Студенти, университетски преподаватели, писатели, журналисти, висшисти и интелектуалци — никой не се изплъзваше от терора на тези високи, силни и добре въоръжени войници, които убиваха безжалостно. Дори децата ставаха жертва на жестокостта им. Онези, които имаха късмет, бяха убивани заедно с родителите им, но хиляди други щяха да живеят до края на дните си без очи или с обезобразени крайници. Шейх Муджибур Рахман беше арестуван и отведен в Западен Пакистан, където бе хвърлен в затвора.

— Ще обявиш ли война, мамо? — питаше я Санджай по време на вечеря така, сякаш питаше дали ще заминава на посещение, или отива да пазарува.

— Ако не намеря мирен начин да реша проблема, нямам друг изход. Във всеки случай утре ще говоря с генерал Манекшав.

Индира знаеше, че пакистанският диктатор беше действал с такава увереност, защото разчиташе на подкрепата на Съединените щати, своя главен съюзник. Другият съюзник беше Китай, който през 1962 г. беше обявил война на Индия и с една светкавична атака беше анексирал погранични територии в Хималаите. Това беше унижение за Индия и смъртоносен удар за идеята на Неру относно солидарността на необвързаните страни. Тази война беше белязала и началото на края на Неру. Здравето му се влоши и много наблюдатели приписаха смъртта му на огорчението, което бе предизвикала у него атаката на съседите от север.

* * *

— Знаеш ли какво става в Източен Пакистан? — попита Индира стария си приятел Сам Манекшав още с пристигането си на заседанието на кабинета.

— Да, масови кланета — отвърна генералът.

— Засипани сме с телеграми от пограничните щати — продължи Индира. Казват, че потокът от бежанци не престава. Сам, трябва да спрем на всяка цена бежанската вълна, нямаме средства да поемем повече хора. Ако трябва, влез в Източен Пакистан. Направи каквото и да е, но ги спри.

— Знаеш, че това означава война.

— Не ме интересува, че ще има война — отсече тя.

Генералът започна да й обяснява опасностите, които криеше една такава стъпка. Мусонните дъждове щяха всеки момент да настъпят, войската трябваше да се движи по шосетата, защото полята щяха да бъдат наводнени. Въздушните сили нямаше да могат да действат в такава обстановка. Каза й открито, че при това положение няма изгледи да спечелят войната.

— В Пенджаб и Харяна започна прибирането на реколтата — добави предпазливият генерал. — Ако страната започне война, пътищата трябва да са свободни за войската, а това ще предизвика трудности в снабдяването с храни и може би масов глад. Освен това съществува и проблемът с китайците. Проходите в Хималаите ще бъдат отворени след няколко дни… Съюзници са на Пакистан и едва ли ще стоят със скръстени ръце. Какво ще правим, ако ни отправят ултиматум?

— Няма да го направят — каза Индира. — Скоро предстои да подпишем договор за сътрудничество и взаимопомощ със Съветския съюз. Договор за следващите двайсет години.

„Индира беше толкова ядосана — спомняше си генералът, — че лицето й почервеня от гняв.“ Реши да прекрати заседанието и да го поднови следобед. Министрите напуснаха залата, но Индира помоли Сам да остане. Когато бяха насаме, генералът се обърна към нея:

— Мой дълг е да ви кажа истината, госпожо. Но в светлината на всичко, което изложих, ако искате да подам оставката си, готов съм да го сторя.

— Не, Сам. Имам ти пълно доверие^[1].

От този момент министър-председателката и главнокомандващият работиха в пълна хармония. Индира не позволи нищо и никой да застане между тях. Сам я беше убедил, че военните действия трябва да бъдат крайна мярка, и то само ако бъдат принудени да ги предприемат. Стратегията сега беше да печелят време, поне докато зимата се върне отново в Хималаите и заледи планинските проходи — тогава китайците едва ли щяха да се изкушат и да се намесят в конфликта.

Потокът от бежанци беше огромен. Всеки ден сто и петдесет хиляди души пресичаха границата. Пристигаха с камионетки, с волски каруци, с рикши и пеш. Когато Индира се върна от едно посещение в Калкута, Соня забеляза, че е силно разстроена.

— Посетих бежанските лагери в проливен дъжд — разказа тя вкъщи, докато бе седнала на масата, без да вкуси нито залък, защото бе изгубила напълно апетит. — Мислех, че след опита с бежанските лагери по време на Разделянето ще бъда подготвена за това, което щях да видя. Само че не се оказа така. Видях мъже и жени, слаби като клечки, деца като скелети, старци, носени на гръб от синовете си, които вървяха през залети с вода поля… Стояха прави с часове в калта, защото нямаше сухо място, където да седнат. Спътниците ми очакваха да кажа няколко думи, но бях толкова покъртена, че не можах да говоря.

За осем седмици в Индия бяха влезли три милиона и половина бежанци. Въпреки че повечето бяха индуси, имаше също мюсюлмани, будисти, християни… Хора от целия социален спектър и от всички възрасти. Каквото и да струваше това, нямаше да ги изостави на произвола на съдбата — повтаряше Индира. Тя и съветниците й се заеха да планират подробно организацията на бежанските лагери. Поиска правителството й да поеме грижата да им осигури подслон, храна и защита срещу епидемиите. Ако отново се наложеше да моли за пари по света, беше готова да го направи.

Соня малко се плашеше от посоката, в която се развиваха събитията, но не издаваше страха си. Вярваше сляпо в свекърва си. Медиите съобщаваха, че жестокостите и вълната от бежанци не намаляват. Докъде щеше да доведе всичко това? — питаха се те вкъщи, застанали пред телевизора, за да гледат новините. Навсякъде се чуваше едно и също искане — правителството да изпрати армията. Въпреки екзалтираните призиви Индира запазваше самообладание. Както винаги във време на криза, тя владееше напълно положението. Семейната атмосфера в къщата в Ню Делхи й помагаше да се отпусне, особено когато виждаше внука си Рахул, който й действаше като балсам за душата. Вземането на решения, особено когато засягаше една шеста от човечеството, лесно можеше да се превърне в умствено терзание. Беше изключително важно за самата нея, за страната и за света да действа мъдро и хладнокръвно. В тази задача Соня й беше незаменим помощник. „Дъщеря ви е истинско съкровище“ — писа тя на Паола. Непрекъснато я обсипваше с похвали пред хората. На един журналист ветеран каза: „Тя е прекрасна жена, идеална съпруга и снаха, великолепна майка и превъзходна домакиня. И най-невероятното от всичко това е, че е повече индийка от което и да е индийско момиче!“. Веднъж цялото семейство присъства на прожекцията на един документален филм, който журналистката Гига Мехта, приятелка на Индира, беше снимала за бежанците и който щеше да бъде разпространен в Съединените щати. Соня остана дълбоко потресена от кадрите. Филмът показваше и интервюираше жени, които пакистанските войници бяха държали в плен в окопите. Една от тях, петнайсетгодишна, може би беше изнасилена двеста пъти. Не плачеше, беше в състояние на катаноничен шок. Също имаше кадри на старци и млади хора, които се връщаха в разрушените си домове, на изгорени и опустошени нивя. Когато прожекцията свърши, Соня видя, че Индира плаче.