Хавиер Моро
Червеното сари (32)

31.

Да рисува. Да се съсредоточи във всяка мазка с четката, без да й трепне ръката. Да смеси отново и отново боите в палитрата, да намери правилния тон, точния цвят. Да свали очилата си и отново да ги сложи. Да напредва бавно, стъпка по стъпка. Да стърже с шпатулата, да изглади, да почисти, да нанесе цветните щрихи, да започне отначало… За Соня курсовете по реставрация на старинни маслени платна в Националния музей бяха като терапия, благодарение на която се откъсваше за няколко часа от ежедневието. Тези откраднати моменти й доставяха дълбоко удовлетворение и сега беше сигурна, че това щеше да е истинското й призвание, ако животът не я беше тласнал в друга посока. Тази дейност й позволяваше да развие потенциала си, характера си на перфекционист, който обича да подрежда, да преправя, да подобрява. Реставраторът трябваше да се намесва по незабележим начин, да интерпретира намеренията на оригиналния художник. Тази дейност не подхождаше на бунтари, стремящи се винаги да наложат своето мнение. Беше за хора като нея — меки, неконфликтни и по-скоро добродушни, които накрая винаги се приспособяваха и се възползваха по най-добрия начин от съществуващото положение. Сега можеше да се посвети на любимото си занимание, защото домът й отново се бе превърнал в спокоен пристан, както по времето преди Манека да се нанесе в него. Индира постепенно възвърна душевното си равновесие, обградена от любовта на внуците си, които й оставаха.

Грижата за домакинството беше в сигурните ръце на Соня, което означаваше например, че може да организира вечеря за Митеран или прием за мюсюлмански ръководители на обяд и друг за партийните лидери вечерта.

Соня винаги се стремеше да планира заниманията и ангажиментите си според свободното време на Раджив и свекърва си. Чувстваше, че и двамата сега се нуждаят повече от всякога от стабилност, уединението и откритите и искрени отношения, които намираха в лоното на семейството и които им помагаха да се откъснат от напрегнатия политически живот и да се възстановят от уморителната битка с Манека. Между четирите стени на дома си нито Раджив, нито Индира трябваше да мерят думите си и да преценяват какво казват и на кого го казват. Соня охраняваше свещена обител, която ги предпазваше от шумната политика и където отдъхваха като воини след битка. „Грижех се за съпруга си с безусловна любов“ — щеше да признае по-късно Соня. Същото би могла да каже и за Индира. Раджив й беше дълбоко благодарен, че бе подкрепила решението му да влезе в политиката, което бе променило коренно живота й. Според индуската традиция мъжът и жената са половините на едно цяло. С теб се чувствам точно така» — гласеше бележката, която той й остави един ден, преди да отиде на работа.

По същото време Надя, по-малката сестра на Соня, дойде да живее в Ню Делхи със съпруга си, испански дипломат. Имаше фини черти, тъмна коса и притежаваше вродена изтънченост, обичаше да чете и под влияние на мъжа си се увлече по испанската литература. Амбицията й беше да стане преводач от италиански на испански. В момента беше заета с дъщерите си, които бяха твърде малки, така че оставяше тези планове за бъдещето… Соня беше щастлива, че сестра й е толкова близо до нея, че могат да излизат заедно е децата на двете семейства в края на седмицата, да присъстват на вечери с приятели, на които се събираха космополитни индийци и европейци, живеещи в града. Светският живот на Надя и мъжът й беше много по-наситен от този на Раджив и Соня, защото бяха част от дипломатическия корпус в града. Участваха в толкова събития — вечери, коктейли, приеми, откривания на изложби, представяния на книги, концерти, партии поло… и нищо не предвещаваше разногласията, които се зараждаха в брака им. До Соня стигнаха слухове, но тъй като сестра й не беше споделила нищо, тя не им обърна внимание. Не възнамеряваше да вярва на местните клюки.

Един ден обаче Надя я посети много рано, когато Соня приключваше със сутрешния си тоалет.

— Как ми стои? — попита тя, имайки предвид сарито, което носеше.

— Много си хубава — отвърна сестра й унило.

— Тук нося само сарита. Нападат ни заради това, че съм италианка. Всъщност се чувствам удобно и в европейски, и в индийски дрехи.

— Можеш спокойно да минеш за индийка, стига бижутата ти да не бяха толкова дискретни, за разлика от бижутата на тукашните дами… Ако аз облека сари, ще приличам на туристка, предрешена на индийка.

— Веднъж жената на един политик се приближи до мен, за да види кръстчето, което нося на врата си, и ме попита защо нося толкова тънка верижка, вместо някоя по-голяма и биеща на очи. Тук ценят показността, въпреки че в страната има толкова бедни…

Соня се усмихна, спомняйки си сцената. Когато се обърна, видя, че сестра й плаче.

— Но какво се е случило?

Надя не се осмеляваше да каже нищо. Думите не излизаха от устата й. Соня се принуди да пусне в ход цялото си умение, за да разбере какво й е. Съпругът й изневеряваше. Слухът се беше разнесъл из светските среди в Ню Делхи и унижението засилваше още повече болката.

«Как може да е толкова безотговорен?» — запита се Соня ядосано.

Дипломатът се беше оказал доста несериозен. Дори не правеше усилия да прикрива връзките си. Последната — с една служителка от датското посолство — бе съкрушила Надя.

— Обеща, че ще скъса с нея, но не знам дали да му вярвам.

Соня се разстрои много. Помоли сестра си да има търпение, да му даде нов шанс, щом й е обещал да прекрати връзката. Беше свикнала с присъствието им в Ню Делхи и щеше да й е мъчно, ако трябваше да си заминат. Надяваше се нещата между тях да се оправят. Наистина не всички бяха като Раджив. Започна да изпитва неприязън към испанския си зет.

* * *

Животът е изтъкан от дребни изпитания, като случилото се на Надя с мъжа й. В началото на 1982 г. семейството преживя раздялата с Рахул. Следвайки традицията, наследена от англичаните, решиха да го изпратят в пансион. Намираше се в хималайските предпланини и беше основан от един английски преподавател, останал като негов директор след получаването на независимостта. Дун Скул беше учебно заведение с отлична репутация, създадено по образ и подобие на британските колежи, където учеха синовете и внуците на привилегированите класи. Първоначално Соня се бе противопоставила на идеята. Италианските семейства нямаха обичай да се разделят с единайсетгодишните си деца, макар Раджив да й напомни, че собствените й родители я бяха пратили в пансиона към училището на монахините в Джавено.

— Да, но бях на двайсет километра от дома си.

Дун Скул се намираше на седем часа път от Делхи, което за мащабите на Индия беше късо разстояние. Въпреки това им беше трудно да се разделят с момчето. Същата болка бяха преживели прадядото Мотилал и дядото Неру. По тяхно време богатите семейства изпращаха отрочетата си в Англия на седемгодишна възраст. Също като прадядо си, Раджив беше убеден, че раздялата със сина му, колкото и болезнена да беше, е опит, който ще помогне на момчето да порасне, да стане самостоятелно и да закали характера си. Двамата със Соня обаче се тревожеха, че Рахул не е достатъчно зрял, за да понесе нападките и обидите на съучениците си. Вече се бяха сблъсквали с подобен род проблеми, когато Рахул и Приянка ходеха в училището в Делхи и бяха станали жертва на злостните насмешки на някои деца, които се подиграваха на семейството. Само че тогава родителите им бяха наблизо и можеха да ги защитят. «Ако ги тормозят там, далече от нас, кой ще ги утеши?» — питаше се Соня с тревога. «Понякога ще разказват всякакви глупости във вестниците за баба ти, за майка ти или за мен — написа Раджив на сина си, за да му вдъхне увереност, — но не трябва да се безпокоиш. Може в колежа някои момчета да се опитат да използват това, за да те дразнят, но ще откриеш, че повечето от тези неща не са верни… Трябва да се научиш да се справяш с тези провокации, да не обръщаш внимание на това, което може да те ядоса, да не позволиш то да те засегне.»^[1]

Това, което момчето научаваше от вестниците, бяха многобройните пътувания на родителите му. По онова време Индира пътуваше много и винаги, когато можеше, вземаше със себе са Раджив и Соня. Заедно отидоха в Ню Йорк, където Индира преживя радостта да се срещне отново със старата си приятелка Дороти Норман, която я описа така: «Пред мен беше жената, която ръководеше едно твърде сложно общество от над седемстотин милиона души, в по-голямата си част бедни и изправени пред всякакъв род проблеми; жена, която все още скърбеше за загубата на сина си, която беше по-тъжна от преди…»

— Да, по-спокойна съм и по-тъжна — потвърди Индира. — Но справедливо ли е да искам повече? Животът беше щедър към мен както в щастието, така и в болката. Как може да се оцени едното без другото?

Дороти щеше да си спомня с много обич за Раджив и Соня, които се държаха прекрасно с нея. Индира се гордееше със сина си. «Раджив свърши чудесна работа с Азиатските игри» — каза й тя. Организирането на игрите, открити на 19 ноември 1982 г. — деня, в който Индира навърши шейсет и пет години, — беше истински подвиг. За рекордно време бяха построени шест стадиона, три луксозни хотела и цял квартал с жилища за спортистите. Обликът на южната част на Делхи се промени завинаги. Раджив се бе справил отлично с първото си изпитание, от което излезе с репутацията на успешен и напредничав лидер, както и на добър мениджър, въпреки че медиите разобличиха условията на живот на работниците, в по-голямата си част преселници от юг — мършави мъже и жени с тъмна кожа, жестоко експлоатирани от армията от посредници, предприемачи, ръководители на строежи, строители, производители на тухли, цимент и стомана, които управляваха бюджета. Модернизирането на Индия не беше лесна задача. Да, издигаха се авангардни сгради, но с усилията на едно средновековно общество, в което децата работеха от изгрев до залез за пари, които посредниците им отнемаха. Раджив беше осъзнал, че предизвикателството е в промяната на тази проядена от корупция социална система. Огромно предизвикателство, защото индийското общество влачеше от хилядолетия недъзите си, експлоатацията на едни касти от други, на едни класи от друга. Ако в бюджета се определяха сто рупии на ден за работник, всички знаеха, че в най-добрия случай той ще вземе трийсет. Останалото оставаше в предприемача или в посредниците. Освен това стана известна една подробност, която говореше много за бедността в страната. Голяма част от кръвните проби на индийските спортисти сочеха наличието на анемия. Как тогава да се състезават с японци, корейци, малайци? Така че игрите за Раджив бяха една сладко-горчива победа.

* * *

Раджив невинаги можеше да придружава майка си, но Соня никога не отказваше, когато Индира я молеше за това. Никога не беше пътувала толкова — обиколи различни страни от Изтока, Индонезия, островите Фиджи, Тонга, Австралия, Филипините, както и други места в Южна Америка. Когато пътуваха до Европа, отскачаше до Орбасано, за да прегърне близките си. Соня винаги отбягваше камерите и не обичаше чиновниците да се отнасят с нея със специално внимание поради факта, че е снаха на министър-председателката. Това обикновено правеше добро впечатление както на индийската делегация, така и на чуждестранните гости. Във Вашингтон Соня установи, че отношенията на Индира с американските президенти не са се подобрили. Този път ставаше думата Роналд Рейгън, чието внимание Индира не можеше да привлече за повече от няколко минути, сякаш болестта, която по-късно го повали, вече бе започнала опустошителната си дейност. «Даваш ли си сметка? — каза тя на снаха си след краткия престой в Москва, където се срещна с Брежнев. — Бъдещето на човешкия род е в ръцете на двама старци, които твърдо стоят на позициите си, без да проявяват гъвкавост, нито желание да започнат диалог.» Соня обаче се тревожеше повече за здравето на Индира, отколкото за бъдещето на света. Беше забелязала, че когато свекърва й е уморена, на едното й око се появява тик, а клепачите й започват да треперят непрекъснато. И спеше много лошо. Понякога говореше странни неща: «Когато затворя очи, виждам една уродлива стара жена, която иска да ми навреди».

След завръщането си в Ню Делхи Индира каза на приятелката си Пупул:

— Получих секретни доклади, че някои извършва тантрически ритуали и черна магия, за да ме унищожи. Пупул, вярваш ли, че има зли сили, които могат да бъдат освободени чрез тантрически ритуали?

— Дори да е вярно, защо реагираш по този начин? Така само ще направиш тези сили още по-могъщи… — отвърна приятелката й.

— Значи да не обръщам внимание на тези доклади, които получавам всеки ден? Какво да правя?^[2]

Пупул и Соня бяха озадачени. Дали държането й се дължеше на чувството на самота, което не я бе напускало още от малка, когато чакаше родителите си да се върнат от затвора или от санаториума? Не беше виждала внука си Фероз Варун от почти две години и както Соня, така и Пупул предугаждаха, че мъката от раздялата измъчва Индира. Държеше се все така стоически, но дълбоко в себе си беше толкова наранена, че може би губеше разума си.

Соня не вярваше обаче в това. Приписваше приумиците на Индира на пагубното влияние на гуру Дхирендра Брахмачари, които продължаваше да се навърта в къщата, облечен в неизменната оранжева курта. Приличаше на досадна муха, която, колкото и да я пъдиш, винаги се връща. Беше още по-дебел, посивялата му мазна коса падаше върху раменете и си беше пуснал нокътя на кутрето, който беше толкова дълъг и остър, че Соня не можеше да скрие отвращението си. Всички знаеха, че гуруто плаши Индира с предполагаемите «секретни доклади», но никой не знаеше какво да направи, за да сложи край на това. Беше невероятно: министър-председателката на Индия имаше повече доверие в тези «доклади», отколкото в докладите на отдела по статистика към правителството. Във все по-честите и и силни кризи на депресия свръхестественото придобиваше тревожно значение.

Имаше и друга причина, която обясняваше защо използва услугите на гуруто. Друг гуру — един сикх на име Пиндранвале, трийсетгодишен — я беше изправил пред най-сериозното политическо предизвикателство в живота й. Беше обикновен селски проповедник, фундаменталист, който призоваваше за прочистване на сикхизма, за връщането му към предишната му ортодоксалност и за създаване на сикхска държава. Конфликтът със сикхите датираше от Разделянето, което с всичките си ужаси и масови убийства причини дълбока травма в съзнанието на тази общност, възникнала през XV век, за да се бори срещу идолопоклонничеството и догмата на двете господстващи религии в онази епоха — индуизма и исляма. През 1947-а Разделянето разкъса страната на сикхите — Пенджаб, «страната на петте реки», една от най-красивите и плодородни области в Индия, пейзаж със златисти житни и ечемичени ниви, набразден от реки с кристално чисти води. Границата между Пакистан и Индия, прокарана от англичаните, раздели територията по средата. Западен Пенджаб се превърна в част от Пакистан; Източен Пенджаб остана в Индия, със смесено население от сикхи и индуси. В резултат сикхското население бе завладяно от силни сепаратистки настроения.

Любопитното при Пиндранвале беше, че го бе открил Санджай. Разтревожен от възхода на умерената националистическа партия, която отнемаше много гласове от ИНК в Пенджаб, Санджай реши, че ако подкрепи и лансира Пиндранвале, ще успее да раздели и отслаби сикхския национализъм. Никой обаче не успя да предвиди, че Пиндранвале ще стане неконтролируем и накрая ще се превърне в чудовище, което сега заплашваше майка му.

Приличаше на свят човек, излязъл директно от Средновековието, с черна, дълга мека брада, която стигаше до кръста му. Имаше пронизващи черни очички и винаги ходеше с тюрбан. Обличаше се с дълга синя туника и носеше с гордост на кръста своя кирпан (сабя), дълъг един метър. Беше висок почти два метра и присъствието му внушаваше респект. Речите му, пропити с фанатичен плам, екзалтираха много сикхи, които мечтаеха за независимост от останалите индийци. Беше напуснал жена си и децата си, за да оглави многобройните си последователи, екстремисти като него. Санджай никога не бе предполагал, че с нарастването на влиянието му и на привържениците му амбицията на Пиндранвале и желанието за автономия също ще се засилят. Скоро след изборите през 1980 г., на които участва активно в кампанията в подкрепа на ИНК и дори веднъж беше на подиума редом до Индира, светият човек реши, че не желае повече да бъде марионетка на семейство Ганди, и скъса отношенията си с партията. С времето той и последователите му стигнаха до идеята за създаването на суверенна държава, наречена Кхалистан — «страната на чистите». Страната на сикхите. Проблемът беше, че за тази цел използваха насилието като средство за сплашване и натиск. През 1981 г. Пиндранвале беше обвинен, че е наредил убийството на собственика на верига вестници в Пенджаб, чиято издателска линия беше критична към дейността и идеите му. Затварянето му обаче предизвика вълна от толкова бурни и разрушителни демонстрации, че централното правителство се намеси. Самата Индира, която се колебаеше как да действа, заповяда на министъра на вътрешните работи да го освободи само три седмици след арестуването му. Направи го, за да не превърне Пиндранвале в мъченик, но вече беше твърде късно, беше влязъл в затвора като фанатичен провинциален проповедник, а излезе като национален герой. Обиколи големите градове, в които доказа голямата си популярност сред сикхската диаспора. Завръщането му в Пенджаб обаче съвпадна със засилване на насилието. Всеки ден в уличките на Амритсар и Джаландар се появяваха трупове на индуси или мюсюлмани с прерязани гърла. В различни храмове индуски богомолци ужасени откриха отрязани глави на тяхното свещено животно — кравата, захвърлени в подножието на олтарите. Към тези кървави провокации се прибавяха черните списъци, публикувани от Пиндранвале във вестниците, с имената на противниците му, които смяташе да елиминира. И изпълняваше заканите си. Синът на убития собственик на веригата вестници също беше премахнат и това вся ужас сред медиите и населението. Сикхите, които се осмеляваха да го критикуват, бяха мишена на нападките му. Върна се в затвора, но сподвижниците му продължиха да убиват опонентите му. Когато излезе, той и войнството му завзеха Златния храм в Амритсар, свещения град на сикхите.

* * *

Построен сред искрящите води на голямо ритуално езеро, Златният храм е сграда от бял мрамор с украшения от мед, сребро и злато. В купола му, изцяло покрит със златни листове, се съхранява оригиналният ръкопис на Свещената книга на сикхите — Грант Сахиб. Около езерото богомолците се движат в посока на часовниковата стрелка; вървят боси върху бляскавия мрамор, главите им са увити в цветни тюрбани, имат дълги бради и гъсти мустаци. Войнствените сподвижници на Пиндранвале окупираха това потънало в покой място. Настаниха се в сградите до храма, откъдето издаваха заповеди до командосите терористи да убиват, да грабят, да оскверняват и да опожаряват селата в Пенджаб. Докато Индира вее още не знаеше как да се пребори с тази ужасяваща креатура на Санджай, Пиндранвале приемаше телевизионни екипи от цял свят, които се отнасяха с него като към истинска медийна звезда. Полицията, чийто дух се беше сринал заради нарастването на престъпността и насилието, не смееше да влезе в това толкова свято място.

В Кашмир и Асам също се появиха наченки на насилие, които създаваха впечатление, че страната върви към хаос и разпад. На 23 април 1983 г. един полицейски инспектор бе застрелян от хората на Пиндранвале, скрити зад решетките на прозорците, докато се молеше в Златния храм. Това убийство накара Индира да вземе решение. Но какво? Да заповяда на армията да нападне храма, с риск да предизвика яростта на останалите сикхи? Да обсади храма, докато терористите се принудят да се предадат? Индира се опита да преговаря с лидерите на умерената националистическа партия, докато грабежите и убийствата продължаваха, но Пиндранвале отхвърляше всяко споразумение, което не включваше пълната независимост на Кхалистан. Окуражен от нерешителността на централното правителство и от факта, че убийството на полицейския инспектор бе останало ненаказано, той се окопа в Акал Такхт, втората най-свещена сграда в комплекса. Сдоби се с модерни оръжия, платени от сикхите в чужбина, и превърна храма в истинска крепост. Индира, Раджив и съветниците им чакаха търпеливо по-умерените водачи накрая да се наложат или да се дистанцират от фанатичния проповедник. Смятаха, че времето работи в тяхна полза, но минаха две години, а терористите все така не напускаха храма.

— Може ли армията да атакува храма, без да причини големи щети? — попита Индира началника на армията генерал Сундарджи, който беше заместил стария й приятел Сам Манекшав.

Генералът разстла върху масата въздушни снимки, направени предния ден. На тях се виждаше, че всички прозорци, врати и останали отвори на сградата са защитени с чували с пръст или са заковани с дъски. Обясни й, че терористите успяват да се снабдят с оръжие, храна и муниции чрез лабиринта от тунели, които водеха извън комплекса. Така можеха да издържат безкрайно дълго.

— Вероятността да бъдат причинени големи щети е много висока — заяви генералът.

Бащите на нацията бяха наясно колко силна е религиозната чувствителност в страната с най-много религии в света и че тя може избухне като барутен погреб и да взриви крехкото равновесие. Затова бяха стигнали до едно негласно споразумение, според което всичките свещени места бяха недосегаеми. Именно зад това споразумение се беше барикадирал Пиндранвале, убеден, че армията кога няма да посмее да се намеси. Срещу себе си имаше една уморена, страхлива, наранена, изхабена от властта жена, изгубила самоувереността и войнствения плам, с които бе победила в конфликта с Бангладеш.

Индира се чувстваше като заложник на терористи, които не й оставяха никаква възможност за преговори, и това я довеждаше до отчаяние. Осъзнаваше с все по-голямо безпокойство, че конфликтът може да се реши единствено чрез употребата на сила. Ситуацията й напомняше кризата в Бангладеш, когато също стигна до заключението, че накрая трябва да обяви война. Само че тогава не съществуваше вътрешен религиозен проблем. Врагът беше външен и последиците можеха да бъдат донякъде преценени. Сега бяха непредвидими. Когато приятелката й Пупул я попита дали има сили да се справи с положението, Индира замълча, но после отговори: «Нямам изход. Това е мое задължение».