Хавиер Моро
Червеното сари (36)

35.

Раджив нямаше нито минута време, за да си поеме дъх и да облекчи собствената си болка. Политическият живот продължаваше и партийните лидери го посъветваха да определи по-ранна дата за парламентарните избори. Искаха да съберат гласовете на солидарност, които убийството на Индира щеше да им донесе. Раджив си даваше сметка, че тези избори са много важни за него. Чрез тях щеше да получи легитимност от народа, а не да изглежда като човек, издигнат на поста от хората на майка му. Насрочи изборите за 26 декември 1984 година. Помоли Соня да го придружи отново по време на предизборната му кампания в избирателния район на Амети, където Манека също беше кандидат за депутат. Сега Соня беше първата дама на страната и само при тази мисъл й се завиваше свят. Едва ли имаше друг човек, толкова малко предразположен да изпълнява тази роля, която би била повод за гордост и задоволство за повечето жени. Нея обаче я натъжаваше, защото я караше да изпитва носталгия по предишния си живот. Какво щастие беше да живее без страх! Какво щастие да може да реставрира картини, да излиза с приятелки, да е свободна и да живее в анонимност! Все още бяха толкова травмирани, че преди да заминат за Амети, в деня, когато Индира щеше да навърши шейсет и осем години, двамата с Раджив оставиха писмени указания: «В случай че някой от двамата — аз или съпругата ми Соня, загинем в инцидент, телата ни трябва да бъдат пренесени в Делхи и изгорени заедно, според индуисткия ритуал, под открито небе и при никакви обстоятелства в електрически крематориум. Съгласно традицията синът ни Рахул трябва да запали кладата… Волята ми е прахът ни да бъде разпръснат в Ганг, в Аллахабад, където е разпръснат и прахът на предците ми». Нима една поговорка не гласеше, че кобрата винаги хапе два пъти или че едно зло не идва само?

Соня, облечена в бяло сари, както се полагаше заради траура, се чувстваше много по-добре сред множеството в Амети. «Привързах се към това място — щеше да напише тя по-късно. — Познавах хората и проблемите им и вече не се чувствах чужденка сред тях.» Отсъствието на Индира обаче се чувстваше със страшна сила. Преживе тя беше средоточието на семейния живот, силна, вярна, винаги готова да напътства, да съветва, да насърчава, да обгражда с грижи близките си и сега празнината беше огромна. Раджив бе осиротял напълно. Един ден Соня, след като го беше търсила из цялата къща, го откри в стария кабинет на Индира да разглежда предмети и снимки на майка си. — Изглеждаше много унил и много самотен — щеше да напише Соня. — Чувстваше много силно липсата й.“^[1] Беше неизбежно. Където и да отидеше, дори в най-затънтените кътчета на субконтинента, виждаше плакати с лика на майка си — винаги елегантна, с белия си кичур в косата и вдигнала длан за поздрав. Винаги някой му говореше за нея, за последното й посещение в онова място, за това, което беше сторила за общността, за децата, които беше благословила, и дори за чиновника, когото беше смъмрила. Индира бе оставила следа из цялата страна и Раджив понякога имаше чувството, че е жива, че всеки момент ще се появи, за да го утеши и да му вдъхне сили. И той трябваше да впрегне всичките си сили и смелост, за да посрещне стоически спомена за майка си.

Един сериозен инцидент в град Бопал, Централна Индия, помрачи триумфалната предизборна обиколка на Раджив из страната. От завод за пестициди, собственост на американската компания „Юниън Карбайд“, изтече отровен газ, който причини гибелта на хиляди души в най-бедните квартали на града. Трагедията в Бопал, смятана за най-големия промишлен инцидент в историята, бе изтълкувана от мнозина като лошо предзнаменование за началото на политическата кариера на Раджив — човека, който искаше на всяка цена да модернизира страната и да установи тесни връзки с едрия бизнес. Раджив веднага реши да посети пострадалия град. Опита се да разубеди Соня да пътува с него, защото отровата от фабриката още можеше да е във въздуха, но тя отказа и го придружи. Когато пристигнаха, бяха ужасени от последиците от инцидента. Болниците бяха претъпкани с хора, загубили зрението си; с майки, оплакващи смъртта на децата си; със сираци и отчаяни мъже, изгубили семейството си. Пред подобна трагедия речите му за индустриализацията на Индия и призивите му страната да се подготви за XXI век изглеждаха кухи фрази. Раджив си даде сметка за проблемите, които самото развитие можеше да породи. В момента направи единственото, което беше по силите му — деблокира спешна помощ за жертвите и обеща правителството да им отпусне справедливо обезщетение. Това обаче никога не се случи^[2].

Раджив спечели убедително изборите през декември 1984 г., при това с резултат, какъвто дядо му и майка му не бяха постигали никога. Соня го поздрави възторжено, макар да предчувстваше, че тази новина ги приближава с още една стъпка до ръба на пропастта. През последните три години мъжът й беше депутат, избран от района на Амети, и един от генералните секретари на партията. Сега отговаряше за петстотин четирийсет и четири избирателни района и беше върховният ръководител на огромна, нестабилна и понякога неуправляема страна, блокирана от огромен държавен апарат. Не беше ли написал един английски политик, че хималайската верига изглежда малка в сравнение с товара, който носи на гърба си един министър-председател на Индия? Династията беше получила мандата на народа, но Раджив не си правеше илюзии относно причините за успеха си: „Дължа победата си най-вече на майка ми… Никой не ме познаваше истински, просто хората прехвърлиха върху мен очакванията, които възлагаха на нея. Превърнах се в символ на надеждите им“^[3]. В замяна на това Манека претърпя шумен провал, въпреки че беше провела много енергична предизборна кампания. Вълната от симпатия към Раджив, а може би обстоятелството, че е дъщеря на семейство от сикхски произход, я отстрани от политиката поне за момента. Сега ставаше ясно кой е истинският наследник на трона на династията Неру-Ганди.

Едно допълнително обстоятелство затрудни още повече Соня и децата да се съвземат от травмата, нанесена им от насилствената смърт на Индира. След като петнайсет години бяха живели в една и съща къща, трябваше да се преместят в друга, която беше по-сигурна и по-подходяща за официална резиденция на министър-председателя. Намираше се наблизо, на Рейс Корс Роуд. Сега, когато тероризмът се беше превърнал в неизбежна реалност в индийския политически живот, семейството беше заобиколено денонощно от многочислена охрана. Беше донякъде излишна показност от страна на службата, която искаше да компенсира пропуските, допуснати с Индира. Охраната на министър-председателя вече не беше отговорност на паравоенна сила, а беше поверена на специализиран отряд от професионалисти, наречен Специален отряд за охрана, създаден след убийството на Индира. „Присъствието им сложи край на уединението и свободата ни“ — каза Соня. Един ден, докато подкастряше храстите в градината, подскочи от страх, когато зърна в клоните на едно дърво приличащ на марсианец мъж, изцяло облечен в черно, с маска, бронирана жилетка и автомат. „На пост съм“ — каза й мъжът. Друг път, когато се канеше да излезе, за да отиде в магазина на американското посолство, втори „марсианец“ й препречи пътя.

— Госпожо, не може да излезете сега.

— Как така не мога? Налага се да отида до американското посолство, довечера ще имаме гости…

— Госпожо, трябва да свикнете да ни уведомявате предварително, не можем да реагираме импровизирано. В този момент триста агенти са ангажирани с охраната на семейството ви.

„Чудесно, няма що!“ — помисли си Соня и в крайна сметка се обади на сестра си Надя, като я помоли да купи каквото й трябваше и да й го донесе вкъщи.

Беше потискащо да живеят така, но нямаха друг изход, освен да се приспособят. Агентите поискаха да забранят на Раджив да продължи традицията на майка си и на дядо си да приема стотици посетители рано сутринта, които му задаваха въпроси и го слушаха, седнали на моравата. Той обаче настоя да я запази, макар че сведе тези срещи до три пъти седмично. За него беше важно да напипа пулса на народа. Същевременно по този начин усъвършенстваше своя хинди, който говореше със синтактични грешки и понякога с неправилно произношение.

Сутрин се събуждаха в шест часа с morning tea^[4], който им сервираха на поднос. В осем и половина цялото семейство се събираше на закуска. Веднага след това Раджив излизаше, а Соня се заемаше c домакинската работа. Ако й останеше време, преглеждаше вестниците и изрязваше по-важните статии. Децата им бяха престанали да посещават училище от деня на убийството на баба им. Според полицията беше твърде опасно да ходят на място, където един въоръжен мъж можеше да проникне лесно. Така че сега учеха вкъщи с частни учители, които пристигаха към десет часа. Соня се възползваше от този момент, за да излезе да напазарува или да посети някоя изложба.

Полагаше грижи за външността си, защото знаеше, че е обект на безпощаден публичен оглед. „Има повече сарита, отколкото Имелда Маркос^[5] обувки“ — твърдяха някои. В действителност това беше колекцията от сарита и шалове на Индира, в по-голямата си част подарени, които тя беше събрала по време на пътуванията си из Индия като министър-председател и които Соня бе наследила.

Следобед оставаше при децата си и обикновено се развличаха, като гледаха видеофилми. Продължи традицията да кани близките приятели в неделя на brunch^[6], въпреки че поради заетостта си Раджив рядко можеше да присъства. На нея обаче й се струваше важно да запази поне някакво подобие на нормален живот. Всичките гости, включително сестра й Надя и семейство Куатроки, бяха претърсвани и минаваха през тройна проверка с детектори на метали, преди да бъдат допуснати в къщата Събираха се в градината и бъбреха весело на италиански, френски, английски и испански, докато похапваха индийски блюда, сервирани в тхали — кръгли метални подноси. Соня ги изненадваше с ястия, които трудно се приготвяха в Индия, като например скариди в чеснов сос, които се превърнаха в любимото блюдо на неделните срещи.

Извън тези откраднати моменти нормалният живот беше недостижима мечта. Всяко малко закъснение на Раджив, който се стараеше да се храни със семейството си винаги, когато можеше, предизвикваше огромни страхове. Водеха нормален живот единствено когато ходеха в Италия през лятото и на Коледа. Там също имаха охрана, но не беше толкова строга. В Ню Делхи живееха като затворници.

Раджив бе принуден да се откаже от любимите си занимания, по-специално от фотографията, в която бе достигнал добро професионално ниво. Нямаше време да слуша любимите си песни, нито да присъства на концерт на индийска класическа музика със Соня и децата си. Беше решен обаче да запази лиценза си на пилот, защото летенето беше неговата страст и освен това му вдъхваше известна сигурност — знаеше, че политиката е рисковано занимание. Помоли един колега да го предупреди малко преди лицензът му да изтече. Смяташе да го поднови, като натрупа необходимите летателни часове — нещо, което винаги можеше да направи, пилотирайки самият той самолетите, с които пътуваше из страната. Само че не му оставаше никакво време за занимания извън дейността му на министър-председател. „Имах време само да действам. Поставих си за цел да възстановя приятелството и доверието между общностите, които бяха живели заедно в продължение на векове“ — заяви той.

Раджив бе получил в наследство от майка си парливия сикхски проблем. Беше изключително важно да го реши, ако искаше да възстанови мирното съжителство между различните общности. Първото, с което се зае, беше да намали напрежението: заяви, че е готов на всякакъв компромис, за да реши проблема, стига да не заплашва целостта на страната; освободи екстремистите, арестувани през последните месеци на управлението на майка му, и се ангажира да разследва масовите убийства на сикхи в Делхи. Лидерът на умерената сикхска партия, който също като министър-председателя желаеше да се постигне мир, подписа предварително споразумение. Веднага след това Раджив насрочи избори в Пенджаб за септември 1985 г., с цел да прехвърли управлението на щата в ръцете на умерените сикхи, както и отговорността да се борят с екстремистите. Тероризмът обаче продължи с взривяването на малки бомби в Делхи и околностите на столицата и най-вече на един „Боинг 747“ на Индиън Еърлайнс по време на полет от Торонто за Делхи. Атентатът, в който загинаха триста двайсет и петимата пътници, беше приписан на две сикхски екстремисткн групировки. Същата нощ Раджив проведе съвещание с министрите си и Соня не спа до четири призори, когато той най-сетне се върна вкъщи. Съзнаваше огромната заплаха, надвиснала над мъжа й, и тя и децата живееха в постоянен страх. Гледаха на агентите от Специалния отряд за охрана със скептицизъм. Наистина бяха винаги налице, може би дори прекалено, но щяха ли да се противопоставят ефикасно на дързостта на сикхските екстремисти?

Докато чакаше Раджив, Соня проведе телефонен разговор с родителите си в Орбасано. След смъртта на Индира те живееха в непрекъсната тревога и следяха отблизо новините. Гордостта, която майката на Соня изпитваше от това, че дъщеря й е първа дама на Индия, бе засенчена от страха от нов атентат. Соня винаги ги успокояваше, но Паола отгатваше страха й в гласа, въпреки смущенията във връзката. Този ден майка й беше разтревожена и от друго. Дъщеря й Надя бе съобщила, че се връща в Италия.

— Трябва да си щастлива, мамо, че момичетата ще бъдат близо до теб… — каза й Соня. — Докато на мен Надя ще ми липсва много.

— Толкова съм огорчена. Не мислиш ли, че могат да се сдобрят?

— Не, мамо. Понякога е по-добре така — отвърна й Соня, отгатвайки тревогата на майка си. Зет й беше продължил да изневерява на сестра й и тя беше решила да поиска развод и да се върне в Италия. Соня оставаше сама в един труден момент и в една апокалиптична обстановка.

* * *

Раджив запази хладнокръвие и не се поддаде на изкушението да отвърне на насилието с насилие, както може би щеше да постъпи майка му. Обяви Чандигарх — града, проектиран от Дьо Корбюзие — за столица на Пенджаб, в замяна на обещание за лоялност от страна на умерената сикхска партия, и оповести икономически мерки, една от които беше строителството на водноелектрическа централа, за да реши проблема с недостига на електроенергия в Щата. Искаше да изиграе докрай картите си, за да спечели на своя страна умерените.

На 20 август 1985 г. обаче всичко се срина отново. Лидерът на умерената партия, който обикаляше градовете и селата на Пенджаб, за да спечели подкрепа за споразумението с Раджив, беше застрелян. Отново трагедия, отново задънена улица. Фанатиците налагаха тиранията си, бойкотирайки всякакви преговори за намиране на решение. В парламента в Ню Делхи започнаха да се съмняват в способността на Раджив да реши бързо проблема. Той обаче не се уплаши и реши да проведе изборите в Пенджаб. Смяташе, че убийството на умерения лидер ще породи симпатия към тази партия, също както убийството на майка му бе изстреляло самия него във властта. Оказа се прав. За пръв път в историята на Пенджаб умерените спечелиха изборите. Резултатът беше категорична победа над екстремизма.

Сикхските фанатици обаче не смятаха да се предадат без бой. В опит да създадат напрежение отново се барикадираха в Акал Такхт — разрушения по време на операцията „Синя звезда“ храм, който после беше възстановен. Твърдяха, че реконструкцията е осквернила храма; в действителност търсеха какъвто и да е претекст, за да прибягнат към насилие. Отново се снабдяваха с оръжие през коридорите и тунелите на комплекса. Извън Златния храм млади екстремисти удвоиха нападенията си срещу индуси и срещу всекиго, когото не смятаха за достатъчно набожен, като например бръснарите и фризьорите, чийто занаят противоречеше на сикхското предписание косата никога да не се подстригва, тъй като всичко, създадено от Бог, трябва да бъде почитано, включително космите. Бяха заклеймени като врагове на сикхския народ и се превърнаха в мишена на нападките на най-ортодоксалните елементи.

„Единственото решение е военна намеса…“ При тази фраза Соня изтръпна. Беше я чула веднъж от устата на свекърва си. И резултатът беше налице… Внезапно синът се бе озовал пред същата дилема. Нима беше нужно ново светотатство, когато предишното не беше решило проблема? Къде щеше да свърши тази спирала на насилие?

Отгоре на всичко събитията се повтаряха със зловеща прилика. Както при предишната окупация, един полицай бе застрелян близо до храма. Това убийство изискваше от правителството и от Раджив бързи действия.

— Какво ще правиш? — попита го Соня с тревога.

— Ще ги държим под обсада, докато се предадат.

Така започна операцията „Блек Тъндър“ (Черна мълния), която той ръководеше лично от кабинета си в Делхи. Даде изрична заповед на армията и на полицията да не влизат в храма при никакви обстоятелства и да обкръжат комплекса, като блокират всички тайни проходи и канали, по който влизаха и излизаха стоки. Чакането беше дълго, безкрайно. В първите дни терористите стреляха във въздуха и пускаха сплашващи картечни откоси. Извън тези шумни провокации в комплекса цареше пълна тишина. Храмовете се отразяваха в огледалните води на свещеното езеро и всичко изглеждаше застинало, сякаш времето бе спряло. Терористите очакваха нападение, дори се опитваха да го предизвикат, но в отговор чуваха единствено ехото на собствената си стрелба. Армията и полицията непрекъснато се съмняваха, че терористите може да се снабдяват чрез някой канал, изплъзнал се от бдителността им, което ги държеше в изключително напрежение. Отвън жителите на Пенджаб се молеха мълчаливо свещените им места да не бъдат отново поругани. Соня следеше всичко от дома си в Ню Делхи и сърцето й се преобръщаше при всяко иззвъняване на телефона. Най-после след десет дни гласът на Раджив й съобщи добрата новина:

— Свърши се, предадоха се. Стратегията проработи. Нямаше насилие, нито се наложи да се влиза в храма.

Соня въздъхна с облекчение, въпреки че не се успокои напълно. Терористите се бяха провалили и опитът им да повторят историята се бе превърнал в нейна пародия. Този път излязоха от бърлогата си полумъртви от глад и жажда. Предадоха се над двеста души. Победата на Раджив стана още по-убедителна, когато вестниците публикуваха снимки от вътрешността на храма, които разкриваха неуважението на терористите към това толкова свещено място. Навсякъде имаше изпражнения, купища дрехи, счупени предмети и петна от кръв, останали от сбиванията помежду им. Бяха напълно дискредитирани в очите на своите съмишленици.