Хавиер Моро
Червеното сари (2)

1.

Ню Делхи, 24 май 1991 г.

Соня Ганди не можеше да повярва, че мъжът на живота й е мъртъв, че повече няма да усета ласките му, нито топлината на целувките му; че няма да види отново онази толкова нежна усмивка, която преди време бе пленила сърцето й. Всичко се беше случило толкова бързо, толкова жестоко, толкова неочаквано, че още не можеше да го възприеме. Съпругът й беше убит в терористичен атентат преди два дни. Казваше се Раджив Ганди, беше допреди две години министър-председател и отново щеше да бъде такъв според проучванията, ако предизборната му кампания не бе прекъсната по толкова трагичен начин. Беше на четирийсет и шест години.

Днес столицата на Индия се готвеше да се прости с този прочут син на родината. Ковчегът с тялото беше изложен за поклонение в големия салон на Тийн Мърти Хаус — разкошната резиденция, където той бе прекарал детството си, когато дядо му Джавахарлал Неру беше министър-председател на Индия. Представляваше малък дворец в колониален стил, боядисан в бяло, заобиколен от парк с огромни тамаринди и фламбояни, чиито червени цветове изпъкваха на фона на пожълтялата от силната горещина трева. Първоначално проектиран за седалище на главнокомандващия на британските сили, след обявяването на независимостта дворецът бе превърнат в резиденция на върховния ръководител на новата държава Индия. Неру се нанесе в него заедно с дъщеря си Индира и внуците си. Градинарите, готвачите и останалите членове на прислугата, които заедно с хиляди свои сънародници идваха да отдадат почит на убития политик, не можеха да повярват, че тленните останки в ковчега са на същото онова момче, което играеше на криеница в огромните като пещери стаи с високи шест метра тавани. Струваше им се, че още чуват смеха му, когато тичаше с брат си по дългите коридори, докато дядо му и майка му разговаряха с някой правителствен ръководител в един от салоните.

Върху ковчега, обвит с националното знаме в жълто, бяло и зелено, беше поставена голяма снимка на Раджив, обградена с бяла гирлянда. Откритото му усмихнато лице беше последният спомен за него, който отнасяха със себе си хилядите, дошли в Тийн Мърти Хаус въпреки четирийсет и три градусовата жега. Същия образ щяха да отнесат със себе си и близките му, защото тялото на този мъж, когото жените намираха за толкова привлекателен, беше до такава степен разкъсано, че въпреки усилията на лекарите да го възстановят, не успяха да придадат форма на аморфната маса плът, в която го бе превърнала бомбата. Говореше се, че докато се опитвали да го балсамират, един от тях припаднал. Така че се ограничиха да поставят памук и бинтове, както и много лед, за да издържи до деня на кремацията.

„Моля ви, внимавайте да не го нараните“ — казваше съкрушената вдовица на онези, които идваха да поставят отново лед, защото жегата се засилваше неумолимо и така щеше да бъде до първите дни на юли, до началото на мусонните дъждове. Не можеше да я утеши мисълта, че ако го беше придружила, както толкова пъти го бе правила, навярно също щеше да загине, защото в момента й се искаше да умре. Искаше й се да е с него, винаги с него, тук и във вечността. Обичаше го повече от себе си.

Вярно, оставаха й децата. По-малкото, деветнайсеттодишната Приянка — тъмнокоса, висока, — беше здраво момиче със силен характер. Тя беше организирала подготовката на погребението и се грижеше за майка си. Настояваше да хапне нещо, но на Соня й се повдигаше при самата мисъл за храна. От два дни беше само на вода, кафе и лимонов сок. Отново се беше появила старата й приятелка астмата, която имаше още от малка. Преди две нощи, когато й съобщиха, че мъжът й е загинал при атентат, получи толкова силен пристъп, че замалко да изгуби съзнание. Дъщеря й веднага й донесе антихистамините. Страхуваше се, че от жегата и мъката ще се задуши отново.

Рахул, по-големият син, беше двайсет и една годишен и се бе завърнал от Харвард, където учеше. В лицето на сина си сякаш виждаше Раджив: същите меки черти, същата усмивка, същото добродушно изражение. Гледаше го с безкрайна нежност. Твърде млад й изглеждаше, за да запали погребалната клада на баща си, както се полагаше на сина според индуистката традиция.

Пристигането на трима генерали, представители на съответните родове войски, отбеляза официалното начало на държавното погребение. Когато военните се готвеха да вдигнат ковчега с помощта на Рахул и приятели на семейството, Приянка се приближи и го погали, сякаш искаше да се сбогува с баща си, преди той да предприеме последното си пътуване. Майка й, която беше заета да поздравява толкова много официални лица, стоеше на разстояние, наблюдавайки сцената със сълзи в очи. Беше облечена с бяло сари, както се полагаше на вдовиците в Индия. Повече от половината от живота си беше прекарала тук и се чувстваше индийка. През миналия февруари отпразнува двайсет и три годишнината от брака си с Раджив с вечеря в Техеран, където го придружи по време на официално посещение. Беше все така хубава, както на осемнайсет години, когато се запозна с него. Черната й коса, вече започнала да се прошарва с бели нишки, беше грижливо сресана назад, прибрана в кок и покрита с единия край на сарито. Големите й очи бяха подути от плач. Бяха тъмнокафяви, с дълги, фино депилирани вежди. Имаше прав нос, плътни устни, много бяла кожа и силно изразена брадичка. В този ден приличаше на онези скръбни героини от индийска суперпродукция, въпреки че силуетът и гордата й осанка напомняха по-скоро на римска богиня — може би защото сарито, което носеше толкова непринудено, приличаше на туниките на жените от древността. Или може би заради външния й вид. Беше родена и отраснала в Италия. Моминското й име беше Соня Майно, макар че я познаваха като Соня Ганди, сега вдовица на Раджив.

* * *

Въпреки горещината, над половин милион души бяха дошли да видят траурния кортеж, който се отправяше към мястото на кремацията в красивите градини на брега на река Ямуна, на десетина километра оттам, отвъд крепостите стени, които моголските императори бяха издигнали, за да отбраняват древния Делхи. Платформата на колела, върху която беше ковчегът, украсен с невени, бе ескортирана от пет взвода с по трийсет и пет войници всеки и теглена от военен камион, също покрит с цветя. Вътре на пейките седяха началниците на Генералния щаб. Следваха ги колите, в които пътуваше семейството. Един човек от тълпата успя да види как Соня си свали огромните слънчеви очила и с трепереща ръка избърса сълзите си с кърпичка. Кортежът пое по булевард „Раджпат“, обграден с поддържани паркове, където поколения делхийци се бяха разхождали под сянката на огромните дървета, в по-голямата си част над стогодишни еугении с черни, подобни на смокини плодове. Повечето били засадени, за да държат хлад, когато англичаните решили да превърнат Делхи в новата столица на империята. Построили приятен град-градина с широки булеварди и грандиозни гледки, както подобавало на имперска столица. Гледката на площад „Раджпат“, преливащ от хора, които носеха оранжеви карамфили — свещения цвят на индуистите, — напомни на Соня за едно щастливо минало, толкова близко във времето и същевременно толкова далечно сега… На последния 26 януари, националния празник на Индия, по време на военния парад тя бе стояла до Раджив на същия този булевард, срещу Вратата на Индия — местна версия на парижката Триумфална арка… Колко пъти бе присъствала на него? Почти колкото години бе прекарала в Индия. Цял един живот. Живот, който сега приключваше.

Сякаш трагедията не беше достатъчна, колата спря моторът отказа да работи заради високата температура и бавното придвижване. Соня и децата й излязоха от автомобила и тълпата се хвърли веднага към тях. „Черните котки“ — специалните командоси, облечени в черно, бързо се разгърнаха и образуваха преграда с телата си, за да ги предпазят, докато сменят превозното средство. После кортежът потегли отново, следвайки отмерения ход на почетните гвардейци. По-късно в тесните улици близо до площад „Конот“ множеството се превърна в човешки прилив, заплашващ да залее всичко, сякаш искаше да погълне кортежа, и охраната едва успя да го задържи. Хората изглеждаха изтощени, но лицата им блестяха капки пот, а черните очи се спираха върху четири военни камиона, пълни с журналисти от целия свят. Мъже и жени, деца и старци със скръбни лица и сълзи в очи хвърляха листенца от цветя върху ковчега.

Няколко войници извадиха тялото на Раджив от ковчега и го поставиха върху погребалната клада с глава, насочена на север, съгласно ритуала. После генералите от трите рода войски сгънаха грижливо знамето, в което беше увит осакатеният труп, и прерязаха въжетата на белия саван, които го крепяха. Членовете на семейството стояха прави, застанали плътно един до друг. Свещеникът — старец с дълга и бяла като сняг брада, излязъл сякаш от старинна приказка, ръководеше ведическите ритуали и каза кратка молитва: „Отведи ме от нереалното в реалното, от мрака в светлината, от смъртта в безсмъртието…“ Същият свещенослужител бе ръководил и погребението на Индира. Връчи на Рахул, облечен в бяла курта^[1], малък съд, пълен със свещена вода от Ранг. Младежът — бос, с наведена глава и вглъбен зад тъмните очила, обиколи три пъти кладата и поръси с вода тялото на баща си, изпълнявайки ритуала, пречистващ душата. После коленичи до него и заплака без сълзи. Плачеше за толерантния и отзивчив баща, който обожаваше децата си. Плачеше със сухи очи, предчувствайки, че зейналата рана никога няма да заздравее. Майка му и сестра му Приянка се доближиха до кладата и поставиха сандалово дърво и зърна от броеница върху тялото с жестове, уловени от телевизиите от целия свят.

Настъпи моментът на сбогуването. Соня постави върху тялото от страната на сърцето дар, който се състоеше от камфор, кардамон, карамфил и захар и спомагаше за премахването на несъвършенствата на душата. После докосна краката му в знак на почит, какъвто е обичаят в Индия, събра дланите си на височината на гърдите, поклони се за последен път пред мъжа си и се оттегли. Чрез телевизионните камери светът откри тази твърда жена, напомняща на Жаклин Кенеди преди двайсет и осем години в Арлингтън. Беше пет и двайсет следобед.

Пет минути по-късно синът й Рахул с твърда крачка обиколи три пъти кладата, преди да постави факлата, която носеше в ръка, между сандаловите стволове. Ръката му не трепна — дългът му на добър син беше да помогне душата на баща му да се освободи от смъртната си обвивка и да отиде в небето. За няколко секунди времето сякаш спря. Не се виждаха нито дим, нито пламъци, чуваха се само ведическите песнопения сред множеството. Соня отново беше скрила лицето си зад тъмните очила, за да не я видят, че плаче. Трябваше да бъде твърда, както се бе показвала до момента, каквото и да й струваше това. Твърда, също като Раджив, когато трябваше да запали погребалната клада на майка си Индира Ганди само преди седем години, докато малкият Рахул плачеше в ръцете й. Твърда като самата Индира по време на кремацията на баща й Джавахарлал Неру, а после на сина й Санджай, дясната й ръка, определен за неин наследник и загинал в един слънчев неделен ден преди единайсет години, докато правеше лупинги със самолета си. Дата, която Соня не можеше да забрави, защото от онзи ден нищо вече не беше същото.

Наложи се да мобилизира всичките си сили, за да се озове днес тук, защото индуистките свещеници й забраняваха да присъства на кремацията. Не беше обичайно вдовицата да присъства, още по-малко — ако е от друга религия. Соня обаче беше непреклонна. Реагира така, както би реагирала свекърва й Индира, и не се поддаде на предразсъдъците и на архаичните традиции. В никакъв случай не възнамеряваше да остане вкъщи, докато целият свят щеше да присъства на втората смърт на мъжа й. Така каза на организаторите на погребението. Дори не се наложи да ги заплаши, че ще отнесе въпроса до най-високата инстанция в страната, защото те отстъпиха пред твърдата й решимост. Соня Ганди наистина заслужаваше да бъде изключение.

Сега обаче трябваше да бъде на висота. Да не трепне, да не припадне, да запази присъствие на духа. Да продължи да живее, въпреки че й се искаше да умре. Колко трудно беше да сдържи вълнението си, когато след ведическите песнопения се разнесоха топовни гърмежи, а идеално строените войници отдадоха воински почести, насочиха дулата на пушките към земята в знак на траур и засвириха с корнетите си: когато официалните лица, дошли от целия свят, генералите с отрупаните си с ордени гърди и представителите на индийското правителство с памучните си дрехи, смачкани и пропити с пот от дългото стоене под слънцето, се изправиха едновременно и застанаха неподвижно в знак на последна почит; когато приятелите, дошли от Европа и Америка за последно сбогом, не можеха да сдържат сълзите си. Соня разпозна сред тях Кристал фон Щиглиц — приятеля, който я бе запознал с Раджив по време на следването им в Кеймбридж и който беше дошъл със съпругата си, испанката Пилар.

После внезапно се надигна шепот като мъртво вълнение, идващо отдалече, от предградията на града и може би от четирите краища на огромната страна. Той се превърна в един-единствен, страшен, гърлен вик на хиляди хора, които сякаш осъзнаха безвъзвратността на смъртта, когато кладата внезапно избухна в пламъци и за няколко минути обгърна тялото в гибелна прегръдка. Рахул отстъпи няколко крачки назад. Соня се олюля. Дъщеря й я прегърна през раменете и я задържа, докато майка й се съвзе. През завесата от пламъци тримата съзерцаваха древния и страшен ритуал, в който човекът, когото толкова обичаха, гореше и се превръщаше в пепел. Беше като повторна смърт — бавна, пронизваща, така че живите винаги да помнят, че никой не може да избяга от съдбата си; смърт, която човек възприемаше чрез петте си сетива. Миризмата на изгоряло, замъглените силуети на живите зад горещия въздух, който се издигаше от кладата заедно с вихрушки от пепел, вкусът на пот, прах и дим, залепнал по устните, а после виковете „Да живее Раджив Ганди!“, които се изтръгнаха от множеството, пресъздаваха една нова и същевременно вечна сцена. Пламъците се издигаха все по-нависоко и Рахул се приготви да извърши последната част от ритуала. Въоръжен с триметрова бамбукова пръчка, той нанесе символичен удар върху черепа на баща си, за да може душата му да се издигне в небето, в очакване на следващото си прераждане.

Соня не намираше думи, с които да опише онова ужасно чувство за загуба, което я раздираше, сякаш някаква непобедима сила я разкъсваше отвътре. В този момент разбираше повече от всякога дълбокия смисъл на този вековен обичай. Спомни си какво възмущение изпита, когато научи още щом пристигна в Индия, за съществуването на сати. Какъв ужас, какво варварство! — бе си помислила тя. В древността народът се прекланял пред вдовиците, които имали смелостта да се хвърлят в погребалната клада на мъжа си, за да поемат заедно с любимия пътя към вечността. Онези, които се принасяли в жертва на пламъците, били смятани за божества и били почитани като такива в продължение на години, а някои в продължение на векове. Ритуалът сати, който води произхода си от благородните семейства на раджпутите — военна каста в Северна Индия, по-късно се разпространил сред най-бедните слоеве и накрая бил опорочен. Англичаните го забранили, както по-късно го забранило и първото демократично правителство на Индия, заради злоупотребите, които се вършели в негово име. Първоначално обаче ритуалът сати бил доказателство за върховна любов, която може да разбере само жена, когато вижда как пламъците поглъщат тялото на любимия съпруг. Също като Соня, за която огънят в онзи момент беше като освобождение, като единствен начин да сложи край на огромната мъка, изпълнила сърцето й.

„Овладей се“ — повтаряше си тя. Трябваше да се противопостави на това желание да умре. Много добре знаеше, че животът е борба. Физическият контакт с децата й я успокои. Тогава с подновени сили в нея бликнаха противоречиви чувства: стремеж за справедливост, желание за отмъщение заради това, което бяха сторили на мъжа й, и дълбоко негодувание, защото нямаше оправдание за случилото се. Можеше ли да бъде избегнато? — питаше се непрекъснато тя. Винаги се бе опитвала да го прави, доколкото й беше възможно — разучаваше лицата на всички, които се приближаваха до мъжа й на предизборните митинги, търсеше издайническа издутина от оръжие под ризата или подозрителен жест на потенциален убиец. Знаеше, че е възможно да се случи нещо подобно. Знаеше го от деня, в който Раджи в отстъпи пред молбата на майка си, Индира Ганди — по онова време министър-председател, — и влезе в политиката. Затова когато преди два дни телефонът иззвъня в единайсет без десет вечерта, в един толкова необичаен час, Соня се обърна в леглото и си запуши ушите, сякаш за да се предпази от удара, който предусещаше, че ще получи. Най-трагичната новина в живота й в действителност беше очаквана от нея. И беше още по-очаквана, откакто Соня научи, че правителството е отменило максималната степен на охрана на Раджив, каквато му се полагаше по закон като бивш министър-председател. Или казано на бюрократичен жаргон, категория Z, а това му даваше право да бъде охраняван от Специалния отряд за безопасност, който щеше да го предпази от терористичния атентат. Защо му я бяха отнели? Защо го бяха направили, въпреки че тя толкова настояваше да я запазят? От нехайство? Или защото тази предполагаема „небрежност“ беше в интерес на целите на политическите му противници?

* * *

Някакъв рязък, остър, неописуем шум я върна към действителността. Прозвуча като изстрел. Или като лека експлозия. Всички, които бяха присъствали на кремация, знаеха за какво става дума. Някои сведоха глава, други вдигнаха очи към небето, трети бяха толкова погълнати от зрелището, че продължаваха да гледат като хипнотизирани. Черепът се беше пръснал под въздействието на топлината. Душата на покойника вече беше свободна. Ритуалът завърши. Хората започнаха да хвърлят цветя в пламъците, а през това време се мярна друго ужасяващо видение. Дългите и изящни ръце, които милваха децата му, поправяха електронен апарат или подписваха международни договори, се показаха, докато почернелите им пръсти се вдигаха и гърчеха в покъртително сбогуване от отвъдното. Сбогом завинаги.

Соня избухна в сълзи. Къде беше утехата? В кой бог да я търси? Кой бог позволяваше толкова добър човек като Раджив да бъде разкъсан на хиляди парчета заради фанатизма на други хора, които също имаха семейства, които също имаха деца, които също умееха да милват и обичат? Какъв беше смисълът на тази трагедия? Децата й, уплашени, че пушекът, пепелта и силното вълнение може да предизвикат нов астматичен пристъп у нея, застанаха от двете й страни. Тя успя да възвърне самообладанието си, съзерцавайки с разбита душа как мечтата й да живее дълги и щастливи години с мъжа си се превръща в дим. Чао, аморе, до друг живот. Цяла Индия щеше да си я спомня такава — права и неподвижна като скала, непоколебима, чужда на виковете на изпадналата в делириум тълпа, докато огънят поглъщаше трупа на съпруга й. Беше живият образ на сдържаната болка.

Шумът от мотора на военен хеликоптер заглуши песнопенията и виковете на множеството. Хората вдигнаха поглед към белезникавото от жегата и праха небе и върху тях заваля дъжд от листенца от рози, пускани от машината, която кръжеше над кладата. Докато тялото догаряше, семейството слезе по стълбите на платформата с несигурна походка. С разстроени лица приеха съболезнованията на президента. Останалите официални лица се скупчиха около тях в типично индийско безредие. Всички искаха да кажат няколко думи на Соня: американският вицепрезидент, кралят на Бутан, премиерите на Пакистан, Непал и Бангладеш, бившият министър-председател Едгард Хийт, вицепрезидентите на Съветския съюз и Китай, старата приятелка Беназир Бхуто… Никой обаче не успя да се доближи до вдовицата, защото внезапно настъпи хаос. Трупът принадлежеше не само на семейството и на чуждестранните сановници. Мнозинството, което в първите редици се състоеше от членове и активисти на партията на Раджив, чувстваха, че той принадлежи и на тях. Бяха само една малка част от четирите милиона членове на партията, която под баналното и невзрачно име Индийски национален конгрес (ИНК) представляваше най-многочислената политическа организация в света. Бе създадена в средата на XIX век като обединение на малки политически групи, борещи се за равноправие между индийци и англичани в рамките на империята. Махатма Ганди я превърна в мощна партия, чиято цел беше да постигне независимостта на страната по пътя на ненасилието. Неру беше неин председател, после дъщеря му Индира, а Раджив беше последният. Въпреки знойния въздух, в който трудно се дишаше, сега членовете на партията искаха да видят отблизо смъртните останки на лидера си, превърнали се в пепел. Всички искаха да се доближат до пламъците на смъртта и на спомена, затова пометоха металните ограждения, сякаш бяха от слама, и се хвърлиха към кладата с вика: „Раджив е безсмъртен!“. Черните котки, елитните командоси, бяха принудени да се намесят. Образуваха човешка преграда около семейството и ги отведоха стъпка по стъпка, сред истеричните викове на обезумялата тълпа, до колите, където бяха в безопасност.

* * *

През следващите дни Соня, в състояние на шок, се затвори в себе си. Намираше убежище в спомените за живота си с Раджив и избухваше в ридания всеки път, когато излизаше от унеса и се сблъскваше с ужасната реалност на отсъствието му. Непрестанно мислеше за мъжа си, не искаше да спре да мисли за него, сякаш ако го направеше, щеше да причини отново смъртта му. Дори не искаше да се раздели с двете урни, съдържащи праха му, но това беше неизбежно и беше част от ритуала, чрез който смъртта се връща към живота.

Четири дни след кремацията, на 28 май 1991 г., Соня, придружена от двете си деца, се качи на специалния влак, който щеше да ги отведе в Аллахабад — града на семейство Неру, където всичко бе започнало преди сто години. В купето, чиито седалки бяха обвито с бял плат, покрит с цветове на маргарити и жасмин, урните бяха поставени на нещо като пиедестал до снимката на усмихнатия Раджив. Соня, Приянка и Рахул пътуваха седнали на пода. Влакът спираше на нижещите се една след друга гари, препълнени с хора, които бяха дошли да отдадат последна почит на лидера си. Соня се чувстваше на края на силите си от толкова вълнение, но за нищо на света не би престанала да поздравява тези бедни хора с изпити лица, облени в пот и сълзи, които въпреки всичко се усмихваха и й предлагаха утехата си. Усмивките на бедните в Индия бяха един нематериален дар, който идва от сърцето. Неру, свекърва й и мъжът й казваха едно и също: доверието на народа, сърдечността на хората, преклонението и — защо не? — любовта, която ти засвидетелстват, компенсират всичките саможертви. Именно това беше истинското удовлетворение за един достоен политик, отплата за всичките неприятности, която придава смисъл на работата му, на живота му. През цялото това денонощие, в което влакът, кръстен с името heartbreak express — експресът на разбитото сърце — измина шестстотинте километра път, Соня успя да се увери в силната обич на народа към семейството на мъжа й — „семейството“, както го наричаха индийците, беше толкова популярно, че нямаше нужда да уточняват за кое точно става дума; семейство, което бе управлявало Индия в продължение на повече от четири десетилетия, но от четири години не беше на власт. Соня се загледа в сина си, който беше заспал, докато пътуваха към поредната гара. Дано никога повече семейството да не се върнеше във властта. Приянка гледаше с отсъстващ поглед — тя също беше изтощена. Толкова приличаше на Индира — същата осанка, същите блестящи и умни очи. Бог да ги пази.

В Аллахабад урната с праха бе поставена в Ананд Бхаван — старинната къща на семейство Неру, която Индира превърна в отворен за посетители музей, когато стана министър-председател. Дворът в мавритански стил, с фонтан в центъра, напомняше за първоначалния й собственик, мюсюлмански съдия от Върховния съд, който през 1900 г. продал къщата на Мотилал Неру, прадядото на Раджив — блестящ адвокат, който печелел толкова пари, че както твърдеше легендата, пращал дрехите си по кораб в едно химическо чистене в Лондон. Този едър мъж с гъсти мустаци, който се обличал като джентълмен, бил общителен, щедър, бонвиван и шегобиец, обожавал сина си Джавахарлал — може би защото само той му останал, след като преди него изгубил двама синове и една дъщеря. Тази силна и споделена любов била в основата на борбата за независимост на едната шеста от човечеството Мотилал искал синът му да разгърне целия си потенциал, а това изисквало да му даде възможно най-доброто образование, макар това да означавало да го отдели от себе си: „Едва когато те оставих за пръв път в интерната в Англия, осъзнах колко много те обичам“ написал му то, защото не можел да преодолее мъката, че е оставил самичък тринайсетгодишна си син, при това толкова далече. Това, което Мотилал печелел годишно, щяло да е достатъчно, за да му осигури някакъв бизнес и да му реши живота завинаги. За бащата обаче това било лесен и егоистичен изход: „Смятам, без да имам и най-малкото намерение да се хваля, че съм основоположник на богатството на семейство Неру. Надявам се, скъпо мое момче, че ти ще продължиш градежа върху тези основи, които съм създал, и ще бъда щастлив да видя как върху тях се извисява до небето едно благородно дело“. Благородното дело се оказало борбата за независимост на страната, в която баща и син участвали с цялата сила на убежденията си.

Животът на семейство Неру се променил, когато Джавахарлал представил на баща си едни наскоро завърнал се от Южна Африка адвокат, който организирал съпротивата срещу колониалното господство на англичаните. Бил чудноват мъж, облечен с дхоти — широки панталони от ръчно тъкан суров памук. Имал несъразмерно дълги ръце и крака, поради което приличал на дългокрака птица. Малките му очи се присвивали зад очилата с метални рамки, когато на лицето му се появявала характерната закачливо-добродушна усмивка. Бил почитан от последователите си като светец, но същевременно се проявявал като ловък политик, владеещ изкуството на простите жестове, чрез които общувал с душата на Индия. Младият Неру го смятал за гений.

Така Махатма Ганди се свързал със семейството и го променил завинаги. Екстравагантният Мотилал изоставил изискаността заради простотата, сменил костюмите си от „Савил Роу“^[2] и цилиндрите с дхоти, като Ганди. Предложил дома си и богатството си на каузата на независимостта. Огромният салон бил преобразуван от Мотилал в зала за събрания на партията Индийски национален конгрес. Домът на семейство Неру постепенно се превърнал в дом на цяла Индия. Пред решетката на пътната врата винаги имало тълпа от симпатизанти, които искали да видят бащата и сина, да получат техния даршан — старинната традиция с религиозни корени, която се състои в установяване на визуален контакт с дълбоко почитана личност, за да се получи по този начин нейната благословия, поради невъзможност да се докоснат краката или ръцете й. Към края на живота си Мотилал, болен от фиброза и рак, бил хвърлен в Затвора в Наинитал. Там споделял една и съща килия със сина си, който се грижел за него. Патриархът умрял, без да дочака независимостта, без да узнае, че синът му, който светът ще познава като Неру, ще бъде първият министър-председател на новата нация. Свършил дните си в къщата Ананд Бхаван в един февруарски ден на 1931 г., в присъствието на жена си и на сина си, който държал главата му в скута си.

Боядисаните в небесносиньо и кремаво стаи съхраняваха мебелите, книгите, снимките и сувенирите на онези, които бяха живели в тях. В стаята на Махатма Ганди имаше тънък дюшек на земята, скрин и предачно колело, с което той предял памук и което превърнал в символ на съпротивата срещу англичаните. В стаята на Неру имаше просто дървено легло, килим, много книги и статуетка на трите маймунки, символизиращи будистките заповеди: затвори очи, за да не виждаш злото; запуши уши, за да не чуваш злото: покрий уста, за да не говориш за злото.

Соня си спомни за първия път, когато посети това място. Свекърва й Индира я разведе из къщата. Тогава не обърна внимание на невероятния символичен заряд, който тя притежаваше в историята на Индия. Просто посещаваше дома на прадедите на семейството на мъжа си, къщата, в която се бяха родили, а после се бяха оженили първо Неру, а после дъщеря му Индира. Не бе успяла да прозре в цялата дълбочина значението, което съхраняваше тази къща между стените си, въпреки че Индира й показа тайната стая за събрания в мазето, в която Неру и другарите му от току-що създадената партия Индийски национален конгрес се криели, за да избегнат хайките на британската полиция. Сега, когато се връщаше тук с праха на съпруга си, виждаше всичко с други очи. Викторианската къща беше не само мястото, където бе кипял бурен семеен живот; нейните стени бяха свидетели на интригите, мечтите, надеждите и превратностите в борбата за независимост. Нейните стени бяха съвременна Индия. Урната с праха на Раджив — последната вещ, която се прибавяше към останалите, беше като точка в края на една дълга фраза, която Мотилал Неру бе започнал да пише през XX век, когато основава тук местната секция на една политическа организация, наречена Индийски национален конгрес. Кръгът се беше затворил.

* * *

На обяд Соня и децата й, придружени от малка свита, напуснаха семейната къща и се отправиха към Сангам — едно от най-свещените места на хиндуизма, където кафеникавите води на Ямуна се сливат със светлите води на Ганг и с водите на друга, въображаема река Сарасвати^[3]. Стигнаха до огромна пясъчна ивица край брега, над който се извисяваше древна мюсюлманска крепост със стени, покрити с бръшлян. Вътре имаше столетен бенгалски фикус, който, според легендата, можеше да освободи от цикъла на прераждането всеки, който скочи от клоните му. На това място на всеки три години се празнува Кумбх Мела — събитие, на което се стичат милиони поклонници от цяла Индия, за да се пречистят от греховете си. Това е най-многолюдното религиозно стълпотворение в света. Сега също имаше много хора, но мястото е толкова обширно, че изглеждаше пусто. На една платформа над реката свещеникът — иандит^[4] Чуни Лал, приятел на семейството, принесе дар и поде молитви на фона на звънтенето на хиляди камбанки и ехото на раковините, след което връчи медната урна на Рахул. Момчето я взе и бавно разпръсна праха в спокойните води, в които се отразяваха златистите лъчи на слънцето. Същите тези води бяха приели праха на Мотилал, на Махатма Ганди, на Неру, Соня и Приянка, застанали на известно разстояние, наблюдаваха сцената със сгърчени от мъка лица, после се приближиха до Рахул, приклекнаха и помилваха водата с ръце. Свидетелите на сцената, сред които беше и секретарят на мъжа й, щяха да отнесат завинаги в спомените си образа на тримата: Рахул, ридаещ над майка си, Приянка, положила глава върху рамото на Соня, а тя самата — неутешима, със стичащи се по лицето й сълзи, които се сливаха с водите на Ганг, великата река на живота.