Хавиер Моро
Червеното сари (18)

17.

Душевното състояние на Индира беше отражение на състоянието на Индия, която не можеше да се съвземе след войната в Бангладеш. Безработицата нарастваше, а заедно с това и недоволството сред народа. Стачките и протестите следваха едни след други и много от тях завършваха със сблъсъци с полицията. За Соня пазаруването се превърна в истинско мъчение: преградени улици, принудителни отклонения, боеве с камъни, затворени магазини поради стачка на транспортните работници… Нямаше нито един нормален ден, сякаш страната бе изгубила посока и потъваше в анархия. Навсякъде се говореше само за корупция, размирици, окупирани сгради, седящи протести и стачки. Соня се впечатли много от „захарния“ скандал в Индия, който причини смъртта на много хора, предимно деца. Някакви безскрупулни търговии бяха пуснали в продажба смес от захар и смляно стъкло, която се оказа смъртоносна и извади на показ липсата на контрол и пълната немарливост на администрацията. Соня, която трепереше над децата си, се питаше ужасена: „Ами ако тази захар беше стигнала до детската градина, в която ходеше Рахул?“.

В тази отчайваща ситуация, в която се намираше страната, един герой от националноосвободителното движение и бивш приятел на семейство Неру — седемдесет и две годишният Джаяпракаш Нараян, успя да обедини различни групи и да оглави опозицията срещу Индира. Програмата му проповядваше създаване на федерация от села и извършването на „тотална революция“, демокрация без партии. Беше лудост, смътна идея на един месиански идеалист, но успя да настрои масите срещу партията Индийски национален конгрес, обвинявайки я в корупция. В действителност почвата за падането на Индира вече беше подготвена и причината беше огромната власт, която бе съсредоточила в ръцете си и действаше като отрова, проникваща навсякъде, включително в собствения й дом чрез Санджай. Тъй като не съществуваше законен механизъм за финансиране на партиите, те зависеха от щедрите дарения на частни лица. Партията Индийски национален конгрес разполагаше със зашеметяващо мнозинство в националния парламент и в повечето местни парламенти и много нейни членове се възползваха от властта, която това им предоставяше, за да се облагодетелстват, разменяйки икономическо спонсорство срещу политически услуги.

Движението на Джаяпракаш успя да организира няколко масови стачки, които завършиха със стълкновения с полицията. Протестът премина в повсеместен бунт, когато стана известно, че един лидер в Индийския национален конгрес е разрешил да се повиши цената на олиото срещу значително дарение от страна на производителите. Именно тази искра запази народния гняв. Имаше ограбени магазини и жилища, подпалени автобуси и унищожено държавно имущество. Няколко дни Раджив не успя да се прибере, защото летищата бяха затворени и самолетът му не излетя. Индира не беше в състояние да контролира всичките злоупотреби и нечисти сделки на членовете на партията й и се почувства заплашена. Този страх се добави към тревожността, която изпитваше още от предишната година, когато в Чили бе извършен държавен преврат, подкрепен от ЦРУ, срещу демократично избрания президент на Чили Салвадор Алиенде, също социалист. Познаваше добре онези, които го бяха организирали, и се страхуваше, че ще се възползват от безредиците в Индия, за да се опитат да направят същото срещу нея. Особено сега, когато Никсън беше преизбран за президент и Кисинджър отново беше негов съветник.

Какво да прави? Не възнамеряваше да подава оставка — поне не без да се бори. Приписваше безредиците на коварните манипулации на опозицията и на подмолен международен заговор. Трудно й беше да повярва, че е изгубила доверието на народа. Не можеше обаче да позволи анархията да продължава да се разпространява като маслено петно. Така че се въоръжи със смелост, за да се изправи пред най-голямото предизвикателство в политическата си кариера — националната стачка на железничарите, която заплашваше да парализира страната. Спечелването на тази битка беше решаващо за нея и за Индия. Изправяше се пред милион и половина железничари, които издигаха различни искания, сред които осемчасово работно време и 75-процеитно увеличение на заплатите — нещо, което беше невъзможно да удовлетвори. „В страна, в която има милиони безработни и много други милиони хора с временна работа — обясни тя смело на една синдикална конференция, — е необходимо справедливо разпределение на възможностите. В този смисъл работещите трябва да осъзнаят, че в страната ни самият факт, че имат работа, е привилегия.“ Думи, които настроиха още повече духовете и стачката бе обявена. Един милион железничари се включиха в нея. Внезапно вдигнаха летвата на исканията си: „Искаме да променим историята на Индия и да свалим правителството на Индира Ганди“.

Както винаги, в тези конфликти на карта бе заложен животът на бедните. Спирането на влаковете, нарушаването на превоза на стоки можеше да предизвика масов глад — нещо, което Индира не смяташе да допусне. Така че приложи един наскоро приет закон (Закон за поддържане на сигурността), който позволяваше да се извършват превантивни арести. Невиждан дотогава брой полицаи нахлуха в railway colonies — създадените от англичаните железничарски квартали, които се намираха близо до гарите. „Все едно че се извършваше окупация“ — щеше да каже по-късно един синдикален лидер, който не можеше да проумее случилото се. Полицията влизаше призори в жилищата на железничарите и арестуваха всеки, който не искаше да отиде на работа. Някои семейства бяха изгонени от домовете им, които бяха държавна собственост. Арестите понякога бяха придружавани от насилие — имаше случай, в който полицията подпали къщичката на един железничар, — а някои стачници бяха ранени. Общо бяха арестувани седемдесет хиляди железничари. Индира действаше като генерал в разгара на битката. Изпрати армията и флотата да охраняват железопътните съоръжения от евентуални саботажи. Военните поеха грижата за сигнализацията и телекомуникациите и караха влаковете с въоръжена охрана. Индира беше убедена, че ако смаже стачката, няма да има друга в следващите петдесет години.

Действаше хладнокръвно и обмислено, както винаги в моменти на изключително напрежение. Имаше доверие в себе си. Вършеше няколко неща едновременно — това беше непогрешимата й рецепта, за да се отпусне и да намери решение на трудните въпроси. Веднъж, докато участваше в една пресконференция в градината на къщата си и гледаше как внукът й Рахул играе на война с пластмасовите си оръжия, й хрумна една идея. Помисли, че е дошъл моментът да даде разрешението, което учените чакаха от голини, за взривяването на атомна бомба. В действителност решението на Никсън да изпрати ядрен самолетоносач в Бенгалския залив беше ускорило индийската ядрена програма. Беше идея на блестящ стратег, а не на някаква си стара жена. Държа я в тайна до момента на взривяването, което бе извършено край Похран, в пустинята на Раджастан, близо до границата с Пакистан.

Както беше предвидила, новината предизвика въодушевление в някои слоеве на населението, които я посрещнаха с истински патриотичен плам. Депутатите, които се изправиха в залата на парламента, за да се поздравят един друг, сякаш бяха забравили острите икономически проблеми и железничарската стачка. Индира бе постигнала целта си — беше отклонила вниманието на страната. Свръхнаселената и почти парализирана Индия, чийто доход на глава от населението я нареждаше на 102-рото място в света, се връщаше отчасти поради вътрешнополитически причини — в шестата ядрена сила в света. В чужбина критиките заваляха. Индира се защити: „Индия не приема принципа на апартейд в нито една област, и технологията не прави изключение“.

За двайсет и два дни смаза стачката с желязна ръка. Въпреки че медиите осъдиха бруталността на репресиите, средната класа, хората, които винаги бяха оценявали точността на влаковете, одобриха твърдостта на министър-председателката. Търговските камари също, въпреки че това не носеше кой знае колко гласове на избори. За Индира това беше горчива победа. Докато победата в Бангладеш я беше издигнала до пиедестала на богиня, тази беше оставила неприятно чувство в нея. Министър-председателката беше доказала, че може да бъде сурова и дори безпощадна. Начинът, по който потуши стачката, породи страх сред широки слоеве на обществото. Използването на прекомерна сила имаше обратен резултат: опозицията се обедини още повече срещу Индира. Дори най-близките до нея политически наблюдатели бяха принудени да признаят, че популярността й главоломно спада. Провалът на Партията на конгреса в предвидените за 1976 г. избори изглеждаше напълно реален.

Сутринта на 12 юни 1975 г. огромни черни облаци покриваха небето и предвещаваха тъй чаканите дъждове или може би предсказваха злощастни времена. Въпреки ранния час беше много горещо, но Индира отдели обичайните двайсет минути за упражненията си по йога. Понечи да прекъсне упражнението, когото чу плача на внучката си Приянка, но детето престана да плаче и тя си помисли, че Соня сигурно е станала и се е погрижила за момиченцето. После се изкъпа и се облече за пет минути, „нещо, което малко мъже могат да направят“ — мислеше си тя със самодоволство. На нощното й шкафче бяха натрупани книги. При шестнайсет часовия й работен ден обаче нямаше време за нищо — нито да бъде със семейството си, нито да приема приятели, нито, разбира се, да чете, и това й липсваше.

Закусваше в стаята си чай, плодове и препечени филийки, когато секретарят й Р. К. Дхаван, същият, който проявяваше такава услужливост към Санджай, почука на вратата. Д. П. Дхар — стар приятел и съветник на Индира, същият, когото тя бе изпратила в Москва по време на кризата, за да си подсигури подкрепата на руснаците, и който оттогава беше посланик на Индия в СССР, беше починал минути преди да му бъде поставен пейсмейкър. Още едни доверен човек и приятел изчезваше от живота й. Индира веднага отиде в болницата, за да утеши близките му и да помогне за организирането на погребалната церемония.

Върна се към обяд вкъщи, където я чакаше още една лоша новина. Секретарят й я уведоми, че на изборите предния ден в щата Гуджарат „Джаната“ — коалиция от пет партии, включваща симпатизантите на Джаяпракаш Нараян, идеалиста, който искаше да я свали от власт, е победила Индийския национален конгрес. Това не я учуди много. Лошото беше, че тези резултати предвещаваха поражение и на други места. Може би беше началото на края? — питаше се тя. Не следваха ли всички човешки начинания същия модел на еволюция, какъвто имаше в природата, или с други думи фаза на растеж, друга на развитие и трета на упадък? Беше се опитала да се помири с Джаяпракаш Нараян, но утопичната му идея за управление без партии беше неприемлива, защото означаваше края на демокрацията. Това и му беше казала, но той бе революционер, който продължаваше да вярва във велики и абстрактни идеи. Не се отказваше от намеренията си и беше непреклонен в исканията си.

— Съгласна ли си с мен, че правителството на Бихар е много корумпирано? — попита я той е треперливия си глас.

— Да, това е известно на всички — отвърна Индира.

— Тогава настоявам, че трябва да го свалиш и да свикаш нови избори.

— Не мога да го направя, Джаяпракаш. Това е демократично избрано правителство и нямам власт да го сваля.

Не се помириха, а стана тъкмо обратното. Индира го обвини, че се възползва от подкрепата на ЦРУ и САЩ, за да я свали от власт, а той я упрекна, че иска да превърне Индия в сателит на СССР. След срещата обаче Джаяпракаш поиска да се видят насаме, без съветниците й. Минаха в салона и там, за учудване на Индира, той направи един мил жест, въпреки непреклонната си политическа позиция. Връчи й една стара папка, която бе принадлежала на съпругата му. Съдържаше писма, които майката на Индира, Камала, й беше изпратила петдесет години преди началото на борбата за независимост.

— Когато жена ми почина, ги запазих с надеждата да ти ги дам, когато те видя — каза й Джаяпракаш.

Индира се трогна от жеста на този човек, който искаше да я унищожи. „Колко странна е политиката — помисли си тя, — в нея можеш да изпитваш едновременно обич и омраза към даден човек.“ Сърцето й се сви, когато прочете тези писма, които възкресяваха майка й — толкова крехка и болна — и разкриваха колко нещастна се е чувствала заради презрителното отношение на сестрите на Неру към нея, които я смятали за твърде посредствена и религиозна. Благодари на Джаяпракаш от все сърце, макар да знаеше, че той ще изпълни заканата да засили кръстоносния си поход срещу нея.

* * *

Третата лоша новина пристигна в три следобед. Раджив, още облечен в пилотската си униформа, влезе в спалнята на Индира. На идване от летището бе срещнал един от секретарите на майка си, който му бе съобщил току-що пристигналата по телеграфа новина.

— Излязло е решението на съда в Аллахабад… — каза Раджив.

— И? — попита Индира, обръщайки леко глава, сякаш очакваше удара, който ще й бъде нанесен.

Раджив й прочете текста на присъдата, който му беше връчил секретарят. Гласеше, че министър-председателката е призната за виновна по обвинения в нередности по време на изборите през 1971 година. Вследствие на това резултатите от тези избори се анулираха. Съдът даваше двайсет дни на Партията на конгреса, за да вземе необходимите мерки, така че правителството да продължи да работи. Освен това й се забраняваше да заема изборна длъжност в продължение на шест години.

Индира въздъхна, но остана спокойна. Погледна към градината, където внуците й играеха на тревата. Всичко изглеждаше толкова нормално и спокойно, с изключение на черните облаци, които все така предвещаваха пороен дъжд. Колко странен е животът, помисли си тя. Най-големият удар в кариерата й беше нанесен именно в родния й град, в същото съдилище, където дядо й Мотилал Неру бе произнесъл блестящите си защитни речи. Обърна се към сина си и каза без следа от вълнение:

— Мисля, че единственото решение е да подам оставка. Настъпил е моментът.

Бе очаквала обвинителна присъда, но не чак толкова тежка. Опозицията беше използвала легална уловка, за да я притисне до стената. Присъдата беше вследствие на иска, който един политически противник, Радж Нарайн, загубил със сто хиляди гласа разлика, беше предявил четири години по-рано в съда в Аллахабад. Обвиненията бяха тривиални и се отнасяха до неправомерното използване на персонал и държавен транспорт по време на предишната предизборна кампания. Всички, включително противниците й, в частни разговори признаваха, че обвиненията срещу нея са смешни и че съдиите са се престарали. Според лондонския вестник Таймс — това беше равносилно да „свалиш един премиер заради пътна глоба“. В Индия обаче през 1975 г. хората излязоха на улицата, за да го отпразнуват.

Приятелят й Сидхарта Шанкар Рай, оглавяващ изпълнителната власт в Бенгалия, дойде в дома й малко по-късно през деня. Беше човек, на когото можеше да има пълно доверие, честен и безусловен стар приятел. Каза й, че партията е в треска. После продължи:

— Опозицията се опитва да компенсира загубите на изборите чрез съдебно решение.

— Трябва да подам оставка — заяви Индира безучастно.

Мъжът седна. Погледна Индира — от лицето й лъхаше безкрайна умора.

— Не вземай прибързано решение. Нека го обмислим.

Индира сви рамене:

— Има ли друго решение?

— Винаги може да се обжалва.

— Ще минат месеци. Знаем как работи съдебната система.

Разговорът бе прекъснат от пристигането на двама министри, последвани малко по-късно от председателя на партията и още неколцина колеги. Къщата се изпълни с хора. Соня им предлагаше ядки и напитки. Виждаше как някои се тревожеха, че ще изгубят поста си, докато други, напротив, бяха възбудени, защото столът на Индира се освобождаваше. Слуховете, неизвестността и горещата насищаха въздуха. Едни говореха с Индира, опитвайки се да я разубедят да подаде оставка: други, събрани на групички, ценяваха силите на различни лидери, които биха могли да я заместят. Министър-председателката мълчеше и слушаше. „Смятам, че трябва незабавно да подам оставка“ — повтаряше тя.

* * *

Следобед Санджай пристигна от „фабриката“. Беше чул новината по радиото. Когато влезе вкъщи, срещна брат си.

— Какво ще прави? — попита го той.

— Ще подаде оставка. Няма друг изход.

— Не, не може да бъде — каза Санджай.

В миг видя как мечтата му да стане едър индустриалец се разбива на хиляди парченца. Ако майка му отстъпеше пред противниците си, той можеше завинаги да се прости с „Марути“ ООД.

Влезе в препълнения с хора салон и почти без да поздрави никого, както обикновено правеше, хвана майка си за ръка и я помоли да поговорят насаме за няколко минути. Отидоха в съседния кабинет.

— Раджив ми каза, че смяташ да подадеш оставка.

— Обсъждаме го. Нямам голям избор.

— Не трябва да го правиш, мамо. Ако сега отстъпиш и подадеш оставка заради тези толкова нищожни обвинения, няма да имаш парламентарен имунитет и ще успеят да те вкарат в затвора за всяко нещо, което си измислят.

— Съвестта ми е чиста. Смятаме да разменим ролите. Председателят на партията ще поеме премиерския пост, докато обжалването ми се разгледа във Върховния съд. А аз ще поема председателството на партията.

— Това е лудост, мамо! — извика Санджай и викът му се чу в съседния салон. — Вярваш ли, че председателят на партията ще освободи стола ти, след като веднъж седне на него? Никога няма да го направи. Всички изглеждат много лоялни и приятелски настроени, но знаеш по-добре от мен, че зад усмивките си крият лични амбиции. Всички искат мястото ти. Всички се стремят към властта. В никакъв случай не трябва да подаваш оставка.

Не беше лесно на Индира да приеме поражението. Бе посветила живота си на политиката и бе заемала премиерския пост в продължение на цели десет години. Нима сега можеше да се оттегли примирено за нещо толкова банално? Това не отговаряше на разбирането й за достойнство. Можеше ли да изостави в беда съпартийците си, всички онези, които зависеха от нея, цялата страна? Нима не твърдяха, че Индия е Индира и Индира е Индия? Щеше ли да позволи Джаяпракаш Нараян да унищожи демокрацията и да потопи страната в анархия? Вярно, че се чувстваше уморена, понякога потисната, защото не намираше решения за злините, които мъчеха страната й. Ако трябваше да слуша единствено вътрешния си глас, който настояваше за покой, може би щеше да избере оставката. Ако зависеше от нея, щеше да го направи. Тя обаче не беше сама. Помисли си за Санджай… Какво щеше да стане с него, ако тя изгубеше поста? Щяха да се нахвърлят като хрътки върху него и да го разкъсат, защото беше проявил предприемачески дух или просто защото беше неин син. Какво щеше да стане с останалите членове на семейството? Властта се явяваше като необходима защита срещу всичките врагове, които същата тази власт беше създала в течение на годините. Властта закриляше семейството. Без този щит те бяха изложени на опасност.

Индира се върна в салона. „Решена съм да се боря, за да остана на поста“ — каза тя на адвоката си. Уговориха се той да поиска от Върховния съд отлагане на присъдата, докато съдът разгледа обжалването й. С тази маневра щеше да спечели време и да остане на премиерския пост, докато събере сили и подкрепа. Веднага щом обяви решението си, напрежението спадна. За да скрият разочарованието си, онези, които се бяха осмелили да мечтаят за стола й, се разтопиха в раболепни ласкателства. Соня беше объркана. Дълбоко в себе си би предпочела свекърва й да подаде оставка, защото жадуваше за един по-спокоен живот.