Хавиер Моро
Червеното сари (35)

34.

Друг телохранител, който следваше Индира на известно разстояние и не участваше в конспирацията, изтича към нея, но преди да стигне, един откос го улучи в глезена и той падна по лице. Останалите придружители, вцепенени от страх, се наведоха зад тялото на Индира, сякаш можеше да ги предпази. Очакваха най-лошото. Скоро чуха гласовете на други агенти от охраната, които тичаха откъм Акбар Роуд. Помислиха, че ще се завърже ожесточена престрелка, в този момент двамата сикхски телохранители хвърлиха оръжията на земята. «Направих каквото трябваше — каза исполинът Беант на пенджаби. — Сега вие направете каквото трябва.»^[1] Искаше да каже, че от името на сикхите бе отмъстил за оскверняването на Златния храм. Полицаят, който бе държал черния чадър, се хвърли върху него и го повали на земята, а секретарят Дхаван, който по чудо бе останал невредим от последния откос, излезе от вцепенението си, отиде до Индира и клекна, за да види как е. Веднага дойдоха още войници от граничната полиция, които бяха на пост в една караулка на улицата, и обезвредиха другия телохранител убиец. Отведоха ги в караулката, където избухна бой. Казаха, че се опитали да избягат. В крайна сметка бяха простреляни. Беант Сингх умря на мига. Другият беше тежко ранен и щяха да го закарат в болница, но научиха, че в свободното си време Беант посещавал гурдварите (сикхски храмове) в Делхи и разговарял с най-фанатизираните типове. Другият наскоро бе прекарал един месец в селото си в Пенджаб, в самата люлка на сикхския национализъм.

Личният лекар на Индира, когото един от прислужниците беше уведомил веднага щом бе чул изстрелите, дойде запъхтян и се опита да й даде първа помощ. «Извикайте линейката, бързо! — викаше той. — Извикайте линейката, за да откара госпожа Ганди в болницата!» Пред жилището винаги имаше паркирана линейка като част от рутинното обслужване на министър-председателката. В този критичен момент обаче не беше на разположение.

— Шофьорът отиде да пие чай! — каза един прислужник.

— Тогава докарайте кола! Веднага!

Успяха да докарат един бял «Амбасадор» и го вкараха в градината. Секретарят Дхаван и полицаят вдигнаха безжизненото тяло на Индира и го занесоха до автомобила. Поставиха я на задната седалка, а те седнаха отпред. Готвеха се да потеглят, когато се появи Соня по хавлия, пребледняла, с мокра разрошена коса и уплашен поглед. Бе чула изстрелите, докато беше под душа. Първоначално помисли, че са бомбички, каквито децата гърмят по време на празника Дивили. Виковете на една прислужница обаче я накараха да осъзнае, че нещо ужасно се е случило.

И сега пред нея беше потвърждението на всичките й страхове: свекърва й лежеше безжизнена на задната седалка. Жената, която от малка се беше отъждествявала с Жана д’Арк, беше на свой ред предадена и убита от доверените си хора. Соня се качи в колата. «О, мамо! Господи, мамо!» — повтаряше тя, като коленичи на задната седалка и повдигна главата на Индира. Прегърна я, заговори й, опитвайки се да задържи последната искра живот и да обърне неумолимия ход на съдбата. Колата се понесе към Националния медицински институт, същата болница, където бяха откарали Санджай, след като се разби с авионетката си. Соня нямаше да забрави това пътуване, което й се стори най-дългото в живота й, въпреки че разстоянието беше само пет километра. Движението беше натоварено и имаше чувството, че никога няма да пристигнат. Ню Делхи се беше променил много, откакто бе дошла за първи път. Вече почти нямаше каруци, теглени от волове или камили, нито слонове по улиците. Населението се беше увеличило четири пъти и автомобилното движение беше оживено. Кръвта на Индира изтичаше в ръцете й и Соня се чувстваше безпомощна. «Господи, по-бързо!» — повтаряше тя, докато бършеше с ръкав лицето на Индира и се опитваше да попие кръвта от раните. Душевното й състояние, подобно на часовниково махало, се люшкаше от най-мрачното отчаяние до надеждата: «Ами ако просто е в безсъзнание?» — питаше се тя, докато шофьорът натискаше клаксона и се опитваше да мине. «Бързо! — казваше му тя. — Може би ще я спасят!» Но колкото и усилия да правеше той, беше невъзможно да се движат по-бързо. Нима останалите шофьори можеха да предположат, че в този бял «Амбасадор», който дори не разполагаше със сирена, лежеше тялото на жената, ръководила съдбините на страната повече от двайсет години? В ума на Соня се трупаха един след друг въпроси, подобно на изригнал вулкан: «Къде е Раджив? Как да му съобщя? Къде са децата? Трябва да изпратя хора да ги доведат! Господи, мамо, не умирай!». Навсякъде имаше кръв: петната по хавлията на Соня бяха яркочервени, по красивото сари на Индира бяха придобили кафеникав оттенък. На тапицираните с кадифе седалки имаше огромно тъмно петно от просмуканата в тях кръв. Въпреки това Соня отказваше да повярва, че се е случило най-лошото, че жената, която до този ден беше стълбът на съществуването й, вече я няма. Дълбоко в себе си вече предчувстваше, че куршумите на убийците бяха взели и други жертви — нейното щастие и щастието на семейството й.

Пристигнаха в болницата в девет и трийсет и две минути — шестнайсет минути след атентата. Никой обаче не се беше обадил от къщи, за да предупреди, че ще закарат там министър-председателката. Когато младите лекари от спешното отделение я разпознаха, изпаднаха в паника. Един от тях все пак се досети да извика специалист кардиолог и няколко минути по-късно екип от най-опитните лекари в болницата слезе, за да се погрижи за Индира. Направиха й трахеотомия, за да освободят достъпа на кислород до белите й дробове, и й поставиха системи за кръвопреливане. Решиха да я качат в операционната зала на осмия етаж. Там електрокардиограмата показа слаби признаци на сърдечна дейност. Уведомиха за това Соня, която беше сама в чакалнята. Слаб лъч на надежда се появи в разплаканите й очи. Казаха й, че лекарите извършват масаж на сърцето на Индира, но се въздържаха да й обяснят, че разширението на зениците ясно показва, че мозъкът е безвъзвратно увреден, куршумите бяха перфорирали черния дроб, белите дробове, няколко кости и гръбначния стълб. «Прилича на решето» — каза един от лекарите.^[2] Само сърцето беше невредимо. Въпреки това в продължение на четири часа лекарите се опитваха да направят някакво чудо и да я спасят.

Соня едва успяваше да овладее страха си. Ужасяваше я мисълта, че врагът е в собствения им дом. На кого да се довери? Ами ако някой прислужник, служител, секретар участва в заговора? Сякаш всичките й опори в живота внезапно бяха рухнали. Отново я обзе познатото чувство, че се намира върху подвижни пясъци, където нищо не е каквото изглежда и всичко може да се промени за минута! «Господи, а децата?» От ума й не излизаше убийството на Шейх Рахман и цялото му семейство. Синът му беше на годините на Рахул. Дали бяха взели децата от училище? Ако само можеше да поговори със сестра си! За съжаление по това време Надя не беше в Ню Делхи.

Първа пристигна Пупул Джаякар, близката приятелка на Индира. Тя я успокои — каза й, че децата са в безопасност вкъщи и че са добре, доколкото можеха да бъдат при тези обстоятелства. Съобщи й също, че новината още не се е разпространила и движението по улиците е обичайното. «Заварих Соня в състояние на шок — щеше да разкаже тя по-късно. — Почти не можеше да говори. Започна да трепери и реших да не я разпитвам.» Пупул беше донесла дрехи на Соня и тя замени изцапаната с кръв хавлия със сари. През следващите часове запристигаха други приятели, членове на партията и на правителството. Соня с удоволствие би изпъдила всички от залата, с изключение на близките приятели и на съпартийците, които бяха доказали непоклатимата си лоялност към Индира и които бяха толкова малко, че се брояха на пръстите на едната ръка. Не трябваше обаче да забравя, че Индира беше не само майката на съпруга й, но и на цял един народ. Убийството й щеше да има неизмерими последици. Страната оставаше без ръководител, без кормчия. Още не се знаеше дали отмъщението е било насочено лично срещу Индира, или е било част от по-широк заговор, целящ държавен преврат. Това беше темата на разговорите, които членовете на правителството и опозицията водеха шепнешком в коридорите на болницата, докато вицепрезидентът разговаряше с висши правителствени служители в една стая на долния стаж. Разговаряха за бъдещето на страната, защото Индира вече беше миналото и скоро щеше да влезе в историята. В два и двайсет и две минути следобед — пет часа след като беше простреляна от мъжете, чиято задача беше да защитават живота й, лекарите обявиха, че Индира Ганди е мъртва. Десет минути по-късно Би Би Си разпространи новината из целия свят.

* * *

На три хиляди километра оттам амбасадорът на Раджив се носеше с възможно най-висока скорост по един тесен и осеян с дупки път в щата Бенгал, като заобикаляше слонове, колички, мотори, камиони, натоварени догоре със стока, и хора, много хора. Искаше да пристигне в Калкута възможно най-бързо, за да хване оттам полета за Делхи и може би да успее да се прости с майка си. Предизборната му обиколка беше прекъсната, когато на двеста километра на юг от Калкута колата му бе пресрещната от полицейски джип. Един полицай му връчи бележка: «В дома на министър-председателката се случи инцидент. Отменете всички срещи и се върнете незабавно в Делхи».^[3] От радиото в колата, която се движеше сред пейзаж от искрящи оризови полета и села с кирпичени къщи, Раджив научи, че майка му е била простреляна от телохранителите си и закарана в болница, където лекарите се опитваха да спасят живота й. Реагира хладнокръвно и спокойно, може би защото още хранеше надежда, че майка му ще оживее. След два часа и половина на бясно каране, когато се намираха на петдесет километра от Калкута, полицейски хеликоптер пресрещна колата. Раджив се качи в апарата, който го остави на летището, където го чакаше един «Боинг» на Индиън Еърлайнс. По време на полета за Делхи стоя в кабината на пилотите, които поддържаха радиовръзка със столицата. Отсъствието на новини го изпълни с предчувствието, че няма да я завари жива. Най-накрая чу съобщението, прекъсвано от смущения, че е починала. Остана спокоен, не каза нищо, не заплака. Винаги го бяха учили, че един Неру не плаче публично, когато съдбата му нанесе удар. Сякаш новината не го беше изненадала — може би защото притежаваше известно чувство за фаталност, каквото имаше майка му.

* * *

След съобщението на лекарите Соня помоли Пупул да я придружи до дома й, за да вземе дрехи, с които да облекат Индира за последното й пътуване. Освен това Соня искаше да види децата си и да излезе от препълнената с хора болница. Навън по улиците не се забелязваше никаква промяна. Новината още не се беше разпространила.

Когато се прибра вкъщи и децата я попитаха: «Как е баба?», Соня се срина. Думите й се давеха в ридания. Но нима имаше нужда от думи? Рахул прегърна майка си, а Приянка изтича да й донесе инхалатора. Соня обаче успя да се съвземе и постепенно се успокои. След като им разказа всичко, двете с Приянка отидоха да изберат дрехи за Индира. Спряха се на едно от любимите й сарита в цвят пепел от рози и блуза — подарък от един стар мъдрец, на когото тя се възхищаваше много.

Децата искаха да видят баба си за последен път, а и не желаеха да оставят майка си в това състояние, така че Соня и Пупул ги заведоха в болницата. Обстановката по улиците се беше променила напълно. Магазините бяха затворени. «Видяхме хора с опечалени лица да бързат да се приберат вкъщи» — щеше да каже по-късно Пупул. С приближаването им към болницата виждаха все повече хора да вървят в същата посока. Напливът беше толкова голям, че полицията блокира главния вход, така че се наложи да влязат през служебния.

В същото това време Раджив слезе на летище «Палам» със свито сърце. Соня и децата — единствените, които би искал да види в този момент, не бяха там, за да го посрещнат. В замяна на това на пистата до стълбата го чакаха помощниците му, неколцина приятели и много политици от ИНК. Вече бяха там. Раджив веднага разбра за какво бяха дошли. Щяха да настояват — независимо дали той иска или не — да стане следващият премиер на Индия.

Едни приятели го откараха в болницата. Те също смятаха, че той трябва да наследи майка си. Всички били единодушни по този въпрос. А и било най-доброто решение за сигурността на самия него и на семейството му, защото ще разполага с цялата власт на държавата, за да се предпази. Беше силен аргумент, който Раджив не можеше да пренебрегне.

— Но това трябва да го решат партията и президентът — възрази той. — По закон президентът избира лицето, което трябва да състави правителство.

— Вече те е избрал.

— Но той не е в Делхи!

— Вече е съобщил решението си. Трябва да приемеш, Раджив, това е най-добре за вас.

В самолета, с който се връщаше от официално посещение в Йемен, преждевременно приключило поради новината за убийството на Индира, президентът, стар приятел на семейство Неру, вече беше взел решение да предложи на Раджив да стана министър—председател. И освен това да поеме поста веднага, без да губи време. Моментът беше от изключителна важност. Смъртта на Индира, причинена от сикхски убийци, можеше да предизвика прояви на насилие между различните общности — кошмара на всеки индийски държавник. Беше наложително да се избегне безвластието, за да може страната да се изправи като едно цяло срещу подобна опасност, която би могла да срине конституционния ред и в крайна сметка — Индия като нация. Точно това му каза доайенът на партията още на летището: «Не трябва да оставяме трона празен, опасно е». По-късно президентът обясни причините за избора си — каза, че е трябвало да назначи министър-председател от редиците на ИНК, защото това е партията с най-голямо мнозинство в парламента. А имаше ли по-добър кандидат от Раджив, млад и интелигентен, с безупречна репутация? Съществуваше и друга причина, която нямаше нищо общо с професионалните качества на Раджив — този избор щеше да се понрави на Индира. «Знаех как мисли и какво иска — призна президентът, — въпреки че никога не сме го обсъждали конкретно. Просто я познавах добре.» Така че Раджив се озова в безизходно положение. Гласът на майка му от отвъдното отекваше в ушите му. Щом не я беше изоставил, когато беше жива, щеше ли да го направи сега, след смъртта й? Не беше ли взел вече решение да влезе в политиката? Това, което искаше страната от него, не беше ли логично следствие от решението му? Никога не бе искал да става министър-председател, най-много член на правителството, но понякога животът изпреварва събитията и не оставя избор.

Докато вървеше по коридорите на болницата, Раджив срещна много хора, които бяха присъствали в живота на майка му, включително разплаканата Манека, вездесъщия гуру Дхирендра Брахмачари, който повтаряше, че Индира е трябвало да го послуша, за да избегне надвисналата над живота й опасност, министри и чиновници, помощници и секретари, които плачеха, събрани на групички. Всичките партийни барони бяха в болницата и се надпреварваха да го уверяват, че искат да стана лидер на партията и разбира се, лидер на народа. Държаха се така, сякаш говореха с бъдещия министър-председател. «Трябва да приемеш — казваха му те. — Ако не заради себе си, направи го заради жена си и децата си, заради вашата сигурност. И заради майка си, заради паметта на дядо ти, заради семейството, заради Индия.»

Беше три и петнайсет следобед, когато Раджив влезе в помещението до операционната зала. Прегърна Соня, която избухна в ридания. Може би си спомняше за своята първа среша с Индира в Лондон, когато изпитваше неописуем страх, че ще се изправи лице в лице с нея. Кой можеше да предположи тогава, че ще я обикне толкова и че ще ги остави сами на ръба на пропастта?

После Раджив прегърна децата, които бяха много уплашени. Паниката, породена от атентата, се беше разпространила като епидемия. Нима след операцията «Синя звезда» група фанатици не се бяха заклели да изтребят потомството на Индира до стотното коляно? Кой щеше да е следващият? «Татко, мама, ние?» Кой знае дали зад някой санитар, посетител, който и да е от хората, които минаваха по коридорите на болницата, не се криеше терорист убиец? Докъде щеше да стигне отмъстителната ярост на сикхските екстремисти?

Не успя да отдели много време, за да утеши семейството си, защото хората непрекъснато го викаха да отиде при тях. Страната настояваше за вниманието му, без дори да му даде време да оплаче смъртта на майка си и да успокои най-близките си хора. «Спомням си, че изпитах потребност да бъда насаме с него, дори само за момент» — щеше да каже Соня. Отведе го в един ъгъл на операционната зала, на няколко метра от мястото, където лекарите кърпеха тялото на Индира. Миришеше на формалин и етер. Бялата светлина на неоновите лампи разкриваше безпощадно изострените черти на лицето му, което преди имаше толкова меко изражение.

— Ще ме изберат за министър-председател — каза й той шепнешком.

Соня затвори очи. Беше по-лошо, отколкото предполагаше. Все едно че й съобщаваха за още една смърт в едни и същи ден. Раджив хвана ръцете й, докато й обясняваше все така шепнешком причините, които го принуждаваха да приеме поста.

— Соня, това е най-добрият начин да се предпазим, повярвай ми. Ще разполагаме с най-висока степен на охрана. Сега точно от това се нуждаем.

— Да отидем да живеем на друго място…

— И смяташ, че ще бъдем в безопасност в друга страна? Всички сме в черния списък на екстремистите. Тези фанатици са способни да нанесат удар на всяко място. Не, Соня, налага се да живеем под постоянна защита, поне докато опасността отмине.

Соня плачеше неутешимо. Знаеше какво означава това. Означаваше, че щяха да живеят в една клаустрофобична обстановка, че децата нямаше да водят нормално съществуване. Нима беше живот? Къде беше щастието във всичко това? Онова щастие, на което се бяха радвали досега?

— Моля те, Раджив, не позволявай да те убедят.

— Уверявам те, че е за наше добро.

— За наше добро? Нима този максимален режим на защита, за който говориш, не доказа, че е напълно неефикасен? Министър-председателката, застреляна в собствения си дом, без дори да разполага с най-елементарния екип за спешност. Не си ли даваш сметка?

— Предупредиха я да освободи сикхските телохранители, но тя не го направи.

— Какво искаш да кажеш? Че сама си го е търсела?

— Ако беше послушала полицейския началник и шефа на разузнаването, сега щеше да е жива.

Той отново я прегърна. Тя прошепна:

— Господи, ще убият и теб.

— Нямам избор, така или иначе ще ме убият, независимо дали съм във властта.

— Моля те, не приемай, кажи им, че не…

— Не мога, скъпа. Представяш ли си да живеем винаги със страх, било в Италия или някъде другаде? Точно това ще се случи, ако не приема. И трябва да гледаш на нещата по този начин. Това е моята съдба. Нашата съдба. Има моменти, в които животът не ни предоставя избор просто защото такъв няма. Помогни ми да приема.

— О, не, господи, не! — проплака Соня. — Ще те убият, ще те убият… — повтаряше тя.

Официалният секретар на Индира. П. Ч. Александър, дойде при тях и прекъсна разговора им. Въртележката на властта не можеше да чака. Беше наложително да я задействат. Той хвана Раджив за ръка и каза тихо:

— Трябва да организираме встъпването ти в длъжност.

— Ще отида вкъщи да се преоблека — отвърна му Раджив. — Ще бъда преди шест в двореца на президента.

Тогава Соня осъзна, че е безсилна и че отново трябва да отстъпи пред сили, които бяха по-могъщи от нея и които никога нямаше да успее да контролира. Какво можеше да направи тя срещу страна, която бе осиротяла и която искаше главата на сина? Когато Раджив я целуна по челото и се отдели бавно от нея, Соня усети пронизителна болка, която сякаш разкъсваше вътрешностите й — същата болка бе изпитала, когато в амбасадора държеше в ръце главата на умиращата Индира.

* * *

Същия ден следобед церемонията по встъпването в длъжност на Раджив Ганди като шести министър-председател на Индия се състоя в салона «Ашока» в двореца на президента същото място, където дядо му и майка му бяха встъпили в тази длъжност. От първите шестима министър-председатели трима бяха принадлежали към същото семейство, а престоят на другите трима на поста беше твърде мимолетен. През трийсет и шестте години на съществуването на Индия като независима страна членове на семейство Неру бяха изпълнявали длъжността на министър-председател в продължение на трийсет и три години. Индира беше третият премиер, починал, докато заемаше този пост, но първият, умрял от насилствена смърт. Церемонията не премина в приповдигната атмосфера, каквато би царяла при нормални обстоятелства. Младият мъж, на когото не бяха дали време да възприеме смъртта на майка си и да осмисли последиците от нея върху страната, беше принуден да поеме най-трудния и отговорен пост, за който можеше да се кандидатира всеки гражданин на Индия и който той не бе искал, нито желал.

Преди да приеме, Раджив ясно даде да се разбере, че ще запази предишния кабинет, без нови членове, нито смяна на портфейли. После проведе първото си съвещание с министрите, чиято главна тема беше погребението на Индира. Решиха тялото й да бъде изложено за поклонение в Тийн Мърти Хаус, бившата резиденция на Неру, където бе преминало детството на Раджив. Вярната секретарка Уша дойде първа. Тялото на Индира беше увито в саван, но лицето й беше открито. «Лицето й беше подпухнало и със сивкав тен. Ако можеше да се види отстрани, нямаше да се хареса, защото държеше много на външния си вид.» Същото вероятно си помисли и Соня. Телевизията улови един кратък миг, жест, който се запечата в паметта на милиони индийци и който говореше по-красноречиво от всякакви думи за силната връзка, която съществуваше между двете жени. Соня, запазила спокойствие, избърса с кърпичка червилото от ъгълчето на устата на Индира. Сякаш беше жива и продължаваше да се нуждае от грижите й. Лоялността надживяваше смъртта.

След единайсет часа вечерта новият министър-председател се появи по телевизията и произнесе реч, която бе препродадена по радиото в целия свят. Соня беше в телевизионното студио и наблюдаваше със съкрушено сърце как властта й бе отнела съпруга, използвайки безскрупулно имената Неру-Ганди, за да запази единството на страната във време на криза. Не беше ли истинска жестокост да принудиш човек с толкова малък стаж в политиката като мъжа й да приеме пост, който изискваше голяма опитност, поне в тези толкова трудни времена?

«Индира Ганди бс убита — започна речта си Раджив пред камерите. — Знаете колко близка на сърцето й беше мечтата за една благоденстваща, единна и мирна Индия. Преждевременната й смърт прекъсна нейното дело. Ние сме призвани да го завършим.»

Речта му и сдържаното вълнение, с което говореше, напомни на мнозина за словото, което Неру произнесе след убийството на Ганди. Тогава Неру се опасяваше, че мюсюлманите ще бъдат обвинени за атентата, затова заяви високо и ясно, че виновникът е индуистки фанатик. Трийсет и шест години по-късно Раджив Ганди не каза нито дума за убийците на майка си или за техните подбуди. Намекна за религиозното естество на убийството, когато призова към спокойствие и единство и каза, че нищо не би натъжило повече душата на Индира Ганди, колкото изблик на насилие в страната.

Насилието обаче вече бе избухнало. Първо започна в околностите на болницата, когато няколко таксита със шофьори сикхи бяха замеряни с камъни, а един сикхски храм бе опожарен. Всеки мъж с тюрбан изглеждаше подозрителен. Сикхите прибраха децата си от улицата, затвориха се в къщите си, пуснаха щорите и угасиха светлините, опитвайки се да станат незабележими. Жените им гледаха уплашено през процепите. Един сикх тичаше, за да се скрие. Други нямаха къде да намерят убежище. Знаеха, че убийството на Индира Ганди ги е превърнало в мишена на народния гняв. Когато се свечери, на улиците се събраха групички, предимно от индуси. Някои държаха колове в ръка, други призоваваха да тръгнат на лов на сикхи. Нощта беше тъмна и стана още по-тъмна от вълната от омраза и терор, която заля града. Започна истинска касапница, която се засилваше от слуховете, че сикхите са отровили резервоарите за питейна вода в града или че влак, пълен с индуси, който пътувал от Пенджаб, бил нападнат. Не бяха верни, но хората им вярваха. Банди от злосторници, които в началото рушаха къщи и магазини, собственост на сикхи, после започнаха да изкарват от къщите им мъже и момчета с тюрбани и ги посичаха пред ужасените им жени. По улиците групи убийци се нахвърляха върху сикхите и ги пребиваха до смърт или ги заливаха с бензин и ги подпалваха. Цели семейства бяха убити с ножове във влакове и автобуси. Полицията не смееше да се намеси от нехайство, а и защото дълбоко в себе си одобряваше изстъпленията срещу това размирно малцинство. В продължение на три дни пред тялото на Индира Ганди преминаха хиляди хора. Сред тях имаше кинозвезди, правителствени глави, политически лидери, приятели, близки и граждани, които никога не се бяха познавали лично с Индира, но скърбяха дълбоко за смъртта й. През това време вълната от насилие се разпростираше непрекъснато. Бяха подпалени над две хиляди коли, камиони и таксита, няколко фабрики, собственост на сикхи, като «Кампа-Кола» — индийския вариант на «Кока-Кола», — принадлежаща на стар приятел на Санджай, който им беше помогнал в тежки времена. Журналистите документираха едни особено жесток случай в квартал на десния бряг на Ямуна, където добре организирана група умъртви методично всички сикхи пред очите на безучастната полиция. Дори не им даваха възможност да се спасят, защото подпалваха къщите с обитателите им в тях. Една журналистка, която стана свидетел на случилото се, се обади по телефона на Пупул. «Моля те, направи нещо, положението е трагично!» — каза й тя с уплашен глас. Пупул се почувства объркана.^[4] Допреди съвсем скоро щеше да вдигне телефона и да се обади на приятелката си Индира, която щеше да реагира незабавно. Сега обаче не знаеше към кого да се обърне. Така че позвъни на министъра на вътрешните работи, който в същия момент случайно имаше среща с Раджив на Сафдарджунг Роуд номер едно. Разказа му за масовите убийства, за изнасилванията, и ужасните събития, които се разиграваха на десетина километра от тях. «Говорете с министър-председателя» — каза й той и веднага я свърза с Раджив. Пупул повтори това, което вече бе разказала. «Беше ми трудно да се обръщам към него като към министър-председател, беше ми трудно да възприема факта, че огромната власт и авторитет на Индира сега са преминали у него.» Раджив я покани в дома си, където Пупул разказа с повече подробности това, което беше научила. Министър-председателят изглеждаше объркан и колеблив.

— Какво да правя, Пупул? — попита я той.

— Не е моя работа да казвам какво трябва да прави министър-председателят — отвърна му тя. — Мога да ти кажа какво щеше да направи майка ти. Щеше да извика армията и да запази реда на всяка цена. Щеше да излезе по телевизията и с целия авторитет на поста си щеше да даде ясно да се разбере, че няма да допусне да се вършат масови убийства.

— Помогни ми да напиша реч, каквато би произнесла майка ми — помоли я Раджив, докато я изпращаше до вратата. — Моля те, направи го, спешно е.

Пупул я написа, но когато седна пред телевизора, на екрана се появи не Раджив, а министърът на вътрешните работи. Пупул си помисли, че той не е достатъчно убедителна фигура, за да успокои духовете. Речта беше лишена от мъката на сина и от авторитета на един министър-председател. Армията не беше извикана да се намеси, от страх да не се нажежи обстановката, така че през нощта терорът и изстъпленията продължиха. Мнозина приписаха тази нерешителност на неопитността на Раджив. Истината обаче беше друга — още не бе преодолял шока от смъртта на майка си и факта, че цялата власт се бе оказала в ръцете му, без да знае в действителност как функционират механизмите на тази власт.

Сред сикхите цареше такава паника, че за пръв път в живота си мнозина захвърлиха тюрбана и си отрязаха брадите и косите, за да се спасят. Около сто хиляди избягаха от града. Писателят Кушвант Сингх и майка му потърсиха убежище в посолството на Швейцария: «Това, което тълпите искаха, беше имуществото на сикхите, телевизорите и хладилниците им, защото сме по-преуспели от останалите. Убиването и изгарянето на живи хора просто беше част от забавлението».^[5] Привечер група сикхи се разпръснаха из града, търсейки убежище. Двама от тях влязоха в къщата на Пупул и изплашиха жената на перача, който в този час навярно участваше в размириците. Жената се развика и сикхите избягаха, но Пупул сигурно щеше да им даде подслон, както сториха много индуски семейства. Истината беше, че малко сикхи бяха подкрепяли Пиндранвале, както много малко индуси искаха да отмъщават на сикхите. Жестокостта обаче на онези, които търсеха мъст, напомняше за времето на Разделянето. За три дни бяха убити около три хиляди сикхи.

На 2 ноември следобед Раджив най-после се яви по телевизията и призова насилието да спре. «Случилото се в Делхи след смъртта на Индира Ганди е оскърбление на всичко, което тя защитаваше» — каза той. На следващия ден най-после заповяда да се намеси армията, която въведе вечерен час и влезе с танкетки в най-размирните квартали със заповед да стрелят по всеки, заварен да върши акт на агресия.

На 3 ноември, докато мирът бе въдворяван със сила, се състоя кремацията на Индира на брега на реката, близо до мястото, където бяха кремирани Неру и Санджай. Раджив обиколи седем пъти погребалната клада на майка си, преди да постави факлата между сандаловите стволове. Пламъците лумнаха, докато слънцето обагряше небето в оранжево, червено и златисто. Присъстваше внушителна група от видни личности, сред които Джордж Буш-баща, майка Тереза, членове на европейски кралски семейства, магнати, учени и правителствени ръководители. За една елегантна дама, облечена в черно, това погребение имаше особено значение. Маргарет Тачър си спомняше топлите думи на Индира, когато няколко седмици по-рано й се беше обадила след атентата на ИРА. «Трябва да направим нещо срещу тероризма» — беше й казала тя.

Силуетът на Раджив сред пламъците, които поглъщаха тялото на майка му, остана запечатан завинаги в паметта на цял един народ като факла на надеждата. «Около него цареше хаос — написа един известен журналист, — но той вдъхваше чувство за сигурност, сякаш контролираше положението.» Британската Желязна лейди отбеляза: «В Раджив видях същия самоконтрол, какъвто имаше госпожа Ганди…» Соня беше неутешима и не го криеше. «Ако някой би могъл да нарисува сцената — каза Маргарет Тачър, — нейната болка щеше да е достатъчна, за да изрази общото чувство.» Противно на очакванията, нямаше го онова огромно мнозинство от бедни хора, от милионите, които бяха почитали Индира като богиня. Страхът от сблъсъци и атмосферата на насилие, която цареше в града, разколебаха мнозина да отидат да й отдадат последна почит.

Една сутрин Раджив взе бронзовата урна с праха на Индира и се качи на самолет на Индийските въздушни сили, за да изпълни волята на майка си. След час самолетът вече летеше над веригата на Хималаите — хребет от бели върхове, простиращи се докъдето погледът стигаше. Отвориха му един люк на пода на самолета, през който проникна леден въздух. Раджив, екипиран с астраганова шапка, кожено палто, дебели подплатени ръкавици и кислородна маска, взе урната, поставена в кожена торба, за да не замръзне, отвори я и разпиля праха върху планините, както повелява ритуалът, за да може смъртта да се върне към живота. Бяха изминали тринайсет дни, откакто Индира Ганди бе влязла в историята.