Хавиер Моро
Червеното сари (15)

14.

Уша се обади по телефона на Индира, за да й съобщи добрата новина. Появата на новия член на семейството година и половина след раждането на Рахул беше повод за голяма гордост. Министър-председателката сияеше от радост. Какво повече можеше да иска? Беше неоспорим лидер на страната си, позицията й беше непоклатима, а сега животът я даряваше с внучка. Винаги се осведомяваше за нея и вярна на навиците си, изпращаше съобщения на Соня от най-неподозирани места с въпроси от рода на това как малката е прекарала нощта или дали Рахул е още хремав. Този момент на радост й напомняше друг, не по-малко щастлив момент, когато беше решила да се омъжи за Фероз. „Дълбоко в себе си изпитвам покой и щастие, което никой и нищо не може да ми отнеме“ — бе написала тя на баща си. Неру й беше отговорил от затвора, опитвайки се да охлади въодушевлението на дъщеря си от висотата на годините и опита си: „Щастието е по-скоро мимолетно изживяване, докато чувството за самоосъществяване е много по-трайно“. Неру знаеше, а и Индира вече бе научила, че щастието е крехко като най-фин порцелан. По-добре е човек да го пази и да му се наслаждава, докато трае, защото може да се счупи или да му го отнемат.

Индира се чувстваше удовлетворена и в пълно владеене на способностите си. Беше привикнала към властта, но не заради материалните облаги, произтичащи от нея, защото скромните й нужди бяха напълно задоволени и тя не хранеше амбиции в тази насока, а заради чувството на пълнота, което тя й предоставяше. Чувството, че е вярна на съдбата си, предопределена от семейството, в което се бе родила. Вътрешното убеждение, че изпълнява своя дълг, който не беше плод на личен избор, а на моралното наследство, което бе получила от баща си, а той от своя. Месианското чувство, в което бе възпитана от Неру, се бе загнездило дълбоко в духа й.

Същевременно Индира бе научила, че властта, славата и известността не траят вечно. Как да продължиш да вървиш нагоре, когато си стигнал върха? Или единственият път, който ти остава, е да слизаш надолу? Тези размишления я я връхлитаха в трудни моменти, които ставаха все по-многобройни. „Чувствам се като пленница на Службата по охрана, която смята, че може да скрие некомпетентността си, като ме обгражда с все повече хора, но най-вече защото съзнавам, че съм стигнала до една крайна точка“ — писа тя на приятелката си Дороти Норман през юни 1973 година. В действителност харесваше международната политика и с радост би й се посветила, стига да можеше. Чувстваше, че има призвание на държавник: вдъхновяваха я големите начинания и големите предизвикателства. Беше подписала договор с Бхуто, който й гарантираше дългосрочен мир с Пакистан; искаше да разреши конфликта в Кашмир, родното място на дедите й; стремеше се да нормализира отношенията с Китай. Вътрешната политика обаче, разприте между партиите, измените, принудителните съюзи, шумният публичен живот в Индия я обременяваха. „Няма нормални дни за премиера на Индия — чуваше я да казва Соня, докато сервираше чая на нея и на приятелката й Пупул. — В най-добрия случай има два или три много спешни за решаване въпроса. В най-лошия случай са около дузина. След време се нагаждаш да живееш така, въпреки че никога не свикваш напълно. Ако го направиш, тогава е по-добре да се откажеш от поста. Един премиер винаги трябва да се чувства леко притеснен и винаги да се стреми към равновесие.“

В личен план богинята Дурга продължаваше да живее скромно. Почти не носеше накити, а любимите й сарита бяха изтъканите от баща й в затвора. Разполагаше обаче с чудесна колекция, която ползваше „политически“ — в смисъл, че ги обличаше според мястото и населението, което посещаваше. Имаше сарита от всички краища на субконтинента. В гардероба си имаше също типични местни облекла, които носеше, когато отиваше на обиколка из североизточните райони, за да покаже ясно, че сарито не е единствената дреха, която носят индийските жени.

Соня се научи да разпознава дрехите и й помагаше да подбере най-подходящите за всяко пътуване. По време на конфликта в Бангладеш Индира се спря на червеното, сякаш войната беше засилила чувствителността й към този цвят, който по традиция беше забранен на вдовиците. Индира беше признала, че тогава всичко е виждала сякаш през червен филтър и че тези цвят я е съпътствал през цялата война. После обаче се върна към обичайните си вкусове към всички цветове, с изключение на тъмнорозовия и лилавия. Предпочиташе ярките пред пастелните тонове, особено зеления. Тъй като й беше почти невъзможно да обикаля магазините, Соня и Уша й донасяха саритата вкъщи. Индира бързо избираше онези, които й харесваха. Умееше да ги носи със стил и изглеждаше винаги елегантна, независимо дали носеше най-обикновено памучно сари, тъкано на ръка, или някое от разкошна тежка коприна.

Соня се беше превърнала в незаменим член на семейството. Индира я обичаше като своя дъщеря. Сега, когато имаше повече приеми и вечери с високопоставени чуждестранни гости, Соня пое ролята, която Индира бе изпълнявала, когато живееше в Тийн Мърти Хаус с баща си. Подбираше грижливо менютата, които никога не включваха телешко и свинско месо. Индусите вегетарианци не вкусваха яйца, но ядяха млечни продукти, а най-стриктните веганите, не приемаха никаква храна от животински произход. Също се грижеше да има храна халал^[1] за мюсюлманите и кашер^[2] за евреите. Поддържането на идеален ред не беше лесна задача, особено когато идваха чужденци. Беше трудно да се снабди с продукти, необходими за едно прилично западно меню, дори от магазина на посолството на САЩ. Соня се научи да подготвя вечерите много внимателно, като смесваше индийски и европейски ястия според продуктите, с които разполагаше. Проблемът беше, че отново имаше недостиг на основни храни. След шест години на изобилни мусонни дъждове отново имаше суша. Облаците прах, които задушаваха Делхи, бяха толкова гъсти, че Соня винаги носеше инхалатора си. Наблюдаваше уличните безредици от белия си „Амбасадор“ с тъмни стъкла. Навсякъде имаше демонстрации, затворени улици, протестиращи хора. „Индира не изкорени глада! — казваше един мъж с мегафон пред малка група хора на едно кръстовище в Ню Делхи, като намекваше за предизборния лозунг на Индира. — Тя изкоренява бедните, като ни обрича на гладна смърт!“ Победата не бе пощадила победителя и Индия беше в окаяно положение. Грижите за бежанците бяха опразнили хамбарите в страната. В държавната хазна нямаше никакви пари. Световната петролна криза беше повишила цените на нефта, а инфлацията препускаше неудържимо. Ако преди Соня стигаше за двайсет минути до площад „Конот“, сега й трябваше двойно повече време заради безредиците по улиците. Струваше й се нелепо да обикаля из града, за да купува продукти за пищни банкети, докато бедните гладуваха. Не можеше да свикне с този факт. Когато се връщаше вкъщи, проверяваше дали всички електрически крушки светят и дали кранчетата в банята не капят. Уверяваше се, че високите на ръст гости ще имат подходящи столове и че по-ниските ще разполагат със столчета за краката.

Когато си беше у дома, Индира използваше малкия си кабинет на верандата до спалнята си, въпреки че разполагаше с просторен кабинет на Акбар Роуд, на петдесетина метра разстояние. Вкъщи обаче усещаше присъствието на семейството си, до нея долитаха звуците от домашната суетня, виждаше Соня да минава с бебето на ръце и това топлеше сърцето й. За нея работата, свободното време и семейните задължения бяха дейности, които се преливаха едни в други. Работата й спореше повече, когато вършеше различни неща едновременно. „Колкото повече работиш, толкова повече можеш да изработиш“ — беше любимата й сентенция. Всичките й способности функционираха едновременно и може би това беше причината да отхвърля много повече задачи от обикновените хора. Соня забеляза, че свекърва й не отделяше работата от почивката. Просто правеше нещо различно, макар и за кратко време четеше, слагаше цветя във вазите, подреждаше книги или дрехи или говореше със семейството си. Понякога по време на обяда Индира решаваше кръстословица, което изглеждаше странно при многобройните проблеми, които имаше. „Помага ми да се отпусна и да организирам мислите си“ — казваше тя. Вкъщи продължаваше да оставя бележки. „Днес пропусна една красива снимка — написа веднъж на Раджив. — Тази сутрин на Акбар Роуд два папагала стояха дълго време кацнали на един клон. Имаше също два кълвача, които не спираха да прелитат от дърво на дърво.“

Соня научи много от нея. Между тях се бе установила сърдечна връзка, която се засилваше с всеки ден. Проблемите на Индира, голяма част от които бяха проблеми на Индия, се обсъждаха вкъщи. Не се говореше толкова за ежедневната политика, колкото за значимите теми: тежката икономическа криза, която бе започнала през 1972 г. и заплашваше да се превърне в най-сериозната от всички до момента, свръхнаселението, което задушаваше развитието на страната, постоянното напрежение между религиозните общности, поясите от бидонвили, изникнали върху обществени терени във всички градове, щетите от природните бедствия, които бяха постоянни спътници в живота на азиатския континент. Загрижеността на Индира за участта на обикновените хора и ролята й на водач на бедните будеха възхищението на Соня и я връщаха към юношеските й мечти, населени с героични мисионери. Възхищаваше й се не толкова заради успехите в политическия живот, колкото заради естествеността и отсъствието на всякаква надменност. Соня уважаваше дълбоко „способността й да обича и да дава“. „Беше човек, който споделяше великодушно знанията си, топлотата и присъствието си. Когато пътуваше, ни пишеше за срещите и преживяванията си. Когато беше тук, се грижеше за всички и за всеки един от нас.“ Индира винаги беше в течение на дребните събития в живота на внуците си — като първото зъбче или първите стъпки. Удивляваше я необикновеният, древен като човечеството и въпреки това винаги нов процес, при който детето развива познанието си за света с онази неописуема страст към приключението и към изучаването на всичко, което го заобикаля. „Ще видиш как много скоро детето прекосява хилядолетия от човешката история и несъзнателно, а и отчасти съзнателно ще изживее в себе си историята на своя народ“^[3] — беше й писал веднъж баща й и тя поиска да покаже писмото на Соня. Италианката се възхищаваше на Индира, защото въпреки натиска, който упражняваше върху нея външният свят, тя не беше изгубила чувствителността си към обикновения и същевременно грандиозен спектакъл, какъвто беше израстването на внуците й.

* * *

Въпреки грижите, които Соня полагаше, за да осигури на свекърва си домашен уют, двамата с Раджив водеха свой личен живот. Дори да имаше вечеря в главната трапезария, те не бяха задължени да присъстват. Понякога вечеряха с другите, понякога — не. Семейният им живот беше изключително организиран и стабилен като връзката им. „Обичаха се много; не бях виждал толкова сплотена двойка още от деня, в който се срещнаха“ — щеше да каже Кристиан, приятелят, който ги беше запознал в Кеймбридж. „Бракът ни е функционирал добре още от самото начало. Соня винаги е проявявала изключително разбиране“ — заяви Раджив, който беше повишен в пилот и сега летеше с „Авро ХС“ — английски самолет, достоен наследник на прочутия ДС-3 „Дакота“. Сред колегите си от авиокомпанията се ползваше с име на добър професионалист, макар че понякога го вземаха на подбив, защото беше прекалено педантичен към летателните планове, към техническите проблеми и разписанията. Не понасяше небрежната работа, но винаги беше готов да поеме полета на колега, който по някаква причина го молеше да го замести. Беше добър колега, непринуден и естествен.