Хавиер Моро
Червеното сари (33)

32.

През 1983-та, година след постъпването на Рахул в Дуй Скул, дойде ред и на Приянка да отиде в колеж. Това беше девическият Уелхам Скул, който също се намираше в планината, на двеста километра от Делхи. Внезапно Соня започна да разполага с повече свободно време, но така и не успя да го отдели за себе си. Наложи се да придружи мъжа си до Амети, неговия избирателен район. Манека беше навършила минималната изискуема от закона възраст и беше решила да му отнеме депутатското място на следващите избори в някогашния избирателен район на Санджай. Предизвикателството беше голямо. Това, че бе напуснала къщата, не означаваше, че е изчезнала от живота им. В обиколките си из областта се представяше като вдовицата, прогонена от семейния дом с бебе на ръце и принудена от злия си девер и неговата жена чужденка сама да си изкарва прехраната. Не беше вярно, но приличаше на онези простички домашни истории за семейна несправедливост и завист, които толкова се харесват на народа. Привържениците й я представиха в Амети като «триумф на смелостта». Сега, когато не се боеше да се изправи лице в лице с Индира, държането й стана още по-агресивно. Разпространи писма на семейството, изпълнени с нападки към Раджив, а в една реч сравни Индира с богинята Кали, «кръвопийцата» — така я нарече, като преувеличи до крайност обичайните лоши отношения между снаха и свекърва. Отмъщаваше си, задето я изключваха от всички официални възпоменания. Не я поканиха и на втората годишнина от смъртта на Санджай. В отговор тя свика митинг на вдовици и организира благотворително раздаване на дрехи. Агресивното държане на Манека потискаше Индира дори повече от много по-опасното предизвикателство на безумеца Пиндранвале. Болеше повече, защото засягаше една съкровена страна от живота на семейството.

«Майка ти също идва с мен в Амети — писа Раджив на сина си. — Ще й бъде трудно, защото в началото ще бъде мишена на всички погледи и ще се чувства неудобно, но ще свикне. Тя е много смела.» За пръв път Соня си даде сметка какво представлява предизборната кампания на един политик в Индия. Пропътува стотици километри по осеяни с дупки шосета в коли с твърди амортисьори, стоически издържа горещината, праха и мухите в селата, изпи безброй чаши чай, за да не обиди домакините… Сега поне говореше хинди свободно и можеше да поприказва със селяните, които я разпитваха за децата й, за свекърва й и за всичко, свързано с бурната семейна история. «Ще може ли Индира да види отново внука си?» — питаха жените, или «Вярно ли е, че Манека няма пари дори за храна?». Селяните обаче не бяха убедени, че Манека е истинската наследница на династията Неру-Ганди, както го доказаха и резултатите на изборите. Раджив отново спечели.

* * *

В началото на 1984 г. политическата кариера на Раджив беше във възход. Успешното провеждане на игрите, както и ефикасната му дейност като генерален секретар на партията му спечелиха истинско уважение, независимо от политическия му произход. Офисът му беше пример за добра организация, място, създадено по негов образ и подобие. В сравнение със старите партийни динозаври, в по-голямата си част корумпирани ласкатели, Раджив беше образец на добродетели, особено на деловитост и почтеност. Беше скъсал със съмнителните типове, които бяха гъмжали около брат му, и се обграждаше с технократи, с млади хора с куфарчета и с костюми, представители на едно модерно поколение, което вярваше в технологиите, в статистиката и в компютрите. Мнозина бяха негови съученици от Дун Скул, други — от Кеймбридж, и всички предпочитаха да говорят английски вместо хинди. Живееха в настоящето, бяха прагматици, а не интелектуалци, и напълно чужди на всичко, свързано с религията, идеологията или суеверието. И те като Раджив не одобряваха пасивното поведение на Индира относно ситуацията в Пенджаб. Министър-председателката, следвайки съветите на гуруто си Дхирендра Брахмачари, беше започнала да поднася дарове на боговете с надеждата, че някакво чудо би могло да реши кризата в Златния храм.

— Трябва да го прогоним завинаги от къщи — каза Раджив на Соня, имайки предвид гуруто.

Достатъчно мрачни мисли владееха ума на Индира, за да се нуждае от допълнителна доза езотерика и страхове. Тъкмо обратното — това, което й трябваше в момента, беше хладнокръвие и бистър ум. Тя обаче не можеше да преодолее дълбоката депресия, в която се намираше. Твърде много бяха предизвикателствата, а тя беше твърде уморена. Санджай се беше сприятелил с гуруто не защото вярваше в окултните му сили, а защото му беше полезен. «Летящият гуру» беше успял да купи авионетки, търгуваше с оръжие, намираше наемни убийци и переше пари — умения, на които Санджай се възхищаваше и използваше, ако сметнеше за необходимо. Със своята прямота и почтеност Раджив беше пълната противоположност както на брат си, така и на гуруто — проницателен, потаен, хитър, непочтен и чужд на западната култура. Соня и Раджив вече не го понасяха.

— Какво можем да направим?

— Ще се опитам да сваля телевизионното му предаване и да му орежа помощите за ашрамите^[1] му.

Тъй като политическата тежест и влиянието на Раджив бяха нараснали, успя да го направи. За да не наранят Индира, Соня и най-близките съветници на мъжа й хвалеха постиженията на Раджив, затова Индира накрая се убеди, че стратегическите планове на сина й са единственото решение на бедите на Индия. Постепенно забрави мистицизма на гуруто и престана да поднася дарове на боговете с надеждата, че ще предотвратят кризата в Пенджаб. За голямо облекчение на Соня гуруто изчезна напълно от семейната трапеза. Почти неусетно достъпът на Дхирендра Брахмачари до министър-председателката му бе отрязан. «Съжалявам. Мадам няма време, за да ви приеме» — казваше му прислугата, когато се опитваше отново да я види.

* * *

През февруари същата година за пръв път през живота си Индира не се наслади на пролетта — любимия й сезон между студената зима и непоносимите горещини, които започваха през март и продължаваха до мусонните дъждове. През този месец градът се изпълваше с цветове, листата на дърветата ставаха наситено зелени, а цветните лехи озаряваха града. Температурата беше превъзходна и лек бриз разхлаждаше нощите. В миналото, въпреки трудностите и проблемите, Индира винаги се бе чувствала с приповдигнато настроение през този период на годината. Сега не. Беше самотна и тъжна, а сикхският гуру, барикадирал се в Златния храм, не й даваше покой. Тя изслушваше мнението на другите, но все така не знаеше какво да прави. «В неразрешими ситуации човек може единствено да печели време, да изчаква и да има вяра» — казваше Индира на близките си сътрудници.

Следвайки съвета на Раджив, Индира направи последно усилие, за да реши по пътя на преговорите кризата в Пенджаб, като даде големи отстъпки на бунтовниците, но се сблъска с непреклонността както на членовете на умерената партия, така и на Пиндранвале. По-голямата част от седемте милиона сикхи също като правителството бяха объркани от създаденото от екстремистите положение. Вместо да преговаря, лидерът на умерената партия направи окончателната стъпка, която затвърди разрива и можеше да доведе единствено до катастрофа. Обяви, че от 3 юни, годишнината от мъченичеството на гуру Арджан, същия, който беше издигнал Златния храм, се прекратява всякакъв износ на електроенергия и зърно от Пенджаб. Иронията, съдържаща се в заплахата, не се изплъзна от вниманието на Индира. Пенджаб се беше превърнал в житницата на Индия, защото бе щатът, който най-много се беше облагодетелствал от «зелената революция» — амбициозната програма за земеделско развитие, която Неру, а после и самата тя бяха осъществили, за да сложат край на масовия глад. А сега се оказваше, че шепа фанатици не само заплашваше да разцепи държавата, и да обрече на глад бедните от останалата част на Индия, ако централното правителство не отстъпеше пред исканията им. Положението беше стигнало до точка, от която нямаше връщане назад. Въпреки нежеланието си Индира се изправяше пред неизбежното — да изведе насила Пиндранвале и сподвижниците му от храма.

Първото, което направи, дори преди да се посъветва с началника на Генералния щаб, бе да говори със Соня.

— Соня, смятам, че трябва да вземеш децата от училището… Боя се за тях. Службата за разузнаване ме предупреди, че са мишена на терористите. Нищо ново. Всички сме мишена на тези фанатици. Но положението в Пенджаб се влошава и става все по-трудно да се гарантира сигурността в училищата. Посъветваха ме да ги доведем в Делхи.

— Но тук ти имаш само един въоръжен пазач, когато излизаш сутрин да говориш с хората в градината!

— Това ще се промени, ще засилят охраната и на къщата, разбира се.

— Добре, още утре ще ги доведа. Ще видим как ще организираме учението им тук.

Прекъсна ги един секретар на Индира. Главнокомандващият армията я чакаше в салона. Носеше докладите от разузнаването.

— Госпожо, терористите са въоръжени до зъби. Продължават да се снабдяват с модерни оръжия. Доставят им ги скрити в бидони за мляко и в чували за зърно. Финансират ги сикхски симпатизанти от чужбина.

Индира се замисли. Имаше ли смисъл да чака да се случи някое чудо? После се обърна към началника на Генералния щаб и го попита:

— Как трябва да проведем атаката?

Мъжът въздъхна. Чувстваше се неловко. Съмняваше се в успеха на мисията.

— Мой дълг е да ви предупредя, че рисковете са големи. Смятам, че трябва да проведем бърза и масивна акция, е цялата необходима мощ…

— По-добре, отколкото да ги обсадим? — прекъсна го Индира.

— Вече са обсадени, госпожо, но въпреки това получават оръжия, Разчитам повече на бърза и решителна атака.

— За колко време става дума?

— За четирийсет и осем часа. Колкото по-бързо се проведе, толкова по-малко ще са жертвите.

— Наложително е участието на сикхски офицери и войници в атаката. Хората не трябва да я възприемат като етническа агресия на индуси срещу сикхи.

— Несъмнено. Операцията е възложена на командир Кулдин Сингх от Девета армейска дивизия, който е сикх.

— Трябва да се дадат точни инструкции, за да не се нанесат щети на Златния храм. Сикхската общност няма да ни го прости.

— Ще дадем нужните указания на войската. Но тези терористи са непредсказуеми, мадам, не мога да гарантирам нищо.

— Бог да ни пази.

* * *

На 30 май войската обкръжи свещения град. Глъчката по улиците мигновено секна. Потънал в ужасяваща тишина, Амристар заприлича на призрачен град.

На 2 юни медиите съобщиха, че Индира ще направи обръщение към нацията същата вечер в осем и половина. Соня закуси с нея. Индира беше напрегната, песимистично настроена и изпълнена с колебания. Никак не й се нравеше идеята да атакува «един Божи дом». Призна й, че й е трудно да напише речта си. Направи толкова промени в последната минута, че се появи на екрана чак в девет и петнайсет. Най-после започна словото си със сериозен глас и печално изражение на лицето. «Сега не е време за гняв — каза тя. — Единството и целостта на родината са застрашени от шепа хора, укрили се в свещени места. Отново приканвам умерените партии да не се поддават на натиска на Пиндранвале.» Накрая призова жителите на Пенджаб да проявят здравомислие: «Не проливайте кръв, не трупайте омраза в сърцата си. Нека се обединим, за да излекуваме раните». Когато чу речта й, приятелката й Пупул разбра, че следващите дни ще бъдат трагични за Индира и за страната. Докато министър-председателката говореше, военни части заемаха позиции около Златния храм. Всеки момент щеше да започне операция «Блу Стар» (Синя звезда).

На следващия ден чуждестранните кореспонденти бяха помолени да напуснат Пенджаб. Движението на автобуси, влакове и самолети бе преустановено, а телефонните линии и телексът прекъснати. Районът бе изолиран от останалия свят в подготовка за решителната атака. От убежището си в Акал Такхт, съседната на Златния храм сграда, Пиндранвале, с препасан върху синята му туника патрондаш, с пистолет в лявата си ръка и сабята си в дясната, заяви на шепа местни журналисти: «Ако властите влязат в този храм, ще им дадем такъв урок, че тронът на Индира ще се преобърне. Ще ги насечем на парчета… Нека само дойдат!»^[2]

В четири часа следобед на 5 юни офицери, въоръжени с мегафони, заповядаха на всички цивилни да напуснат комплекса, а на терористите — да се предадат. Излязоха сто двайсет и шестима сикхи, в по-голямата си част мъже, дошли да се молят, и богомолци, но нито един последовател на Пиндранвале. През нощта аванпост от командоси от специалните части проникна в комплекса, докато хеликоптерите летяха в кръг над храма. Срещнаха яростна съпротива. Над половината от деветдесетимата командоси бяха повалени от огъня на екстремистите.

Началникът на Генералния щаб уведоми веднага министър-председателката за жертвите. Началото на атаката беше повече от обезкуражаващо, но вече нямаше връщане назад. Жребият беше хвърлен. Индира не спа през цялата нощ, измъчвана от мисълта, че се извършва светотатство с най-почитаните символи на една религия. Защо съдбата я бе поставила в това положение? Каква цена щеше да плати заради действията на армията? Почувства как студени тръпки полазиха по гърба й. Беше сигурна в едно — че нито правителството й, нито тя самата ще излязат невредими от тази ситуация. Човек не можеше да избяга от кармата си. В осем часа сутринта на 6 юни обаче, безупречно нагласена и облечена, беше в градината с един журналист от Сънди Таймс. Температурата вече наближаваше 40 градуса. Индира изглеждаше напрегната и уморена. Последният въпрос на журналиста беше:

— Госпожо, според вас какво ще се случи в Индия, когато вие вече няма да бъдете премиер?

— Индия има хилядолетна история и в сравнение с нея моите шейсет и шест години са твърде малко. Индия е преживяла безброй превратности през вековете и винаги е оцелявала.

Докато интервюто се провеждаше, на петстотин километра на север от Ню Делхи битката за Златния храм причиняваше смърт и разрушение. В адската горещина и под палещото слънце, което изтръгваше ослепителен блясък от златния купол на главния храм, индийските войници падаха като мишени на панаирно стрелбище под огъня на хората на Пиндранвале. Отново стотина мъже паднаха в опита си да завземат сградата, където се бяха барикадирали терористите.

Войниците бяха получили инструкции да ограничат максимално употребата на сила и да нанесат възможно най-малки щети на главния храм. Само че тези инструкции вече бяха безсмислени. Ръководството, което не виждаше друго решение, освен да продължи атаката, изпрати следобед артилерията, подкрепяна от танкове и блиндирани коли. За да неутрализират Пиндранвале и хората му, бяха принудени да бомбардират Акал Такхт, нанасяйки огромни щети на храма, построен от петия гуру — истински апостол на мира, който бе настоял храмът да бъде построен на по-ниско ниво от останалите в знак на смиреност.

След цял ден на ожесточена битка Акал Такхт беше разрушен до основи. Когато късно вечерта на 6 юни генералите отидоха да огледат мястото, нямаше останала нито една здрава колона, а мраморните стени бяха почернели и надупчени от шрапнели. В подземието намериха тялото на Пиндранвале. Дългата му синя туника беше почерняла от кръв. До него лежаха телата на трийсет и едни от хората му. Нямаше оцелели, които да свидетелстват за мъченичеството на проповедника терорист. В друга стая войниците откриха интересни документи: списък на всичките жертви, които Пиндранвале бе заповядал да убият, и огромна торба с писма от почитатели както от Индия, така и от целия свят.

* * *

Цената на победата беше много по-висока от тази, която главнокомандващият на армията беше предвидил. Много по-висока от това, което ужасените Индира и Раджив си бяха представяли. Операцията «Синя звезда» бе в действителност истинско клане. Загинаха над половината от хилядата войници, участвали в атаката. Що се отнася до цивилните граждани, около хиляда поклонници, които не успяха да бъдат изведени, умряха. Освен човешките жертви, библиотеката на главния храм — същия, който трябваше да бъде запазен на всяка цена, — където се съхраняваха оригиналните ръкописи на сикхските гурута, изгоря до основи. За сикхската общност тази атака беше същото, което за католиците би било завземането и разрушаването на Ватикана. Едно непростимо светотатство. Точно онова, което Индира беше искала да избегне.