Хавиер Моро
Червеното сари (3)

2.

„Госпожо, това е разписанието на полетите до Милано.“ Соня не си спомняше да е искала тази информация от секретаря на съпруга си. Може би го бе направила след първоначалния шок от огромната трагедия, когато бе изпитала нужда от закрила; когато внезапно й бе минала мисълта да избяга от тази страна, която убиваше децата си, да потърси утеха в семейството си, топлината на близките си, сигурността на малкото градче Орбасано недалеч от Торино, където бе живяла до деня на сватбата си. Спомни си, че веднага щом се върна от мястото на атентата в Южна Индия с останките на мъжа си, тя се обади по телефона на ужасените си близки. Сестра й Анушка й каза, че вече не вдигала телефона, защото звънели журналисти от целия свят, за да разпитват за подробности за случилото се, а тя не знаела какво да им каже. „Все още не се знае — обясни й Соня, — може да са сикхите, които убиха Индира, или индуските фундаменталисти, които убиха Ганди, или мюсюлманските екстремисти от Кашмир… Беше в черния списък на поне десетина терористични организации.“ Сега Соня съжаляваше, че не го бе накарала да изиска от правителството засилени мерки за сигурност. Раджив не вярваше в тях: „Ако искат да те убият, ще го направят“ — казваше той.

Когато майка й се обади отсреща, Соня се разплака. Майка й беше в Рим, при Надя — малката сестра, която се бе развела с мъжа си, испански дипломат.

— Може би трябва да се върнеш в Италия — каза й тя.

— Не знам — отвърна й Соня с пресеклив глас.

Толкова много съмнения я връхлитаха! Струваше й се, че ако си тръгне, това би било равносилно да убие част от себе си. Наистина бе дошла в Индия, бе приела обичаите й, бе се влюбила в хората й от любов към Раджив. Сега какъв беше смисълът да остава? Не й ли беше писнало да живее заобиколена от телохранители, които в съдбоносния час се оказват неспособни да предотвратят най-лошото? Спомни си, че преди време Раджив, загрижен за сигурността на децата им, имаше намерение да ги изпрати да учат в Американския колеж в Москва. Соня нямаше никакво желание да се разделя с тях. Британската традиция, впоследствие възприета от заможните класи на Индия, да прашат децата си в пансион, шокираше същността й на италианска mamma. Така че ги оставиха вкъщи, в Ню Делхи. В началото всяка сутрин в дома им идваха учители, а после ходеха с охрана на училище, за да растат в „нормална“ среда, което обществото сметна за акт на смелост: толкова бяха големи заплахите, надвиснали над семейството на министър-председателя.

Предложението на майка й да се върне в Италия я изправи пред конфликт, който в момента й беше трудно да реши. Жесток конфликт, защото, от една страна, беше уплашена за сигурността на децата си и би било логично да промени напълно живота си, да се върне в Италия, да изостави семейната традиция на мъжа си: от друга страна, инерцията от годините, които бе прекарала тук, носейки огромната отговорност на династията Неру-Ганди, я теглеше да останат в същата къща, като пазители на паметта, обградени от неизменните верни приятели, от обичта на толкова хора, с пълното съзнание колко трудно би било да се измъкне от мрежата на политиката в Индия. Трябваше да избира между сигурността, анонимния живот и откъсването от едно самоналожено изгнаничество и високото положение, което би могло да превърне един ден някое от децата й в министър-председател и евентуално също да доведе до убийството му. Като Индира или Раджив. Помисли си, че е по-добре да промени живота си, за да се спаси, да забрави за омразната й политика, да избяга от властта, която винаги бе презирала и която сега я беше съкрушила.

Но… може ли човек да избяга от съдбата си? Чувстваше се индийка, беше обикнала хората в тази страна и знаеше, че те също я обичат. Как да скъса връзката с паметта на съпруга си, олицетворявана от приятелите, от другарите, от любовта на индийския народ? Би било равносилно да изгуби душата си. Освен това езикът на тялото й не лъжеше: жестовете, походката й, завъртането на главата отляво надясно, за да каже „да“, все едно че казваше „не“ — толкова типично за индийците, — начинът, по който събираше дланите си, гледаше, слушаше, акцентът й… всичко това беше присъщо на чистокръвна индийка. Какво щеше да прави в Италия? Какъв живот я очакваше в Орбасано, освен компанията на най-близките й от семейството? Тук бяха приятелите й, тук беше нейният свят, тук беше прекарала двайсет и три години интензивен и щастлив живот. Освен това децата й вече не бяха малки… Щяха ли да поискат да заминат и да живеят на място, което бяха посещавали само по време на ваканциите? След като бяха израснали в домовете на двама министър-председатели на Индия — първо на баба им Индира, после на баща им Раджив, с всичко, което това означаваше, — щяха ли да свикнат с анонимния живот в един провинциален италиански град? Вярно, говореха свободно италиански, наполовина бяха италианци, но се чувстваха истински индийци. Тук бяха израсли, тук бяха научили от баща си да обичат тачи огромна, изпълнена с трудности, невероятна страна: тук бяха възприели ценностите на прадядо си Неру, великия герой от борбата за независимост и основател на съвременна Индия; ценности като почтеността, толерантността, презрението към парите и култа към служенето на другите, особено на най-нуждаещите се. Тук бяха израснали, като голямо индийско семейство, в дома на баба си Индира, която ги прегръщаше, докато разговаряше с Андрей Громико или с Жаклин Кенеди, или им помагаше да си напишат домашните на кухненската маса. Щяха ли да се примирят децата й с един охолен и удобен живот в най-добрия случай, но далече от всичко, с което бяха закърмени от раждането си? А за самата нея завръщането в градчето, в което бе родена, нямаше ли да бъде поражение?

— Мисля, че животът ми е тук, мамо — каза накрая Соня, когато възвърна способността си да говори.

— Госпожо, имате посещение.

Секретарят, който я прекъсна, остана на прага и се оттегли, когато Соня му направи знак с ръка, че веднага отива. Тя се сбогува с майка си и затвори телефона, бършейки сълзите си. Стана, изглади гънките на сарито си и се отправи към кабинета на съпруга си. Намираше се на партера на вилата в колониален стил, където се бяха настанили, след като напуснаха резиденцията на министър-председателя. Когато видя всичките му вещи на мястото си — фотоапаратите, книгите, списанията, документите, радиото, за миг й се стори, че той още е жив, че всеки момент ще се завърне от някое пътуване, че това, което изживява, е просто лош сън, че животът продължава, защото с по-силен от смъртта. През вратата обаче не влезе Раджив — усмихнат, уверен и готов да я прегърне, а трима негови съпартийци, трима ветерани с опечалени и скръбни лица. Двама от тях бяха облечени с индийски ризи с висока яка, третият — с костюм тип сафари. Атентатът не само беше съсипал семейството, но бе оставил Индийския национален конгрес без водач. А някой трябваше да ръководи партията. Кой щеше да е следващият? — именно този въпрос високопоставените партийци, които сега посещаваха Соня, си бяха задали няколко часа след като научиха за трагедията.

— Соняджи — обърна се към нея говорителят на тримата, използвайки наставката джи, която изразява обич и уважение, — искам да знаеш, че Работният комитет на Индийския национален конгрес, ръководен от стария приятел на мъжа ти Нарасимха Рао, те избра единодушно за председател на партията. Поздравления.

Соня ги погледна с апатия. Нима скръбта не е нещо чисто и свято? Още не бе оплакала мъжа си — и политиците вече бяха тук. Животът продължаваше неумолимия си ход. Беше неспособна да се усмихне, дори нямаше желание и сили да се преструва, че се чувства поласкана от изхода на гласуването.

— Не мога да приема. Знаете, че политиката не е моята стихия. Не искам да приема.

— Соняджи, не знам дали си даваш сметка за това, което комитетът ти предлага. Предоставя ти абсолютната власт над най-голямата партия в света. Поднася ти я на тепсия. И най-вече ти предлага възможността да поемеш наследството на мъжа си, така че смъртта му да не е била напразна…

— Моментът не е подходящ да говорим за това…

— Работният комитет заседава в продължение на часове, преди да ти отправи това предложение. Уверявам те, че мислихме много. Ще имаш пълната свобода да действаш и можеш да разчиташ на подкрепата ни. Молим те да продължиш семейната традиция. Това е твой дълг като добра дъщеря на Индия.

— Единствено ти можеш да запълниш празнотата, която остави Раджив — добави друг.

— Индия е огромна страна — отвърна Соня. — Едва ли съм единствена измежду един милиард души.

— Ти си единствената Ганди…

Соня вдигна очи към небето, сякаш очакваше този аргумент.

— …без да броим децата ти, разбира се.

— Децата ми са още много млади, а и днес не им е до политика.

— Да се наричаш Ганди в Индия е голямо нещо… — подхвърли друг.

— Знам какво искате да ми кажете — прекъсна го Соня. — Това име задължава, но и обрича. Видяхте какво се случи.

Всъщност фамилията на Соня беше Ганди, защото свекърва й Индира се бе омъжила за един парс^[1] на име Фероз Ганди, а не защото имаше роднинска връзка с бащата на нацията Махатма Ганди. Можеше да се нарича Кумар или Бозе, или Капур, или с което и да е от обикновените фамилни имена в Индия. По някаква случайност обаче фамилното й име бе съвпаднало с това на най-прочутия и най-обичания от народа индиец, който го беше повел по пътя на свободата. Човекът, който бе станат толкова близък на семейство Неру, че беше смятан за част от тях. Заедно извоюваха независимостта и успяха да го постигнат благодарение на един мощен инструмент — партията Индийски национален конгрес, която сега беше осиротяла. Всичко това придаваше на семейство Ганди, включително и на Соня, ореол, който имаше неоценима стойност за политиците от партията.

— Погледни… Ти си наследничка на тази снимка.

Единият от тях сочеше снимка в сребърна рамка, поставена върху масичката до дивана. На нея беше малката Индира, седнала до Махатма.

— Много ви благодаря, че ми предлагате този пост. Това е голяма чест за мен, но не го заслужавам. Знаете, че ненавиждам известността. Освен това нямам кръвна връзка със семейството, аз съм снахата…

— Ти се омъжи за индиец, а знаеш, че тук снахата става част от семейството на мъжа… Следвала си стриктно нашите традиции. Индийка си като всяка друга, но не всяка индийка е жена на един Неру-Ганди. Погледни тази снимка. Червеното сари, което носеше на сватбата, не е ли същото, което Неру е изтъкал в затвора?

— Да, но това не отменя факта, че съм чужденка.

— На народа му е все едно къде си се родила. Няма да бъдеш първата чужденка по рождение, която е председател на партията — намеси се третият. — Спомни си, че Ани Безант, една от първите лидери на партията и първата, която е станала неин водач на национално ниво, е била ирландка. Идеята не е толкова абсурдна.

— Времената са били други. Твърде уязвима съм, за да поема този пост. Представяте ли си нападките на опозицията? Ще настроят народа срещу мен, а това ще бъде пагубно за всички.

— Соняджи, правим ти предложение, без да поставяме условия — каза най-възрастният от тримата, хитър политик, известен с умението си да манипулира, който се канеше да извади поредния коз. — Може би най-важното за теб е, че отново ще разчиташ на най-висока степен на сигурност, както по времето, когато Раджив беше премиер.

— Съжалявам, но чукате на погрешна врата. Нямам амбиции за власт, никога не съм харесвала този свят, не се чувствам добре в него, мразя да съм център на внимание. Раджив също не го харесваше. Влезе в политиката само защото майка му го помоли. Иначе щеше да продължава да е пилот от индийските авиолинии, щеше сега да е жив и вероятно щяхме да бъдем много щастливи… Така че съжалявам много, но не разчитайте на мен.

— Само ти можеш да предотвратиш сриването на партията. А ако партията рухне, много е вероятно цялата страна да се разпадне. Какво е поддържало Индия обединена още от независимостта? Нашата партия. Кой е гарантът на ценностите, благодарение на които всичките общности съжителстват мирно? Партията Индийски национален конгрес. Откакто не сме на власт, сме свидетели на настъплението на старите демони: омразата между общности, религии, сепаратистките амбиции на толкова щати… Страната върви с бързи стъпки към разруха, само ти можеш да ни помогнеш да я спасим. Имаш авторитет и хората те обичат. Затова дойдохме лично да се обърнем към чувството ти за отговорност.

— Отговорност? Защо това семейство трябва постоянно да плаща с кръвта на членовете си дан на страната? Ме беше ли достатъчно със смъртта на Индира и Раджив? Още ли искате?

— Помисли си, Соняджи. Помисли за Неру, за Индира, за Раджив… Семейството ви е свързано с Индия като лиана около стъблото на дърво. Без вас ние сме нищо. Без теб няма бъдеще за тази велика нация. Дойдохме да ти предадем това послание. Знаем, че моментът е тежък, и те молим да ни простиш, че прекъсваме траура ти, но не ни изоставяй. Не обръщай гръб на толкова саможертва и борба. Ти държиш в ръка факела на семейство Неру-Ганди, не го гаси.

Думи, думи, думи… Винаги има една по-голяма мечта, един по-висок идеал в края на пътя, един по-благороден аргумент, едно по-добро оправдание, които да украсят крайната цел, която всъщност е вземането на властта. Политиците винаги намират доводи и извинения, за да говорят за единственото, което ги интересува — властта. Соня беше живяла дълги години в сянката на двама министър-председатели и знаеше много добре това. Представяше си отчаянието на водачите на листата, които щяха да се представят на изборите и които сега също се чувстваха като осиротели. Убийството на мъжа й бе сринало мечтите на много хора, не само на близките му. Представяше си догадките, маневрите, хитростите, лъжите на всички, които се бореха да наследят мястото на Раджив в партията. Залогът беше много висок, затова тези партийни апаратчици бяха дошли да я увещават, без да губят време. Дори в този печален момент мислеха за нея не като за човешко същество, а като за инструмент, чрез който да държат юздите на властта. Сега беше моментът да заемат позиции в партията, защото властта не търпи празно. В страна с оскъдни ресурси, където възможностите са малко, политическата власт е ключът към личното благоденствие.

От Раджив и Индира Соня се бе научила да държи политиците изкъсо, да не позволява да я използват. Те обаче бяха хитри и смятаха, че Соня накрая ще отстъпи, че ще го направи ако не заради самата нея, то заради децата си, за да запази живо името на семейството, защото властта е магнит, от който е невъзможно човек да бяга. Не твърдяха ли ведическите поети, че дори боговете не могат да устоят на ласкателствата?

На следващия ден Соня изпрати писмо до централата на партията: „Дълбоко съм трогната от доверието, което Работният комитет ми гласува. Трагедията обаче, сполетяла мен и децата ми, не ми позволява да приема председателския пост на тази голяма организация“. Това беше като студен душ за партийците, които не приеха отказа й и решиха да продължат да я притискате всички възможни средства. Всяка сутрин симпатизанти на партията се струпваха пред къщата й в колониален стил в центъра на Ню Делхи, на булевард „Джанпат“. Носеха плакати и викаха: „Да живее Раджив Ганди; Соня — председател“. Соня се ядоса и помоли секретаря на мъжа си да прогони манифестиращите, да сложи край на това според нея глупаво и безсмислено зрелище. „Да си намерят заместник — мислеше си тя. — Семейството ми вече е направило достатъчно…“

Истински успокоени се почувстваха единствено роднините й в Орбасано, близо до Торино, когато прочетоха новината във вестника. „Всички в града въздъхнахме с облекчение — заяви една съседка. — Добре че не е приела поста на мъжа си, щеше да е много опасно за нея и за децата й.“