Хавиер Моро
Червеното сари (45)

44.

Докато Соня се терзаеше, обзета от колебания, индийската политика продължаваше да се разпада. Понятието „нация“, създадено от партията Индийски национален конгрес по време на борбата за независимост, предполагаше една плуралистична, светска и разнородна нация, за разлика от Пакистан, обединен около една религия. Сега обаче то губеше почва и това будеше тревога. Враговете, срещу които се бореха Махатма Ганди, Неру, Индира и Раджив, печелеха привърженици със своята идея за една Индия на индусите, която сякаш беше като несъзнателна реплика на Пакистан. Какво щеше да стане, ако вземеха властта? Щеше ли да има етническа чистка? Не трябваше също да се подминава жалкият спектакъл на корупцията. Стотина парламентаристи в Ню Делхи имаха „криминално минало“, което означаваше, че бяха обвинени за различни престъпления, но не бяха осъдени официално. Ако Неру можеше да види това! Веднъж избрани, практически ставаше невъзможно да бъдат осъдени и затова политиката се превръщаше в магнит за престъпници от всякакъв род.

Корупцията бе толкова чудовищна, че един от утвърждаващите се лидери на най-голямата партия на недосегаемите в Индия, жена на средна възраст на име Маявати, която обясняваше бързото си забогатяване с „щедростта“ на своите симпатизанти, беше хваната на място да издава на свои приятели разрешителни за изграждането на огромен тематичен парк около Тадж Махал. Скандалът я принуди да спре проекта, но не се отрази на нито един от гласовете й. Пресата публикува нейни снимки, на които приемаше събеседниците си в своята къща дворец в Лукноу, седнала на истински трон от резбовано дърво със златно покритие. Отпразнува пищно рождения си ден, използвайки служебна техника и обществени фондове. При това не беше единствената.

Като че ли вместо да се развива, страната се връщаше към времето на корумпираните махараджи. Повтаряха се старите грешки подобно на времето, когато тя се състоеше от множество княжества воюващи помежду си, омаломощавайки се взаимно и улеснявайки моголските и британските нашествия. Ако ИНК изгубеше предстоящите избори, щеше да бъде унищожена единствената голяма национална партия. Щяха да останат само отделни групировки, воюващи не за своята идеология, а за да спечелят благоволението на своите избиратели, обособяващи се все повече в касти или регионални общности. Политиката се разпадаше. Докъде щеше да стигне това разединение? До разпокъсването на Индия? Анализаторите не го изключваха. Някои твърдяха, че Индия — това е династията Неру, че без тях Индия дори не е нация.

* * *

В една от своите безсънни нощи Соня почувства отново тежест в гърдите. Понякога самият студ предизвикваше астматичния й пристъп, друг път се появяваше без видима причина, а понякога от стреса. Бронхите се свиваха и затрудняваха преминаването на въздуха в белите дробове. Чувството, че се задушава, че вдишвайки, не поема въздух, беше мъчително. Хроничната астма не се лекува, човек свиква да живее с болестта, както стана и със Соня. Признаваше, че йогата й бе от голяма помощ, учеше я да диша. Когато тази вечер усети първите симптоми, потърси инхалатора и лекарствата си, но не ги намери на обичайното им място. Не бяха нито в шкафчето в банята, нито на нощната й масичка. „Сигурно съм ги оставила в кабинета“ — си каза. Загърна се с халата и излезе от стаята.

Инхалаторът наистина беше на масата в кабинета. Соня седна, постави го в устата си, притисна точно в момента на вдишване и пое дълбоко два пъти. Веднага почувства ефекта. Така… вече можеше да диша. Отпусна се. В къщата беше тихо, чуваха се само шумът на вятъра в листата на дърветата в градината и нейното дишане. В стаята все още миришеше на студен тамян, както преди смъртта на Раджив. Той обичаше да пали няколко пръчици, когато работеше. Казваше, че му помагат да се съсредоточи.

Изведнъж Соня вдигна поглед и видя портрета на Индира. И този на Неру. И след това на Раджив. „Защо ме гледате така настойчиво? С тази загадъчна усмивка?“ Тази вечер в полумрака й се струваше, че са живи. Соня прибра инхалатора в джоба си и преди да загаси лампата, погледна отново портретите. Не можа да издържи погледите им и извърна очи, сякаш засрамена. Угаси светлината и се върна в стаята да си легне. Не можеше обаче да заспи, а не искаше да взима хапче, за да не се пристрасти към тях. Въртеше се в леглото, омота се в чаршафите, запали лампата и се опита да чете. Умори се и загаси отново. Не можеше да откъсне мислите си от снимките в кабинета. „Провалих ги! — си каза. — Предадох ги… Боже мой, какво да правя?“

Почувства нужда да говори с децата си. Рахул току-що бе пристигнал от Лондон, където беше намерил работа в една финансова институция след завършване на образованието си в САЩ. Приянка имаше годеник — едно момче, което познаваше от малка. На следващия ден, докато закусваха, Соня им разказа за чувството, което бяха предизвикали в нея снимките от кабинета.

— Всеки път, когато мина покрай тях, ми се струва, че ме гледат така, сякаш очакват нещо от мен…

— Да, мамо, очакват — обади се Приянка. — И аз се чувствам така. Срам ме е да стоя, без да правя нищо, докато всичко върви надолу с главата. Какво би казала баба? Сигурна съм, че няма да й хареса… Трябва да избегнем провала на партията.

— И как ще стане това? — попита брат й.

— Като организираме предизборна кампания за ИНК — отговори Приянка.

Рахул сви рамене.

— Да не се замесваме в тази бъркотия.

— Смятам, че трябва добре да го обмислим — настоя Приянка, която беше изключително здравомислеща. — Знаеш ли, мамо, и аз стигнах до твоето заключение, но по друг път. Не можем да останем зрители. Това е някак… неморално!

Малко по малко прехвърлиха всички „за“ и „против“ едно решение, което на пръв поглед объркваше всичко, но в крайна сметка бе израз на задълбочена логика.

— Понякога се налага да жертваме предпочитанията си, не смятате ли? — попита Соня със сериозно изражение.

Синът и дъщеря й не отговориха и тя продължи:

— Готова съм да проведа кампания за партията и да се опитам да спася организацията, но без да заемам никакъв пост в правителството. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се — отвърна дъщеря й.

— Спомняш ли си какво казваше прадядо ти на Индира в онова писмо?… Че никога няма да може да се откъсне от семейната традиция. Колко прав е бил. Мисля, че и ние не можем. Това е като втора кожа, харесва ли ни или не.

За Рахул бе трудно да приеме решението на майка си, защото не изглеждаше особено доволна. Знаеше, че тя ще поеме по път, който дълбоко в себе си отхвърляше. Знаеше, че го прави, защото бе наследила същото чувство за дълг, което притежаваха Индира и Раджив. Но момчето все пак разбираше какъв е залогът.

— Мамо, ще напусна работа и ще идвам с теб на всички митинги — каза й той, за да я окуражи.

* * *

Соня обичаше да поднася сама чая на хората, които идваха да я видят. Този път обаче посещението не беше обикновено. Самата тя беше поканила един от лидерите на ИНК и стар приятел на семейството — Дигвиджай Сингх, който преди няколко месеца й бе казал, че вървят към пълен провал. Беше висок и добре изглеждаш мъж, с вродена елегантност, подчертана от бяла курта и широк панталон. Отзова се незабавно, въпреки че бе пътувал цяла нощ с влак. Но когато Соня се обаждаше, й обръщаха специално внимание, защото тя обикновено никога не звънеше. Италианката му поднесе чаша чай, от която се носеше аромат на жасмин. Преди да седне, хвърли поглед към снимките на стените, като че ли ги молеше за одобрение на дръзкото предложение, което смяташе да направи. Изведнъж опита:

— Какво ще стане, ако организирам кампания за ИНК?

Мъжът опари устните си и се задави. Истина ли бе това, което чуваше? Нямаше представа за какво го бе поканила, затова въпросът го завари неподготвен.

Настъпи тишина, която Соня използва, за да му подаде салфетка, на която беше избродирана буквата „Г“.

— Мадам — отговори той, попивайки ъгълчетата на устните си, — това ще въодушеви хората ни. Ще победим на изборите.

Соня остана сериозна, замислена. Очите на мъжа блестяха.

— Вярваш ли го наистина?

— Убеден съм.

— Трудно ми е да взема това решение.

— Отлично разбирам, мадам.

Соня продължи:

— Не съм лидер по рождение, вече го знаеш, не ми е присъщо…

— Не смятам, че способността да ръководиш с нещо вродено. Вземи например Индира. Беше притеснителна и в началото говореше ужасно. Или твоят мъж. Всичко се научава. А в политиката става още по-бързо.

— Смяташ ли, че това може да се научи?

— Сигурен съм. Обърни внимание колко хора идват да те видят на което и да е събитие. Сякаш поглъщат думите ти… Освен това можем да те подготвим. Ще разполагаш с голям резерв от таланти в ИНК, освен ако партията не се разпадне толкова бързо, че всички да си отидат преди изборите. Но все още имаме най-добрите специалисти в областта на икономиката, администрацията, науката и технологиите.

Соня го гледаше, но не каза нищо. Имаше непроницаемото изражение на човек, примирил се е неизбежното.

* * *

Скоро след този разговор тя уреди дискретно една формалност. Отиде в седалището на партията на Акбар Роуд и попълни формуляра, приложен към молбата за постъпване в организацията. Върна се вкъщи с картата в ръка, която я свързваше още повече с Неру, Ганди и всички онези, които се бориха за идеалите на една независима и свободна Индия. Влезе в кабинета и преди да я сложи в едно чекмедже, погледна към портретите. Усмихна се леко, като че ли вече не се срамуваше да ги погледне в очите.

* * *

На 28 декември 1997 г. Соня обяви публично своето решение да влезе в политиката и да се яви като кандидат от ИНК на предстоящите избори. Новината обиколи света. Никой не разбра причините за тази метаморфоза — нито майка й, нито сестрите й, нито приятелите й, нито обществеността. Партийните лидери подготвиха голям спектакъл в нейна чест, но някои от тях изпитваха недоверие, защото знаеха, че тази „новопосветена“ в крайна сметка ще дърпа конците. Злите езици плюеха отровата си: "Соня влезе в политиката, за да се измъкне от скандала „Буфорс“ — твърдяха някои. „Соня иска да стане премиер-министър“ — казваха други. „Най-накрая показа истинското си лице“ — надигаше глас трети. Манека Ганди не пропусна възможността да даде своя принос. „Поздравява като стъклочистачка“ — каза тя, намеквайки за поздрава на Соня към въодушевените й последователи на излизане от централата на партията. А в едно интервю за седмичника Панчджаня добави: „Соня няма да бъде избрана, защото е чужденка… Единствената й цел е един ден да стане премиер-министър, за да живее охолно. Смята този пост за някаква играчка. Не съзнава колко трудности крие…“^[1] Соня се отказа от какъвто и да било коментар по адрес на бившата си етърва. Опита се да се абстрахира от критиките и подигравките, независимо откъде идваха. Предварително знаеше, че ще бъде подложена на публичната преценка, и то много повече от преди. Това бе част от живота на политика. Затова искаше да се подготви възможно най-добре. Съзнавайки своите ограничени възможности, тя се обгради с най-добрите специалисти: историчка, социолог, юрист — експерт по конституционно право, бивш директор от разузнаването, политолог… Смятаха я за „прилежна ученичка“, която усвоява бързо парламентарния опит и практики. Но допускаше и някои грешки. Например, когато й представиха един влиятелен лидер на каста от щата Утар Прадеш, чудесен човек с аналитичен ум, способен да й разясни деликатния баланс между кастите, Соня му каза най-откровено: „Искам кастовите съображения в партията да бъдат сведени до минимум“.

Мъжът се изправи рязко и каза, че ще се върне, когато Соня разбере важността на темата, която поставяше. Беше грешка.

* * *

Моментът на появяването й в политиката съвпадна със сватбата на дъщеря й. Приянка се омъжи за бижутер, син на предприемач от едни град близо до Ню Делхи. Соня не беше във възторг от този съюз. Младоженецът не беше завършил университет, и нещо по-лошо — някои от членовете на семейството му бяха свързани с индуистки екстремистки организации, влизащи в състава на БДП. Но за Приянка това като че ли не беше от значение. Беше влюбена в човека, а не в семейството му, разсъждаваше като европейка, а не като индийка. Бе взела решение и продължаваше напред.

— Приянка е много вярна на семейната традиция — иронично подметка Рахул на майка си. — Омъжва се за човек, с когото няма нищо общо. Какво лошо има в това?

— Точно в това е проблемът.

— Проблем? Какво общо е имал прадядо ми Неру с прабаба ми? Нищо. Баба Индира с дядо? Също нищо. Чичо Санджай с Манека? Или ти с татко… самата ти си казвала, че сте от съвсем различни светове. Понякога се получава, понякога — не, това никога не се знае.

— Ако ти и сестра ти се съюзите срещу мен, не смятам да отварям нов фронт — каза Соня и отново се усмихна.

На сватбата на Приянка — дъщеря, внучка и правнучка на трима министър-председатели, присъстваше каймакът на обществото. Соня, много елегантна в коприненото си сари в тъмночервено и златисто, посрещна президента, министър-председателя и висшите партийни дейци. Атмосферата на това събитие, наречено в пресата „сватба на годината“, бе наситена с вълнуващо очакване. Никога досега „царуващото“ семейство не е било предмет на толкова коментари и клюки. Откакто Соня бе обявила влизането си в политиката, някои й предсказваха скорошен провал, други показваха задоволство от това, че се е намерил лидер, способен да възкреси ИНК. Казваха, че майката се е жертвата да влезе в политиката заради децата си — същинските наследници на династията. Сред гостите присъстваше и едно високо, добре сложено момче, което Приянка бе настояла да поканят. Беше нейният братовчед Фероз Варун Ганди — синът на Манека, който учеше в Лондонското училище по икономика и обществени науки. Беше дошъл сам, без майка си. Партийните лидери имаха абсолютна вяра в Приянка, Рахул и Фероз. Смятаха ги за лидери по рождение, харизматични и способни да решават съдбата на милиони хора. Сега, когато майката бе направила първата крачка, бяха убедени, че бъдещето на ИНК и на нацията зависи от тях. Забелязаха, че сияещата Приянка носи прекрасното сари от памук, който дядо й Неру бе изпрел в затвора. Същото, което Индира носеше на сватбата си и след това Соня на своята. Червеното сари се бе превърнало в символ.

* * *

Символичен беше и фактът, че Соня започна кампанията си там, където нейният съпруг бе приключил своята — в град Сриперумбудур. Направи усилие, за да овладее вълнението, че е на мястото, което Раджив бе видял за последен път, стеснителността, нервността и астматичните пристъпи, които получаваше, когато трябваше да говори пред публика. „Тук съм пред вас, заобиколена от охрана, на същото място, където Раджив стоеше сам и беззащитен пред палачите си. Гласът му бе заглушен, но посланието му и идеите, които защитаваше, са по-живи от всякога.“ Вече не споменаваше за мудността на правосъдието с предишната ярост. Най-после, през януари 1998 г., съдията по делото срещу обвиняемите за убийството на съпруга й произнесе присъдата — смъртно наказание. Осъдените я обжалваха във Върховния съд, но вероятността да я променят беше нищожна. Това не беше утешение за Соня, която винаги се бе обявявала против смъртното наказание. Би предпочела да останат зад решетките.

Говорейки за чуждия си произход — слабото място, което противниците й вече използваха срещу нея, тя сподели: „Станах част от Индия преди трийсет години, когато влязох в дома на Индира Ганди като съпруга на големия й син. Научих се да разбирам и да обичам Индия през нейното сърце“. Това бяха простички думи, изречени искрено и топло, споделени с лека усмивка. Повтаряше ги в продължение на месец и измина трийсет хиляди километра изтощителна обиколка, каквато бяха правили и други членове на семейството. В речите си, написани на хинди, говореше също за себеотрицанието, стабилността и най-вече за светския характер на държавата. Обясняваше, че се е заела е кампанията, подтикната от печалния факт, че има политици, агитиращи за гласове в името на религията. „Трябва да изберете между силите на хармонията и Прогреса и силите, които искат да използват нашите различия, за да получат власт.“ Не пропускаше възможност да се извини за грешки от миналото, като операция „Синя звезда“ в Пенджаб или разрушаването на джамията в Айодхя. Смирено поемаше отговорността за грешките на останалите. Говореше с чувството, че изпълнява мисия. Тълпите присъстваха на нейните митинги не само поради огромното любопитство, което будеше, а и защото тя умееше да съчетава емоцията с убедителна политическа реч. Кампанията й внасяше свежа нотка и нов полъх в общата картина. Дори и най-скептично настроените лидери оставаха учудени от успехите на Соня, когато говореше пред многолюдни митинги и въодушевяваше избирателите. В края на кампанията Таймс ъф Индия публикува на първата си страница: „От саможива императрица до изстрадала вдовица и силен политик — промяната на Соня Ганди изглежда напълно завършена“.

Соня не можа да постигне мнозинство, но спечели сто четиридесет и шест места за ИНК и увеличи значително броя на гласоподавателите. С други думи, успя да избегне катастрофата. Беше призната за спасител на партията. За да съхранят организацията и да избегнат бъдещи вътрешни борби, лидерите решиха да я изберат за председател. Соня Ганди се превърна в петия член в семейството на Мотилал Неру, които поемаше този пост. Ако Стефано Майно можеше да види това!… Колко далече останаха планините Азиаго, уютните вечери, прекарани със сестрите й до камината, докато чакаха вкусната zuppa^[2] за вечеря, неизменната неделна служба в църквата в Лузиана, мирисът на сняг в късната есен, желанието й да живее в града, а не да дои кравите на село… И всичко това заради една размяна на погледи в онзи ресторант в Кеймбридж.

* * *

Единайсет месеца след сватбата си Приянка прочете във вестника новина, отнасяща се до убийците на баща й. Една от обвинените терористки щеше да бъде обесена заедно с трима съучастници. Единият от тях й беше съпруг. Тамилската атентаторка, известна под името Налини Муруган, се беше омъжила за него в затвора в южния град Велоре и имаха дъщеричка. Всеки следобед малката, придружена от баба си, посещаваше майката в затвора за половин час. Разстроена от новината, Приянка поговори със Соня и брат си.

Наистина ли беше необходимо да умират още хора? Не преживяха ли достатъчно трагедии? Трябваше ли едно момиченце да остане сираче? Соня и Рахул също се разстроиха. Никой от тримата не одобряваше смъртното наказание. Беше раздадено правосъдие и това донякъде им помогна да се примирят с изживяната драма. Но едно малко дете да бъде оставено сираче заради грешките на родителите му им се струваше несправедливо.

— Това няма да ни донесе никаква утеха — каза Соня.

— По-скоро обратното — добави Рахул. — Какво можем да направим?

— Да поискаме помилване за майката — подсказа Приянка, — а екзекуцията на останалите да бъде отложена за неопределено време.

Когато президентът прие Соня на специална аудиенция в резиденцията „Раштрапати Бхаван“, бившия дворец на вицекраля, той остана удивен от това, което чу, защото знаеше колко много бе протестирала Соня срещу мудността на правосъдието. „Моите деца останаха без баща и това е достатъчно — каза тя. — Не искаме и друго дете да остане сираче, една трагедия да породи друга. Моля ви да направите всичко възможно за помилването на Налини Муруган, за да отгледа дъщеря си.“

Когато дойдоха да изведат младата терористка от килията, тя беше убедена, че това ще е последното й пътуване. Заведоха я обаче при съдията във Велоре, който й съобщи, че смъртната й присъда е заменена с доживотна. „Дано това да послужи за нещо, дори и само като пример за безсмислието на терористичните актове, водещи единствено до разруха и смърт“ — обяви Рахул в пресата. След това с помощта на Соня Налини получи виза за дъщеря си, която заедно е баба си и дядо си щеше да замине за Австралия. Там щяха да ги приемат тамилски имигранти. Момиченцето щеше да има възможността да расте в спокойна среда, далече от позорното положение на родителите си.