Хавиер Моро
Червеното сари (11)

10.

Денят в дома на семейство Ганди започваше рано, почти на зазоряване. Когато Соня се събуждаше, Индира вече беше в дъното на градината за ежедневната си среща с бедните, дошли да получат нейния даршан. После се качваше в служебната кола, която я откарваше в кабинета й в Саут Блок, където прекарваше цялата сутрин. Следобед обикновено работеше в личния си кабинет, който служеше за седалище на Партията на конгреса и който се намираше много близо — на Акбар Роуд номер едно, на около петдесет метра. Беше й приятно да върви през градината, която винаги беше зелена, с цветни лехи и уханни растения. Правителството й беше предоставило сградата, за да се освободи място за младоженците в собствената й къща.

Раджив също излизаше рано за часовете си по летене. Взе успешно изпита за търговски пилот и сега стажуваше в националната компания. Пилотираше ДС-3, прочутия „Дакота“ — самолета от детските му мечти. Брат му Санджай беше зает с проектирането на кола, която да е пригодена към пътищата на Индия. Всеки член на семейството водеше независим живот, но Соня прекарваше много време сама. Това й позволяваше да наблюдава живота в къщата и да се приспособи към жегата, която настъпи внезапно. Беше суха, силна и изпепеляваща жега, която се засилваше неумолимо всеки ден и която щеше да продължи до дъждовете през юни, стига те да настъпеха навреме. Не обичаше климатиците, защото се страхуваше да не получи от тях астматичен пристъп. Предпочиташе да стои под перките на вентилаторите, окачени на тавана. Разбра защо хората от обслужващия персонал се движат толкова бавно. В началото й се струваха просто мързеливи; сега си даваше сметка, че горещината, подобна на ferragosto^[1] в Италия — с тази разлика, че беше март, — отпуска мускулите и размеква волята. Обслужващият персонал беше недостатъчен за толкова голяма къща. Нормалното би било да има поне десет-петнайсет прислужници, всеки от които да изпълнява специфична за кастата му работа. Въпреки че Неру и Ганди се бяха опитали да премахнат официално кастите в конституцията на новата независима нация, истината беше, че те продължаваха да влияят върху поведението на хората, особено в най-ниските прослойки на обществото и в селските райони. В нито една къща на семейство Неру не бяха успели да се преборят с тази йерархизация на домакинската работа, колкото и да се бяха опитвали. Не беше лесно да се заличи с един замах хиляди години история. Така че традицията продължаваше да господства и този, който слагаше масата, не беше същият, който я раздигаше, шофьорът караше колата, но не я чистеше, готвачката готвеше, но не миеше съдовете, тези, които метяха пода, не чистеха баните… Семейство Неру се задоволяваше с по-малоброен персонал от обичайния, но въпреки това Соня не беше свикнала с вечното присъствие на прислужниците, които толкова тихо се движеха из коридорите, че понякога я стряскаха. Може би най-много я гнетеше това, че никога не можеше да се скрие от недискретните погледи, нито дори в уединението на дома си. Неведнъж й се беше случвало да влиза в банята и с изненада да завари вътре чистача, един мършав тъмнокож мъж, да клечи с парцал в ръка и да мие някой ъгъл. Постепенно научи същото, което бяха принудени да научат и съпругите на дипломатите в Индия: да съжителства с този човешки кошер, да умее да ги командва, да е търпелива с метачите, които само местеха праха от едно място на друго, да се обръща към всекиго според ранга или религията му, така че в нито един момент да не почувстват, че „губят кастата си“, да ги заведе на лекар, ако се разболеят, защото здравно осигуряване не съществуваше…

Дори къщата на министър-председателката не можеше да се изолира от шумното ежедневие в индийските градове. Сутрин Соня чуваше уличните продавачи, които хвалеха стоката си с напевни гласове. Някои тикаха колички, пълни със зеленчуци и плодове, друга бяха нарамили кашони, пълни със сладкиши, трети продаваха мляко или вестници… Понякога се появяваше един мъж с танцуваща маймуна и няколко мечки и предлагаше да представи спектакъла си. Идваха също продавачи на платове с вързопите си, в които носеха ръчно тъкани покривки и салфетки. Имаше гладки и щамповани, от най-фин памук и от сурова коприна, многоцветни и бели. Шивачът сядаше на верандата и шиеше цяла сутрин, докато Соня гледаше като омагьосана гривните от полирано стъкло, които й предлагаше един уличен продавач, когото прислугата беше пуснала, за да я разнообрази. През отворените врати и прозорци нахлуваше мирисът на цветя и на току-що окосена и влажна трева, която обаче с времето започваше да пожълтява.

Соня често отиваше в кабинета, където работеха двете лични секретарки на свекърва й. Задаваше им най-различни въпроси за живота в Индия. Как се пристяга сарито? Как се празнуват рождените дни? Какъв подарък се носи на празника по случай първото подстригване на едно бебе? Как се казва „затвори вратата“ на хинди? Едната от тях, Уша, се шегуваше, че Соня има не една, а три свекърви. Истинската си свекърва обаче тя почти не виждаше поради заетостта на Индира, макар че присъствието й винаги се усещаше. Беше най-важната фигура в семейството. Веднъж Соня влезе разстроена в кабинета на Уша. Носеше бележка, която Индира й бе оставила и в която излагаше вижданията си, в по-голямата част критични, по някои въпроси, като например отказа на Соня да научи хинди или прекалената й свенливост пред непознати хора. „Защо не ми го каже лично, вместо да ми пише писма?“ — попита тя почти разплакана.

— Госпожа Ганди общува трудно — отвърна й Уша, — тя е доста затворена. Но не се тревожи за писмата, така общуваше и с мъжа си, и с баща си.

Плахостта на Соня и може би някакъв комплекс, който я измъчваше, толкова я сковаваха, че се превръщаха в проблем, когато трябваше да посрещне важни гости или просто да води разговор. Извън приятелите на мъжа й и на девер й, с които се чувстваше сигурна, й беше много трудно да разчупи леда и да се държи свободно с хората. Дълбоко в себе си тя все още беше малката селянка от планинското село в Азиаго, студентката от провинцията, преместена на друга планета, в дома на една министър-председателка, където постоянно влизаха и излизаха хора с най-различен ранг и социално положение. „Дълго време Соня беше много необщителна — щеше да разкаже Уша. — Беше много трудно човек да я склони за нещо.“ Въпреки заетостта си Индира не изпускаше от очи домашните проблеми и се опитваше да накара Соня да излезе от черупката си. „Би било чудесно, ако можеш да убедиш Соня да дойде тази вечер. Но не я насилвай, ако наистина не желае“ написа тя в една бележка до секретарката си. Както Раджив, така и майка му разбираха, че Соня има нужда от време, за да свикне с новия си живот. Стараеха се да не я притискат, защото виждаха, че й е трудно да се приспособи. Тук човек не можеше да си позволи простички развлечения, като например да излезе с някоя приятелка на разходка. Широките булеварди в Ню Делхи не бяха пригодени за това, разстоянията бяха твърде големи, за да се извървят пеша. Освен това тази част на града беше предимно жилищна, нямаше магазини, нито пазари. Принудителният застоял живот, храната, горещината и огромното разстояние, което я делеше от близките й, предизвикваха у нея пристъпи на носталгия, които италианското списание Оджи, което майка и редовно й пращаше всяка седмица, не успяваше да потуши. Намираше се между два свята, без да е стъпила в нито един от тях. Спомняше си за баща си и за предупрежденията му и имаше моменти, в които й се искаше да вдигне телефона и да поговори с него. Соня обаче беше силна и знаеше, че трябва да издържи. Присъствието на Раджив, който се връщаше следобед, обикновено успокояваше тревогите й.

* * *

През май беше толкова горещо, че Индира покани Соня да я придружи на едно официално посещение в кралство Бутан — малка страна в Хималаите, която живееше откъсната от света. Смяташе, че ще й се отрази добре да смени обстановката. Покани също дъщерята на външния министър Прити Каул, която беше връстница на Соня, за да й прави компания. Посещението продължи само два дни, но се забавляваха много. Още със слизането си от самолета бяха посрещнати от крал Дордже Вангчук, много любезен мъж, ревностен будист и абсолютен монарх, който държеше кралството си изолирано от света. Температурата беше прекрасна, кристалният въздух беше опияняващ. Какво облекчение! — помисли си италианката, когато усети свежия полъх от планината да гали лицето й, все едно че беше на екскурзия в Алпите. Тук нямаше лифтове, нито ресторанти, имаше само молитвени знаменца, развявани от вятъра и разпръскващи будистките молитви към Хималаите, чиито остри върхове се очертаваха на фона на тъмносиньото небе. Нямаше нищо, което би могло да бъде окачествено като „модерно“. Единствените моторни превозни средства бяха няколко мотоциклета, а облеклото на хората се състоеше от традиционния кафтан в пъстри цветове. Движеха се на коне или в каруци, теглени от волове, които приличаха на якове. Стигнаха до внушителния манастир Ташичходзонг, от който се разкриваше прекрасна гледка към покритите със сняг планини. Склоновете им бяха опасани от терасовидни ивици земя, засети със златист ечемик, които се спускаха към долината като гигантска стълба. Беше като пътуване в Средновековието — нямаше телевизия, нямаше затвори и престъпност, единствената отстъпка пред съвремието беше електричеството, но само по два часа на ден. Кралят ги заведе до предназначените за тях три скромни стаи с баня, като им обясни, че са неговите лични покои. По онова време в столицата Тхимпу нямаше хотели и градът приличаше на село, така че кралят им предостави най-доброто, с което разполагаше. След банкета, на който Индира и монархът обсъждаха как да демократизират кралството и същевременно да го предпазят от пагубното влияние на съвремието, момичетата се върнаха в стаята си. Соня откри един капак на пода, под килима. Изпълнени с любопитство, двете го вдигнаха. Отдолу имаше скромна стая с нар, подобна на монашеска килия. Внезапно някой запали лампа и видяха краля. Беше се разсъблякъл и се готвеше да си легне. Затвориха капака, примрели от срам. Разказаха за това на Уша, а тя на свои ред го разказа на Индира, опасявайки се, че този инцидент може да доведе до дипломатически конфликт. Индира обаче само се засмя.

На следващия ден отидоха с хеликоптер до Сиким, щат на границата с Тибет. Бяха приети от местния владетел и съпругата му, една чаровна нюйоркчанка на име Хоун Кук, в двореца им. Вечерта, когато Индира вече си беше легнала, в стаята на момичетата дойде американката. Носеше едно ястие, което Соня обожаваше: пушена сьомга. Напомняше и за престоя й в Англия, където за пръв път го беше вкусила.

Това пътуване беше кратко бягство от горещината, която изпепеляваше северната част на Индия. Когато се върнаха в Делхи, термометърът показваше 43 градуса в единайсет часа преди обяд. Асфалтът се размекваше, дърветата изглеждаха изтощени като хората, които се предпазваха с чадъри от слънцето, водачите на рикши чакаха клиентите си излегнати и под най-малката сянка, която намереха. В градината на къщата цветята бяха посърнали, а тревата приличаше на слама. Прислужниците пръскаха с вода фасадата, а Соня се научи да ограничава движенията си, за да пести енергия. Нощем беше толкова топло, че накрая бе принудена да включи климатика. Посъветваха я да не излиза от къщи на обяд, защото слънцето печеше твърде силно. Тази горещина нямаше почти нищо общо с италианския ferragosto. Въздухът беше като застинало желе, а температурата стигна 46 градуса няколко дни по-късно. Беше жесток и безпощаден климат. Докато Соня, просната на леглото, чакаше с нетърпение Раджив да се върне, в паметта й изникваха идилични картини от Венето — скърцането на снега под гумените й ботуши, ледената вода, която като малка пиеше направо от потоците, мирисът на полето след дъжд, зелените ливади, осеяни с макове през пролетта… Тогава мъжът й се връщаше и двамата чакаха да се свечери, за да излязат с мотора и да се почерпят със сладолед в едно от малкото места, където го сервираха в приемливи хигиенни условия. Трябваше да внимават, когато ядяха навън, защото от горещината храните бързо се разваляха.

* * *

Напрежението в къщата се засилваше заедно с горещините, но не заради неудобството, което причиняваха, а заради политическите им измерения. В крайна сметка това беше домът на министър-председателката на страната и нейната работа и бъдеще зависеха до голяма степен от навременното настъпване на мусоните дъждове. Най-важната цел за Индира продължаваше да бъде борбата с глада. Беше наясно, че недостигът на храни се преодолява чрез въвеждането на нови методи за обработване на земята, които бяха доказали ефикасността си в други части на света, както и чрез строителство на заводи за изкуствени торове. Главният приоритет за нея беше осъществяването на истинска зелена революция, благодарение на която Индия да е в състояние да се самоизхранва. Всички останали неща — а те бяха много — можеха да се свършат след това: здравеопазване, образование, подобряване положението на жените…

Само че тази амбициозна програма изискваше време, за да даде своите плодове. През това време обаче хората трябваше да имат какво да ядат. За нейно нещастие, по време на мандата й имаше три последователни години на суша. Ако за четвърта поредна година не паднеха дъждове, поражението й беше сигурно. Към това се прибавяше и провалът на американската помощ. Въпреки всички предположения за обратното, президентът Джонсън беше поискал да използва тази помощ като инструмент, с който да обвърже Индия със своята политика. Индира беше готова да направи някои отстъпки (изправяйки се срещу буря от протести в страната), но никога не бе имала и най-малкото намерение да се откаже от политиката на необвързване на своя баща. В отговор на една критика, която индийският външен министър бе отправил към Израел заради политиката му към арабските страни, Джонсън започна да бави пратките с храни. Поиска всички отчети за товарите с жито да минават през него, преди да бъдат изпратени. В кабинета си в Саут Блок Индира имаше карта на Индия, на която проследяваше движението на всеки товарен кораб с храни. Беше отчайващо бавно.

— Тези американци не проумяват, че един ден закъснение води до смъртта на много хора! — каза тя един ден, в който Соня беше приготвила паста. — Не се обиждай, не е лично — продължи тя и отмести чинията си, — но реших и така и ще го съобщя в парламента: ще престана да ям жито и ориз в знак на протест.

Парламентарното заседание я беше изтощило и на вечеря не хапна почти нищо. Оплакваше се от силно главоболие. Нито едно от лекарствата, предписани й от лекаря, не бе успяло да облекчи упоритото главоболие, от което страдаше в продължение на дни. Проблемите на Индия бяха прекалено много.

— Ако дъждовете ни отминат, отново ще има глад.

— Ще ти приготвя един домашен лек против главоболие, който научих от родителите си.

Соня направи запарка от лайка, намокри с нея тензух и го постави върху челото на свекърва си. Индира продължаваше да говори, страхуваше се, че още една суша ще злепостави аграрната й политика — основния стълб на действията на правителството, която беше започнала да дава положителни резултати. „Успокои се и се почувства по-добре“ — щеше да си спомни Соня, която не успяваше да схване нюансите и детайлите на огромните проблеми, с които се сблъскваше свекърва й, но разбираше тяхната важност. Внезапно Индира смени темата.

— Как си е хинди? — попита тя.

— Зле — призна Соня.

Индира настояваше Соня да научи хинди. И не само от политически съображения, защото винаги бяха обвинявали семейство Неру, че са твърде „британци“ или „прозападни“. Индира смяташе, че е добре снаха й да може да се изразява на езика на народа, защото това щеше да й помогне да завърже нови познанства, както и да й отвори вратите към сърцето на Индия. Нима езикът не беше душата на една култура? Соня обаче не разбираше защо трябва да учи език, на който говореше само прислугата, докато с приятелите и гостите говореха винаги на английски. Бяха й взели частен учител, който й преподаваше езика академично, с много граматика.

— Уроците са ужасно скучни — призна й Соня, доволна, че е успяла да облекчи главоболието й.

Индира не настоя, но след няколко дни остави бележка на Уша: „Изглежда, напредъкът на Соня е нищожен. Методът на учителя явно не е успешен. Моля те, разговаряй повече на хинди с нея, за да го практикува“.

Някои обичаи в къщата биха се сторили странни на външен човек. Например в семейството на Неру винаги се беше говорило на хинди на обяд и на английски на вечеря и всеки ден едно от яденетата беше индийско, а другото — западно. Соня не разбираше защо човек не можеше да яде каквото иска и да говори езика, който предпочита. Беше обаче уравновесена по характер и не се дразнеше. И беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че трябва да намери мястото си в това семейство дори ако се налага да изпълнява изисквания, които не разбира напълно. Приемаше това като част от процеса си на адаптация.

* * *

Юни се проточи безкрайно. Целият град сякаш се беше вторачил в небето, търсейки признаци за дъжд. Вестниците съобщаваха на първата си страница с огромен шрифт рекордните температури: на 15-и, когато мусонът вече трябваше да е дошъл, бяха измерили 46 градуса при Вратата на Индия на „Раджпат“. Една снимка показваше група деца, които се къпеха в градските фонтани. Сухият и изпепеляваш въздух дразнеше гърлото. Очите смъдяха, все едно че в тях имаше песъчинки. Слой от сив пясък, който вятърът беше довял от пустините на Раджастан, покриваше градината на Сафдарджунг Роуд номер едно. За Соня този краен климат беше нещо ново. В Европа климатът беше умерен и прогнозите се използваха най-вече за да се разбере дали ще има сняг в планината или слънце на плажа в края на следващата седмица. Тук климатът беше много по-важен фактор заради огромното му значение в живота на една предимно земеделска страна. Провалът на оризовата реколта можеше да причини смъртта на един милион селяни. Тези дни бяха съдбоносни и затова населението и медните ги следяха с такова внимание.

Най-после в края на месеца оглушителен гръм, последван от вихрушка от горещ вятър, който вдигна облаци прах и изтръгна листа от дърветата, извести приближаването на първите бури. Изведнъж се смрачи, големи черни облаци покриха небето и сухият вятър отстъпи място на едри капки дъжд, които затрополиха по покрива. Прислугата сякаш се отърси от дългата си дрямка. Всички излязоха на улицата, за да ги намокри дъждът, и усмивките отново се появиха на лицата им. Високите палми на ротондата сякаш също трепереха от радостно вълнение. Телевизията показваше еуфорията, завладяла страната. Хора от различни религии и касти скачаха и танцуваха заедно по улиците като деца, шляпаха в локвите, къпеха се под улуците на покривите. Беше като голям празник, на който мусонът бе заличил различията между хората.

Силните горещини обаче бяха последвани от проливни дъждове. Капките плющяха толкова силно, че вдигаха оглушителен шум. Температурата падна с няколко градуса и задуха лек бриз, който донесе прохлада. В градината жабите подскачаха с крякане из тревата, която отново се раззелени като с магическа пръчка, но след два дни потъна изцяло под водата. Много квартали от бидонвили буквално бяха погълнати от дъждовете. Кварталите в Ню Делхи също не бяха подминати от бедствието. Елегантните ротонди в дипломатическата зона бяха наводнени, както и тунелите, а моторите на много коли, таксита и рикши издаваха последни издихания, въпреки усилията на собствениците им да ги запалят отново. Горещината отслабна, но беше все така задушно. Соня имаше чувството, че ръцете й винаги са влажни. Преобличаше се няколко пъти на ден, защото потта се просмукваше в дрехите. Учудваше се, че в продължение на дни вали безспир, сякаш боговете на климата си отмъщаваха заради изпепеляващите горещини през предните месеци. Сега разбираше защо фасадите на толкова сгради изглеждаха мръсни и по тях имаше следи от струи, защо има толкова дупки по улиците. Климатът опустошаваше всичко и превръщаше поддръжката на сгради и улици в твърде скъпо начинание за една толкова бедна страна.

Имаше обаче и нещо положително: дъждовете донесоха радостта в дома им, сякаш щастието на огромната страна нахлуваше през прозорците и стигаше до всеки ъгъл. Страна, която тази година щеше да оцелее и може би щеше да успее да продължи напред и да забрави завинаги ужасния глад от миналото. Радостта, обхванала народа, беше заразила и Индира. Въпреки многобройните други проблеми тя отново се усмихваше.