Хавиер Моро
Червеното сари (10)

9.

Същия следобед Соня беше преместила вещите си от къщата, в която бе отседнала, в новото си жилище. Работниците бяха разширили главния салон, който Индира беше обзавела в пастелнорозово и зелено; плъзгаща се врата водеше към двор с огромни дървета и храсти, сред които пърхаха птици и пеперуди.

След празненството тя се отправи към новия си дом — голяма и удобна стая, която беше пристроена в дъното на къщата и още миришеше на гипс. Майка й беше донесла дрехи, книги и плочи от Италия и вестниците от самолета. Седнала на леглото, Соня хвърли поглед на заглавията: „Кулата в Пиза се клати под напора на вятъра“, „Лучия Бозе поиска настойничеството на децата си“ и интервю с първия човек, живял петнайсет дни с трансплантирано сърце — южноафриканец на име Блейбърг. Имаше чувството, че това са новини от друга планета. Новини от свят, който вече не беше нейният. Докато Раджив си сваляше разкошния тюрбан пред огледалото в банята и неколцина прислужници влизаха и излизаха, поглеждайки я крадешком, Соня изпита главозамайване при мисълта, че вече няма връщане назад. Жребият беше хвърлен. Как бе стигнала дотук? Самата тя беше учудена на силата, която бе намерила в себе си, за да постигне целта си. Винаги бе избягвала конфликтите, но сега се бе противопоставила на семейството си до крайност, на която се смяташе неспособна. Беше щастлива, че е с Раджив, и същевременно се чувстваше объркана и натъжена. Натъжена заради баща си. Натъжена, че не бе могла да сподели най-важния момент в живота си с всички, които обичаше, с приятелките си от квартала, с бившите си учителки, с колегите си… Натъжена, че трябва да се раздели с детството си, с родителите си, с града си, със страната си. Натъжена заради майка си, защото Соня можеше да отгатне в погледа й всичко, което я притесняваше — от „екзотичните“ обичаи до факта, че дъщеря й ще живее в семейната къща, където един коридор я делеше от свекърва й, пък била тя министър-председател. Соня се чувстваше виновна, защото беше ускорила събитията и беше нарушила хармонията в семейство Майно. Животът обаче я беше поставил в тази ситуация. Още от момента, в който бе хванала ръката на Раджив в отговор на плахото му ухажване в Или, тя бе действала последователно и бе останала вярна на себе си. Меланхолията й не учуди никого, защото в индийската традиция моментът, в който дъщерята напуска бащиния си дом и отива при семейството на младоженеца, се смята за изключително болезнен. Повечето индийски младоженки плачат, а приятелите и роднините й също тъгуват. Соня нямаше да плаче, но сърцето й беше изпълнено с мъка, въпреки че събитията се следваха едно след друго с такава бързина, че нямаше време да се самосъжалява.

На следващия ден следобед се състоя прием в Хидерабад Хаус — дворец в англо-моголски стил, който бе построен по заповед на Низам от Хидерабад през 1928 г. за една негова любовница, а сега се използваше като правителствена сграда и служеше за резиденция на високопоставени чужденци. В него се организираха също важни медийни събития и пресконференции. Дойдоха около хиляда души — приятели на семейството, съпартийци, политици, дипломати, журналисти, артисти. Всички показваха на входа поканата в златисто, която бяха получили от канцеларията на министър-председателката. Всички искаха да видят отблизо чужденката, за да преценят сами дали това, което бяха чули за нея — толкова разнородно и деформирано от клюките — е вярно. Соня, пременена в разкошно сари, се чувстваше като звяр в зоологическа градина. Струваше й се, че жените я пронизват с погледите си, опитвайки се да разберат от какво тесто е замесена. Повечето бяха пътували в чужбина и знаеха колко различна е Индия от Европа. Някои я гледаха със съчувствие, други — със завист, трети — с явна симпатия. Седнаха да вечерят на пода, според обичая в Кашмир. Под звуците на малък оркестър за индийска класическа музика гостите опитаха вкусни типични ястия с аромат на канела, кардамон, шафран и карамфил: агнешко с ряпа, пиле със спанак, риба с корени от лотос… Имаше също картофи със сос от йогур и пържено прясно сирене за вегетарианците. Близките на Соня вечеряха италианска храна, а чичовците на Раджив — традиционни за парсите ястия. Превъзходният зелен чай от Кашмир бе поднесен накрая. Приемът не беше разточителен. „Разполагахме с ограничен бюджет“ — спомня си Уша, секретарката на Индира.

Нямаше също нито пари, нито време за истинско сватбено пътешествие. Раджив обаче искаше да покаже част от Индия на роднините на Соня, така че всички заминаха за Раджастан — романтичната Индия, земя на древни феодални владетели, най-изумителното място на субконтинента. Струваше им се невероятно, че толкова близо до град като Делхи има села, които сякаш още живееха в Средновековието, без електричество и течаща вода, но с изумителна красота, където на площада човек можеше да види събрани всички занаяти в Индия: продавачи на стари дрехи, пътуващи зъболекари, селяни, клекнали до сергиите си със зеленчуци, шивачи, ковачи, дърводелци, бижутери… Кози, крави и камили щъкаха сред купищата подправки с най-различни цветове: светлобежов шафран на прах, жълта куркума, смлени червени люти чушки. По пътя за националния парк „Рантамбор“ в полето се мяркаха жълти, червени, лилави, розови петна — бяха тюрбаните на селяните и пастирите, които вървяха сред жълтеникавия прах, вдигнат от стадата им. Жените им бяха облечени с дрехи в същите цветове; носеха бижута от старо сребро и полускъпоценни камъни и приличаха по-скоро на принцеси, а не на селянки.

„Рантамбор“ беше резерват за тигри, създаден през 1955 г. в полугориста местност. На едно възвишение се издигаше голяма крепост, която беше запазила сред стените си полуразрушени храмове, дворци и кенотафи, оплетени в корените на огромни сейби. Долу, сред хълмове с гъсти гори и лагуни със сребриста вода, се виждаха елени, антилопи, мечки, чакали и глигани. Ако човек имаше късмет, можеше да види някой тигър призори. Раджив обичаше това място, защото там можеше да се отдаде на две свои страсти: любовта към животните и увлечението му по фотографията. Освен това предположи, че семейството на жена му ще отнесе един хубав спомен от Индия, защото в парка не се виждаше царящата в населените места мизерия. Раджив им разказа, че с брат си са прекарали детството си сред животни и са разполагали с истинска зоологическа градина в Тийн Мърти Хаус. Много от животните били подарени на дядо му от държавни ръководители и местни политици. Имали папагали, гълъби, катерички, крокодил и една панда от Хималаите на име Бхимеа, подарък на дядо му от щата Асам. Имали също три малки тигърчета. Раджив се привързал силно към тях и много бил нещастен, когато дядо му подарил едното на маршал Тито.

На връщане в Делхи спряха в едно село, където празнуваха сватба. Беше истинска индийска сватба, шумна и многоцветна. Младоженецът, чието лице бе покрито с було от цветя, се появи възседнал хилава бяла кранта, покрита с извезан със злато килим. Под звуците на барабани и дайрета той се отправи бавно към булката, която го чакаше под едни навес. Близките бяха много горди от факта, че чужденци присъстват на церемонията, и веднага им поднесоха чай и сладкиши. Младоженецът слезе от кобилата и свещеникът прикани младите да се запознаят официално. Бавно и свенливо всеки от тях отдръпна булото на другия. Радостното лице на момчето се появи пред плахия поглед на младоженката, която едва ли имаше повече от дванайсет години. Беше крехка и уплашена като птичка. Семейството й я гледаше с едва сдържано вълнение. Раджив превеждаше и същевременно обясняваше обичаите. Тази обикновена сватба, която изглеждаше толкова безобидна и простодушна, криеше в себе си някои от злините в Индия, които бяха истински социални бедствия. При бракове като този деца раждаха деца и това водеше до висока смъртност и здравословни проблеми за майката и детето. Освен това родителите на момичето, които изглеждаха бедни селяни, сигурно бяха задлъжнели с години напред, за да могат да платят зестрата необходимо условие, за да омъжат дъщеря си. Да, всичко това изглеждаше красиво и много живописно, но тези обичаи държаха бедните в мизерия. Именно там Соня чу за пръв път за обичая сати, който все още се практикуваше, макар и не често, в този район. Сътрапезниците коментираха един скорошен случай, превърнал се в национален скандал. Една млада вдовица се бе хвърлила в погребалната клада на мъжа си. Полицията беше разследвала случая, без да успее да установи истината. Мненията на гостите на сватбата бяха много разделени — едни казваха, че вдовицата е светица, защото имала смелостта да се превърне в сати, други — че била дрогирана и принудена да скочи в кладата, за да не наследи нищо от имуществото на мъжа си… Раджив поддържаше второто мнение. Как може да се модернизира тази страна? — сякаш се питаше той, докато шофираше колата на връщане в Делхи и мислеше за огромната отговорност, която лежеше върху плещите на майка му.

* * *

Настъпи моментът, в който Соня трябваше да се сбогува със семейството си. Изпрати ги на летището. След като прегърна майка си и може би отгатвайки покрусата й, че оставя дъщеря си сама, Соня не се сдържа и избухна в плач. За майка й това беше истинската раздяла: те се връщаха у дома, в родната къща, докато Соня оставаше сама, без тях, в тази чужда страна. Никога дотогава реалността не се бе разкривала толкова безпощадно и болезнено, както в този момент. Двете плачеха неутешимо, въпреки че бяха твърди жени и именно това правеше сцената още по-покъртителна.

— Пиши ми, обаждай ми се често…

— Обещавам ти, мамо.

На връщане в колата Соня триеше сълзите си, а в паметта й изникваха щастливи моменти от детството й в Лузиана, когато отиваше да дои кравите с майка си и баща си или когато на рождения й ден идваха приятелки и братовчедки и я отрупваха с подаръци. Колко далече изглеждаше онзи живот! Сега осъзнаваше с безпощадна яснота, че в Индия започваше от нулата. Чувстваше се изтощена и потисната след преживяното напрежение и суетнята около сватбата. Изпитваше потребност да види Раджив колкото се може по-скоро. Само той можеше да я утеши, защото той беше причината за цялата тази тревога.

Раджив обаче не си беше вкъщи — беше на курс в авиоклуба. Соня отиде в стаята им. Щом мъжа й го нямаше, предпочиташе да остане сама, да се излегне на леглото и да изплаче всичките си сълзи, да прогони меланхолията в очакване на завръщането му. Щом обаче отвори вратата, зърна едно писмо върху леглото с щемпела на канцеларията на министър-председателката. Отвори го. Беше бележка от Индира, в която пишеше: „Соня, всички те обичаме много“. Лицето й светна. Меланхолията се разпръсна като по чудо, тя се усмихна и излезе от стаята.